словесни проблясъци

Категория: Изкуството (Страница 1 от 6)

Второто нещо което придава смисъл на живота
след Любовта и е път към нея.

Ролята на писателя

Във време на голяма неправда писателят не може да мълчи. “Лекари”, “учени” и “журналисти” могат да мълчат от страх, или да лобират за някоя страна. Писателят, обаче, има дарба и дълг – да сподели какво е преживял, да отрази своето съвремие, да търси и изложи Истината.

Джайнисти

Чувал съм, че в Индия живеели последователи на духовния учител Махавира. Наричали се “Джайнисти”. Характерно за тях било, че чистели с метла пътя, по който вървят, за да не настъпят някоя дребна твар. Ако ги види западен човек ще рече че им “хлопа нещо”.

Ръководството на ЕС иска от всички нас да станем “Джайнисти”, ей така отман. Да се откажем от създаваните с години удобства. От използването на горива, кожи, яденето на месо и да махаме с метлите. Това е нелепо и зад него прозира двойният стандарт. За едни джайнизъм, за други – охолство.

Лично съм се отказал от яденето на месо и риба от години. Най-вече, защото обичам животните и уважавам Живота. Съгласен съм, че вероятно в някои ферми животните са гледани зле, но да попитам как се отнасят към нас като хора? Как третират правителствата своите собствени поданици?

Бих искал да заменя материалите които ползвам, с такива, щадящи животните. И сега се замислям, преди да си купя кожен колан или ръкавици. За яке не може и дума да става. Тези времена отминаха. Но кожата се е доказала като продукт с качества, дадени ѝ от Природата.

Всички знаем поговорката “Прекален светец и Богу не е драг”. Има твърде много истина в нея. На Земята живеят милиони хора, които работят съзнателно за своето духовно израстване. Които пазаруват разумно, разделно хвърлят боклука и не бият барабан за делата си.

Противно на това политическото лоби налага псевдоекологични идеи. Защото всички знаем, че в Природата има естествен кръговрат, подбор и обмен на вещества. Че са се случвали естествени катаклизми, както и водили тежки войни, наситили атмосферата с вредни газове много повече, отколкото могат да изпуснат обикновените хора, карайки колите си.

Пътят към прехода ще е дълъг. Може би няма да е славен. Може би ще е изпълнен с лъжи, терор и натиск. И сега виждаме как по-лабилните вземат супата и я хвърлят по шедьовър, който не могат да сътворят. А какво ще стане утре? Ще започнат да палят коли с ДВГ? Какво поражда радикализма?

Това е лудост, която трябва да спре. Учени и политици са на мнение, че атомната енергия е ключ към евтино и екологично електричество. Само че кому е изгодно хората да живеят евтино? Животът поскъпва, жилищата стават почти недостижима материална придобивка, а всичко това оказва влияние на демографския растеж. Защото деца се гледат в сигурни условия.

Някои ще каже, че това са брътвежи на закостенял човек, не търсещ промяна. Не другари, аз съм от хората, които първи са купували нови технологии излезли на пазара. Също така се старая, да живея природосъобразно. Да пътувам с цел, да харча съзнателно.

Погледът на всички ни е вперен в “Светлото” или неясно бъдеще. Бъдеще, което ни плаши. Бъдеще, в което трябва да сме осъзнати.

Среща с Николай Телаллов във Фабрика Автономия

Вчера с моята съпруга, имахме възможност да се срещнем с българския писател – фантаст Николай Телаллов. Срещата се проведе във ”Фабрика Автономия”. Мястото намерихме трудно. Намира се във вътрешен двор на бул. Тотлебен 34. Питахме за упътвания, защото не успяхме да видим табела.

Самата среща не започна в обявеното време, но час по късно. Някои от дошлите разбирайки това и виждайки трудностите на организаторите да отключат, се отказаха да чакат. Няколко думи за самото място – това е своеобразен клуб за граждански инициативи, със свободен вход.

