Никога не съм се интересувал от политика. Дори на избори не ходих години наред. Просто не ме засягаше. Имах собствен бизнес, после чиракувах. Някак си минавах между капките. Досегът ми с политиката, бе за кратко (и болезнено), предлагайки услугите си на една новосформираща се партия. Тя получи благословията от силните на деня и в основата ѝ разбира се стояха, хора свързани с тоталитарното минало. Излязоха интересни познанства, но нищо градивно. От политика “обикновеният” човек се интересува, когато пряко или косвено се засегнат личните му интереси и права. Нещо, което се случи по време на “Пландемията”. Което се случва, с военната постановка на Изток от нас. Което се случва и във Франция.
Страница 27 от 64
Питам се какво става във Франция, какво става в Париж. Улиците са изпълнени с хора. Възмутени хора. Един дребен човек (un petit homme!), политик с неясни цели и претенции, си играе със съдбата на милиони. И не е само във Франция. Да поставиш хората един срещу друг, да внесеш смут в обществото, това е характерно само за манипулатори и страхливци.
Дано справедливостта да възтържествува.
Учителят по Френски сподели следната история. Техен преподавател, французин, се пошегувал че след като е навършил пенсионна възраст за държавата той най-добре би било да е заминал за другия свят. Студентите се чудели на черния му хумор.
В сегашно време, при тези странни и неморални призиви за повишаване прага на пенсионна възраст, за един вид дискриминация на възрастните хора, се сещам за следната приказка. В кралство, където избивали старите хора, свършило житото, настанал глад. Едно семейство пощадило негов възрастен член. Той бил представен пред краля и му казал да дирят зрънца в мравуняците. Така и направили и намерили жито. Кралят, а и хората които го слушали, осъзнали своята грешка спрямо възрастните и били спасени.
Нека тази история ни напомня, че от възрастните хора, с опит и добито чрез него разбиране, се учим. Не те са в тежест на обществото, а системата наречена “държава”, която паразитира на негов гръб. А на всеки човек е отредено да живее толкова, колкото Бог е определил.
23.03.2023 г.
Нашите мечти влияят върху реалността.
Те се проектират в нея, дават ѝ посока и поемат собствен живот.
Понеже биват възприемани от другите, трябва да внимаваме с тях.
202… година.
Борко седеше на терасата. Бе с шапка, слънчеви очила и къси гащета. Излегнал се назад в пластмасов стол. Дишаше спокойно. Ръцете бяха в скута му, отворени с длани нагоре. Слънцето огряваше лицето му, върху което се бе разтеглила усмивка. Небето бе синьо, прорязвано от дирите на минаващи самолети, които бързо изчезваха.
Мъжът се размърда, стана и протегна. Терасата бе голяма и заемана от множество саксии, някои от тях подредени на метален рафт. Той влезе в стая, където работеха няколко компютъра, седна и написа:
“Могат да ограничат всичко друго, но не и нашите мечти, а това е нещото, което формира реалността и наше най-силно оръжие.”
Публикува краткия текст в блога си. Знаеше, че някои хора го четат и споделяше с тях своите наблюдения и мисли.
През последните години го занимаваше темата със стоманеносивото небе. То навлезе в ежедневието и някак си променяше бита на хората. Когато бе слънчево, хората се усмихваха, тръгваха на излети, посещаваха паркове. Ала стоманеното небе караше гражданите да си стоят по домовете. Да ходят провесили нос, да бъдат мрачни.
Борко се зачуди защо не помни стоманено небето, от своето детство. В него то бе синьо, като очите на новородено. Като Рилските езера. Из него плуваха огромни перести облаци, които баба му и той наричаха с имена на животни. Такива облаци сега бяха рядкост.
Спомняше си и как преди 15 и повече години, получи първия задух. Просто ей така от нищото. Като малък бе боледувал от бронхит. Ала задухът се проявяваше нощем. Лягаше на гърдите му и го мъчеше. Караше го да отиде до прозореца и диша нощния студен въздух.
Сега в новото му жилище можеше да наблюдава небето. Искаше да няма покрив, да няма тента или остъкление, за да вижда Луната и звездите над себе си. С един поглед виждаше кулата на “Копитото” и тя му въздействаше едновременно закотвящо и притегателно.
Виждаше обаче и друго. Самолети, които не приличаха винаги на пътнически и които оставяха дири. Дири, неизчезващи с времето, но превръщащи се в сива пелерина, която забулваше небето. Слънцето изглеждаше като мазно жълто петно. И денят посивяваше.
“Е хайде кажи” – получи той съобщение в чата. “Какво откри?”
“Днес времето е прекрасно, тъкмо каквото си го представих” – набра Борко. “Не виждам химически следи в небето, то е чисто като тюркоаз.”
