словесни проблясъци

Категория: Семейство

Новият ден

Пожелавам си правителство у нас, а и не само у нас, което е насочено към нуждите на хората.

Да подпомага финансово новосъздадените стандартни семейства.

Да финансира раждането на деца.

Да строи ведомствени жилища, които да отдава безплатно под наем на родители-студенти и жители от други градове, с възможност да ги закупят на най-ниски цени и без лихва на вноските.

Ще попитате откъде ще дойдат парите?

Смятам, че в София, има поне половин милион коли. От Центъра по градска мобилност ще се радват да дарят огромните си приходи от синя, зелена и каквато и да е друга зона, за благородните каузи.

Застрахователите ще внасят всяка година неусвоените суми от задължителната “Гражданска отговорност”.

КАТ ще нарежда печалбите от фишовете за глоби директно по сметката на новородените.

И всичко ще бъде хубаво и спокойно. Като някога. Като в сън.

Няма да има ровене по боклуците.

Няма да има търсещи храна и подкрепа очи.

Няма да има изгладнели деца.

Всички неангажирани няма да седят в кафенетата по Витошка, а запретнат ръкави и готвят за бедните.

Няма да се позволи изхвърлянето на храна от ресторантите и веригите ще доставят останалия чист хляб в общинската кухня.

Чешмичките ще бъдат снабдени с кранчета и на децата ще бъде показано как се борави с тях.

Из парковете ще се разхождат пенсионери, получили длъжността пазач и си докарват някой лев, когато разсеян гражданин си изпусне фаса.

Ех мечти… А могат да бъдат реалност. Наша, българска реалност.

Кметът ще обикаля града всеки ден пешком, вади тефтер и записва нередностите,
които своевременно ще се оправят.

И паветата ще са наредени, а лирите на тролеите пеят и хвърлят сенки по таваните нощем. Полицаи ще бдят над съня ни и ни посрещат с усмивка в новия ден, подобно на всички държавни служители.

А новият ден иде…

Десетте дистанции на двубоя

Има десет стъпки, или дистанции, при които може да се стигне до битка. Нашето желание трябва да бъде да спрем още на първата, но е добре да знаем за останалите.

Първата дистанция е възникването на агресия. Двама, или повече хора, имат причина да влязат в конфликт. Когато човекът има малък или никакъв контрол над емоциите си, то може да прояви агресия, насочена към другия. При всяко положение трябва да се стараем да не пресичаме тази линия. Това е първата дистанция – проява на агресия.

Тя може да е словесна, по телефон, през другия край на улицата, чрез Фейсбук и т.н. Добре е да се вгледаме и разберем какво става в нас и да не подклаждаме конфликта. Няколко успокоителни думи, искане на извинение или разясняване на обстоятелствата могат да ни спестят главоболия. Тук е и моментът да се обърнем към специализираните служби, да звъннем на полицията или потърсим помощ.

Втората дистанция е следствие от пресичането на първата. Тук една от двете враждуващи страни, или агресорът, търси начин да нарани своята жертва. Словесно, чрез предмети, оръжие или др. В такъв случай е добре да намерим прикритие, да имаме лично оръжие с което да сплашим противника, и отново да потърсим специализирана помощ.

В тази дистанция можем да понесем сериозни наранявания. Например да хвърлят по нас камък или бутилка. Дистанция от 10 метра е достатъчна за да може агресорът да ни замери и улучи. Да ни простреля с късо оръжие, лък, арбалет или прашка.

Третата дистанция е на дългите оръжия. Тук може да се използва кол, прът или някакъв тежък предмет, който може да бъде хвърлен на няколко метра, или с който да ни достигнат. Приемаме че тази дистанция е от 5-3 метра. Тук е добре да сме защитени зад стена, намерили прикритие или предмет, с който да защитим тялото си.

