словесни проблясъци

Категория: Живот (Страница 1 от 2)

Девети Септември…

Вървейки по улиците вчера, в навечерието на днешната паметна дата, си мислех какво да напиша. За младото поколение тя не говори много, защото неудобното минало е изтрито от учебниците. За интересуващия се от история човек, обаче, то е тук.

Свидетели на тоталитарното минало са сградите в центъра на София. Зловещият триъгълник от монолитни постройки на Президентството, Народното събрание и Министерския съвет. В тях са потънали тайни и въпреки свалените знаци на предишната власт лъхат още на нея.

В тази страна никога не е имало комунизъм в чист вид. Никога не е имало народна, братска власт и равноправие. Никога най-интелигентните, кадърните и съвестните, не са заемали полагащите им се места.

Хората замениха вътрешния си морал и страха си от Бога, със страх от милицията и ДС. Един наложен страх, с цел контрол и управление. Бяха затворени границите, сякаш по този начин се опитваха изкуствено да задушат порива на духа на свободния човек.

Как съм живял аз, в този кратък прозорец наречен “социализъм”? Спокойно, хората не караха коли като луди. Ала ни насилваха още ученици, да ходим на манифестации, на които се носеха портрети на личности със спорни способности и принос за хората. Тогава, на манифестациите, можеше да се намери кола в бутилки. Изникваха подвижни колички с продавачи от нищото, които изчезваха след събитието.

Тезгяхите на магазините бяха полупразни. Имаше два вида сирене и кашкавал, един кисело, прясно мляко, масло и един-два вида хляб. Селекция меса само в “Халите”. Екзотични плодове през Зимата. Животът се точеше монотонно и без посока, като много се чудех какво работят възрастните.

На този ден е добре да гледаме филми като “Човекът и народа” на Светослав Овчаров, разглеждащ живота на Тодор Живков. Неговата шеметна кариера из пирамидата на властта. Можем да гледаме документални филми за репресивния апарат на ДС. Да прочетем книгите на Георги Марков. Да се разходим до “Света Неделя”. Всичко това ще да ни накара да се замислим. Да поплачем, да ни заболи. За нас, за другите.

Ала за да можем да изживеем катарзис и да се очистим, трябва да минем през болката, защото тя е колективна. За някои миналият режим е бил удобно място, защото те са се нагодили към него. Имали са качества и са били в полза на определени хора. За интелигентната маса, за свободолюбивия човек – не рядко карцер за неговата душевност.

Не искам да слагам пръст в раната, но знам че я има. Тялото на нашето общество е проядено от язви, иначе нямаше да имаме проблеми. И ако искаме нашите деца да живеят с гордо вдигнати глави, да мислят и да градят по нов, смислен начин, да имаш чест и морал, то трябва да им кажем Истината. Когато са готови. Ние също.

София, 09.09.2022 г

Бъдещето

Напоследък чета статии, в които пише че се наблюдава повишена смъртност в някои държави, спрямо прогнозите и минали години. На какво се дължи това? Дали на кампанията за имунизация с експериментални течности и нейните негативни следствия, или на общо понижения имунитет на хората? Лично го отдавам на стрес. Стрес от бъдещето, живеейки във време, когато човек не знае как ще живее утре и колко ще му струва насъщният.

В миналото имаше кампании насърчаващи раждаемостта. Да имаш семейство с няколко щастливи деца, с останали във връзка майка и баща, бе мерило за здраво и перспективно семейство. В момента се наблюдава демографски срив в редица развити държави. Наред с това не виждам кампании насърчаващи раждаемостта, средства насочени към младите родители и обезпечаването на семействата с евтини жилища.

Когато пиша коментари по тези въпроси, получавам отговори като “много сме, десет милиарда, няма храна за всички”. Предполагам са отговорили осигурени хора, които имат по няколко деца, учещи в чужбина. Какво да кажат младите двойки, на които предстои приключението да станат родители?

Земята и животът се изкупуват. Неща, които нямат цена, защото са безценни и не принадлежат никому, освен на Бога, се превърнаха в разменна стойност и актив за инвеститорите. Защото без земя няма храна и жилища, а животът трябва да бъде поддържан за да се развива и еволюира Човечеството.

Бъдещото робство е това към компанията и банката. Към режийните и комуналните услуги, към продадения на изплащане телефон или автомобил. И вместо производителите да влагат максимално усилия и търсят начини стоките им да са устойчиви и ползваеми във времето, се наблюдава спад на качеството. Единствено моралът на бъдещия осъзнат Човек, може да промени нещата към добро.

