словесни проблясъци

Категория: Изкуството (Страница 1 от 7)

Второто нещо което придава смисъл на живота
след Любовта и е път към нея.

Писането

Не знам колко от Вас си дават сметка, че начинът, по който възприемаме информация, влияе върху нашето Съзнание. Дали думите са написани с Главни или малки букви. В Немския, например, съществителните, както и уважителните лични форми (както и в други езици), се пишат с главна буква. Това създава определен ритъм у четящия. Той се спира на думите, мисли над тях. Съзнанието му добавя допълнителна информация.

По времето на Комунизма освен правописната реформа, а всяка Революция, носи със себе си освен кръв и някаква “реформа”, най-важната дума “Бог” бе изписвана с малка буква. По този начин омаловажаваме значението на думата. Изреченията стават еднородни, губи се смисъл. Днес Бог, утре Природа, или Майка. Това са важни слова.

Всеки Ден, всеки Месец, всяко Нещо, е от значение. В йероглифните езици, като Китайския и Японския, например, един йероглиф може да означава много неща. Той е своеобразно произведение на изкуството, ключ и символ, върху който можем да медитираме. Да осъзнаем неговото по-дълбоко значение. Та по повод писането…

Ако ние не правим реформа на езика, ако той не се променя по естествен начин, то ще говорим за мъртъв език. А езикът, нашият Мироглед, се променя. Представям си един Пикасо, който ако не бе излязъл от приетите форми на изкуството, не би творил в негов стил. А стилове, течения в изкуството и културата, се създават на база творческо търсене и промени.

В този ред на мисли бих предпочел да прочета творба, която може да бъде писана в поезия, проза, или като Хайку, в която могат да са използвани или не правилно, правописни знаци, ала да носи душевна наслада. Да носи дълбоко, докосващо послание, отколкото да чета правилно написан, но сух, или с отвратително съдържание, текст.

Изкуството, езикът, символите, това е което ни заобикаля и ни формира. “Бързи и яростни”, агресивните плакати, грозните графити, разрухата и снимки от изтезания и военни действия, влияят на душите и Съзнанието ни по един, бих казал, деструктивен начин. Възвишени понятия, Красота, Творчески подем и нестандартни, но естетически търсения, ни вдъхновяват.

Редакторите и коректорите могат да спорят с мен. Могат да спорят с автора, но няма как да махнат с ръка и отрекат делото на Гьоте, на Камю, на Екзюпери, на Байрон, на Бекет, на Лермонтов. Всеки от тях, колоси в литературата, хуманисти и търсачи, е избрал да борави смело с буквите, тъй както художникът борави с четката, връз платното на листа.

И не е важно къде слагаме точките. Не е важно как изписваме думите. Важно е какво изказваме и дали то докосва останалите. Дали оставяме впечатление и послание за нещо красиво, градивно, добро, тема за размисъл, която да вълнува другите, или пишем лобирайки, по канон, или просто за да задоволим Егото си. Писането е изкуство. Писането е терапия. В писането, както във всяко изкуство, няма ограничения.

Достъп до миналото

Пещерата М. е цел за мнозина българи, че и чужденци. Решихме да отидем там с жена ми, за да видим пещерните рисунки. Самата М. е най-старата обитаема пещера в България, а мисля и на Балканския полуостров. Какво бе разочарованието и учудването, когато ни казаха че в залата с рисунките е забранен достъпа за посетители. Така били казали от ЮНЕСКО и нашите се съгласили. Уж влажността се променяла, посетителите с дъха си, потта си (а може би с мислите си), увреждали рисунките.

Виждал съм пещерните рисунки на живо преди повече от десет години. Това много ме развълнува, накара да помисля. Да усетя линията, силата на щриха, да се докосна до нашите праотци или далечни роднини. Противно на поставената маймуновидна фигура на решетката на пещерата, на рисунките ще видим стройно изправени хора. Мъже, жени, жреци, Слънцето и символи.

Запитах се, не могат ли хора да посещават отсека на по-малки групи. Какво пречи да се постави стъклена или друга преграда пред рисунките, а не да ни ги показват на нагънат винил. Парадоксално е, че учените, които се занимават с рисунките и до днес, не могат да ги датират. Един казва 5000 друг 12 000 а трети 30 и повече милиона години. Наука ли е това?

