словесни проблясъци

Категория: Ехо (Страница 1 от 10)

Стихове

Новият ден

Пожелавам си правителство у нас, а и не само у нас, което е насочено към нуждите на хората.

Да подпомага финансово новосъздадените стандартни семейства.

Да финансира раждането на деца.

Да строи ведомствени жилища, които да отдава безплатно под наем на родители-студенти и жители от други градове, с възможност да ги закупят на най-ниски цени и без лихва на вноските.

Ще попитате откъде ще дойдат парите?

Смятам, че в София, има поне половин милион коли. От Центъра по градска мобилност ще се радват да дарят огромните си приходи от синя, зелена и каквато и да е друга зона, за благородните каузи.

Застрахователите ще внасят всяка година неусвоените суми от задължителната “Гражданска отговорност”.

КАТ ще нарежда печалбите от фишовете за глоби директно по сметката на новородените.

И всичко ще бъде хубаво и спокойно. Като някога. Като в сън.

Няма да има ровене по боклуците.

Няма да има търсещи храна и подкрепа очи.

Няма да има изгладнели деца.

Всички неангажирани няма да седят в кафенетата по Витошка, а запретнат ръкави и готвят за бедните.

Няма да се позволи изхвърлянето на храна от ресторантите и веригите ще доставят останалия чист хляб в общинската кухня.

Чешмичките ще бъдат снабдени с кранчета и на децата ще бъде показано как се борави с тях.

Из парковете ще се разхождат пенсионери, получили длъжността пазач и си докарват някой лев, когато разсеян гражданин си изпусне фаса.

Ех мечти… А могат да бъдат реалност. Наша, българска реалност.

Кметът ще обикаля града всеки ден пешком, вади тефтер и записва нередностите,
които своевременно ще се оправят.

И паветата ще са наредени, а лирите на тролеите пеят и хвърлят сенки по таваните нощем. Полицаи ще бдят над съня ни и ни посрещат с усмивка в новия ден, подобно на всички държавни служители.

А новият ден иде…

Три причини да остана в България

Ходейки вчера по една пътека се замислих има ли поне три причини да остана в България. Реално до момента правителството не ме е подкрепило по никакъв начин. Не се погрижи за мен в моето трудно детство. Не подаде ръка на прохождащия ми бизнес. Не съм видял една стотинка от държавата. За сметка на това доста други хора се облажват.

Това, което съм получил от държавата, е безплатна кръвна картина. Пардон, не съвсем безплатна, защото цакам всеки месец здравни осигуровки, Като повечето работещи, които издържат пенсионерите в държавата и се молят да не постъпят в болница. Усещането ми е че дарявам моите пари, които не се усвояват по предназначение. А от това боли и се чувстваш глупаво.

Една от причините би била Природата. Дарени сме с чудна природа, която унищожаваме. Чрез изсичане на горите. Чрез застрояване на крайбрежието и в защитени територии. Чрез липса на всякаква грижа към еко-пътеките, канавките, животни и растения. Поне аз не виждам да се проявява такава.

Ала Природа има навсякъде и който носи любов към нея в сърцето си ще бъде добре приет в нейните дебри. Животът в България от друга страна е евтин. Но и приходите са ниски. Ако си изкарваш парите с труд ще преживяваш, но бавно би забогатял. С тези хвърчащи цени на недвижимите имоти и горивата, дори средната класа се чувства обедняла.

Да кажем, че остават езикът и приятелите. Средата, която не можем да заменим. Само че доста от приятелите са вече зад граница. Аз никога няма да се почувствам Германец или Французин, но ще си остана Българин. Ще ми липсва езикът, с който съм израснал и е пропит в моето същество.

Да речем, че стана жител на друга страна. Ако тя обяви война на България ще мога ли да вдигна оръжие срещу моите? От друга страна ако българското правителство реши да влезе във военен конфликт с друга страна, който не одобрявам и не усещам като разумна постъпка и в който откажа да бъда въвлечен, ще бъда ли предател? Това са сериозни въпроси.