Разположението на клуба е лошо. Намира се в индустриална зона между Кауфланд и хотел Шипка. Около него е пълно с изкормени коли и автосервизи. В самият клуб ще видите странни лозунги и призиви, като стените дори и в тоалетната (без врата в едната си част), са изписани.

Преглътнахме всичко това и седнахме на наредените в полукръг столове. Все пак бяхме дошли заради автора. Той бе разпознаваем със зеления си планински панталон, яке и обувки за преход. Пътуваше от Ромча, само че без кола и с неговата партньорка гонеха  влак на връщане.

С творбите на Телаллов се запознах през 2001-ва година. Работех в рекламна агенция, в близост до парка “Заимов”. Сред файловете ми попаднаха текстове, които зачетох с увлечение. Спомням си елитните българските отряди “Варан” и някаква приказна, космическа одисея. Срамувах се, че чета разказите апокрифно. След като се запознах с Калин от Човешката библиотека / The Human Library , разбрах кому принадлежат.

Ники Телаллов е мъж на около 60 години. Гледа зад очила с кафяви малко вдлъбнати очи, има мургава кожа, изпито лице и добро телосложение. Като цяло изглеждаше изморен от пътя или нашето ежедневие, но това не му попречи да изложи своите идеи на аудитория от двадесетина души. Сред тях и куче, което обикаляше и даряваше участниците с любов.

Писателят започна своя увод по отношение на това, което съвременната Научна Фантастика успява да направи, или не. За него писателите фантасти чертаят и дори планират бъдещето. От друга страна на малцина се отдава да ни го покажат, като функционално и позитивно.

Всъщност идеите на фантастите могат да бъдат прегърнати за добро или лошо, според Телаллов. Могат да бъдат използвани от така наречените “Елити” да създадат модел, или проекция на бъдещето. Да насочват нашето съзнание натам. Много е трудно според Ники, сам човек да проектира бъдещето. За това са нужни екипи от хора и те рядко биха били независими.

Той се спря на няколко книги, като “Червената Звезда” на Александър Богданов (налична в Читанка), “Освободеният” на Урсула Ле Гуин, “Слепоглед“ и „Ехопраксия“ на Питър Уотс. В тях се обсъждат теми като създаване на общество от равнопоставени индивиди, като и на тоталитарна система.

В основа на темата на разговора бяха политически ангажираните научно-фантастични романи. Лично се бях приготвил да чуя заглавия като “1984”, “451 градуса по Фаренхайт”, “Фондацията”, а може би и “Дюн”. Беше споменат големият Станислав Лем, който според мен чертае подобно бъдеще в романа си “Облакът на Магелан”.

За Николай Телаллов “Червената Звезда” е интересен, основополагащ роман. Спомена, че самият Ленин не е харесвал писателя и е почувствал облекчение, научавайки за неговата смърт при научен експеримент. Направи се кратка дискусия за това какво е възможното бъдеще за Човечеството. Коментираха се термини като Дистопия и Утопия, разглеждани от различни автори.

Телаллов коментира, че така нареченият “изкуствен интелект” има потенциал “да се самоосъзнае” и по този начин да взема решения, които да са осмислени и не винаги в ущърб на хората. Той вижда в него новия “Прометей” помагащ на Човечеството. Не изразявам съгласие, понеже самосъзнание, емоции, може да изпитва само живо същество, поело по пътя на Еволюцията. Да не забравяме че Прометей е бил титан, а не човек. Една машина, или програма, не може да надхвърли възможностите на своя създател.

Не влязох в дискусия с автора, понеже му бяха зададени много въпроси. Засегна се темата за историята и нейното създаване от летописците в интерес на властимащите. Исках да го попитам какво мисли за художествените творби, писани като отражение на епохата. За книги като “На Западния фронт нищо ново”, на Ремарк или “Светът от вчера” на Цвайг. За мен те са по-меродавни източници от писаната история.

