словесни проблясъци
За всички деца които обичат снега
и за всички които може вече да не са деца,
но продължават да го обичат
Анабел и Снегът
Анабел бе отворила широко сините си очи, в които като сребърни ивици се отразяваха двата големи прозореца. През стъклата се виждаха падащи снежинки, над ниски сгради с прихлупени покриви. Снежинките се въртяха неуморно по пътя си надолу, а момиченцето ги следеше с поглед и се усмихваше, когато някои от тях полепваха по прозореца и можеше да ги разгледа отблизо.
В мъката си изживях
частица от живота земен,
и дори да плаках – не роптах,
макар душата ми да диреше
покой.
О таз омразна пустота,
несподелени чувства –
нега по липсващите форми
нощем и устни, които
да разцъфват с целувка.
Тяло за което да треперя
и да вая с ръце и мисли
чужди, стягащи ума ми.
Самичък пътя си прокарвам,
към теб…
София 22.11.2008 г.
Търся пристан на разнебитения кораб
отломките – дъските свети,
един ковчег от Ноя –
от Адама даже.
О Боже люшкам се –
от трюма към кърмата,
но пристан не намирам.
Вълните чудни са
и с грохот, последните
надежди те удавят.
Ломят се причудливи форми
на някогашен, славен Кораб.
Морето на живота, Боже
погълна ни, докато търсехме ний Рая.
а в края на пътуването,
дори не съм го зърнал още …
София, 20.11.2008 г.
В памет на Рембо
и инспирирано от Наталия…
© 2024 freebreeder
Тема от Норен Андерс — Обратно горе ↑