словесни проблясъци

Категория: Домашни любимци

Истина и пропаганда

Днес пропагандата е срещу колите с ДВГ. Утре ще бъде насочена срещу електромобилите. А вдругиден?

Когато има пропаганда, реклама, то има и заинтересовани. Днес ще се нарекат “зелени”, утре “загрижени за Природата”, ала зад тези призиви прозират икономически и други интереси.

Всъщност, както съм писал и преди, най-екологичното превозно средство е конят. Само че той е скъпо удоволствие. Не е добре приет в градовете. Трябват условия за отглеждането му. И после, утре ще писнат природозащитници, че отглеждането на коне не е хуманно. А надбягванията с тях нима са?!

В съвремието прозира ясното желание за разделение обществото на класи. На бедни, или “обикновени хора”, за които забраните важат и на привилегировани, които живеят отвъд тях. Те си пътуват с частни самолети, хапват прескъпи ястия и плакнат очи пред публиката, говорейки за “пренаселеност” и нужда от редуциране на консумацията. Какво двуличие!

Защото е двуличие, да се организира среща по въпроси свързани с екологията в Дубай и на нея да се присъства лично. Да се пътува хиляди километри със самолет, като наистина заинтересован за Природата може да участва дистанционно.

Какво стои зад всичко това? Електромобилите са скъп лукс. Още повече, че ние не сме наясно относно ресурсите изразходени за тяхната направа. Не знаем как и дали е възможно да се рециклират батериите. Не сме сигурни, че използваното за тях електричество не би било оползотворено по по-подходящ начин.

Тоест насилват ни да си купим скъпи и недостъпни превозни средства, без да ни се даде алтернатива. Без да знаем повече за техния произход. Без да сме сигурни, че тяхната поддръжка е по-екологична в дълготраен план. И зад всичко това стоят държавни интереси, с въвеждане на “еко-зони”. С данъци, глоби и такси. Стоят строги корпоративни, банкови и други интереси.

Кой всъщност наистина замърсява Планетата? Не са ли това оръжейните производители и воденето на военни действия? Не е ли изпращането на ракети в Космоса? Не са ли опитите с химическо, ядрено и конвенционално оръжие, за чиито дълготраен ефект върху Природата знаем малко?

Не трябва да мълчим, напротив. Трябва да задаваме въпроси. Трябва да се питаме кой или какво стои зад желанието хората да бъдат ограничени в тяхното пътуване. В тяхната консумация, в техния Живот. Защото Животът е Дар. Той е Свещен и всички, които сме дошли на Земята имаме мисия. Да разберем смисъла на Живота, да познаем Бога и се научим да обичаме.

Всички ограничения са подобни на Фашизма и идат от злото а даването на Свобода и боравенето с Истината, идат от Доброто.

Само след Смъртта

Когато почине някой, който ни е обичал, ние губим частица от Душата си. Обичащия ни е този, който ни пази. Дори когато не забелязваме. Който е с нас, въпреки лошото време. Който преглъща нашите настроения. Който остава, дори да боли. Той просто знае, че сме създадени един за друг.

Дали става дума за човек, домашен любимец или друго живо същество, докато сме на този свят връзката е силна, а понякога след напускането му, може да се окаже още по-силна. Понеже усещаме липсата. По време на Живота не си даваме сметка за нея.

И така да живеем обичайки тези, които са до нас. Които са се престрашили да прегърнат Душите ни. С които, сме кармично свързани. Тези, които ни обичат остават вечен отпечатък. Тях ще търсим из дебрите на Отвъдното и с тях ще продължим нови съществувания.

Ръка в леда

Зариваш ръка в леда. Далече си от усещането за дискомфорт, или болка. Просто нещо ти липсва. Кара те да стиснеш очи и да заплачеш. Кира, твоят Дух винаги ще бъде с мен.

София, 29.11.2023 г.

Историята на един Живот

Трудно е да опишеш един Живот. Независимо колко е бил дълъг или кратък. Можеш да снимаш, можеш да си водиш бележки. Всъщност от Живота на другите си спомняме тези моменти, които са ни трогнали. За които можем да се чувстваме виновни. Миговете, когато не сме си простили или просто сме се обичали.

През 2008-ма година бях загубил наскоро кучето си Рита. Тя живя 12 години. Беше първото ми куче, доберман. Нямах никакъв опит в гледане на животни. Бях я взел като юноша, уж да ме пази. Кучето бе добро и грациозно. Също така доста плашливо. След нейната смърт не исках да взимам друго.

