словесни проблясъци

Категория: Лични

Новият ден

Пожелавам си правителство у нас, а и не само у нас, което е насочено към нуждите на хората.

Да подпомага финансово новосъздадените стандартни семейства.

Да финансира раждането на деца.

Да строи ведомствени жилища, които да отдава безплатно под наем на родители-студенти и жители от други градове, с възможност да ги закупят на най-ниски цени и без лихва на вноските.

Ще попитате откъде ще дойдат парите?

Смятам, че в София, има поне половин милион коли. От Центъра по градска мобилност ще се радват да дарят огромните си приходи от синя, зелена и каквато и да е друга зона, за благородните каузи.

Застрахователите ще внасят всяка година неусвоените суми от задължителната “Гражданска отговорност”.

КАТ ще нарежда печалбите от фишовете за глоби директно по сметката на новородените.

И всичко ще бъде хубаво и спокойно. Като някога. Като в сън.

Няма да има ровене по боклуците.

Няма да има търсещи храна и подкрепа очи.

Няма да има изгладнели деца.

Всички неангажирани няма да седят в кафенетата по Витошка, а запретнат ръкави и готвят за бедните.

Няма да се позволи изхвърлянето на храна от ресторантите и веригите ще доставят останалия чист хляб в общинската кухня.

Чешмичките ще бъдат снабдени с кранчета и на децата ще бъде показано как се борави с тях.

Из парковете ще се разхождат пенсионери, получили длъжността пазач и си докарват някой лев, когато разсеян гражданин си изпусне фаса.

Ех мечти… А могат да бъдат реалност. Наша, българска реалност.

Кметът ще обикаля града всеки ден пешком, вади тефтер и записва нередностите,
които своевременно ще се оправят.

И паветата ще са наредени, а лирите на тролеите пеят и хвърлят сенки по таваните нощем. Полицаи ще бдят над съня ни и ни посрещат с усмивка в новия ден, подобно на всички държавни служители.

А новият ден иде…

Десетте дистанции на двубоя

Има десет стъпки, или дистанции, при които може да се стигне до битка. Нашето желание трябва да бъде да спрем още на първата, но е добре да знаем за останалите.

Първата дистанция е възникването на агресия. Двама, или повече хора, имат причина да влязат в конфликт. Когато човекът има малък или никакъв контрол над емоциите си, то може да прояви агресия, насочена към другия. При всяко положение трябва да се стараем да не пресичаме тази линия. Това е първата дистанция – проява на агресия.

Тя може да е словесна, по телефон, през другия край на улицата, чрез Фейсбук и т.н. Добре е да се вгледаме и разберем какво става в нас и да не подклаждаме конфликта. Няколко успокоителни думи, искане на извинение или разясняване на обстоятелствата могат да ни спестят главоболия. Тук е и моментът да се обърнем към специализираните служби, да звъннем на полицията или потърсим помощ.

Втората дистанция е следствие от пресичането на първата. Тук една от двете враждуващи страни, или агресорът, търси начин да нарани своята жертва. Словесно, чрез предмети, оръжие или др. В такъв случай е добре да намерим прикритие, да имаме лично оръжие с което да сплашим противника, и отново да потърсим специализирана помощ.

В тази дистанция можем да понесем сериозни наранявания. Например да хвърлят по нас камък или бутилка. Дистанция от 10 метра е достатъчна за да може агресорът да ни замери и улучи. Да ни простреля с късо оръжие, лък, арбалет или прашка.

Третата дистанция е на дългите оръжия. Тук може да се използва кол, прът или някакъв тежък предмет, който може да бъде хвърлен на няколко метра, или с който да ни достигнат. Приемаме че тази дистанция е от 5-3 метра. Тук е добре да сме защитени зад стена, намерили прикритие или предмет, с който да защитим тялото си.

Дистанцията от 1.50 м., позволява на противник да ни ритне с крак. Кракът е силен и тежък, а точно попадналия в тялото ритник на трениран противник, може да нанесе сериозни поражения. Затова бъдете нащрек, не позволявайте противникът Ви да се приближава близо до Вас и ако го направи и тръгне да Ви рита най-добре пресечете атаката с контра (стоп) ритник, или побегнете. Когато човек рита човек не е стабилен. Ако пресечете ритника има шанс да изведете противника си от равновесие. Падне ли на земята можете да се отдалечите и повикате полиция.

