Момиченцето лежеше на земята. То усещаше как тревичките боцкат телцето му, а камъните леко му убиваха. Опитваше се да се намести върху мекия мъх и мижеше с очи. Слънцето галеше Лалу с лъчи и тя му се усмихваше. Струваше ѝ се че то също ѝ се усмихва и ѝ праща още повече топлина. Това я изпълваше с чувство на сигурност и покой.
Вятърът играеше с косите ѝ. Хвърляше ги връз лицето. Шумеше около ушите ѝ и я караше да се завива в шареното елече, повдигайки краищата на рокличката ѝ. Лалу отваряше очи от време на време. Поглеждаше към нижещите се облаци над нея и опитваше да намери подходящо животно на което да ги оприличи. Тази игра всъщност знаеше от баща си, който я бе играл със своята баба. На нея бе кръстена Лалу.
Всъщност името ѝ бе Радост, наричаха я на галено Лалка, но след като започна да учи Френски момиченцето искаше да го наричат Лалу. Le Ciel рече тя и загледа безкрайната синева на небето над нея. Le Soleil усмихна се тя към слънцето. La Sourire du Soleil отрони тя. Обичаше френския. Наскоро баща ѝ откри стари списания „Pif“ които тя с радост разглеждаше и четеше. Много ѝ харесваше шантавият котарак Еркюл с лепенка на муцунката.
Oui ma p’tite. Рече мъж излегнат до нея. Бе обут в панталон с навити крачоли. На главата си имаше сламена шапка. Тиранти се спускаха покрай мръснобяла риза. Изпод разкопчаната яка се подаваха къдрави косъмчета. Той бе захапал лула и кръстосал крак връз крак. И двамата бяха изули обущата си и навили чорапите си в тях. Лежаха на брега на езерце, а около тях се виждаха високи каменисти върхове
– Дядо, ти идвал ли си тук преди?
– Не, Лалу. – Баща ти е идвал често и реши да ни подари тази екскурзия – изпусна дим мъжът.
– Хубаво е че ни оставиха сами, нали Дядо. – Усмихна се Лалу.
– Да, за да можем да ядем сладолед на корем, смушка я лекичко старият човек.
Той имаше светли очи с бръчици около тях, а лицето му бе покрито с бяла гъста брада.
– С майка ти обикалят сега чукарите, а ние се излежаваме…
– И мързелуваме – засмя се Лалу.
– Да и учим Френски, в движение – допълни дядото.
– Обичам чуждите езици.
– Аз също, момичето ми. Лалу, прощавай – погали главицата ѝ възрастният мъж – Хубаво е че си си избрала име, или псевдоним. Всеки артист има свое такова и може би понякога то е по-важно от неговото собствено име.
– А твоето име какво означава, дядо?
– Атанас, означава на Гръцки – безсмъртен.
– Tu es immortel, mon grand père!
– Absolutement! – засмя се Aтанас.
– Всъщност безсмъртен е човек когато остави нещо след себе си, миличка. Творба ли ще е, дете или къща, в която някой да живее. Да го споменава друг с добро, когато се помине.
А за мен най-голямото щастие е да бъда с теб, да си около мен и да те виждам, Лалу. Да учим заедно френския, който толкова много обичам. Това, това ми дава смисъл, ma chérie.
– Обичам да сме заедно Дядо. Ти, ти ме поощряваш да уча чужди езици. Много се смеем заедно и можем да правим неща, които понякога мама и татко забраняват.
– Като да се изкачим чак дотук, нали – смигна Атанас.
Мъжът се подпря на лакти и присви очи. Виж това място, Лалу – той изпъна ръка напред – Тук сякаш е стъпвал сам Бог и от неговите стъпки – дълбоки и могъщи, са се родили езерата.
Лалу също се надигна. Под тях се виждаше синевата на езерото. Над него се издигаше кафява скална маса, а слънчевите лъчи се отразяваха в стотици вълнички.
– Харесва ми да сме тук – рече Лалу и се сгуши до мъжа – Обичам и да съм с моите приятели от алианса, но с теб е различно. С кучето ни, с мама и татко е различно.
– Тези, които се обичат, Лалу – Атанас взе малките ѝ ръчички – живеят у шепите на Бога. На тях нищо лошо не може да се случи.
Момиченцето седеше прегърната от дядо си и гледаше към пътеките.
– Искаш ли да се поразходим? – попита Лалу.
– Да. – Тя помогна на Атанас да стане. Той изпъшка, отупа панталоните си и стана подпирайки се на тояга.
Пътеките бяха прашни и очукани. По тях се въргаляха камъни. Тук-там се намираше по някой боклук. Десетки туристи кръстосваха пътечките. Снимаха се, викаха. Атанас само ги гледаше и кимаше неодобрително. По едно време дружина младежи се спуснаха напряко. Няколко от тях се подхлъзнаха и завъргаляха в прахта.
– Безотговорници! – изпъшка Атанас и хвана Лалу за ръчичка.
– Защо, mon grand père?
– Ами защото в планината трябва да се ходи само по пътеките. Така не рушим природата и ѝ даваме възможност да се възстанови. Тъй и човек в живота трябва да върви по установените от Бога и обществото пътища, иначе минава напряко и може да си счупи главата.
– Това ли е да си отговорен, дядо?
– Ех, Лалу – усмихна се дядото – И аз съм бил немирна глава. Младият човек е като пенливо вино, а то у мях стои ли? Все иска да лисне, да шупне. Да накваси нечии устни. Та правил съм щуротии, ала съм си мислел и за моята отговорност. А на отговорност човек се учи, с възрастта и от другите.