Дистанцията от 1.50 м., позволява на противник да ни ритне с крак. Кракът е силен и тежък, а точно попадналия в тялото ритник на трениран противник, може да нанесе сериозни поражения. Затова бъдете нащрек, не позволявайте противникът Ви да се приближава близо до Вас и ако го направи и тръгне да Ви рита най-добре пресечете атаката с контра (стоп) ритник, или побегнете. Когато човек рита човек не е стабилен. Ако пресечете ритника има шанс да изведете противника си от равновесие. Падне ли на земята можете да се отдалечите и повикате полиция.

Дистанция от 1м и по малка е къса и позволява удари с ръце. Ръцете на боксьорите са тренирани и силни. Те удрят бързо. Не позволявайте агресорът да достига такава дистанция, защото при нея боят със сигурност вече е започнал. Можете да се опитате да излезете от линията на ударите. Тук в помощ ще Ви дойдат бързи стъпки и отклоняване силата на противника.

Дистанция от 40-50 см е подходяща за използване на лакти и колена. Те са силна и закалена част от тялото. Ударите нанесени с тях могат да доведат до сериозни травми. Ползвайте ги само когато знаете какво правите. Старайте се да останете на крака и работете с лакти срещу лакти и бедра и крака срещу крака.

Близката дистанция дава възможност на противника за хват, душене и хвърляне. Подобни приоми се ползват в джудо, аекидо, борба, жиу-житсу и др. Борците се славят към силните и опасни противници. Старайте се да не Ви хващат, а при приложен хват да се освободите своевременно атакувайки ръката, която Ви държи, или слабо място на противника.

Най-близката дистанция дава възможност за използване на всички части на тялото. Удари с глава, натиск с брадичка и хапане. Всички те са забранени в официалните спортове, но на улицата може да възникне всякаква ситуация. Ако трябва да запазите живота си, или този на своите близки, имате право да използвате всяка част от тялото си.

* * *

Най близката дистанция е тази, където се пресичат характерите на двама души. В битката реално побеждава този, който има по-силна воля. Този, който е решен да не загуби. Но и този, който не се подава на емоции, може да издържи на болка и който може да погледне на възникналата ситуация отстрани. Тази е най-важната дистанция и тя е променлива не толкова в пространството между двамата противници, колкото в тяхното вътрешно израстване, разум и сила.

Три причини да остана в България

Ходейки вчера по една пътека се замислих има ли поне три причини да остана в България. Реално до момента правителството не ме е подкрепило по никакъв начин. Не се погрижи за мен в моето трудно детство. Не подаде ръка на прохождащия ми бизнес. Не съм видял една стотинка от държавата. За сметка на това доста други хора се облажват.

Това, което съм получил от държавата, е безплатна кръвна картина. Пардон, не съвсем безплатна, защото цакам всеки месец здравни осигуровки, Като повечето работещи, които издържат пенсионерите в държавата и се молят да не постъпят в болница. Усещането ми е че дарявам моите пари, които не се усвояват по предназначение. А от това боли и се чувстваш глупаво.

Една от причините би била Природата. Дарени сме с чудна природа, която унищожаваме. Чрез изсичане на горите. Чрез застрояване на крайбрежието и в защитени територии. Чрез липса на всякаква грижа към еко-пътеките, канавките, животни и растения. Поне аз не виждам да се проявява такава.

Ала Природа има навсякъде и който носи любов към нея в сърцето си ще бъде добре приет в нейните дебри. Животът в България от друга страна е евтин. Но и приходите са ниски. Ако си изкарваш парите с труд ще преживяваш, но бавно би забогатял. С тези хвърчащи цени на недвижимите имоти и горивата, дори средната класа се чувства обедняла.

Да кажем, че остават езикът и приятелите. Средата, която не можем да заменим. Само че доста от приятелите са вече зад граница. Аз никога няма да се почувствам Германец или Французин, но ще си остана Българин. Ще ми липсва езикът, с който съм израснал и е пропит в моето същество.

Да речем, че стана жител на друга страна. Ако тя обяви война на България ще мога ли да вдигна оръжие срещу моите? От друга страна ако българското правителство реши да влезе във военен конфликт с друга страна, който не одобрявам и не усещам като разумна постъпка и в който откажа да бъда въвлечен, ще бъда ли предател? Това са сериозни въпроси.