Други теми, които се обсъждаха, бяха за движението “Соларпънк”. Ники бе резервиран към възможностите за използване на слънчева енергия на пълен капацитет, от Земята. За него подобно решение може да бъде функционално, когато имаме колектор на слънчева енергия изведен в орбита.

Ники сподели, че езикът е възникнал като необходимост от общуване на социални същества, като човека. В един плосък, демократичен модел всеки човек би могъл да поеме роля в дадена ситуация, според неговите качества, а не само определената му от йерархията. Правя паралел със спонтанността, която е част възможността ни да влизаме в роли.

Зададоха се въпроси относно миналото. За авторът миналото е нещо, което се рисува от съзнанието. Например за детето ябълката е огромна. Миналото се украсява от сантименти и лично отношение. Дали е било точно така, може би е въпрос на сверка на няколко гледни точки, това е моя вметка.

Обсъдиха се доста автори, като творбите на Братя Стругатски. Научно-фатастични филми като “Зелената планета”, “Междузвездни войни”, „Стар Трек“ и др.  Спомена се името на Франсис Фукуяма и неговата книга “Краят на историята и последният човек“. Ники Телаллов сподели, че може би авторът за съжаление е прав, създавайки подобна прогноза.

Телаллов нарече социалистическо минало на страната ни “Държавен капитализъм”. Той не вярва, че нашето поколение ще напусне границите на Слънчевата система. Важен фактор за космическите начинания за него е равнопоставеността и доверието между хората.

Срещата продължи близо два часа. Пих нещо топло да се сгрея, в лошо отоплената стая. Тя приличаше на барачка с размери 7 х 15 м. В единия ѝ край се намираше плот с наредени напитки, от който си взех черен чай, за да съм бодър. Някои от присъстващите придремваха.

Личи си че Телаллов е начетен, ерудиран мъж. Може би със склонност към руския език и култура. Не разбрах борави ли с други езици. Липсваше ми идеята и дискусията за еволюцията на съзнанието и Божествената намеса. Спасители на Човечеството фантастите виждат в технологиите, в частност изкуствения интелект (досега няма машина минала теста на Тюринг), или извънземна цивилизация.

За мен, обаче има и трети път. Път, чертан от автори като Франк Хърбърт, в книгата „Дюн“, в която духовното израстване и раждането или изграждането на Месия, води до радикални промени. Ники спомена, че книгата в наши дни не се радва на такава популярност, защото изисква усилие да четеш и си представяш картините. При сдъвканата и подадена информация във филмите е по-лесно.

Не на последно място се обсъди формирането на детското съзнание и отношение към Света от страна на родителите. Дали го ограничаваме или водим диалог с него.

Благодарим много на Николай Телаллов за личното присъствие и тази хубава дискусия. Бъди здрав, Ники, пиши и до срещи!

Книги на автора можете да намерите във фондация Човешката Библиотека >> https://choveshkata.net/blog/?page_id=13

Снимка от двора пред „Фабрика Автономия“.

Снимка от двора пред фабрика "Автономия"

Кафе с претенция

Снимка от театър

Зарадвах се, виждайки залата на театъра така изпълнена. По български маниер зрителите закъсняваха, ала с началото на пиесата притихнаха. Очакваше ги камерна комедия с тук-там по-груби думи, но определено издържана в интелектуален стил. В “Кафе с претенция” писателят – журналист Георги Марков разказва ежедневието на приятели, които търсят женската компания за мимолетни удоволствия. Сред тях се промъква и женен мъж.

Авторът засяга по ироничен начин отношението на групата мъже към жените, техния мироглед, ала и тяхната ограниченост и самота. Очакване нещо да се промени, като те самите не правят нищо по въпроса. Женитбата по сметка, удавянето на неудолетвореността в пиене.