– А кое е най-отговорното нещо?
– Най-голямата отговорност на човека, според мен Лалу, е към Човечеството. Без нас то няма как да продължи. Има множество играчки – Атанас посочи към хората, които се снимаха с телефони – които ни отвличат. Ала животът, продължаването на живота зависи само от човека. Огледай се. Тук сред природата няма нужда от никакви играчки, ала всичко работи. Ручеят чисти реката, влива нова водица в езерото, пои хората и рибите. Райко – твоят Soleil отрано сутрин е пекнал.
От върха до който бяха стигнали се виждаха кръгове от хора в бели дрехи, които танцуваха.
– А тези, какво правят?
– Тези хора танцуват, молят се, хранят се заедно и отдават почит на Бога. Те търсят тук възможност да пречистят душите и телата си. Да срещнат другия пък и себе си. Да видят смисъл в живота си и да добият Надежда.
– Що е надежда, дядо?
– Ти каква искаш да станеш, когато пораснеш, Лалу?
Момиченцето се замисли. Очите и шареха към хората в ниското. Към белите кръгове които се движеха и далечната музика, която ехтеше отразена от върхарите.
– Ами искам да имам бананова плантация.
– А защо точно бананова? – Атанас се опря на тоягата си.
– Ами защото бананите са вкусни, полезни и карат хората да се усмихват. Защото са здравословни – добави Лалу след кратък размисъл.
– Ха така! A други хора ли ще работят за тебе?
– Ами мога и сама да работя или с приятели, или пък с моето семейство. Може и роботи – помощници да имаме.
– Ала банани не растат в България – вметна Атанас.
– Ами тогава ще отида да живея там, където растат. И…, и ще имам най-добрата плантация за банани с лепенки върху тях.
– Марка?
– Лалу, разбира се – момиченцето се ухили.
– Ами там в чужбина не говорят нашия език, как ще се справяш?
– Нали уча Френски. Може и Английски да понауча и ще се справя.
– И си готова да пътуваш надалеч, само за да осъществиш мечтата си?
– Да, дядо!
– Tu es formidable, ma p’tite. А твоето желание да постигнеш това, което искаш, и че то е за добро, ми дава надежда, мила Лалу.
Двамата се хванаха за ръка и заслизаха по пътечката. Стигнаха до павилион встрани от пътя. Около него се трупаха хора и купуваха сладолед. Павилионът бе като поставен сред нищото. Бял, контрастиращ с кафявото на скалите. Самичък сред върховете и зелените клекове. В близост до минаващите вади и ручеи. Част от цивилизацията, която сякаш не би трябвало да е там.
– Този павилион тук е чудо, Лалу.
– Как тъй чудо?
– Ами прилича на чудесата в живота. Не ги очакваш и ето ти насред нищото, на неочаквано място, те очаква нещо хубаво. Сладко и разхладително.
– Но струва и парички – усмихна се Лалу.
– Така е. Чудесата се случват, но понякога трябва да платим цена за да станат част от живота ни, ma chérie.
– Колко плащаме, mon grand père?
– Ами до два лева сладоледът е все още сладък – смигна Атанас.
– Скръндза, мушна го в ребрата Лалу. Двамата се засмяха.
– Ще те видя тебе, като водиш внуците си, да ядат по няколко сладоледа – рече Атанас.
– Ами стига да не се разболеят, могат да ядат колкото искат.
– Децата не бива да се разглезват прекалено и да ценят парите, Лалу. Има дечица, включително и тук, за които сладоледът е лукс. Родителите им може да са бедни и да са събирали средства да дойдат на Рила отдалеч. Сладоледът приемаме като награда.
– Un Prix? – Лалу го изгледа изпитателно.
– Bien sûr. Например след като направим упражненията днес по Френски, или изминем планирания маршрут, можем да се наградим.
– Със сладолед?
Атанас кимна.
Дойде техният ред. Двамата купиха сладолед тип „Ескимо“, който тук вървеше около два лева бройката.
– Не горчи – усмихна се Лалу ближейки.
– Pas mal – кимна Атанас.
Слънцето огряваше върхарите с кехлибарна светлина. Стотици хора се прибираха в цветния палатков лагер. Лалу и Атанас ближеха сладолед и ги наблюдаваха от пейката на която бяха седнали.
– Дядо, ще ми се да дойда тук някой ден с моите внуци.
– Ще се радвам, Лалу. Ще се радвам и Ви махам от облаците – насълзен отвърна мъжът.
Двамата доядоха сладоледите, хвърлиха опаковките и клечките в кофата до павилиона и хванати ръка за ръка се понесоха по пътеката към лагера, където ги очакваше тяхната палатка.
На Рила и чуждите езици.
София, Март 2021 г.
Списък на чуждите думи в текста.
1. Le Ciel – небе, (фр.)
2. Le Soleil – Слънце, (фр.)
3. La Sourire du Soleil – Усмивката на Слънцето (фр.)
4. Tu es immortel, mon grand père! – Ти си безсмъртен, дядо! (фр.)
5. Absolutement! – Несъмнено! (фр.)
6. Tu es formidable, ma p’tite. Прекрасна си, малката ми (фр.)
7. ma chérie – скъпа (фр.)
8. Pas mal – Не е зле (фр).
9. Un Prix? – Награда?(фр).
10. Bien sûr. – Със сигурност (фр.)