Дистанция от 1м и по малка е къса и позволява удари с ръце. Ръцете на боксьорите са тренирани и силни. Те удрят бързо. Не позволявайте агресорът да достига такава дистанция, защото при нея боят със сигурност вече е започнал. Можете да се опитате да излезете от линията на ударите. Тук в помощ ще Ви дойдат бързи стъпки и отклоняване силата на противника.

Дистанция от 40-50 см е подходяща за използване на лакти и колена. Те са силна и закалена част от тялото. Ударите нанесени с тях могат да доведат до сериозни травми. Ползвайте ги само когато знаете какво правите. Старайте се да останете на крака и работете с лакти срещу лакти и бедра и крака срещу крака.

Близката дистанция дава възможност на противника за хват, душене и хвърляне. Подобни приоми се ползват в джудо, аекидо, борба, жиу-житсу и др. Борците се славят към силните и опасни противници. Старайте се да не Ви хващат, а при приложен хват да се освободите своевременно атакувайки ръката, която Ви държи, или слабо място на противника.

Най-близката дистанция дава възможност за използване на всички части на тялото. Удари с глава, натиск с брадичка и хапане. Всички те са забранени в официалните спортове, но на улицата може да възникне всякаква ситуация. Ако трябва да запазите живота си, или този на своите близки, имате право да използвате всяка част от тялото си.

* * *

Най близката дистанция е тази, където се пресичат характерите на двама души. В битката реално побеждава този, който има по-силна воля. Този, който е решен да не загуби. Но и този, който не се подава на емоции, може да издържи на болка и който може да погледне на възникналата ситуация отстрани. Тази е най-важната дистанция и тя е променлива не толкова в пространството между двамата противници, колкото в тяхното вътрешно израстване, разум и сила.

Три причини да остана в България

Ходейки вчера по една пътека се замислих има ли поне три причини да остана в България. Реално до момента правителството не ме е подкрепило по никакъв начин. Не се погрижи за мен в моето трудно детство. Не подаде ръка на прохождащия ми бизнес. Не съм видял една стотинка от държавата. За сметка на това доста други хора се облажват.

Това, което съм получил от държавата, е безплатна кръвна картина. Пардон, не съвсем безплатна, защото цакам всеки месец здравни осигуровки, Като повечето работещи, които издържат пенсионерите в държавата и се молят да не постъпят в болница. Усещането ми е че дарявам моите пари, които не се усвояват по предназначение. А от това боли и се чувстваш глупаво.

Една от причините би била Природата. Дарени сме с чудна природа, която унищожаваме. Чрез изсичане на горите. Чрез застрояване на крайбрежието и в защитени територии. Чрез липса на всякаква грижа към еко-пътеките, канавките, животни и растения. Поне аз не виждам да се проявява такава.

Ала Природа има навсякъде и който носи любов към нея в сърцето си ще бъде добре приет в нейните дебри. Животът в България от друга страна е евтин. Но и приходите са ниски. Ако си изкарваш парите с труд ще преживяваш, но бавно би забогатял. С тези хвърчащи цени на недвижимите имоти и горивата, дори средната класа се чувства обедняла.

Да кажем, че остават езикът и приятелите. Средата, която не можем да заменим. Само че доста от приятелите са вече зад граница. Аз никога няма да се почувствам Германец или Французин, но ще си остана Българин. Ще ми липсва езикът, с който съм израснал и е пропит в моето същество.

Да речем, че стана жител на друга страна. Ако тя обяви война на България ще мога ли да вдигна оръжие срещу моите? От друга страна ако българското правителство реши да влезе във военен конфликт с друга страна, който не одобрявам и не усещам като разумна постъпка и в който откажа да бъда въвлечен, ще бъда ли предател? Това са сериозни въпроси.

Моите предци са избрали да останат и живеят в България. Може би защото са виждали бъдеще, перспектива. Защото са вярвали в доброто у човека, което ще вземе превес. Били са силни и вярващи хора. Всеки ден се сблъсквам с дебелокожието на българина. С начина по който паркира. По който се отнася към другия. Средата у нас е трудна.

Затова хората избират да избягат, да се спасят. Като Зуека например. Който може се вписва в този странен балкански спектакъл. Тази пост-соц мелодрама, в която страда малкият човек. Който няма гръб, не работи за службите. Не целува нечия ръка. Не ходи като горила, с чантичка на врата.