Моите предци са избрали да останат и живеят в България. Може би защото са виждали бъдеще, перспектива. Защото са вярвали в доброто у човека, което ще вземе превес. Били са силни и вярващи хора. Всеки ден се сблъсквам с дебелокожието на българина. С начина по който паркира. По който се отнася към другия. Средата у нас е трудна.

Затова хората избират да избягат, да се спасят. Като Зуека например. Който може се вписва в този странен балкански спектакъл. Тази пост-соц мелодрама, в която страда малкият човек. Който няма гръб, не работи за службите. Не целува нечия ръка. Не ходи като горила, с чантичка на врата.

Страна на неизмеримите невъзможности. Питам се дали някога ще се възродиш? Защо майките не дават пример на децата си да бъдат осъзнати и добри. Защо бащите не показват как силният човек е добър и помага. Тази пуста шарена черга, която тлее през вековете, дано я пребъде…

Цифровизация и дехуманизация

Аз съм от поколението, за което персоналните компютри бяха технологично чудо навлизащо в живота на обикновения човек. Те не бяха достояние само на военните и научните институти. Гледахме и изучавахме с интерес новите технологии, без да знаем какво ни очаква.

В съвремието ни се прокрадват опасни тенденции, целящи цифровизация на почти всичко човешко. Говори се за дигитална идентичност, сякаш персоналната – физическа, е без стойност. Лобира се за дигитални (виртуални) пари, като не се взема под внимание, че виртуалните много по-лесно се подправят и на практика не съществуват.

Реално погледнато нищо дигитално не съществува. Съществува материалният свят и обитаващите го същества. Само те са способни да мислят, да чувстват и да вземат решения свързани с тяхното оцеляване или еволюция.

Една дама ми казваше “документът, Жоро, е по-важен от човека”. При масова дигитализация може да се окаже, че даден човек е заличен, защото е неудобен, има бъг в софтуера, или просто защото той самият не желае да е част от подобна “цифрова” система. Нима този човек не съществува?

При цифровите пари нещата са още по-неприятни и опасни. Бяхме свидетели как поради възникване на военен конфликт авоарите на жители на Русия бяха блокирани. Това може да се случи във всяка страна. Още по-лесно се манипулират сметки, които са изцяло цифрови и нямат никакво покритие. Сега измамниците не е нужно дори да правят тъмни сделки, за да станат по-богати. Достатъчно е някой кракер да им добави една нула в сметката.

Една дама изявява становище, че така наречената Мета-вселена и нейните възможности ще спомогнат за проблеми като пренаселването на Земята. Предлага се услугата “виртуални бебета”, срещу заплащане разбира се. Тя сигурно не е от България, която се е стопила с 2 млн. жители последните 30 години. Изобщо намирам подобна “идея” за нечовешка.

Интересно е, че подобни новаторства се промотират и поддържат от неолибералните правителства. Те са силно заинтересовани да се използва “зелена енергия”, да се цифровизира всичко, дори животът на човека, независимо че за поддръжка на цифрови данни е необходимо огромно количество енергия. Парадокс нали?

В моето детство четяхме “Космос” и “Паралели”. Вярвахме, че в началото на новото хилядолетие хората ще са се отправили към Космоса. Че ще сме срещнали братя по разум, а на земята цари Мир. Учените прогнозираха блестящо бъдеще за атомната енергия и изкореняване на болестите и глада.

Това, на което сме свидетели, е бавно пълзящ геноцид, който облажва определена технократска и ориентирана към капитала, каста. Прослойка без морал и без съвест, криеща се зад модерни термини. Упражняваща натиск старите ценности, като семейство, чест и морал, да рухнат. Дехуманизираща обществото, обещаваща му вечен живот, из дигитални селения.

Но тази прослойка не може да убие Бога. Не може и да си помисли това, защото както тя, така и ние и цялата Земя сме в Неговите ръце. Последната дума за това накъде ще поеме този Свят има само неговият Създател.