“Ох, чудесно” – написа Елза.
“Хрумна ми една идея. Какво ще кажеш да си представяме заедно, че небето е синьо? Че водите са чисти, че няма зарази и хората са здрави?”
“Идеята е страхотна! Съгласна съм. Кога да го правим?”
“Ами, можеш от Вас по всяко време” – натрака на клавиатурата Борко.
“О.К.”
Същевременно сателитите отбелязаха интересна картина. Небето над София, над България и близките страни се проясняваше. Дните бяха слънчеви, топли, характерни за сезона, но и много приятни.
Хората ходеха усмихнати на работа. Поздравяваха се един друг, сваляйки леко шапка. Младежите се закачаха с девойките притихнали в сенките на парка. Родители хвърляха погледи към тях, бутайки гордо количките с децата си. Шофьорите даваха предимство, бизнесът вървеше. Лекарите нямаха много работа и започнаха да консултират превантивно.
Същевременно…
– Имаме прототип, рече З.П. Направен е на база изобретение на Тесла. Не на онази смешна фирма за коли, а на Никола Тесла, хърватинът, дето станал американец. Скенерът на мисли може да извлече и проектира мисло-формите излъчвани от даден човек.
– Е, да. Няма как да намери приложение в парламента. Всъщност в нито една институция. Ами, защото все ще има някой, който ще желае злото на другите. Но на нас ще ни свърши работа.
– Имаме проблем? – З.П. охлаби яката на ризата си. Беше зеленикава, с неопределен цвят. Обувките му бяха кожени, лачени и ниски, но не поддържани. Бузите бледи увиснали и покрити с черни точици и не можеха да бъдат обръснати. Сините му очи, студени и вторачени в екрана.
– Да пуснем скенера на мисли с дрон над града. Така ще съберем информация. Много бавно, казвате. Ами тогава да вградим технологията в сателит. Така ще можем да наблюдаваме от високо кой какво мисли и мащабираме картините, окей?
Отсреща му потвърдиха.
З.П. затвори слушалката и потри ръце.
Технологията бе вградена в сателитите на Мъск, на китайците, на телевизионните и мобилни оператори. Всяко кътче на планетата се обхождаше и заснемаше. Създадоха и програмата “Мислолов”, която да разпознава вида мисли на хората.
Сред баналните – за секс, коли и материални неща, имаше изтънчени като такива за изкуство. За религия, представи за Бога. Имаше и страхове, тъмни и зловещи мисли, които радваха З.П. Защото хората изпълнени с тях, бяха лесни за манипулация.
– Има нещо интересно – обади се З.П. по вътрешната линия.
– Докладвайте!
– Знаете че над София нашите експерименти за Гео-инженерство търпят провали. Я дюзите на самолетите се запушат, я пилотите са болни. Дори един самолет падна в Драгоман.
– Да, знам. Нашите партньори от САЩ са недоволни.
– Да бяха само те. Фармацията страда, а фермерите жънат успех.
– Давайте по същество, З.П.
– Тъй вярно. Ами значи получихме сигнал за мъж, който създава мисло-форми. Той си представя приятни неща, един по-хубав свят и представите му стават реалност.
– …
– Какво да предприемем?
– Елиминирайте го!
– Слушам.
З.П. Затвори слушалката. Усети я като да тежеше цял тон. Върху челото му бяха избили капчици пот. Вдигна отново телефона и набра номер. От хангара се надигна дрон и полетя, в посока дома на Борко.
“Борко пиши, какво става?”
Нямаше отговор.
Сърцето на Елза се сви. Тя преглътна сълзите си и прати последните споделяния от блога на Борко, към всички свои приятели. А те, към техните. Сателитите започнаха да отчитат множество мисло-форми за един по-добър Свят.
Кога и как човекът може да се окаже “излишен”. Ако направим аналогия с уред, или детайл, то при наличие на нов, по-добър и функционален такъв, е резонно да го заменим. Да добавим и по-евтин. Тук, обаче, става дума за Човека. За същество от плът и кръв, с желания, мечти и Свободна воля. За същество, което е произлязло от Бога.
Защо на прага на “Четвъртата индустриална революция” човекът става излишен? Ако погледнем от точката на фабриканта, инвестицията в няколко робота е по-добра от тази, в стотици хора. Роботите не боледуват, не правят стачки и да, не раждат деца. Икономически е по-изгодно за индустрията да купува роботи, отколкото да наема хора.
Роботите са лоялни по своему. Те имат имплементиран морал. Няма да направят нещо различно от зададената им логика, но няма и да направят нещо повече използвайки въображението си. Да, те могат да “учат” нови умения, но трябва да имат подходящи учители, било това други машини или най-добре хора.