Страна на неизмеримите невъзможности. Питам се дали някога ще се възродиш? Защо майките не дават пример на децата си да бъдат осъзнати и добри. Защо бащите не показват как силният човек е добър и помага. Тази пуста шарена черга, която тлее през вековете, дано я пребъде…

Вкоренените проблеми

Ако някой се опитва да разбере проблемите, дълбоко вкоренени в нашето общество, то ще му разкажа следната история. След 9-ти Септември моят прадядо, учител по Френски и вероучение, започвал уроците си с молитва. Новата власт му забранява и го отстранява от учебния процес. Прабаба ми отива да се моли на местния партиен секретар, защото дъщеря им е била студентка и са им трябвали средства. Чак ръцете му е целувала. Връщат прадядо на работа, с уговорка да не споменава Господа. Така преподава още няколко години и после набързо го пенсионират.

45 години тоталитарната власт криеше Бога от хората, ала той продължи да живее в сърцата им. Властта следеше дали се посещават черквите и насърчаваше доносничеството. Как очаквате да живеят хората и техните наследници след този тормоз и душевен погром?

Трябва да минат години, да се родят поколения отработващи кармата на миналото и станат осъзнати, за да може нашият народ да се възроди.

Ден на Труда

Вероятно и други от Вас са се возили преди години, с тролейбусна линия 9 – от центъра към кв. Борово и обратно. Спомням си един шофьор, който бе винаги безупречно облечен. С риза и панталон, сякаш кара не Икарус на лира, но самолет.

Във возилото звучеше класическа музика, нерядко опера, а приликата на шофьора с Лучано Павароти бе очевидна. Широка усмивка, която не слизаше от лицето му, пълничко тяло, гъста черна брада. Возиш се в тролея, наслаждаваш се на музиката и аха, аха да запееш някоя позната ария.

Всеки от нас може да направи от работата си, от Труда си Изкуство. Било то приложно или изящно, защото и двете са еднакво нужни. Както обувките на обущаря, така и вдъхновяващите картини на Ван Гог. Всеки човек, със своите заложби и труд, допринася за пъстрата, органична картина на Света. Защото без цвят, без контрасти, изображението не е хубаво.

Само ние хората сме дарени, с възможността да опишем своите преживявания, да боравим със Словото, да оставим нещо материално или духовно за следващото поколение, в писмен вид. Само ние можем да изразим душевността си в букви, ноти, в багри и скулптури. Но и в сгради, църкви, синагоги, паметници.

Птиците и животните, останалите същества на Планетата, също творят, работят, но главно за препитание и съхраняване на поколението. Ние творим и поради вътрешна необходимост. Духовното натоварване на човека е друго и е добре, последният да може да го издържи.

Затова обичам труда. Знам, че чрез него ние изразяваме нашия потенциал, който ни е даден от Вселената. Че даваме проекция навън на Духа и Душата си и се свързваме с другите, помагайки им, чрез нашия потенциал. Трудът е и средство за нашата професионална, лична и духовна Еволюция.

Една от опасностите, е Трудът да не се превърне в бреме. Да не сме избрали правилното поприще и да работим нещо, главно за пари или поради необходимост. Друга, е да се прилепим към работата, като основен жалон в нашия живот. За да бъдем продуктивни е много важно да намерим баланс.

Откривайки нашето амплоа, работата която ни носи удоволствие и е в синхрон с нашия потенциал, ние сме неизмерно щастливи. Душата ни се радва и реализира своя потенциал. Тогава нещата вървят гладко и естествено. А труд, в нашия живот, винаги ще има. Дали ще почистим къщата, ще приготвим храна за близките, ще напазаруваме или боядисваме.

“Трудът краси човека” е наша поговорка. И наистина хората, които работят и славят Труда, без да се оплакват, без да го считат за тегоба, вършат делата си с лекота. Стават рано, когато птиците се вият в небето, вдъхват свежия въздух, начертават план на задачите си и започват да работят.

Да свършим нашата работа, а за другото Бог ще помогне. Честит празник!

 

Децата

Раждането на дете разгръща нова страница, в живота на човека. Малцина млади хора, обаче, се решават на тази стъпка. Дали е заради съвременната епоха, в която рядко можем да видим реклама, насърчаваща демографското развитие. По-скоро ни предлагат поредния продукт. Детето, обаче, е плод на Любовта.

Все по-често виждам по-възрастни мъже, които водят малки деца. Жените също следват тази тенденция. Дали хората искат да се осигурят материално и тогава да създадат семейство? Да помислят и за деца? Или предпочитат да си поживеят, пък за другото има време? Спомням си шегите на моя приятелка, да създавам деца навреме, за да не ги питат дали дядо им ги води на училище.