Изкуство се създава за да бъде оценено от наблюдателя. То носи послание, за епохата, за Бъдещето, за Човека. Щяха ли Микеланджело, Рафаел, Леонардо, Ванг Гог да рисуват, да творят, ако техните творби не биха могли да се наблюдават непосредствено от зрителя. Скулптурите да се докоснат, или поне видят отблизо. Да видиш дело на Роден, на Мирон.

В съвремието се затварят все повече и повече врати, водещи към миналото на Човечеството. Опитват се да изкарат нашите праотци маймуни, или маймуноподобни индивиди с начатък на съзнание. Само че когато последното се пробужда те сътворяват шедьоври, като тези от пещерата Ласко, за които Пикасо казва, че съвременниците има какво да учат.

Египет, Южна Америка, Вавилон. Да не говорим за средновековните произведения, като катедралите. Дори със съвременна техника и средства не могат да бъдат пресъздадени величествени творения в областта на архитектурата, занаятите и изкуствата. Къде е истинската История?

Тя остава между редиците. Казваме за 100-тина години имаме “прогрес”, пардон регрес, в това да създаваме газови камери, атомни оръжия и други, за масово унищожение. Това праотците ни не са си го и помисляли. Защото моралът на Човека се е базирал на писанията на Пророците и повеленията на предците. Всеки от нас има мерило за Правда.

Властимащите целят да разрушат това мерило. Да изопачат историята. Да забранят достъпа до места, на които Човек може да усети присъствието на миналото. Да, има вандали и лабилни привърженици на псевдо-активисти, които заливат произведения с лютеница, за да “спрат” богатите да си карат 3 тонните коли. Какво лековерие?! Ние всички създаваме отпечатък, завет за Бъдещето, ала трябва да познаваме истинското си минало.

 

2023-та

Изпращам годината със спорт, работа и находки. Находките ни ги дава Вселената. Всеки ден, час и при всяко вдъхване.

Понякога завиждам на познати, на съученици и приятели, които живеят в чужбина. Те са избрали по-лесния и цивилизован начин на живот. Да, на нас ни липсват 500 години, през които Европа се е развивала. Изживяла е ренесанс, а нас са ни клали и сме били рая. Затова в България няма замъци, няма старо строителство, няма скулптури и произведения на барока и рококо.

Останали сме с едната Природа и ужасното отношение един към друг. Сякаш сме чистилището на Европа. А тази Европа, как ще я запомним от изминалата година? Свива ми се сърцето, когато се сетя за Париж. За Франция, разединена поради политическите игри на Макрон. За бити от полицията хора, за погроми. За целенасочено разделение на обществото. За лицемерие.

Година, в чиито край сме свидетели на геноцид, който се извършва в Близкия Изток. На изпращане на редовна войска срещу мирно население. На избиване на жени и деца от войници. На рушене на сгради и болници. Как гледа Европа на това? Мнозина се застъпват за правата на палестинците, сред тях и видни евреи, като бившия лидер на “Лекари без граници”.

Светът е завихрен от турболенции. От създадени кризи, които помагат на тоталитарната власт, на тоталитарните режими да затвърдят позициите си и да дестабилизират обществото. Защото демократичната власт, не би използвала насилие срещу Народа. Тя не би се страхувала от него.

Власт, която се задържа с насилие, се пази от собствените си демони. От собствените си грехове. Цар Борис III е ходил без охрана из планините и е бил приеман от селяни в домовете си. Обичан политик, поставен до стената за да приеме тежки за България решения.

А България все е на кръстопът. Все е ядена вътрешно от предатели и червеи. Все е измъчена, но ражда. Не знам какво да кажа за Българите. Ние сме народ, който просто трябва да се справи, да оцелее. Нямаме материалните блага на бившите империи, като Великобритания, Испания, Германия, но пък не носим и тяхната карма.

Ние сме свити, като бабаитстваме по между си, сред по-слабите. Не се учим един друг, а крадем знание, опит, средства, за да минем между капките, да продължим. Това не е нормално за едно развито, Европейско общество. От Запада и Изтока сме склонни да вземем хубаво но и лошо. Да вземем деструктивния модел на корупцията, на службогонството, на лицемерието.