Един ден, ми се обади Мариана. С нея тренирахме заедно Винг Чун няколко години. Тя сподели, че кучето им, макар и на възраст, родило. Помолили баща да ѝ позволи. Отидох на гости и видях в хола четири космати топки. Нямах нагласа, но взех едно от тях. Връчих на майката на Мариана малка сума, както е обичаят, за адет.

Нарекох кучето Кира. Казват, че трябва да избираме кратки имена. За да се озовават на команди и ги помнят. Помня как Кира изкачи за първи път стъпалата между двата етажа у дома. Беше трогващо. Също и че деляхме леглото докато я гледах месец у дома, за да усвои първата ваксина. Как мина това време и как се справих, просто не знам. За щастие животното бе с хигиенни навици.

Мен ме ядоса на няколко пъти, гризейки книги и дискове, та чак исках да я връщам. От друга страна, помня как извадих с ръка гипс от гърлото ѝ. Изпитах голям страх и облекчение, когато кучето дишаше свободно. Кира ме научи на отговорност. Да я водя редовно на лекар, да се грижа за някого.

Кира беше просто кълбо от енергия. Куче, може би като всички други малки и млади животни, което иска да дари Любов. Излизаме в близката градинка, а тя се хвърли на някои сериозен господин, или госпожа и му удари две лапи. Ей така за поздрав. Или да ги накара да се усмихне. Малцина бяха тези, които се сърдеха или правеха забележка. Може ли да се сърдиш на радостта, на обичта, на детското?

Случихме на съседи – еснафи. Кучето все им бе трън в очите. Драскало, лаело, скимтяло. Чудя се как ли биха живели с пеленаче. Плашиха ме даже че ще го застрелят. Така е, когато живееш в блок. С “индивиди”. Не ни стигнаха финансите, за да се преместим в къща. Може би затова и не разреших на Кира да роди. Грях, който ще нося.

С Кира обикаляхме много. Ходили сме на спортен лагер в Рила. Също и в Пирин планина. Търчеше и събираше трениращите. Веднъж се загуби над Смолянските водопади. Треньорът каза “Куче е, ще си намери пътя”. Така и стана. Не успяхме с нея да качим връх Без Бог. В Пирин има доста овчарски кучета.

Ала изкачихме Мусала, няколко пъти. Черни връх. Стигнахме и Черно Море. Общувахме с деца, растящи без родители. Гонихме се с тях, играхме, четохме приказки. Кира бе кучето, което отвори очите ми за красотата на Природата. За пътеките на Витоша. За опасностите, които ни дебнат от животни и хора.

Дали това бе един пълноценен живот? Без да можеш да родиш, без да си свободен. Затворен между четири стени с хора, човек, който е принуден да работи. Който не излиза да прочете една книга навън сред природата, защото е в работно време. С Кира тръгнахме от нищото. Имаше един балатум и разпадащ се кухненски шкаф.

Сега, след десетилетие и повече, мизерията си е отишла. Ти беше до нас, когато сложихме паркет. Когато сменихме дограмата. Когато обновихме банята, коридора, кухнята. Стоеше и ни чакаше, когато бяхме далече. А всъщност кучетата искат толкова малко, да сме до тях, да приключенстваме и ги обичаме.

Нищо друго не може да замени твоето присъствие, Кира.

Болка и Радост

Не можеш да разбереш напълно чуждата болка, докато не преживееш лична.

Същото е и с радостта. Видях истинската радост, когато нашето куче Кира играеше с деца от дом за сираци. Да, преди години имаше такива. Едвам удържах Кира да отиде и си поиграе с децата. А когато се осмелих и я пуснах започна една голяма гоненица по шубраци около рекичка. Лелките гледащи децата кимаха малко неодобрително, ала за децата бе радост.

Знам какво е мъка. Да ти се свие сърцето, когато на Кира направиха няколко операции. За папилом, за спукване на кръвоносен съд на ухо. И на двете. За премахване на сарком. И щастието да видиш, че някой иска да остане още с теб на този Свят. Защото ти е нужен и защото те Обича. Знам, хората които ни обичат бдят като Ангели над нас и докато ги ценим и могат, живеят за нас.

Знам и какво е Бог. Виждам го всяка вечер в полета на ластовиците. Виждам го с всяка една мушица, която се е запътила нанякъде. Чува го в шума на дърветата. В ромона на реките. Вкусвам го в сладката вода. Бог е Океанът, който безкрайно мие бреговете. Той е във всяка вълна, Еднакъв и Различен. Когато срещнеш поглед на човек, който те обича, си видял Бога.