Гледката на млади родители, ме умилява. От количките ми махат дечица с теменужни очи. Като погледна в тях знам, че иде новото на Земята. Тези са, които ще поправят нашите грешки. Които ще живеят братски. Които няма да нараняват ни хора, ни животни, а планетата направят по-чисто място.

Къци

Като малък баба ме водеше почти всеки ден до Борисовата градина (тогава „Парк на Свободата“). Пътувахме с трамвай №4, който се движеше покрай турското посолство и спираше на Иван Асен II. Там се намира сградата с име “Царевец”, на чиито партер се помещаваше сладкарница.

Обичах да се возя в челната част, или на опашката на трамвая. Когато заставах отпред можех да видя движенията на ватмана. Как върти ръчката, с която увеличава скоростта, спуска лирите с  въже, за да не хвърлят искри, когато минаваме кръстовище, или снадка на жиците. Натиска големи цветни бутони да отваря вратите и др.

Седалките отпред бяха предвидени за майки с деца и за възрастни хора. Веднъж се разсърдих на едно бебе, че не ми прави място, защото нали все пак бях по-голям от него. Возейки се отзад се хващах за напречната дръжка, повдигах над ръба и гледах пътя. Той се нижеше и оставяше релсите като гъвкава диря, а аз си представях че водя трамвая, макар и от опашката.

Запознах се с Къци (Кръстьо), когато вече бях тийнейджър. Той продаваше значки в градинката пред заведението “Кристал”, в София. Всъщност може би беше един от малцината, притежаващи огромна колекция от значки, които изкупуваше от хората и продаваше на чужденци и колекционери.

Отивах при него и си говорихме, понякога с часове. Той ме гледа, гледа и по някое вика “Я отиди да купиш по един сендвич”, мушне ми два лева в ръката и се усмихне. И аз търча до будка за сандвичи с кебапчета или кюфтета, напляскаме ги с кетчуп и лапаме.

Братът на Къци живееше в САЩ. Кръстьо ми бе показвал снимки, на едни смешни колажи, в които можете да се заснемете като рекламно лице, на цигарите Марлборо например. За него Америка бе страна на мечтите, пример и неосъществен копнеж. Казваше, че не е емигрирал заради близките си, които щяха да бъдат малтретирани от тоталитарния режим.

Кръстьо бе суров мъж. Целият в жили и мускули. С орлов нос и тъмна кожа, като индианец. Очите му бяха малки, кафяви и лъскави като мъниста. С него търгувахме разни неща. Имах юбилейни монети от дядо си, който е работил в БНБ. Разменях ги с Къци за джобни часовници. В последствие те се оказаха съвременна реплика, с ниска стойност. Чат-пат му свивах по някоя от неговите монети, ала той не разбираше, или се правеше на ударен.

Спомням си как веднъж си играех с куче в градинката, хвърляйки му пръчка. При едно от хвърлянията треска се заби в пръста ми. Бликна кръв. Къци хвана уверено ръката ми и извади светкавично треската. Беже хладнокръвен мъж. Разправяше ми как се е бил с някакви хора в депото, защото обидили жена му. Тя също работила в транспорта. Виждал съм го да решава споровете си като мъж и беше човек, който защитава честта си.

На стари години Къци започна да прави бастуни с остриета. Да дялка чудни глави и фигури на техните дръжки. Хората се удивляваха и купуваха произведенията му. Имаше и куче, порода тигров боксер, което много го слушаше. Караше “Трабант” и натъпкал го със значки, бастуни, заедно с жена си и кучето пътуваше из София.

След години работих вече в рекламата. Брандирахме един трамвай. Отидох в депо, за да сваля размери. Знаете ли, че след всяка смяна, мотрисата бива прегледана за повреди? В депото тече усилена работа. Искрят заварки, завинтват се гайки, чуват се удари с чук. Ако това не се прави, нашите трамваи, които са на по 20-30 и повече години, няма да са безопасни и надали ще се движат.

За Къци се сещам с умиление. Той бе пример за мъжкар, с отношение към децата. За човек, който ми разказваше истории. Въпреки ниския си ценз, носеше у себе си човещина и сила, които са част от характера. Носеше и една мечта, за далечна страна в която животът ако не по-добър, е поне различен. Така и ще го запомня.