България може би ще пребъде, дори да сме пет милиона, пък и три да станем. Стига да не продадем земята си, която всъщност не е наша. Нищо на този Свят не е наше, а принадлежи на Бога. Включително телата и душите ни. Не можем да воюваме за земя, за обичта на друг човек, за идеология. Можем да се борим за Свобода, за Равенство и Братство в един идеалистичен план, такива, каквито ги представят Учителите на Човечеството.

Паметни

Някой казва, че бил голям патриот. Че иска български паметник. Хубаво, като си такъв патриот да те попитам отиде ли в село Славовица, да се поклониш в лобната къща на Стамболийски? Изкачили безбройните стъпала водещи към костницата му? Почисти ли ги от плевели? Щото Стамболийски е бил радетел за правата на селяните, на отрудените хора.

Апропо чии да бъде този паметник? На Аспаруха, на Ал. Батемберг, на Негово Височество Борис III, последният истински обичан от народа политик. Само че няма да се учудя, ако галениците на Тато, предложат да издигнем негов паметник. И така Живков, чиято охрана днес управлява България, ще се смее както и от отвъдното, така и от площада.

А мнозина ще искат паметник на Тато, защото имало тогава работа за всички, нямало висока престъпност, имало ведомствени жилища, облаги, малки данъци. А сега държавата те скубе отвсякъде. Докъде я докарахме нали, крадецът да вика дръжте крадеца…

Мисля, че работникът, дръзнал да среже ръката на Альоша ще сънува кошмари. Защото е бил като гладиатор сред публика от плебей, гледащи шоу и просто е трябвало да убие. Защото да разрушиш произведение на изкуството, па макар и социалистическо, нечии труд, си е убийство.

Да даваш пари, веднъж да се гради, после да се разваля, после да се гради… поредната недомислица в тази измъчена държава, е наглост. Защото минете през паркинга в базата на БАН до танцувалното училище и ще видите как пред “Института за Космически изследвания” има кратери, като там да падат пряко метеорити.

Срам е да рушиш най-големия паметник в Европа посветен не толкова на съветската окупация, а на победата на Червената Армия над Фашизма. Да, видяхме и другата страна на монетата. Имаше лагери, ДС и все още ги има, ала ако нацистите бяха спечелили войната Славянството щеше да погине.

Казва ми една съкурсистка от Френския “ние нямаме нищо общо с Русия”. Викам си, не сме ли Славяни? Не говорим ли общ език, не изповядваме ли една вяра? Нямаме ли сходни обичай, да сме гостоприемни, да пием чай? Да, на всички ни погледът е вперен на Запад, ала хортуваме със съседите. Човек трябва да знае корените си.

Та за паметника. Альоша бе символ на София. Също като паметникът Руски, посветен на Твореца, с чиято помощ Русия освобождава България от Турското иго и дава хиляди жертви. Като Александър Невски, който се опитват да окарикатурят с арки, като паметника на Цар Освободител.

Вие ще кажете че съм Русофил и няма да го отрека. Аз съм също така Германофил и Франкофон, но най-вече хуманист, който рита срещу лицемерието на властта, срещу всяка форма на тоталитаризъм. Срещу погазването и елементарната етика. Ала живеем във времена, за които писателят е казал, “Пази Боже сляпо да прогледа”.

Сънят на хората

Защо хората в 21-ви век са заспали? Кой има нужда от това? Кой бива облагодетелстван?

Когато хората се радват повече на появата на една машина на изложение, отколкото на раждането на Живот, нещата са объркани. Объркани са, щом цивилизован Човек може да приеме етническо прочистване, Геноцид, или сриване на град със земята. Да приеме това за нормално или като “защита”.

Човекът спи. Това облагодетелства други същества и тъмни сили, които се хранят от неговия сън. Пардон, от създадената илюзия, която той нарича сън. Единствената връзка, единственият изход, е бил даден от множество Аватари. От множество будители на Човечеството.

Събуждането, е връзката на Човека с Любовта. Разбирането за органичната свързаност на Живота, на всичко живо, в което седи и основата за Еволюция. Технологиите са средство и нещо преходно. Ето сега, мога да седна и да напиша на ръка или на компютър тези редове, ала те се диктуват от Душата.

Същото важи за всяко изкуство, за всяко красиво и градивно действие. Защото чрез него ние се развиваме, облагородяваме и търсим. Сънят, той ражда раздори. В него Другият е “враг”, различен, с друг цвят на кожата. С друга религия. С друг мироглед, нагласи, с други притежания и ценз.