Моите предци са избрали да останат и живеят в България. Може би защото са виждали бъдеще, перспектива. Защото са вярвали в доброто у човека, което ще вземе превес. Били са силни и вярващи хора. Всеки ден се сблъсквам с дебелокожието на българина. С начина по който паркира. По който се отнася към другия. Средата у нас е трудна.

Затова хората избират да избягат, да се спасят. Като Зуека например. Който може се вписва в този странен балкански спектакъл. Тази пост-соц мелодрама, в която страда малкият човек. Който няма гръб, не работи за службите. Не целува нечия ръка. Не ходи като горила, с чантичка на врата.

Страна на неизмеримите невъзможности. Питам се дали някога ще се възродиш? Защо майките не дават пример на децата си да бъдат осъзнати и добри. Защо бащите не показват как силният човек е добър и помага. Тази пуста шарена черга, която тлее през вековете, дано я пребъде…

Лалу и Слънцето

Момиченцето лежеше на земята. То усещаше как тревичките боцкат телцето му, а камъните леко му убиваха. Опитваше се да се намести върху мекия мъх и мижеше с очи. Слънцето галеше Лалу с лъчи и тя му се усмихваше. Струваше ѝ се че то също ѝ се усмихва и ѝ праща още повече топлина. Това я изпълваше с чувство на сигурност и покой.

Вятърът играеше с косите ѝ. Хвърляше ги връз лицето. Шумеше около ушите ѝ и я караше да се завива в шареното елече, повдигайки краищата на рокличката ѝ. Лалу отваряше очи от време на време. Поглеждаше към нижещите се облаци над нея и опитваше да намери подходящо животно на което да ги оприличи. Тази игра всъщност знаеше от баща си, който я бе играл със своята баба. На нея бе кръстена Лалу.

Всъщност името ѝ бе Радост, наричаха я на галено Лалка, но след като започна да учи Френски момиченцето искаше да го наричат Лалу. Le Ciel рече тя и загледа безкрайната синева на небето над нея. Le Soleil усмихна се тя към слънцето. La Sourire du Soleil отрони тя. Обичаше френския. Наскоро баща ѝ откри стари списания „Pif“ които тя с радост разглеждаше и четеше. Много ѝ харесваше шантавият котарак Еркюл с лепенка на муцунката.

Oui ma p’tite. Рече мъж излегнат до нея. Бе обут в панталон с навити крачоли. На главата си имаше сламена шапка. Тиранти се спускаха покрай мръснобяла риза. Изпод разкопчаната яка се подаваха къдрави косъмчета. Той бе захапал лула и кръстосал крак връз крак. И двамата бяха изули обущата си и навили чорапите си в тях. Лежаха на брега на езерце, а около тях се виждаха високи каменисти върхове

Дядо, ти идвал ли си тук преди?

Не, Лалу. – Баща ти е идвал често и реши да ни подари тази екскурзия – изпусна дим мъжът.

Хубаво е че ни оставиха сами, нали Дядо. – Усмихна се Лалу.

Да, за да можем да ядем сладолед на корем, смушка я лекичко старият човек.

Той имаше светли очи с бръчици около тях, а лицето му бе покрито с бяла гъста брада.

С майка ти обикалят сега чукарите, а ние се излежаваме…

– И мързелуваме засмя се Лалу.

Да и учим Френски, в движение допълни дядото.

Обичам чуждите езици.

Аз също, момичето ми. Лалу, прощавай погали главицата ѝ възрастният мъж Хубаво е че си си избрала име, или псевдоним. Всеки артист има свое такова и може би понякога то е по-важно от неговото собствено име.

А твоето име какво означава, дядо?

Атанас, означава на Гръцки – безсмъртен.

Tu es immortel, mon grand père!

– Absolutement! засмя се Aтанас.

Всъщност безсмъртен е човек когато остави нещо след себе си, миличка. Творба ли ще е, дете или къща, в която някой да живее. Да го споменава друг с добро, когато се помине.
А за мен най-голямото щастие е да бъда с теб, да си около мен и да те виждам, Лалу. Да учим заедно френския, който толкова много обичам. Това, това ми дава смисъл, ma chérie.