Дом за всеки

Наскоро имахме работа при наши клиенти в центъра на София. Сградата е стара и от нея се открива гледка към сгради скупчени около китен двор. На първия етаж клиентът е монтирал машина за бира, а в двора се мъдрят дървени скамейки и чадъри.

Сградата е строена през двадесетте години на миналия век. Таваните са високи. Вратите – боядисани в бял цвят, като са запазени в оригиналния си дървен вид. На някои от тях е монтиран модерен витраж.

Последният етаж е сгушен под покрива. Из скосените помещения са окачени бели дъски, на които са написани програмни кодове. Виждаш много стаи, потенциал за живеене и малко хора.

Това ме натъжи. Защото такава сграда, трябва да бъде ползвана за живеене, а не за бизнес офиси. Помислих си как радостно биха топуркали тук детски крачета. Каква хубава игра или обучение ще тече за мъниците на двора. Ала сградата е населена от юпита, които обичат коктейлите. От дръпнати дами, които важничат след виртуални бизнес срещи.

Искрено се надявам правителството и българското общество да се противопостави на изкупуването на жилищни сгради и превръщането им в бизнес офиси. Особено на фона на демографския срив, който преживяваме. Защото нашата страна има нужда от семейства, от хора и от уют, достъпни за всеки.

Кева

Символът на кафене “Кева” беше кукуригащ петел. Не, че посетителите идваха толкова рано. Може би някои от тях са празнували до зори. Кева бе сборище на артисти и преподаватели от Натфиз. Но не само. Там се срещах с механика Митко Хаджиилиев, след като бе поправил поредния фотоапарат.

Митко бе нисичък, с очила, таке, кафява набръчкана кожа, орлов нос и пронизителни очи. Обичаше да се смее. В устата почти винаги бе захапал цигара. Показваше ми лесни трикове, като отбелязване делението на кадрите на Pentacon Six, на хартията от ролката. Оправяше “кривогледите” ни бинокли и знаеше до болка слабите места на руската техника.

Заедно с Митко, там можеше да се видят и други чишити. Като бай Слави, страстен колекционер на фототехника, на чиято ръка се мъдреше недовършена шестолъчна звезда. Покойният вече преподавател Румен Георгиев – Рум, чиито книги за репортажна фотография поглъщах с интерес.

Винаги имаше съпътстващи изложби. Спомням си една на Зафер Галибов, със снимки от средна Европа във формат 20х30, черно бели, красиво подредени в рамки по стените. Кева беше място с атмосфера. Притегателен пункт за безделните студенти, или тръпнещите кандидати за Натфиз.

В Кева можеха да се срещнат лица от историята на киното като Константин Джидров, художника на филма “Козият Рог”. Можеш да седиш на маса с човек от екипа, който е снимал “Тютюн”, говорещ с въодушевление за излъчването на Невена Коканова.

Веднъж запитах Митко дали има деца или семейство. За него това беше трудна тема. Поради лични съображения бе решил да остане без другарка в живота. Зад всеки един от тези артисти и професионалисти стоеше човек. Човек, до чиято душевност можеш да се добереш с няколко прости, но искрени въпроса. Да стоплиш, с чаша кафе и усмивка.

Изминаха години и Кева не е вече същата. Видях се с бай Слави и той сподели, че Митко вече не е между живите. Преди него си заминаха известния на фотографския свят механик Наско, който държеше ателие на ул. Граф Игнатиев. Замина си една епоха.

Сега всички прибягваме до цифровите апарати. Да, те щадят природата, защото не използваме филми и химия. Щадят нервите ни, защото разполагаме с толкова много кадри. Всичко е записано някъде виртуално и няма материално измерение. Няма отпечатък, връз хаотично пръснатите халогениди.

За Митко и Кева ще се сещам често. Надявам се в кафенето да се запази традицията и се организират изложби, доказващи че фотографията е едновременно документалистика и изкуство, отразяващо времето. Дано Кева не се превърне в поредното сборище на сноби и декаденти, защото рамките на съвременния морал и изкуство са силно размити.

Вярата у българина

Спомням си как в моето детство, достъпът до катедралата Александър Невски бе ограничен. Имаше дебела верига на железните порти. Дали течеше ремонт, или правителството бе решило да я затвори за миряните, не знам.

Помня, че баща ми, като партиен член, се криеше по църковните празници. Прибягваше до черквите, или изобщо не влизаше в тях, да не го наклепат “другарите”. У дома имаше някоя друга икона и вярвам както при всяко семейство, където е имало религиозни традиции, скрит в шкаф от чуждите погледи, импровизиран иконостас.

