словесни проблясъци

Категория: Лини

На един бъдещ Ангел…

Полетът на едно “неопределено” писмо

Писмото се носеше с вдъхновение и… аромат на кафе, По мъхестите му страни се лепяха мушици, завличаше паяжини и нерядко някой гълъб или врана, се опитваше да отчупи крайче от него. Това бе поради аромата на кафе – “мислят ме за курабия, полунатопена и размекната”, представяше си писмото. То летеше без адресат и адресант, но знаеше че все някога ще стигне. Нашепваха му го облаците, вятърът който го поднасяше, нагънатото му отражение в локви и езерца, така че то продължаваше да се носи.

Един ден малко момиченце видя летящия жълтеникав плик в небето и мигом помисли че е за него. Даже си представяше какво пише и как ухае – с изящно изписани редове, артистичен подпис, запечатано с добрите чувства на някой. То протегна ръце и писмото мигом разбра че е пристигнало. Момиченцето се завтече по зелената полянка, бягаше по чорапки като плитките и се мятаха радостно встрани. Писмото летеше с не по-малка радост и се въртеше завихряно от вятъра, който нежно го поднесе и сложи в ръцете на момиченцето.

Поемайки го нетърпеливо с ръце, момиченцето изумено видя как връз реда за получател се изписа неговото име, бавно от нищото с красив почерк. То седна на тревата, замисли се и после внимателно разлепи плика. Не беше много удачно защото лепилото държеше здраво, та тук-там се раздърпаха краищата но… Момиченцето махна с ръка и с вълнение извади сгънат лист. За негова почуда той също бе празен, надлъжно разделен с редове и омайно ухаещ, на кафе.

Върху редовете започнаха да се появяват думи. “За теб е. Много се радвам че пристигнах и ме държиш в ръце. Аз ще напиша това, което съкровенно искаш да чуеш. Написвам се с много радост и топлина – ей сегинка пред теб, толкоз че мога да се подпаля или залея с още кафе 😉 Когато ме изчетеш ще знаеш че съм пратено до и само до теб, а когато ме затвориш – редовете просто ще изчезнат. Аз съм писмото което винаги си очаквала…”  Момиченцето се усмихна широко, после малко натъжи. По страните и пробягаха сълзи. Тя подържа плика в ръце, седейки на земята.

Момиченцето сгъна листа и го целуна. Постави го обратно в писмото и старателно запечата плика отново. Ползва малко лепкав сок от една тревичка, който нанесе внимателно под езичето на плика. Допря писмото до сърцето си и взъдъхвайки дълбоко извика “Ей Ветре, хей ти ветрогонко над поля и реки – ела и поеми това писмо, да лети и намери този който го очаква, който ще му се радва – поне толкоз, колкото и аз”. Вятърко, чул думите и усмихнат се показа изпод дъгата. Начаса дойде и пое писмото с бузите си, като тя го изпрати с поглед. Сега то летеше с дъх на момини сълзи.

София, 2.02.2010 г.

Сънят на облака

Бледорозовият облак се оглеждаше в Синьото. То потръпваше на гънки от щастие и му отвръщаше със закачлив поглед. Каквото и да направеше облакът, каквито и форми да раздуваше с бузите си, само плашеше ниско летящите гарги и му отвръщаше един синкав лудетина от дъното на езерото. Когато се умори, той преметна дъгата през врата си и се остави на Зефира да го носи. Сега сложи тъмни очила, като взе две черни дупки които само той виждаше отвъд хоризонта и блаженно се понесе над езерото, плавайки в/у собственото си отражение.

Отдолу го гледаше едно малко момиченце с лунички и плитки. То си диплеше плитката с една ръка, а с другата сочеше, достигаше и дори разплиташе облака, който изтегнал се хъркаше светкавици и неспокойно се мяташе над езерото.

Рижавото момиче мислено се понесе над него и започна да подскача по пухкавите му дюни. Те носеха свежест, безвремие, дъх на теменужки и на закъснял, но очакван дъжд. Цветята от полянката наблюдаваха играта и с надежда. Облакът се събуди, видя момиченцето – подскачащо по коремчето му и се запревива от гъдел. По страните му рукнаха сълзи от смях, които цветенцата поеха жадно – с въздишка. Момиченцето побърза да отвори чадъра си и кацна на ниско сложеното дърво, което я пое с клоните си.

Когато облакът махна очилата си от черни дупки, видя пороя под себе си, смутено се понесе със Зефира и махна с ръка… “брей че сън”…

На една принцеса, за лека нощ 🙂

Из дебрите на моята интуиция…

Пустота цари в сърцето
след като веднъж е изтръгнато.

Из кухините се вие подобие на чувства
и лепне – студено отвътре.

Всъщност е празно
до дъното на… самата душа
и всеки светъл лъч
потъва в Нищото.

– – –

из бала на празните сърца

късно…

Знаеш ли какво прокъсва плътта –
илюзията че е жива.

Просто се вее на парцали
наричани понякога – чувства.

Тлеещият въглен отвътре
е пепелта, в която се ражда утрото.

Тялото е сковано, устните – сухи,
но съчките отвътре пропукват…

29-30. I. 2010 г.

Листопад

Вдъхновението окапва
като нежни листа – без звук.

Няма нищо, никой не чува и усеща –
просто подминава.

Листото стои в хладното
докато вятърът го поеме.

В края на полета си, попадайки
в прегръдките на земята – потръпва
и който се заслушва го чува…

София, 28.01.2010 – на Лини