Обичам да сме заедно Дядо. Ти, ти ме поощряваш да уча чужди езици. Много се смеем заедно и можем да правим неща, които понякога мама и татко забраняват.

Като да се изкачим чак дотук, нали – смигна Атанас.

Мъжът се подпря на лакти и присви очи. Виж това място, Лалу той изпъна ръка напред Тук сякаш е стъпвал сам Бог и от неговите стъпки – дълбоки и могъщи, са се родили езерата.

Лалу също се надигна. Под тях се виждаше синевата на езерото. Над него се издигаше кафява скална маса, а слънчевите лъчи се отразяваха в стотици вълнички.

– Харесва ми да сме тук – рече Лалу и се сгуши до мъжа Обичам и да съм с моите приятели от алианса, но с теб е различно. С кучето ни, с мама и татко е различно.

– Тези, които се обичат, Лалу – Атанас взе малките ѝ ръчички живеят у шепите на Бога. На тях нищо лошо не може да се случи.

Момиченцето седеше прегърната от дядо си и гледаше към пътеките.

Искаш ли да се поразходим? попита Лалу.

– Да. Тя помогна на Атанас да стане. Той изпъшка, отупа панталоните си и стана подпирайки се на тояга.

Пътеките бяха прашни и очукани. По тях се въргаляха камъни. Тук-там се намираше по някой боклук. Десетки туристи кръстосваха пътечките. Снимаха се, викаха. Атанас само ги гледаше и кимаше неодобрително. По едно време дружина младежи се спуснаха напряко. Няколко от тях се подхлъзнаха и завъргаляха в прахта.

– Безотговорници! изпъшка Атанас и хвана Лалу за ръчичка.

– Защо, mon grand père?

Ами защото в планината трябва да се ходи само по пътеките. Така не рушим природата и ѝ даваме възможност да се възстанови. Тъй и човек в живота трябва да върви по установените от Бога и обществото пътища, иначе минава напряко и може да си счупи главата.

Това ли е да си отговорен, дядо?

Ех, Лалу усмихна се дядото И аз съм бил немирна глава. Младият човек е като пенливо вино, а то у мях стои ли? Все иска да лисне, да шупне. Да накваси нечии устни. Та правил съм щуротии, ала съм си мислел и за моята отговорност. А на отговорност човек се учи, с възрастта и от другите.

– А кое е най-отговорното нещо?

Най-голямата отговорност на човека, според мен Лалу, е към Човечеството. Без нас то няма как да продължи. Има множество играчки – Атанас посочи към хората, които се снимаха с телефони – които ни отвличат. Ала животът, продължаването на живота зависи само от човека. Огледай се. Тук сред природата няма нужда от никакви играчки, ала всичко работи. Ручеят чисти реката, влива нова водица в езерото, пои хората и рибите. Райко – твоят Soleil отрано сутрин е пекнал.

От върха до който бяха стигнали се виждаха кръгове от хора в бели дрехи, които танцуваха.

А тези, какво правят?

Тези хора танцуват, молят се, хранят се заедно и отдават почит на Бога. Те търсят тук възможност да пречистят душите и телата си. Да срещнат другия пък и себе си. Да видят смисъл в живота си и да добият Надежда.

– Що е надежда, дядо?

– Ти каква искаш да станеш, когато пораснеш, Лалу?

Момиченцето се замисли. Очите и шареха към хората в ниското. Към белите кръгове които се движеха и далечната музика, която ехтеше отразена от върхарите.

– Ами искам да имам бананова плантация.

– А защо точно бананова? – Атанас се опря на тоягата си.

– Ами защото бананите са вкусни, полезни и карат хората да се усмихват. Защото са здравословни – добави Лалу след кратък размисъл.

– Ха така! A други хора ли ще работят за тебе?

– Ами мога и сама да работя или с приятели, или пък с моето семейство. Може и роботи – помощници да имаме.

– Ала банани не растат в България – вметна Атанас.

– Ами тогава ще отида да живея там, където растат. И…, и ще имам най-добрата плантация за банани с лепенки върху тях.

– Марка?