18-ти Юни

Нямам против хората да са различни, включително и техните сексуални ориентации. Имам против да не се насърчава и поддържа създаването на стандартно семейство. Защото само в него могат да се раждат деца, а те са бъдещето на Човечеството.

Лалу и Слънцето

Момиченцето лежеше на земята. То усещаше как тревичките боцкат телцето му, а камъните леко му убиваха. Опитваше се да се намести върху мекия мъх и мижеше с очи. Слънцето галеше Лалу с лъчи и тя му се усмихваше. Струваше ѝ се че то също ѝ се усмихва и ѝ праща още повече топлина. Това я изпълваше с чувство на сигурност и покой.

Вятърът играеше с косите ѝ. Хвърляше ги връз лицето. Шумеше около ушите ѝ и я караше да се завива в шареното елече, повдигайки краищата на рокличката ѝ. Лалу отваряше очи от време на време. Поглеждаше към нижещите се облаци над нея и опитваше да намери подходящо животно на което да ги оприличи. Тази игра всъщност знаеше от баща си, който я бе играл със своята баба. На нея бе кръстена Лалу.

Всъщност името ѝ бе Радост, наричаха я на галено Лалка, но след като започна да учи Френски момиченцето искаше да го наричат Лалу. Le Ciel рече тя и загледа безкрайната синева на небето над нея. Le Soleil усмихна се тя към слънцето. La Sourire du Soleil отрони тя. Обичаше френския. Наскоро баща ѝ откри стари списания „Pif“ които тя с радост разглеждаше и четеше. Много ѝ харесваше шантавият котарак Еркюл с лепенка на муцунката.

Oui ma p’tite. Рече мъж излегнат до нея. Бе обут в панталон с навити крачоли. На главата си имаше сламена шапка. Тиранти се спускаха покрай мръснобяла риза. Изпод разкопчаната яка се подаваха къдрави косъмчета. Той бе захапал лула и кръстосал крак връз крак. И двамата бяха изули обущата си и навили чорапите си в тях. Лежаха на брега на езерце, а около тях се виждаха високи каменисти върхове

Дядо, ти идвал ли си тук преди?

Не, Лалу. – Баща ти е идвал често и реши да ни подари тази екскурзия – изпусна дим мъжът.

Хубаво е че ни оставиха сами, нали Дядо. – Усмихна се Лалу.

Да, за да можем да ядем сладолед на корем, смушка я лекичко старият човек.

Той имаше светли очи с бръчици около тях, а лицето му бе покрито с бяла гъста брада.

С майка ти обикалят сега чукарите, а ние се излежаваме…

– И мързелуваме засмя се Лалу.

Да и учим Френски, в движение допълни дядото.

Обичам чуждите езици.

Аз също, момичето ми. Лалу, прощавай погали главицата ѝ възрастният мъж Хубаво е че си си избрала име, или псевдоним. Всеки артист има свое такова и може би понякога то е по-важно от неговото собствено име.

А твоето име какво означава, дядо?

Атанас, означава на Гръцки – безсмъртен.

Tu es immortel, mon grand père!

– Absolutement! засмя се Aтанас.

Всъщност безсмъртен е човек когато остави нещо след себе си, миличка. Творба ли ще е, дете или къща, в която някой да живее. Да го споменава друг с добро, когато се помине.
А за мен най-голямото щастие е да бъда с теб, да си около мен и да те виждам, Лалу. Да учим заедно френския, който толкова много обичам. Това, това ми дава смисъл, ma chérie.

Обичам да сме заедно Дядо. Ти, ти ме поощряваш да уча чужди езици. Много се смеем заедно и можем да правим неща, които понякога мама и татко забраняват.

Като да се изкачим чак дотук, нали – смигна Атанас.

Мъжът се подпря на лакти и присви очи. Виж това място, Лалу той изпъна ръка напред Тук сякаш е стъпвал сам Бог и от неговите стъпки – дълбоки и могъщи, са се родили езерата.