Отрязъкът Живот е кратък. Мимолетен. Едно Ангелско вдишване. За мушиците, един ден може да е цял Живот. За една Звезда или Планета, милиарди години. Животът, обаче, не е измерим с вдишвания. Не е измерим с време, но със смисъл. С разбирането за него и Любовта, която носим и можем да проявим. Защото Животът, това е желанието за градивно проявление.

Свободата

Попитайте за навиците на някой кучкар. Ще Ви се сторят смешни и учудващи. Как оставя последни хапки от ястието си на домашния любимец. Как обира мазнините от чинните. Нашият ветеринар казваше, че храним кучетата като прасета. Всъщност кучетата са всичкоядни и обичат да опитват.

По този начин в къщата рядко остава неизядена манджа. Хранителните остатъци се усвояват напълно и имаме един вид органичен, подвижен “компост”, абсолютно екологичен, с редки вкусови претенции =)

Домашният любимец е изключително важен както за възрастните, самотни хора, така и за подрастващите деца. Освен ако не са алергични, разбира се.
Той е компаньон, приятел, другар в разходки и приключения. Безстрашен из висините, гмурващ се сред вълните, пазещ стопанина си.

Нито една технология не може да замени присъствието на живо същество. Да се спомним приказката за механичния Славей на Императора, който макар и изработен изящно, чурулика една и съща мелодия. За него кафезът не е проблем, защото не познава истинската Свобода.

А Свободата, това е най-важното нещо за всяка една Душа. Да бъде свободна да пътува, обича, твори. Да споделя и се радва. Защото това, което най-вече убива душите ни, е ограничението.

Живот

Не мога да се сърдя на Твореца, че е проектирал така този свят. Напротив. Виждам много смисъл и творчество в това, Душата да изучава Света от гледната точка на различни същества обитавайки различни планети. По този начин Животът най-малкото не е скучен, както казва жена ми. Даден ни е кратък отрязък от време, за да научим съществени за нас неща.

Ние казваме “Да отстояваме границите си”. Замислих се, че границите, това което ни разделя от Другия е всъщност илюзията на Егото. Защото Небето няма граници, Водата няма граници, граници няма и в Космоса. В тялото на Бога няма ограничения, а ние живеем в него.

Учителят Петър Дънов казва, “Не роптайте срещу начина, по който е направен Светът, а дайте план за подобрение”. Всички ние сме съработници в този план. Истинската работа започва, според мен, когато осъзнаем липсата на граници. Тя е възможност за среща с Другия. Макар да сме различни отвътре и отвън, нашата същност е Обща.

И се замислям, че продължавайки нашия Живот дори без любимите си същества, които са преминали Отвъд, ние носим отговорност и пред себе си и пред тях. Да продължим, да осмислим изминалите мигове. Да осъзнаем грешките и оценим хубавото. Да израснем.

Защото те винаги са с нас. В спомените и мечтите ни. В сънищата, в сърцата ни. Заради любимите същества изкачваме върхове, достигаме морските дълбини. Отправяме взор към Космоса, храним се и веселим. Учим и спортуваме. Защото правейки нещо хубаво, нещо добро, го правим и за тях.

Сбогом Кира!

В един дом е тихо, когато няма кучета или деца. Болезнено. Толкова тихо, че в тишината можеш да чуеш мислите си. И да помълчиш с другия. Неудобно тихо.

В нашия дом петнадесет години тишината бе нарушавана от драскане, лаене, скимтене, тропане, ръмжене. Бе нарушавана от присъствие. Къщата бе отрупвана с козина, с която свикнахме. Бе като част от дома, дори чистотниците да гледаха на това с неодобрение.

Днес, на този прекрасен ден ти Кира, избра да поемеш към Вечните Ловни Полета. Към Вечната Свобода на Душата. Към Пътя, който е пред всички нас. И носейки те за последно сбогом, си мислех дали ще изръмжиш в несъгласие. Защото винаги, до последно, беше силна и изкачваше всяко стъпало. Благодарим ти че бе с нас до края. Защото кучетата са с нас, за да ни научат на важни неща. Да обичаме, да се обичаме, да прекарваме време сред Природата, да показваме ясно, когато не харесваме другите. Да отстояваме границите си, или просто кокала. Сбогом Кира, не сбогом, довиждане!