словесни проблясъци

Категория: Самозащита

На моя син

Мили ми синко, вероятно ще стигнеш до тази възраст в живота, когато ще разбереш че нещата в Света не са такива, каквито изглеждат. Това разкритие ще те разтърси, както направи с мен, но ти не се бой. Идеализмът и вярата ти в науката и политиците ще рухнат, ала ще започнеш да търсиш. И това е най-важното.

Мнозина учени говорят, че искат да премахнат болестите и дарят хората с вечен живот. Дори те самите не вярват в това и не го желаят, предусещайки ужаса който ще предизвикат. Защото вечният живот в материята, ще бъде достъпен за единици. И още, какви ли ще бъдат тези нестареещи тела – атавизъм по пътя на Еволюцията.

Политиците ще тръбят, че имаш Свобода, но ще ти я отнемат постепенно. Ще казват, че работят за твоето и на хората благо, но ще преследват само личните си интереси. Ще разбереш, че и те са пионки, чиито живот се крепи на косъм, който може да пререже невидимата ръка на тези, които реално управляват Света. На корпорациите и финансовите магнати.

Не се плаши сине, всичко това е за твое добро. Да кали духа ти. Винаги е било така и ако отворим историческите анали ще установим, че жаждата за власт и човешкия егоизъм са затривали родове и страни. Че човекът крачи между два Свята и сам определя дали да бъде добър или лош.

На теб ще оставя няколко съвета. Помни, че малцина се вглеждат в очите на Другия, за да видят душата му. Ако две души се срещнат, то те могат да се познаят и обикнат, а това изключва всяка лъжа и насилие. Търси хора с открит поглед, а вътре в себе си търси първоначалната причина, Бога. Направиш ли връзка с Него, нещата в твоя живот ще се наредят.

Намери си другарка, с която се чувстваш едно цяло. Която предугажда мислите ти и събитията. Която усещаш като сродна душа. До чието тяло би спял спокоен по всяко време. Вземи я и пази като очите си. Живей с нея до гроб и ѝ бъди верен. Сродните души са едно на Земята.

Създай семейство, дори времената да са трудни. В тях, вярвам, ще срещнеш хора, с които ще имате сходни мисли и нагласи. С които ще вървите Пътя на Живота заедно и ще си помагате. Приятелството е най-важното нещо на Земята, като най-добър приятел нека бъде твоята спътница.

Обучи децата си така, както и аз те обучавам, за да продължи родът ни. Да пребъде доброто на земята. Ако не го сториш, на нея ще останат тези, които с грубост, сила и измама живеят живота, предопределен за другите. За които ние сме просто излишен товар и са уверени, че ни превъзхождат.

Не прави грешката да те е страх. Имай силна вяра в сърцето си. Доброто, що е у теб, ще те предпазва, отношението ти към, другите – бъде твоя благослов. Където и да минеш да се усеща уханието от стъпването на разумен човешки крак, отведен там по Божията Милост. Моли се сине, в трудни времена, сещай се са мен, уповавай се на Бога и твоята Любима и не се плаши.

Съвременния Фашизъм

Надали раждайки ме моята майка е очаквала, че ще живея, макар и на средна възраст, във времена на морален упадък и неофашизъм.

Когато бях малък обичах да си правя нашивки от хартия, на които рисувах пречупен кръст. Баба ми изпадаше в потрес. Не защото я беше страх от червената власт, или че някой съсед ще ме види, а защото бе преживяла ужаса на войната. Разправяше ми, как са прибягвали от дома си до бомбоубежището с тенджери на главата, за да се запазят от шрапнелите.

Сега някои искат отново да подклаждат Световна война. Моето усещане е че това са същите тези, които са забъркали предишните две. Пацифизмът не е на мода. А и от него не се печели. Друго е да работиш за ВПК, за държавата или за официалните силови структури.

Днес видях две момчета до Техникума по фина механика и оптика, “Ломоносов”. Слагаха си маски на лицето, вдигаха ръце във фашистки поздрав и си правеха селфита. Само че аз носех нашивки до 5-7 годишен, а тези бяха тинейджъри.

Изобщо питам се, замислят ли се родителите, че с тяхното поведение изграждат бъдещото си копие? Виждам изключително невъзпитани деца, които играят опасно с останалите и нямат уважение към възрастните. Защото баща му е някаква мутра. И се сещам за филма “Рицар без броня” в който Апостол Карамитев хваща тариката за яката и решава проблема.

Докъде сме се докарали като общество, това всички ние виждаме. Наши приятели и познати спокойно наблюдават случващото се у нас отдалече. Там, където има ред и спокойствие, но и където се усети вълната на надигащия се фашизъм. Защото точно това, Фашизъм, преживяхме през последните две години и той се изражда в посредствен милитаризъм.