Лалу също се надигна. Под тях се виждаше синевата на езерото. Над него се издигаше кафява скална маса, а слънчевите лъчи се отразяваха в стотици вълнички.

– Харесва ми да сме тук – рече Лалу и се сгуши до мъжа Обичам и да съм с моите приятели от алианса, но с теб е различно. С кучето ни, с мама и татко е различно.

– Тези, които се обичат, Лалу – Атанас взе малките ѝ ръчички живеят у шепите на Бога. На тях нищо лошо не може да се случи.

Момиченцето седеше прегърната от дядо си и гледаше към пътеките.

Искаш ли да се поразходим? попита Лалу.

– Да. Тя помогна на Атанас да стане. Той изпъшка, отупа панталоните си и стана подпирайки се на тояга.

Пътеките бяха прашни и очукани. По тях се въргаляха камъни. Тук-там се намираше по някой боклук. Десетки туристи кръстосваха пътечките. Снимаха се, викаха. Атанас само ги гледаше и кимаше неодобрително. По едно време дружина младежи се спуснаха напряко. Няколко от тях се подхлъзнаха и завъргаляха в прахта.

– Безотговорници! изпъшка Атанас и хвана Лалу за ръчичка.

– Защо, mon grand père?

Ами защото в планината трябва да се ходи само по пътеките. Така не рушим природата и ѝ даваме възможност да се възстанови. Тъй и човек в живота трябва да върви по установените от Бога и обществото пътища, иначе минава напряко и може да си счупи главата.

Това ли е да си отговорен, дядо?

Ех, Лалу усмихна се дядото И аз съм бил немирна глава. Младият човек е като пенливо вино, а то у мях стои ли? Все иска да лисне, да шупне. Да накваси нечии устни. Та правил съм щуротии, ала съм си мислел и за моята отговорност. А на отговорност човек се учи, с възрастта и от другите.

– А кое е най-отговорното нещо?

Най-голямата отговорност на човека, според мен Лалу, е към Човечеството. Без нас то няма как да продължи. Има множество играчки – Атанас посочи към хората, които се снимаха с телефони – които ни отвличат. Ала животът, продължаването на живота зависи само от човека. Огледай се. Тук сред природата няма нужда от никакви играчки, ала всичко работи. Ручеят чисти реката, влива нова водица в езерото, пои хората и рибите. Райко – твоят Soleil отрано сутрин е пекнал.

От върха до който бяха стигнали се виждаха кръгове от хора в бели дрехи, които танцуваха.

А тези, какво правят?

Тези хора танцуват, молят се, хранят се заедно и отдават почит на Бога. Те търсят тук възможност да пречистят душите и телата си. Да срещнат другия пък и себе си. Да видят смисъл в живота си и да добият Надежда.

– Що е надежда, дядо?

– Ти каква искаш да станеш, когато пораснеш, Лалу?

Момиченцето се замисли. Очите и шареха към хората в ниското. Към белите кръгове които се движеха и далечната музика, която ехтеше отразена от върхарите.

– Ами искам да имам бананова плантация.

– А защо точно бананова? – Атанас се опря на тоягата си.

– Ами защото бананите са вкусни, полезни и карат хората да се усмихват. Защото са здравословни – добави Лалу след кратък размисъл.

– Ха така! A други хора ли ще работят за тебе?

– Ами мога и сама да работя или с приятели, или пък с моето семейство. Може и роботи – помощници да имаме.

– Ала банани не растат в България – вметна Атанас.

– Ами тогава ще отида да живея там, където растат. И…, и ще имам най-добрата плантация за банани с лепенки върху тях.

– Марка?

Лалу, разбира се – момиченцето се ухили.

Ами там в чужбина не говорят нашия език, как ще се справяш?

– Нали уча Френски. Може и Английски да понауча и ще се справя.

– И си готова да пътуваш надалеч, само за да осъществиш мечтата си?

– Да, дядо!

– Tu es formidable, ma p’tite. А твоето желание да постигнеш това, което искаш, и че то е за добро, ми дава надежда, мила Лалу.