Защо човекът стана просто излишен? Ами защото той консумира ресурси, които са изчерпаеми. “Зелената енергия” може да осигури ток за машините, но не и да произвежда органична храна. За сметка на това комбайни и трактори могат да бъдат снабдени с изкуствен интелект.
От гледна точка на един технократски олигарх притежаващ парче земя, автономни източници на енергия и “умни” машини за слуги и охрана, неговото и на семейството му съществуване е обезпечено. На него не му трябват други хора, които да му “дишат въздуха” и с които да дели храната си.
Един сериозен пропуск в така изложената парадигма, е че човекът израства главно от взаимоотношенията си с другите. Било то негативни или позитивни. От общуването си с машини и роботи, човек не може да се развие много, освен ако не е учен от висок ранг и им дава сложни задачи. Дори това, вярвам, ще го отегчи в даден момент.
Технократския елит ни накара да повярваме, че технологиите са по-важни от човека и Природата. Този елит, забележете, не е елит на хуманизма и човешките отношения. Това е прослойка която се базира на тоталитарния режим и желае благата на Земята само за себе си. От тази гледна точка орязва свободите на Другите и различните и разпознава като свой тези, които всъщност представляват за нея реална заплаха или конкуренция.
Няма нищо лошо в технологиите. Те трябва да са създадени, в полза на Човека. Те са едно предметно обучение, което не може да се сравнява по никакъв начин с чувствата и мислите на индивида. С тези светове, които той създава и анихилира и от които машините са произлезли. Бъдещето лежи в това да се открие полза в съществуването на Човека. Да се отстрани излишното и се даде път на Човещината. Тя ще спаси Света.
Декември 2021 г.
(ФБ класифицира тази статия, като влизаща в разрез с политиката на общността.)
Вчера обсъждахме с колега, пишещ човек възможността деца да бъдат отглеждани в изкуствени утроби. Лично тази тема ме потиска и вдигам съпротиви. Моят събеседник, като късно родено дете, поддържаше тезата че при едно застаряващо общество, изкуствените утроби биха спомогнали изнасянето на деца, което родителите, най-вече жената, не биха могли да създадат физически. Нямаше как да не направим паралел с Хубавия Нов Свят на Олдъс Хъксли. Само че при този начин на формиране на плода се прекъсва психофизическата връзка между детето и майката. Също така, технологията може да бъде използва злонамерено за създаване на селектирани деца, например за войници.
Съпругата ми изказа мнение, че принципно трябва да бъдат осигурени по-добри социални условия за отглеждане на деца. Независимо как са износени, те ще живеят в същата среда. Тук думата има държавната политика.
Лично съм на мнение, че жените и младите хора, по принцип, трябва да осъзнаят важната роля на родителя за бъдещето на Човечеството. Защото всички ние носим генетичния фонд на предците, което означава хиляди години Еволюция. Също така и възможност да подобрим наследения модел.
Ако хората осъзнаят силата на общността, на това силно и сплотено тяло, което някои с погнуса наричат “тълпа”, то ще разберат че ключовете към Свободата са в ръцете им.
За прадядо ми Милан казват, че е завършил Сорбоната. Вазов го прави областен учител в Западна България. Взема не много образована, но силно религиозна жена, от село И. След уроците раздавал бонбони на децата. Така го помнят все още живите.
На улицата виждам зле облечени деца. Българчета, независимо от какъв етнос са. С мръсни личица и сополиви нослета. Това не им пречи да погалят кучето ми. Виждам и млади хора, на 20-25 години, които ровят по кофите. В контраст виждам и топло облечени деца, забили поглед в телефоните си.
Запитват се защо моят прадядо е останал да преподава и живее в България. Тези картини отговарят на въпроса ми. Защото всеки истински българин, всеки родолюбец, всеки обикновен човек ще бъде докоснат и желае промяна.
Онзи ден времето бе прекрасно. Гледам млади мъже бутат гордо детски колички пред себе си. Из парка се носи музика и в центъра, до паметника е седнал мъж, който вади из кларнета си както шлагери, така и детски и народни песни. Понякога до него застане и друг музикант и пее или акомпанира. Човекът ме поглежда с ясни очи и казва “Какъв прекрасен ден”.
Учудващо по-късно небето, прорязано от самолети, се покри с тънки ивици, образуваха се облаци и времето се развали. Температурите паднаха и днес сме свидетели на странен снеговалеж.
Не знам как изглежда гледката отгоре, но от Земята нещата не изглеждат нормални. Природозащитниците трябва да се замислят срещу какво точно протестират и потърсят истинските причини за климатичните аномалии.
Хората имат нужда от физическа близост. По този начин се чувстват приети и подкрепени. Тези, които въведоха термина “социална дистанция”, се опитваха да наложат нещо, противно на човешката природа.