В един дом е тихо, когато няма кучета или деца. Болезнено. Толкова тихо, че в тишината можеш да чуеш мислите си. И да помълчиш с другия. Неудобно тихо.
В нашия дом петнадесет години тишината бе нарушавана от драскане, лаене, скимтене, тропане, ръмжене. Бе нарушавана от присъствие. Къщата бе отрупвана с козина, с която свикнахме. Бе като част от дома, дори чистотниците да гледаха на това с неодобрение.
Днес, на този прекрасен ден ти Кира, избра да поемеш към Вечните Ловни Полета. Към Вечната Свобода на Душата. Към Пътя, който е пред всички нас. И носейки те за последно сбогом, си мислех дали ще изръмжиш в несъгласие. Защото винаги, до последно, беше силна и изкачваше всяко стъпало. Благодарим ти че бе с нас до края. Защото кучетата са с нас, за да ни научат на важни неща. Да обичаме, да се обичаме, да прекарваме време сред Природата, да показваме ясно, когато не харесваме другите. Да отстояваме границите си, или просто кокала. Сбогом Кира, не сбогом, довиждане!