Гледането на “Кафе с претенция” е удоволствие за сетивата. Диалозите се преливат пластично, актьорската игра е на високо ниво. Оскъдният декор е отражение на душевността на персонажите. Георги Марков е разпознавам, очертавайки мъжката психология, подобно на творбите му “Жените на Варшава” и “Портрет на моя двойник”. А претенцията, това е различното “нещо”, което всеки от нас желае от живота, за добро или лошо.

Пълната зала, част от тях връстници на Георги Марков, може да се приеме за своеобразен поклон на публиката, към неговото дело. Благодаря на моята съпруга, която знаейки че харесвам творбите му предложи да отидем.

Постановката “Кафе с претенция” можете да гледате на сцената на Театъра на Армията.

Пражка пролет

Винаги съм се питал какъв е проблемът на българското общество. Защо някои хора се чувстват и действат, сякаш са привилегировани. Защо когато бях малък за родителите на съученици, които имаха ръководни постове се говореше малко, а последните бяха отрупани със скъпи играчки и заминаха да живеят на Запад. Защо и сега в средите на културата и изкуството има хора, които са бездарни, но получават финансова подкрепа и сцена.

На 21-ви Август 1968 г., петстотинхилядна армия на Варшавския Договор навлиза на територията на Чехословакия. Тя иска да задуши реформите предприети в тази страна. Реформи, които целят идеологията на партията да добие човешки лик. Да се размият границите между номенклатурната върхушка и народа. Да се разпусне насилственият апарат на ДС и реализират идеите, за хуманизъм и равноправие, заложени във всяка насочена към индивида система.

Четейки “Пражка пролет” от Георги Марков горчиво осъзнаваме, че след Втората Световна война в България не е имало нито истински Комунизъм, нито Демокрация. Книгата отваря очите ни за период от време, в което са живели нашите родители. Разглежда събитията в Прага и развитието им десет години след това.

Корица на книгата „Пражка пролет“

Française

Надали мога да опиша някому какво е усещането да започнеш да разбираш думите на чужд език. Тогава не само мелодията на песента те вълнуват, но и те самите. Думите докосват сърцето ти в дълбочина, когато ги разбираш.

Така беше с мен докато учех Немски. Пусках си песен от неизвестна за мен група или певец, като някои от тях след това ми ставаха любими. Нашата учителка по Немски казваше “Бъдете откриватели”. Търсете езика и той ще Ви намери. И така започнах да търся. Да се вълнувам от текстове, да превеждам стихове, статии и песни.

Сега нов език вълнува душата ми. Език, който след немската строгост и етикет, е като полъх за свобода. Нему не липсват изразни средства. Има силен израз и много културен заряд. Като всеки друг…

24-ти Май

Приятели,

този месец имаме честта да празнуваме два пъти денят на братята Св. св. Кирил и Методий. Това не е случайно. Ние сме дарени със собствена писменост. И не само ние, но всички славянски народи. А писмеността е идентичност, култура и богатство. Нека да го ценим и пазим!

Пазенето на Словото става чрез изговаряне и писане на Истината.

Св. св. Кирил и Методий

Лалу и Слънцето

Момиченцето лежеше на земята. То усещаше как тревичките боцкат телцето му, а камъните леко му убиваха. Опитваше се да се намести върху мекия мъх и мижеше с очи. Слънцето галеше Лалу с лъчи и тя му се усмихваше. Струваше ѝ се че то също ѝ се усмихва и ѝ праща още повече топлина. Това я изпълваше с чувство на сигурност и покой.

Вятърът играеше с косите ѝ. Хвърляше ги връз лицето. Шумеше около ушите ѝ и я караше да се завива в шареното елече, повдигайки краищата на рокличката ѝ. Лалу отваряше очи от време на време. Поглеждаше към нижещите се облаци над нея и опитваше да намери подходящо животно на което да ги оприличи. Тази игра всъщност знаеше от баща си, който я бе играл със своята баба. На нея бе кръстена Лалу.