Всеки ден се сблъскваме с хора, които искат да живеят на гърба на другия. Да го мачкат и унижават. Обидно е това да бъдат “своите”. Нима турците, когато са ни владели, са се отнасяли така към раята? Защото ние се превърнахме в рая на тоталитарната върхушка, след която се появиха псевдо мутрите и мафиотите. А сега дойде времето на просто “тарикатите”.

За да оцелее в подобно време човек трябва да е силен. Не случайно сме сега на Земята. Огледайте децата, те са различни. Имат друго излъчване и ако не бъдат формовани грубо, от необразовани и недодялани родители, има шанс нещата да се променят.

Защото тази планета е дом на всички ни. И на буболечките и на рибите и на хвъркатите. Още малко зелените, ”елитът”, ще кажат, че останалата част от хората им пречат и трябва да се намалят. Само че не им пречи да живеят на широко. Какъв кеф може да изпита човек каращ кола за 200-300 хиляди лева сред просяци? Сред младежи без жилища? Сред хора без образование?

Времето за размисъл и действие е сега!

Краят на Света

Криех се между изпадалите тухли. Стените бяха оголени и човек можеше да се нарани на изскочилата арматура. Намирах се в летището на Л. Най-желаната цел и за двете страни. Самото летище беше съсипано. Ала бе символ за тези, които го владееха, защото означаваше победа.

От летището снайперисти стреляха по хората в Л. Ей така за сплашване, кеф или просто от скука. Най-голямата грешка е да дадеш оръжие в ръцете на престъпници. Ние също станахме такива, но по неволя. Куршум изсвистя покрай ушите ми и се сплеска в стената. Снайпер, голям калибър. Мазилката се отрони заличавайки надписа “В. беше тук”.

През последните няколко години ни подготвяха за края на Света. Първоначално чрез „пландемия“, или модифициран по изкуствен начин вирус. Въпреки забраните за биологични оръжия. Въпреки клетвите на лекарите, инжектираха течности в хората водещи ги до болка, безплодие и смърт.

После започна военният театър. Просто не успяхме да се окопитим. Да си стъпим на краката. Икономиката рухваше под нас. Плашеха ни, че няма храна, няма горива, няма бъдеще. Страхът е основното оръжие на врага. Ала кой бе врагът?

Краят на Света настъпваше, когато бездушните се вселиха у хората. Те нямаха определени цели. Земята им харесваше като дестинация, в която можеха да организират ужасни забавления като насилие, изтребване, манипулация на климата и др. Изобщо гледаха си кефа.

Приближих се към изхода. Миришеше на пикня. Наведох и започнах да пълзя. Пред мен се откри парче синьо небе. Разузнавателен дрон летеше в моята посока. Прицелих се с ръчното ЕМП. Въздуха потрепери. Дронът се завъртя за миг и превърна в купчина желязо.

Снайперистът се усети че съм още тук и обсипа прикритието ми с куршуми. Чу се гръм. Бързо вдигнах решетка на пода и се вмъкнах в канала. Касетъчна бомба. Знаете ли какво е това? Взривове пълни с осколки, които продължават да гърмят верижно и късат тялото ти на парчета.

Бомбата се разби върху остатъка от покрива и чух серия от взривове. По гадно е да те покосят с фосфорна ракета. Лежиш и си гледаш телевизия на Нова година. Гледаш как летят фойерверки в небето и си мислиш, че някой празнува с теб. Не, всъщност докосвайки покривите снарядите пламват и се стичат като лава. Из къщите излизат хора – живи факли, търчащи из улиците. Някои се хвърлят в реката, други в кладенци. Фосфорът е силно токсичен. Само да вдишаш изпаренията и можеш да загинеш в жестоки гърчове.

Реших да отстраня снайпериста. Газех из лайната в канала. Стъпвах върху куртки, каски, остатъци от хора и плъхове. Пълзях под земята за да стигна другата част на сградата, използвайки канализацията на летището. Може би бях видял някъде негов план. Интуицията ми казваше, че вървя в правилна посока.

Защо започнахме да се бием ли? Спомням си как първо ни забраниха да влизаме в парковете. Да ходим из планината. Как ни гонеха с мегафони. Как искаха да сме разделени. Разхождах се като партизанин със сина си и той ме попита, достигайки обелиска с петолъчка в парка, защо този паметник е тук.

Рекох му, защото е символ. На победа, на настоящето. На миналото, което не си е тръгнало, но жигосва и бележи живота ни. Не, че в него не е имало достойни и добри хора. Сякаш живяхме години наред в сън, за да ни събудят жестоко сега.