Истината, седи в приемане на различното, но и с едновременно запазване на личността. Личността е уникална, колкото и Те да се опитват да ни формират, насочват и зомбират. Те, тези които имат облага Човекът да спи. Да няма силна връзка с Бога. Да мрази, вместо да люби.

Някой задава въпросът Те не са ли като нас? Не знам, не съм ги срещал, но подозирам, че Те не са хора. Че Те може да са демони, иноземци или просто временно минаващи оттук Същества, които гледат на хората като на експеримент. Като на кокошки за клане, или бройлери.

Само че Те знаят истинския произход на Човека. Знаят, че всеки разумен, отговорен и любящ човек иде от Бога. Прави силна връзка с Твореца и Творението. Нему не можеш да връчиш пушка в ръцете и му кажеш да убива. Такъв Човек има преклонение пред Живота и силата на Природата.

Те, Те отдавна не познават тази Връзка, защото съзнателно са я прекъснали. Лъжата, омразата, манипулацията са белег, че някой не е събуден. Не е себе си, не е Човек. Защото изброените негативни страни идат от другаде. И зачитайки коя и да е религиозна книга, разбираме за битката.

Тя е битка за Душите. Тя е битка, Човекът да продължи да спи или да се събуди. Бог чака разцъфването на Човешката Душа и всички Светли Сили работят в тази посока. А Те, Те нямат много време. Защото когато на Земята мнозинството от хората се събудят, тя ще се превърне в тясно за тях място.

Влияние и Култура

Някой казва, че има Руско влияние над определени слоеве в Обществото. Ако влиянието е на автори като Толстой, Чехов, Горки, на музиканти като Прокофиев и Шустакович, на мислители и хуманисти, то то е за добро.

За мен номен-клатурата, т.е тази която си клати краката и експлоатира хората, не се вълнува, камо ли докосва и вдъхновява, от творби на будители на Човечеството. Независимо от произхода, езика или епохата.

Днес ще ругаем едно, утре ще “прегърнем” и лобираме за друго. Извечните неща, обаче, са свързани с теми, които вълнуват Душата на Човека. Те са над временните желания за власт, пари и надмощие.

Опасностите на синтезирания глас

Днес слушам по немско радио как се провежда експеримент. Човек записва с помощта на програма гласа на водещата. След това отново чрез програмата се възпроизвежда казаното от нея, но в превод на друг език, запазвайки що годе същата модулация.

Сещам се за разказ на Рей Бредбъри из сборника му “Възпявам електрическото тяло”. В него последният останал човек на Марс бе подведен от програма и не успя да напусне планетата.

Лично виждам много опасности за злоупотреба с подобни технологии. Виждам опасности за лишаване на хора от работни места в сферата на превода, на Изкуствата. И понеже някои мой познати от ФБ споделят неща свързани със съвременни технологии, бих се радвал да се замислят над това.

Изложба на Генко Генков

Винаги съм знаел, че Изкуството е пътуване към себе си. Голямото изкуство е дълъг Път, невинаги равен или изпълнен с радости. Докосвайки се но него, ние оставаме впечатлени и израстваме.

Не бях виждал на живо творби на Генко Генков. Неговите автопортрети и скици с въглен, са белег на високо художествено майсторство. От картините му, които съчетават множество стилове като фовизъм, наивизъм, привитимизъм и импресионизъм, лъха на сила. Лъха на болка. Те трябва да бъдат гледани отдалеч, за да можем да видим детайлите.

Спомням си интервю по телевизията с Генко. Макар и езикът му да бе остър или вулгарен, човекът който се крие зад него е имал голям търсещ Дух. Сила в замаха и усет за формите. Една цветна експресия, която заслужава да краси всеки дом. Това са неговите картини.

Ние трябва да сме горди, че имаме такъв, “различен” художник. Сравним с Ван Гог. Който в мъка и трудности твори. Който получава високи отличия, за своите постижения. Който е свидетел на няколко социални режима.

Из портретите на Генко те гледат хора, чиито лица са сякаш зад решетки. Чиято душевност е заключена и иска да излезе навън. Да се излее в цветове, в контрасти и хармония. Тези платна ще бъдат винаги актуални.