Лалу, разбира се – момиченцето се ухили.

Ами там в чужбина не говорят нашия език, как ще се справяш?

– Нали уча Френски. Може и Английски да понауча и ще се справя.

– И си готова да пътуваш надалеч, само за да осъществиш мечтата си?

– Да, дядо!

– Tu es formidable, ma p’tite. А твоето желание да постигнеш това, което искаш, и че то е за добро, ми дава надежда, мила Лалу.

Двамата се хванаха за ръка и заслизаха по пътечката. Стигнаха до павилион встрани от пътя. Около него се трупаха хора и купуваха сладолед. Павилионът бе като поставен сред нищото. Бял, контрастиращ с кафявото на скалите. Самичък сред върховете и зелените клекове. В близост до минаващите вади и ручеи. Част от цивилизацията, която сякаш не би трябвало да е там.

– Този павилион тук е чудо, Лалу.

– Как тъй чудо?

– Ами прилича на чудесата в живота. Не ги очакваш и ето ти насред нищото, на неочаквано място, те очаква нещо хубаво. Сладко и разхладително.

– Но струва и парички – усмихна се Лалу.

– Така е. Чудесата се случват, но понякога трябва да платим цена за да станат част от живота ни, ma chérie.

– Колко плащаме, mon grand pèrŽe?

– Ами до два лева сладоледът е все още сладък – смигна Атанас.

– Скръндза, мушна го в ребрата Лалу. Двамата се засмяха.

– Ще те видя тебе, като водиш внуците си, да ядат по няколко сладоледа – рече Атанас.

– Ами стига да не се разболеят, могат да ядат колкото искат.

– Децата не бива да се разглезват прекалено и да ценят парите, Лалу. Има дечица, включително и тук, за които сладоледът е лукс. Родителите им може да са бедни и да са събирали средства да дойдат на Рила отдалеч. Сладоледът приемаме като награда.

– Un Prix? – Лалу го изгледа изпитателно.

– Bien sûr. Например след като направим упражненията днес по Френски, или изминем планирания маршрут, можем да се наградим.

– Със сладолед?

Атанас кимна.

Дойде техният ред. Двамата купиха сладолед тип „Ескимо“, който тук вървеше около два лева бройката.

– Не горчи – усмихна се Лалу ближейки.

– Pas mal – кимна Атанас.

Слънцето огряваше върхарите с кехлибарна светлина. Стотици хора се прибираха в цветния палатков лагер. Лалу и Атанас ближеха сладолед и ги наблюдаваха от пейката на която бяха седнали.

– Дядо, ще ми се да дойда тук някой ден с моите внуци.

Ще се радвам, Лалу. Ще се радвам и Ви махам от облаците – насълзен отвърна мъжът.


Двамата доядоха сладоледите, хвърлиха опаковките и клечките в кофата до павилиона и хванати ръка за ръка се понесоха по пътеката към лагера, където ги очакваше тяхната палатка.

На Рила и чуждите езици.

София, Март 2021 г.

Списък на чуждите думи в текста.

1. Le Ciel – небе, (фр.)
2. Le Soleil – Слънце, (фр.)
3. La Sourire du Soleil – Усмивката на Слънцето (фр.)
4. Tu es immortel, mon grand père! – Ти си безсмъртен, дядо! (фр.)
5. Absolutement! – Несъмнено! (фр.)
6. Tu es formidable, ma p’tite. Прекрасна си, малката ми (фр.)
7. ma chérie – скъпа (фр.)
8. Pas mal – Не е зле (фр).
9. Un Prix? – Награда?(фр).
10. Bien sûr. – Със сигурност (фр.)

Кому принадлежи Човекът?

Последните две години повдигнаха въпроси относно свободата на индивида. Доколко имаме право над нашето тяло и над самите себе си.

Държавата е изкуствено създадена структура, която да организира икономическия, културен и обществен живот. Основната ѝ дейност трябва да бъде добруването на индивида. Също така да гарантира неговата Свобода.

През последните години, обаче, неолибералната линия на управление и изобщо държавите, се превърнаха в съвременни феодални структури, които могат да следят своите граждани и ограничават техните свободи. Според управляващите това се прави за “общото благо”.