Всъщност името ѝ бе Радост, наричаха я на галено Лалка, но след като започна да учи Френски момиченцето искаше да го наричат Лалу. Le Ciel рече тя и загледа безкрайната синева на небето над нея. Le Soleil усмихна се тя към слънцето. La Sourire du Soleil отрони тя. Обичаше френския. Наскоро баща ѝ откри стари списания „Pif“ които тя с радост разглеждаше и четеше. Много ѝ харесваше шантавият котарак Еркюл с лепенка на муцунката.

Oui ma p’tite. Рече мъж излегнат до нея. Бе обут в панталон с навити крачоли. На главата си имаше сламена шапка. Тиранти се спускаха покрай мръснобяла риза. Изпод разкопчаната яка се подаваха къдрави косъмчета. Той бе захапал лула и кръстосал крак връз крак. И двамата бяха изули обущата си и навили чорапите си в тях. Лежаха на брега на езерце, а около тях се виждаха високи каменисти върхове

Дядо, ти идвал ли си тук преди?

Не, Лалу. – Баща ти е идвал често и реши да ни подари тази екскурзия – изпусна дим мъжът.

Хубаво е че ни оставиха сами, нали Дядо. – Усмихна се Лалу.

Да, за да можем да ядем сладолед на корем, смушка я лекичко старият човек.

Той имаше светли очи с бръчици около тях, а лицето му бе покрито с бяла гъста брада.

С майка ти обикалят сега чукарите, а ние се излежаваме…

– И мързелуваме засмя се Лалу.

Да и учим Френски, в движение допълни дядото.

Обичам чуждите езици.

Аз също, момичето ми. Лалу, прощавай погали главицата ѝ възрастният мъж Хубаво е че си си избрала име, или псевдоним. Всеки артист има свое такова и може би понякога то е по-важно от неговото собствено име.

А твоето име какво означава, дядо?

Атанас, означава на Гръцки – безсмъртен.

Tu es immortel, mon grand père!

– Absolutement! засмя се Aтанас.

Всъщност безсмъртен е човек когато остави нещо след себе си, миличка. Творба ли ще е, дете или къща, в която някой да живее. Да го споменава друг с добро, когато се помине.
А за мен най-голямото щастие е да бъда с теб, да си около мен и да те виждам, Лалу. Да учим заедно френския, който толкова много обичам. Това, това ми дава смисъл, ma chérie.

Обичам да сме заедно Дядо. Ти, ти ме поощряваш да уча чужди езици. Много се смеем заедно и можем да правим неща, които понякога мама и татко забраняват.

Като да се изкачим чак дотук, нали – смигна Атанас.

Мъжът се подпря на лакти и присви очи. Виж това място, Лалу той изпъна ръка напред Тук сякаш е стъпвал сам Бог и от неговите стъпки – дълбоки и могъщи, са се родили езерата.

Лалу също се надигна. Под тях се виждаше синевата на езерото. Над него се издигаше кафява скална маса, а слънчевите лъчи се отразяваха в стотици вълнички.

– Харесва ми да сме тук – рече Лалу и се сгуши до мъжа Обичам и да съм с моите приятели от алианса, но с теб е различно. С кучето ни, с мама и татко е различно.

– Тези, които се обичат, Лалу – Атанас взе малките ѝ ръчички живеят у шепите на Бога. На тях нищо лошо не може да се случи.

Момиченцето седеше прегърната от дядо си и гледаше към пътеките.

Искаш ли да се поразходим? попита Лалу.

– Да. Тя помогна на Атанас да стане. Той изпъшка, отупа панталоните си и стана подпирайки се на тояга.

Пътеките бяха прашни и очукани. По тях се въргаляха камъни. Тук-там се намираше по някой боклук. Десетки туристи кръстосваха пътечките. Снимаха се, викаха. Атанас само ги гледаше и кимаше неодобрително. По едно време дружина младежи се спуснаха напряко. Няколко от тях се подхлъзнаха и завъргаляха в прахта.