Цялостна изложба с творби на Генко Генков можете да видите в Софийската художествена галерия до средата на следващия месец.

Съпътства се от ретроспективна фотографска изложба на втория етаж, разглеждаща десетилетия на ФРГ и ГДР както и обединението на Германия.

Ролята на Писателя

Съпругата ми понякога ме критикува, че публикувам в страниците на моите книги, или личната си като автор, писания свързани с обществения живот, здраве или политика. На мнение съм, че истинският писател, търси Истината и споделя своите усещания. Особено във време на сериозни пертурбации и промени.

От 2020 година насам ние сме свидетели на такива. Светът се е забързал за някъде. Облъчват ни с пропаганди от различен вид. Междувременно животът поскъпва а хората са заплашени да загубят работата си заради машини. Всичко това оказва влияние върху нашия живот, обхождането ни с близките ни, мечтите и идеите за бъдещето.

Няма голям автор в Литературата, който да не е писал за времето в което е живял. Време, оставило следа в неговия народ, ум, съзнание. Време, променило хода на историята, излъчило герои и подлеци. Време в което лъсват човешката доблест и низост. И така ние писателите трябва да бъдем обективни и честни хроникьори на времето, в което живеем.

Среща в с.Стойките

Село Стойките е сгушено в сърцето на Родопите. Намира се между курорта Пампорово и Широка Лъка. Любопитно е че, там се намира единственият по рода си Музей на Гайдата. Читалището на селото Пробуда-1903, се намира в близост до почивната станция на Библиотекарския Университет – Унибит. Срещу него ще видите каменна скулптура на Апостол Кисьов. Той успява да дирижира 100 Каба Гайди, чрез собствен метод.

Попитаха ме какво мисля за Стойките. За да усетиш едно място ти е нужно време. За мен бе проява на Човещина и доверие от страна на домакините, в частност Г-жа Мария Пичурова, член на екипа на читалището, да ни приеме със съпругата ми в дома си. При това да ни предостави цял етаж и градина на разположение. А Доверието предразполага към отговорност.

Да се събудиш сутрин и Слънцето да огрява стаята ти, небето да е синьо, колата да е паркирана пред портата и градинката да дъха на аромати, е вдъхновение. Благодаря, че успях да го преживея. От Стойките може да се тръгне пеш към кулата “Снежанка” като по мой изчисления човек може да я достигне за час, час и половина ходене. От селото тръгва и пътека към Хижа Смолянски езера, отбелязана на два часа път.

И все пак какво има в с. Стойките? Какви са хората. В центъра, на мегдана, ще намерите дюкянче, от което пазаруват местните. До него се кипри гостилница, с малко плаващо работно време. Да кажем че работи сутрин от 8.00 и вечер от 20.00. Готвят вкусно, като всичко е обилно поръсено с Гьозум.

На премиерата дойдоха двадесетина души. Възрастни, по-млади. Майки с деца и едно бебе. Всички бяха затаили дъх, да чуят мен. Да чуят един млад, прохождащ писател от София. А аз много се вълнувах. Още от предишната вечер и натоварен от пътя, обсъждах със съпругата си възможните въпроси.

А всъщност хората бяха дошли да чуят мен. Както споделиха, има сами жители и за тях мероприятията внасят разнообразие в живота им. И така реших да им споделя част от моя. Да им разкажа за загубата си през този месец, за нуждата от писане като вентилиране, призвание и мисия. И те ме слушаха. Изслушаха и два от моите разкази, които им прочетох, а именно “Анабел и Снегът” и “Хлябь”. Първият и последният разказ, от сборника.

За мен това бе напълно Човешка среща. Имах възможност да се покажа като човек, който се вълнува. Като автор, който е даруван със Словото и който желае да го сподели с Другите. Виждах човешки погледи, които се спираха върху мен и търсеха моя. И точно там е срещата между Автор и Читател.

Искам искрено да благодаря на Мария Кисьова, че откликна на предложението ми да представим сборника “По пътя към…” в читалище Пробуда-1903., в Стойките. На Ружа Чуртова, че ме водеше по време на представянето ми. На моята съпруга Ради, че бе до мен и ме подкрепяше в това нелеко начинание. На Родопите и хората от селото, както и на дивната ни Природа, която ни прие и лекува Душата ми. До срещи приятели!

« По-стари публикации