Двамата се хванаха за ръка и заслизаха по пътечката. Стигнаха до павилион встрани от пътя. Около него се трупаха хора и купуваха сладолед. Павилионът бе като поставен сред нищото. Бял, контрастиращ с кафявото на скалите. Самичък сред върховете и зелените клекове. В близост до минаващите вади и ручеи. Част от цивилизацията, която сякаш не би трябвало да е там.

– Този павилион тук е чудо, Лалу.

– Как тъй чудо?

– Ами прилича на чудесата в живота. Не ги очакваш и ето ти насред нищото, на неочаквано място, те очаква нещо хубаво. Сладко и разхладително.

– Но струва и парички – усмихна се Лалу.

– Така е. Чудесата се случват, но понякога трябва да платим цена за да станат част от живота ни, ma chérie.

– Колко плащаме, mon grand pèrŽe?

– Ами до два лева сладоледът е все още сладък – смигна Атанас.

– Скръндза, мушна го в ребрата Лалу. Двамата се засмяха.

– Ще те видя тебе, като водиш внуците си, да ядат по няколко сладоледа – рече Атанас.

– Ами стига да не се разболеят, могат да ядат колкото искат.

– Децата не бива да се разглезват прекалено и да ценят парите, Лалу. Има дечица, включително и тук, за които сладоледът е лукс. Родителите им може да са бедни и да са събирали средства да дойдат на Рила отдалеч. Сладоледът приемаме като награда.

– Un Prix? – Лалу го изгледа изпитателно.

– Bien sûr. Например след като направим упражненията днес по Френски, или изминем планирания маршрут, можем да се наградим.

– Със сладолед?

Атанас кимна.

Дойде техният ред. Двамата купиха сладолед тип „Ескимо“, който тук вървеше около два лева бройката.

– Не горчи – усмихна се Лалу ближейки.

– Pas mal – кимна Атанас.

Слънцето огряваше върхарите с кехлибарна светлина. Стотици хора се прибираха в цветния палатков лагер. Лалу и Атанас ближеха сладолед и ги наблюдаваха от пейката на която бяха седнали.

– Дядо, ще ми се да дойда тук някой ден с моите внуци.

Ще се радвам, Лалу. Ще се радвам и Ви махам от облаците – насълзен отвърна мъжът.


Двамата доядоха сладоледите, хвърлиха опаковките и клечките в кофата до павилиона и хванати ръка за ръка се понесоха по пътеката към лагера, където ги очакваше тяхната палатка.

На Рила и чуждите езици.

София, Март 2021 г.

Списък на чуждите думи в текста.

1. Le Ciel – небе, (фр.)
2. Le Soleil – Слънце, (фр.)
3. La Sourire du Soleil – Усмивката на Слънцето (фр.)
4. Tu es immortel, mon grand père! – Ти си безсмъртен, дядо! (фр.)
5. Absolutement! – Несъмнено! (фр.)
6. Tu es formidable, ma p’tite. Прекрасна си, малката ми (фр.)
7. ma chérie – скъпа (фр.)
8. Pas mal – Не е зле (фр).
9. Un Prix? – Награда?(фр).
10. Bien sûr. – Със сигурност (фр.)

Семейството

Семейството представлява кръг от хора, на които винаги можем да се опрем. Независимо от различията и търканията. Не случайно сме избрали определени хора да ни бъдат родители. Вярвам, че всяко поколение има по-големи възможности да израсне, на база натрупания генетичен материал от знания, мъдрост и опитност.

Ако има наследени деструктивни модели, то ние трябва да ги наблюдаваме и да не ги подхранваме. Когато ги надраснем ще можем да се освободим от техните окови, както и целият ни род. Това се нарича „Еволюция“.

Семейството е градивна частица на Обществото. На общество, с морални устои. Затова трябва да го защитаваме, да браним неговите граници. Да признаваме неговата стойност и насърчаваме неговото образуване. Защото само в едно сплотено семейство растат деца без травми. А децата са най-голямото богатство на Земята.

Честит Международен ден на семейството!