След “промените” отвориха Александър Невски. За мен църквата е студена и изградена типично в руски стил. Въпреки това бях докоснат от сцени наблюдавани в нея. Сещам се и за случай при който майка се жалваше пред началник на РПУ, в което бяха били детето ѝ, вдигнало ръка срещу полицайка. Майката казваше “Защо не признавате, не вярвате ли в Господ?” а началникът отговаряше “Не знам, не съм Го виждал”.

Цялото това бездушие на повечето от хората в българското общество иде от липсата на вяра. Вяра в по-висша сила, управляваща човека. И как да има вяра и морал, след като десетилетия у нас е властвал по-силният? По-приспособяващият се. Този, който бяга от отговорност.

И сега, когато се сблъскам с дебелокожието на сънародниците, знам къде се коренят проблемите. Само и единствено когато земята под краката му се разклати, българинът се сеща за Бога. Дано да не е късно.

Размисли след морето

Прибрахме се от морето леко грипави. Нощната кашлицата и пресипналото гърло бяха наши спътници поне седмица. И нещо остана в телата ни. Усещам се странно. Отпаднал съм и сякаш плувам из ежедневието, а то е изпълнено с толкова много задачи. Все пак се справяме.

Днес срещнах мой приятел и колега, психодраматист. Когато отворихме въпроса за здравето той сподели, че миналата година са починали осемдесет хиляди от сърдечносъдови заболявания и инсулт. Около двадесет хиляди, с диагноза съпътстваща вирусна инфекция.

Хората у нас умират от безхаберието на политиците. Умират, от високите цени и трудният начин на живот. Няма ден в който да изляза из София и да не видя няколко души, на различна възраст и не задължително от ромски произход, които ровят из кошчетата. Думата е мизерия. За мен душевна на управляващите, която води до материалната на останалите.

Пъплещите нагоре цени, световните конфликти, създадените пандемии, които апропо могат да водят произход от генетично манипулирани вируси. Всичко това звучи колкото конспиративно, толкова и логично, ако познаваме тъмната страна на човешкото съзнание.

В момента чета “Задочни репортажи за България” от Георги Марков. Онази България, за която някой се сеща с носталгия, но за която повечето не искат да говорят. Този период, епоха, в която се изродиха човешкото и моралът и сега берем плодовете. Не, че не е имало добри и достойни хора, но те в повечето случай са били смазани от тоталитарната машина, в чиято идеология са вярвали и заради която са умирали.

Времето е преходно, преходни са и човешките ценности на хората без морал. Понякога си задавам въпроса, доколко смислени са нещата които правя. Ако те помагат на останалите, ако ме правят по-добър и доближават до Бога, то тогава моята работа е смислена.

Възможно ли е модерните технологии да се използват за да заробят човека? Да изродят човешкото в него и създадат нови форми на зависимост? Като бързият преглед на заглавията, но не и отделяне внимание на съдържанието. Всъщност в момента не е модерно да се чете, да се вниква в дълбочина и да се мисли.

Модерно е да правиш каквото искаш (само с протекция). Някои наричат това “Свобода”, но за мен е планирана анархия, която цели израждане на обществото. Защото общество без личности, без семейства, без Бог и вяра, е обречено. То е като стадо, което се води към заколение.

Къде е спасението ни? Утре някой ще започне да пропагандира и срещу здравословния начин на живот, вероятно защото не е “хуманно” към бъдещото поколение. Ще разделя обществото на прогресивни технократи и консерватори, на каращи коли с ДВГ и електрички, на “фили” и “фоби”. А Бог над нас гледа, плаче и очаква да се обърнем към Него.

Защо разрушиха Центъра по наркомании?

Преди месеци бях свидетел как от горните етажи на Центъра по наркомании работници от ромски произход изхвърляха дограма, преградни плоскости и други предмети. Мятаха ги ей така с усмивка и кеф, в строителен контейнер. Отдолу, опасно застанали, ромчета се смееха на това опустошително зрелище.

Центърът по наркомании се намираше на ъгъла на улиците “Одрин” и “Пиротска” до малката църквичка “Св. Св. Константин и Елена”. Едно тихо място, пред чиито стълби чакаха хора с изпити лица и тъмни съдби. В градинката при църквата “Св. Николай Софийски” се провеждаше метадонова програма. Гледах със свито сърце, как хора ходещи като сенки, дарени обаче с прекрасни деца, се наливаха с бира, караха се и търсеха дози из кошчетата.

Никой от нас не е застрахован, че в даден момент неговата психика няма да рухне и да посегне към стимулант. За да оцелее психически за кратко и след това, вероятно, поеме към дъното. Моят протест е към очевидното съсипване на Центъра по наркомании. Защото малцина могат да си позволят да водят децата и близките си на скъпи програми извън София. Или да не би като преди години да крием проблемите на обществото?

