Спомням си за П. от крайните софийски квартали. По онова време това бяха Младост и Люлин. Наши близки живееха в тях и бяха получили ведомствени жилища. Мъжът на П. беше пилот. За съжаление загина когато децата им бяха доста малки. Ние често ходихме у тях на гости да си играем.
В даден момент в живота на П. се появи Аиса. Той бе с къдрава коса, слаб мъж с тъмни очи и мустаци. Нещо необичайно за нашето обкръжение. Кожата му бе белезникава, бе извънредно тих човек. Идеше от Палестина. За мен, като дете на под десет годинки през 80-те това бе непозната страна. Чувах за Бейрут, за непрекъснат военен конфликт и това беше.
Аиса бе живо въплъщение на човека от Близкия Изток. На изтерзания от войни и конфликти търсещ дом, родина и спокойствие. Той донесе видео и с него гледахме Рамбо – филм забранен по “онова време”. Как се развиха отношенията му с П. не знам. Изглеждаше сериозен човек.
Днес обръщам поглед назад и ми се иска да знам повече. Да не махна с ръка и да кажа не ме интересува. Защото Човечеството е един жив организъм и когато една част от него страда, страдат всички. Колкото е по-голяма страданието, толкова по-зле за нас.
Някой казва да не се интересуваме. Не се интересувахме, когато самолети прелитаха над нас към Белград. Не се интересувахме от конфликтите по време на тоталитарния режим и сега на Изток от нас. Гори ли чергата на съседа, ще се запали и нашата. А единственото решение е Мир.