Ние, излезли от сянката на тоталитарната система, познаваме подобни понятия. Също и “светло бъдеще” и т.н. Затова гледаме на тях с подозрение.

В миналото, човекът е принадлежал на семейството. Авраам решава да жертва сина си Исаак, по волята на Твореца, който го изпитва. Сещам се и за сина на Тарас Булба, който пада убит от ръката на баща си, защото предава народа и вярата си, заради своята любов.

В по-скорошни времена, държавата ограничава и насочва гражданите, за своите интереси. Понякога те не съвпадат с личните убеждения на гражданите. Примери са Стефан Цвайг, който бяга от нацифицираща се Австрия и Мохаммед Али, отказващ да се бие във войната с Виетнам.

В България имаме десетки примери от тоталитарния режим, като можем да споменем журналистът Георги Марков и спортистът Наим Сюлейманов, който разкрива пред ООН ужасите преживяващо турското малцинство у нас, по време на така наречения “Възродителен процес”.

И все пак кому принадлежи човекът?

Понякога социалните служби могат да отнемат децата от родители, които нямат възможност да се грижат за тях, или у дома има случаи на насилие. Докато станат пълнолетни, децата биват под опека на държавата, или отрастват в приемни семейства.

Какво се случва, обаче, с пълнолетния индивид, който може да носи отговорност за себе си. За своето тяло, за своите решения? Който има морални възгледи, вяра и убеждения? Може ли държавата да го принуди да вземе решение срещу тях и до колко това е правилно?

Спомням си филм за американски войник, който през Втората Световна война отказва да носи оръжие, поради своята религия. Записват го санитар, като по време на битки успява да спаси над 80 войника. За неговите подвизи му дават орден за храброст.

Основно право на Човека е да бъде Свободен. Да може да избира на чия страна да застане, или най-вече да защити личния си интерес. Той не може да бъде ничия собственост, защото не държавата му е дала живот, но неговите родители.

По същия начин можем да повдигнем въпросите кому принадлежат Земята, планетите или междузвездното пространство. Отговорът знаем интуитивно. Животът, Творението принадлежи на Този, който го създава и поддържа, на Бога.

Подкрепа за малкия бизнес

Питам се, защо в България толкова много хора се правят на тарикати. Отговор си давам, когато се опитвам да живея нормално, по правилата.

Искаш да караш кола, например. Започва се с пътен данък, който до 100 к.с. е около 50-70 лв., на година. За предишната ни кола, която бе 60-70 к.с. плащахме 20-25 лв на година. Обаче искат и застраховка “Гражданска отговорност”, която удря вече около 300 лв. и се подновява всяка година. Чудя се къде ли отиват парите от този фонд, които със сигурност не се усвояват напълно по предназначение. Да не забравим и техническия преглед – 50/60 лв. Като добавим винетка за 12 мес – 100 лв и отиваме на един минимум от 500 лв, за да караме спокойно кола.

Ако искаме и да поддържаме возилото, а трябва, отиват 200-300 лв, на година за консумативи антифриз, масла, течност за чистачки, смяна на гуми и др. Тук не смятаме горивото. Да сложим 1000 лв на година за кола.

Друг е въпросът ако правим частен бизнес. Тук вече става интересно. В момента, в който започнем да извършваме дейност и хоп – трябва да плащаме осигуровки. Ама изкарваме ли не изкарваме ли пари, никой не ни пита. Плащаш здравно осигуряване по 50 кинта на месец и това е. А лекар не искаш и да видиш. Той теб, вероятно. Като добавим и тези, за самоосигуряващо се лица стават едни 200 лв. Там се включват и едни странни абревиатури като ДЗПО и т.н. Касов апарат и поддръжка са изискуеми, ако работите с пари в брой. За предпочитане е по банкова сметка.

Работиш ли с някого, пък има трудова медицина. Идват едни хора и те питат имаш ли монитор, нямаш ли. В какви условия се работи. Пишат се листи проформа и цакаш по 120 лв на година на човек, за тази странна услуга.