После ограничиха правото ни пътуваме, ако не сме имунизирани. Да караме колите си, за които сме спестявали с години. Наложиха ни да ползваме източници на ток, които не бяха ефективни и доведоха до енергиен колапс. Настана глад и мизерия. Хората мародерстваха селяните, които разполагаха с единствения източник на здравословна храна.

Видях го. Носеше кафявата каска на Атлантиците. Имаше черни очила и пушка с оптичен мерник. Усмихваше се показвайки едри зъби, с голямо разстояние между тях. Отпиваше кола от кенче, като от време на време допираше говорителя на радиостанцията до ухото си.

Бях на около два метра под снайпериста. Навън беше истински ветрилник. Намирахме се недалеч от един мемориален комплекс, в памет на сражения от последната война. Сега там стърчаха обезглавени статуи. Какво правех толкова далеч ли? Нашата страна я нямаше вече на картата.

Поредният ужас бе да кръстосват небето и да ръсят отрова. Отрова, попиваща в семената и плодовете. Доматите почерняваха. Зелките се спаружваха. В нашата страна Б. настана глад. Водата, нещо с което се гордеехме, бе отровена. Не можехме да живеем в родината си.

Питах се кой е виновен за всичко това. Тогава разбрахме за демоните. Живееха у всеки. Хранеха се с агресията и страха. Насърчаваха насилието. Обичаха смъртта. Ненавиждаха живота, въпреки че той им даваше сили. И сякаш някой, нещо, влизаше в съзнанието на хората и ги променяше. Не винаги към по-добро.

Разбрахме за “обсебените”. Не знаехме дали са хора, или не. Знаехме само, че не желаят доброто на Човечеството. И кой разумен човек, би направил нещо лошо другиму? Не, приемниците на демоните и тези, които влизаха в съзнанието на хората и ги управляваха, не можеха да бъдат хора.

Установихме, че много от управляващите просто не са себе си. Лошото е, че не знаехме откога не са онова “аз”, Човекът, който е бил роден, кърмен от майка и живял на този Свят. Затова решихме – ако не можем да ги излекуваме, ще ги заличим.

Внимателно повдигнах и преместих решетката с длан. Боецът бе почти обърнат към мен с гръб. Целеше се и даваше изстрели. Набрах се на пръстите на ръцете. Тренировките в миналото се отплатиха.

Изскочих от прикритието си целият покрит с лайна и мръсотия. Изревах – това стресна снайпериста и го накара да се обърне. Насочих зиг-зауера към тялото му и дадох два бързи изстрела. Той се сгърчи от болка. Беше с бронежилетка. Третият изстрел дадох в главата. Куршумът отскочи от каската му.

Хвърлих се напред с боен вик. Извадих ножа и се опитах да наръгам мъжа в шията. Очилата му се свлякоха огънати на земята. Той държеше ръката ми. Усещах как силите му го напускат. Ножът ми вече одраскваше врата му когато за миг се вгледах в очите му.

Бяха сини, почти сиви. Имаха кафяви пръснати точици около зениците. Бяха широко отворени. Тогава плъзнах поглед по лицето и рижата брада. Тези черти, ми бяха познати.

– Игор! – извиках извън себе си. Другият се сепна.
– Георгий, Вие ли сте?

За миг си спомних, как куршумите на Игор посипват къщите в Л. Как старци падат като покосени. Как дечица търчат из улиците и крият с часове от падащите бомби. При тези мисли ми се искаше да натисна ножа. Представих си как демоните ще отлетят от Игор размахвайки криле.

И тогава ги видях. Черни и зловещи. Те се облизваха очаквайки кръвта. Танцуваха и виеха предвкусвайки смъртта. За миг душата ми се извиси над летището, над града, над цялата Земя. Тя бе покрита с Демони, които обикаляха усмихвайки се, около всяка болка и смърт.

Слънцето погали страните ми. Хвърлих ножа на земята. Игор ме гледаше смутено. Изправих се и му подадох ръка. Той я пое колебливо и стана. Гледахме се в очите. В един момент и на двамата ни засмъдя. Смеехме се и плачехме едновременно. Прегърнахме се силно.

И тогава някой стреля, ала куршумите сякаш отскачаха от нас. Две фигури. Двама войни, носещи различни знамена на ръкавите си и еднакви маскировъчни дрехи. Двама души, прегърнали се братски. Огледах се. Демоните се изпаряваха, стривайки се на златист прах.

Около нас всичко бе зелено. В небето летяха птички, а то самото бе толкова синьо и чисто, каквото го помнех от моето детство. Мъхове и лишеи запълзяха по разрушената постройка и я обвиха в зеленина. Листа се поклащаха подети от вятъра. Навън се чуваше детски смях.