Пражка пролет

Винаги съм се питал какъв е проблемът на българското общество. Защо някои хора се чувстват и действат, сякаш са привилегировани. Защо когато бях малък за родителите на съученици, които имаха ръководни постове се говореше малко, а последните бяха отрупани със скъпи играчки и заминаха да живеят на Запад. Защо и сега в средите на културата и изкуството има хора, които са бездарни, но получават финансова подкрепа и сцена.

На 21-ви Август 1968 г., петстотинхилядна армия на Варшавския Договор навлиза на територията на Чехословакия. Тя иска да задуши реформите предприети в тази страна. Реформи, които целят идеологията на партията да добие човешки лик. Да се размият границите между номенклатурната върхушка и народа. Да се разпусне насилственият апарат на ДС и реализират идеите, за хуманизъм и равноправие, заложени във всяка насочена към индивида система.

Четейки “Пражка пролет” от Георги Марков горчиво осъзнаваме, че след Втората Световна война в България не е имало нито истински Комунизъм, нито Демокрация. Книгата отваря очите ни за период от време, в което са живели нашите родители. Разглежда събитията в Прага и развитието им десет години след това.

Корица на книгата „Пражка пролет“

Наследство

С годините намирам все повече наследствени черти с моите родители. Това ми харесва и засилва връзката ми с тях. Усещам бунта ми срещу лъжата и измамата и любовта ми към изкуството, наследени от майка ми. Острият ум и търговският нюх на баща ми, допълнени с влечение към чуждите езици. Нашето наследство е наше богатство.

На моя син

Мили ми синко, вероятно ще стигнеш до тази възраст в живота, когато ще разбереш че нещата в Света не са такива, каквито изглеждат. Това разкритие ще те разтърси, както направи с мен, но ти не се бой. Идеализмът и вярата ти в науката и политиците ще рухнат, ала ще започнеш да търсиш. И това е най-важното.

Мнозина учени говорят, че искат да премахнат болестите и дарят хората с вечен живот. Дори те самите не вярват в това и не го желаят, предусещайки ужаса който ще предизвикат. Защото вечният живот в материята, ще бъде достъпен за единици. И още, какви ли ще бъдат тези нестареещи тела – атавизъм по пътя на Еволюцията.

Политиците ще тръбят, че имаш Свобода, но ще ти я отнемат постепенно. Ще казват, че работят за твоето и на хората благо, но ще преследват само личните си интереси. Ще разбереш, че и те са пионки, чиито живот се крепи на косъм, който може да пререже невидимата ръка на тези, които реално управляват Света. На корпорациите и финансовите магнати.

Не се плаши сине, всичко това е за твое добро. Да кали духа ти. Винаги е било така и ако отворим историческите анали ще установим, че жаждата за власт и човешкия егоизъм са затривали родове и страни. Че човекът крачи между два Свята и сам определя дали да бъде добър или лош.

На теб ще оставя няколко съвета. Помни, че малцина се вглеждат в очите на Другия, за да видят душата му. Ако две души се срещнат, то те могат да се познаят и обикнат, а това изключва всяка лъжа и насилие. Търси хора с открит поглед, а вътре в себе си търси първоначалната причина, Бога. Направиш ли връзка с Него, нещата в твоя живот ще се наредят.

Намери си другарка, с която се чувстваш едно цяло. Която предугажда мислите ти и събитията. Която усещаш като сродна душа. До чието тяло би спял спокоен по всяко време. Вземи я и пази като очите си. Живей с нея до гроб и ѝ бъди верен. Сродните души са едно на Земята.

Създай семейство, дори времената да са трудни. В тях, вярвам, ще срещнеш хора, с които ще имате сходни мисли и нагласи. С които ще вървите Пътя на Живота заедно и ще си помагате. Приятелството е най-важното нещо на Земята, като най-добър приятел нека бъде твоята спътница.

Обучи децата си така, както и аз те обучавам, за да продължи родът ни. Да пребъде доброто на земята. Ако не го сториш, на нея ще останат тези, които с грубост, сила и измама живеят живота, предопределен за другите. За които ние сме просто излишен товар и са уверени, че ни превъзхождат.

Не прави грешката да те е страх. Имай силна вяра в сърцето си. Доброто, що е у теб, ще те предпазва, отношението ти към, другите – бъде твоя благослов. Където и да минеш да се усеща уханието от стъпването на разумен човешки крак, отведен там по Божията Милост. Моли се сине, в трудни времена, сещай се са мен, уповавай се на Бога и твоята Любима и не се плаши.

« По-стари публикации