Започваш да печелиш пари. Това е добре, но кога наистина са твой? Значи, освен 10% които плащат ЕООД/ООД на държавата, се плащат и 5% данък дивидент допълнително, за да боравиш с парите, които всъщност ти се полагат. Защото видиш ли, иначе са служебни.

Така че не се чудя, че хора си купуват лъскави джипове и ги минават за фирмен разход. Че пишат пътни листа, а ходят на разходки и лов с тях. Че си купуват лични вещи, нощуват по хотели насам натам, пък ги пишат за разход на фирмата. Лично не съм го правил и няма да го направя.

Защото колкото и да ни мъчат и тормозят, този, който живее честно е човек, чието самочувствие има здрава основа. Наричаме я Истина и тя има стойност, при всички условия. Независимо, че при нас не са от най-леките. Че държавата дава субсидии за щяло и нещяло и за безумни, понякога, проекти. Ала рядко бива подкрепен съвестно работещият човек.

Та ще избираме коли с малко коне, които и не замърсяват толкова, ще работим честно и си плащаме данъците, докато не ни дойде в повече. Тогава ще си накривим шапките и решим как да живеем. Ще бягаме ли оттук, дето хем плащаме, хем пътищата ги няма, или ще променим някак нещата.

Връзки

Вчера видях познат, с който сме тренирали преди години. И двамата много се зарадвахме. Спомнихме си за миналото, поговорихме за настоящето. Родило му се е момиче, което носи неговите лешникови очи, от които лъчи доброта.
 
Замислих се за това, как спортът, тренировките, работата в група, сплотяват хората. Когато си имал доверие някому, когато сте си партнирали по време на тренировка, се образува един вид връзка, която е устойчива във времето.
 
След като му дадох визитка той ми звънна, за да си имаме координатите. Нищо че Фейсбук ни “свързва”, и се засичаме чат-пат. Подобен тип връзки ти дават усещането, че на някои хора си склонен винаги да помогнеш.

Ден на Труда

Вероятно и други от Вас са се возили преди години, с тролейбусна линия 9 – от центъра към кв. Борово и обратно. Спомням си един шофьор, който бе винаги безупречно облечен. С риза и панталон, сякаш кара не Икарус на лира, но самолет.

Във возилото звучеше класическа музика, нерядко опера, а приликата на шофьора с Лучано Павароти бе очевидна. Широка усмивка, която не слизаше от лицето му, пълничко тяло, гъста черна брада. Возиш се в тролея, наслаждаваш се на музиката и аха, аха да запееш някоя позната ария.

Всеки от нас може да направи от работата си, от Труда си Изкуство. Било то приложно или изящно, защото и двете са еднакво нужни. Както обувките на обущаря, така и вдъхновяващите картини на Ван Гог. Всеки човек, със своите заложби и труд, допринася за пъстрата, органична картина на Света. Защото без цвят, без контрасти, изображението не е хубаво.

Само ние хората сме дарени, с възможността да опишем своите преживявания, да боравим със Словото, да оставим нещо материално или духовно за следващото поколение, в писмен вид. Само ние можем да изразим душевността си в букви, ноти, в багри и скулптури. Но и в сгради, църкви, синагоги, паметници.

Птиците и животните, останалите същества на Планетата, също творят, работят, но главно за препитание и съхраняване на поколението. Ние творим и поради вътрешна необходимост. Духовното натоварване на човека е друго и е добре, последният да може да го издържи.

Затова обичам труда. Знам, че чрез него ние изразяваме нашия потенциал, който ни е даден от Вселената. Че даваме проекция навън на Духа и Душата си и се свързваме с другите, помагайки им, чрез нашия потенциал. Трудът е и средство за нашата професионална, лична и духовна Еволюция.

Една от опасностите, е Трудът да не се превърне в бреме. Да не сме избрали правилното поприще и да работим нещо, главно за пари или поради необходимост. Друга, е да се прилепим към работата, като основен жалон в нашия живот. За да бъдем продуктивни е много важно да намерим баланс.