– Игор, скъпи ми Игор дали не сме сънували?

Той ме погледна със сините си очи.

– Какво сме си говорили някога, драги ми приятелю? На този свят му е нужен мир. На човекът е нужен мир. Тогава всичко ще е наред.

– Да, Игор – отроних стискайки ръката му. Этом Мире нужен Мир!

София, 21.05.2022 г.

Посвещава се на бъдещето и Мира.

Этом Мире нужен Мир! (Мир е нужен на този Свят! рус.)

Десетте дистанции на двубоя

Има десет стъпки, или дистанции, при които може да се стигне до битка. Нашето желание трябва да бъде да спрем още на първата, но е добре да знаем за останалите.

Първата дистанция е възникването на агресия. Двама, или повече хора, имат причина да влязат в конфликт. Когато човекът има малък или никакъв контрол над емоциите си, то може да прояви агресия, насочена към другия. При всяко положение трябва да се стараем да не пресичаме тази линия. Това е първата дистанция – проява на агресия.

Тя може да е словесна, по телефон, през другия край на улицата, чрез Фейсбук и т.н. Добре е да се вгледаме и разберем какво става в нас и да не подклаждаме конфликта. Няколко успокоителни думи, искане на извинение или разясняване на обстоятелствата могат да ни спестят главоболия. Тук е и моментът да се обърнем към специализираните служби, да звъннем на полицията или потърсим помощ.

Втората дистанция е следствие от пресичането на първата. Тук една от двете враждуващи страни, или агресорът, търси начин да нарани своята жертва. Словесно, чрез предмети, оръжие или др. В такъв случай е добре да намерим прикритие, да имаме лично оръжие с което да сплашим противника, и отново да потърсим специализирана помощ.

В тази дистанция можем да понесем сериозни наранявания. Например да хвърлят по нас камък или бутилка. Дистанция от 10 метра е достатъчна за да може агресорът да ни замери и улучи. Да ни простреля с късо оръжие, лък, арбалет или прашка.

Третата дистанция е на дългите оръжия. Тук може да се използва кол, прът или някакъв тежък предмет, който може да бъде хвърлен на няколко метра, или с който да ни достигнат. Приемаме че тази дистанция е от 5-3 метра. Тук е добре да сме защитени зад стена, намерили прикритие или предмет, с който да защитим тялото си.

Дистанцията от 1.50 м., позволява на противник да ни ритне с крак. Кракът е силен и тежък, а точно попадналия в тялото ритник на трениран противник, може да нанесе сериозни поражения. Затова бъдете нащрек, не позволявайте противникът Ви да се приближава близо до Вас и ако го направи и тръгне да Ви рита най-добре пресечете атаката с контра (стоп) ритник, или побегнете. Когато човек рита човек не е стабилен. Ако пресечете ритника има шанс да изведете противника си от равновесие. Падне ли на земята можете да се отдалечите и повикате полиция.

Дистанция от 1м и по малка е къса и позволява удари с ръце. Ръцете на боксьорите са тренирани и силни. Те удрят бързо. Не позволявайте агресорът да достига такава дистанция, защото при нея боят със сигурност вече е започнал. Можете да се опитате да излезете от линията на ударите. Тук в помощ ще Ви дойдат бързи стъпки и отклоняване силата на противника.

Дистанция от 40-50 см е подходяща за използване на лакти и колена. Те са силна и закалена част от тялото. Ударите нанесени с тях могат да доведат до сериозни травми. Ползвайте ги само когато знаете какво правите. Старайте се да останете на крака и работете с лакти срещу лакти и бедра и крака срещу крака.

Близката дистанция дава възможност на противника за хват, душене и хвърляне. Подобни приоми се ползват в джудо, аекидо, борба, жиу-житсу и др. Борците се славят към силните и опасни противници. Старайте се да не Ви хващат, а при приложен хват да се освободите своевременно атакувайки ръката, която Ви държи, или слабо място на противника.

Най-близката дистанция дава възможност за използване на всички части на тялото. Удари с глава, натиск с брадичка и хапане. Всички те са забранени в официалните спортове, но на улицата може да възникне всякаква ситуация. Ако трябва да запазите живота си, или този на своите близки, имате право да използвате всяка част от тялото си.

* * *

Най близката дистанция е тази, където се пресичат характерите на двама души. В битката реално побеждава този, който има по-силна воля. Този, който е решен да не загуби. Но и този, който не се подава на емоции, може да издържи на болка и който може да погледне на възникналата ситуация отстрани. Тази е най-важната дистанция и тя е променлива не толкова в пространството между двамата противници, колкото в тяхното вътрешно израстване, разум и сила.