Откривайки нашето амплоа, работата която ни носи удоволствие и е в синхрон с нашия потенциал, ние сме неизмерно щастливи. Душата ни се радва и реализира своя потенциал. Тогава нещата вървят гладко и естествено. А труд, в нашия живот, винаги ще има. Дали ще почистим къщата, ще приготвим храна за близките, ще напазаруваме или боядисваме.

“Трудът краси човека” е наша поговорка. И наистина хората, които работят и славят Труда, без да се оплакват, без да го считат за тегоба, вършат делата си с лекота. Стават рано, когато птиците се вият в небето, вдъхват свежия въздух, начертават план на задачите си и започват да работят.

Да свършим нашата работа, а за другото Бог ще помогне. Честит празник!

 

Къци

Като малък баба ме водеше почти всеки ден до Борисовата градина (тогава „Парк на Свободата“). Пътувахме с трамвай №4, който се движеше покрай турското посолство и спираше на Иван Асен II. Там се намира сградата с име “Царевец”, на чиито партер се помещаваше сладкарница.

Обичах да се возя в челната част, или на опашката на трамвая. Когато заставах отпред можех да видя движенията на ватмана. Как върти ръчката, с която увеличава скоростта, спуска лирите с  въже, за да не хвърлят искри, когато минаваме кръстовище, или снадка на жиците. Натиска големи цветни бутони да отваря вратите и др.

Седалките отпред бяха предвидени за майки с деца и за възрастни хора. Веднъж се разсърдих на едно бебе, че не ми прави място, защото нали все пак бях по-голям от него. Возейки се отзад се хващах за напречната дръжка, повдигах над ръба и гледах пътя. Той се нижеше и оставяше релсите като гъвкава диря, а аз си представях че водя трамвая, макар и от опашката.

Запознах се с Къци (Кръстьо), когато вече бях тийнейджър. Той продаваше значки в градинката пред заведението “Кристал”, в София. Всъщност може би беше един от малцината, притежаващи огромна колекция от значки, които изкупуваше от хората и продаваше на чужденци и колекционери.

Отивах при него и си говорихме, понякога с часове. Той ме гледа, гледа и по някое вика “Я отиди да купиш по един сендвич”, мушне ми два лева в ръката и се усмихне. И аз търча до будка за сандвичи с кебапчета или кюфтета, напляскаме ги с кетчуп и лапаме.

Братът на Къци живееше в САЩ. Кръстьо ми бе показвал снимки, на едни смешни колажи, в които можете да се заснемете като рекламно лице, на цигарите Марлборо например. За него Америка бе страна на мечтите, пример и неосъществен копнеж. Казваше, че не е емигрирал заради близките си, които щяха да бъдат малтретирани от тоталитарния режим.

Кръстьо бе суров мъж. Целият в жили и мускули. С орлов нос и тъмна кожа, като индианец. Очите му бяха малки, кафяви и лъскави като мъниста. С него търгувахме разни неща. Имах юбилейни монети от дядо си, който е работил в БНБ. Разменях ги с Къци за джобни часовници. В последствие те се оказаха съвременна реплика, с ниска стойност. Чат-пат му свивах по някоя от неговите монети, ала той не разбираше, или се правеше на ударен.

Спомням си как веднъж си играех с куче в градинката, хвърляйки му пръчка. При едно от хвърлянията треска се заби в пръста ми. Бликна кръв. Къци хвана уверено ръката ми и извади светкавично треската. Беже хладнокръвен мъж. Разправяше ми как се е бил с някакви хора в депото, защото обидили жена му. Тя също работила в транспорта. Виждал съм го да решава споровете си като мъж и беше човек, който защитава честта си.

На стари години Къци започна да прави бастуни с остриета. Да дялка чудни глави и фигури на техните дръжки. Хората се удивляваха и купуваха произведенията му. Имаше и куче, порода тигров боксер, което много го слушаше. Караше “Трабант” и натъпкал го със значки, бастуни, заедно с жена си и кучето пътуваше из София.

След години работих вече в рекламата. Брандирахме един трамвай. Отидох в депо, за да сваля размери. Знаете ли, че след всяка смяна, мотрисата бива прегледана за повреди? В депото тече усилена работа. Искрят заварки, завинтват се гайки, чуват се удари с чук. Ако това не се прави, нашите трамваи, които са на по 20-30 и повече години, няма да са безопасни и надали ще се движат.

За Къци се сещам с умиление. Той бе пример за мъжкар, с отношение към децата. За човек, който ми разказваше истории. Въпреки ниския си ценз, носеше у себе си човещина и сила, които са част от характера. Носеше и една мечта, за далечна страна в която животът ако не по-добър, е поне различен. Така и ще го запомня.

Пътуване

Докато пътуваш чуваш как десетки мушици се размазват о стъклото. Притесняваш се за горските животни. Виждаш, как таралежи се опитват да пресекат пътя и вероятно ще бъдат убити. Птици прелитат ниско над колата и сърцето ти трепва. Всичко това е живот, който по пътищата се валя помлян из канавките. Някой ще каже „това не са хора“. Всичко, което е живо, носи душа. Дали имат по-малко право на живот, защото са насекоми или животни? Или ние имаме повече право, бивайки хора? Да пътуваме, да се забавляваме, но и да убиваме, съзнателно или не?
 
Казват, че модерните прахосмукачки, тези с така наречения „машинен интелект“, ще следят за насекоми и ще ги пощадяват.
 
Начинът, по който мислим и се отнасяме с другите, е този, което ще заложим в логиката на машините.

Книгата е Любов

Открих първата си любов между кориците на книгите. Не тази, която ме дари с детска целувка и вярваше на всяка моя дума, следейки ме със светъл поглед, а Любовта на душата си. Защото да мечтаеш, да съпреживяваш, да се вдъхновяваш, но и да страдаш с другите, е начин да обичаш.

Любовта към книгата е и любов към езика. От малък учех чужд език. Баба ми пък ме учеше на четмо и писмо. Само и единствено прегръщайки собствения и чуждите езици и разбирайки значението на думите в контекст и дълбочина, можем да оценим текста който четем.

За мен да видя четящ човек е откровение. Знам, че този човек, било то млад или стар е сам, но не и самотен. Той е в досег, както с необозримия вътрешен свят на живелия някога или съвременен автор, така и e дал порив на своята душевност. Да се вихри, да се идентифицира и разширява.

Четенето на книга е самотен акт, но дава богатство на душата. Понякога то е толкова голямо, че желаем да го споделим с другите. Затова дърпаме хората настрана, шепнем и споделяме радостно, откривайки нова книга или автор. Лично съм на мнение, че последните ни откриват сами, по магически начин.

Книгата и Словото са едно. Те се крепят на езика на Любовта изразени с думи. Да пишеш също е израз на Любов. И пишеш толкова красиво и пластично, колкото Любовта може да се изрази чрез теб. Затова е необходимо да ѝ дадем време. Защото в света на идеите Любовта е могъща, ала у човека трябва да израсне.

Независимо дали четем на таблет, на телефон или на хартия, ние се свързваме с хора, които вероятно вече не са сред живите. С автори и места от други епохи. Красотата на книгата е, че колкото по-искрен и можещ е авторът, толкова по-обективно и меродавно звучи словото му.

Не мога да си представя свят без книги. Това би била 1984-та, или 451° по Фаренхайт. Би била най-ужасната антиутопия, в която човекът може да съществува. Още по-жесток свят би бил този, с наложена идеология и книги, изпълнени със суховат, безжизнен и неистинен текст.

Ала при всяко обстоятелство човекът запазва умението си да разправя. Защото споделянето е терапия. Защото има нужда да извади този товар, това бреме, понякога, от себе си и го сподели с другите. За да може да оцелее, а Истината – запази за поколенията.

Затова книгата е Любов. Нишка която минава през времето и тъче нашите умения да разбираме Живота. Да разбираме неговия смисъл. Да познаваме както другите, така и себе си. Да пишем и да четем е една от най-големите радости в живота, която по Волята Божия, можем да споделяме и с другите.

София, 4.IV.2022 г.

« По-стари публикации