– Безотговорници! изпъшка Атанас и хвана Лалу за ръчичка.

– Защо, mon grand père?

Ами защото в планината трябва да се ходи само по пътеките. Така не рушим природата и ѝ даваме възможност да се възстанови. Тъй и човек в живота трябва да върви по установените от Бога и обществото пътища, иначе минава напряко и може да си счупи главата.

Това ли е да си отговорен, дядо?

Ех, Лалу усмихна се дядото И аз съм бил немирна глава. Младият човек е като пенливо вино, а то у мях стои ли? Все иска да лисне, да шупне. Да накваси нечии устни. Та правил съм щуротии, ала съм си мислел и за моята отговорност. А на отговорност човек се учи, с възрастта и от другите.

– А кое е най-отговорното нещо?

Най-голямата отговорност на човека, според мен Лалу, е към Човечеството. Без нас то няма как да продължи. Има множество играчки – Атанас посочи към хората, които се снимаха с телефони – които ни отвличат. Ала животът, продължаването на живота зависи само от човека. Огледай се. Тук сред природата няма нужда от никакви играчки, ала всичко работи. Ручеят чисти реката, влива нова водица в езерото, пои хората и рибите. Райко – твоят Soleil отрано сутрин е пекнал.

От върха до който бяха стигнали се виждаха кръгове от хора в бели дрехи, които танцуваха.

А тези, какво правят?

Тези хора танцуват, молят се, хранят се заедно и отдават почит на Бога. Те търсят тук възможност да пречистят душите и телата си. Да срещнат другия пък и себе си. Да видят смисъл в живота си и да добият Надежда.

– Що е надежда, дядо?

– Ти каква искаш да станеш, когато пораснеш, Лалу?

Момиченцето се замисли. Очите и шареха към хората в ниското. Към белите кръгове които се движеха и далечната музика, която ехтеше отразена от върхарите.

– Ами искам да имам бананова плантация.

– А защо точно бананова? – Атанас се опря на тоягата си.

– Ами защото бананите са вкусни, полезни и карат хората да се усмихват. Защото са здравословни – добави Лалу след кратък размисъл.

– Ха така! A други хора ли ще работят за тебе?

– Ами мога и сама да работя или с приятели, или пък с моето семейство. Може и роботи – помощници да имаме.

– Ала банани не растат в България – вметна Атанас.

– Ами тогава ще отида да живея там, където растат. И…, и ще имам най-добрата плантация за банани с лепенки върху тях.

– Марка?

Лалу, разбира се – момиченцето се ухили.

Ами там в чужбина не говорят нашия език, как ще се справяш?

– Нали уча Френски. Може и Английски да понауча и ще се справя.

– И си готова да пътуваш надалеч, само за да осъществиш мечтата си?

– Да, дядо!

– Tu es formidable, ma p’tite. А твоето желание да постигнеш това, което искаш, и че то е за добро, ми дава надежда, мила Лалу.

Двамата се хванаха за ръка и заслизаха по пътечката. Стигнаха до павилион встрани от пътя. Около него се трупаха хора и купуваха сладолед. Павилионът бе като поставен сред нищото. Бял, контрастиращ с кафявото на скалите. Самичък сред върховете и зелените клекове. В близост до минаващите вади и ручеи. Част от цивилизацията, която сякаш не би трябвало да е там.

– Този павилион тук е чудо, Лалу.

– Как тъй чудо?

– Ами прилича на чудесата в живота. Не ги очакваш и ето ти насред нищото, на неочаквано място, те очаква нещо хубаво. Сладко и разхладително.

– Но струва и парички – усмихна се Лалу.

– Така е. Чудесата се случват, но понякога трябва да платим цена за да станат част от живота ни, ma chérie.

– Колко плащаме, mon grand pèrŽe?

– Ами до два лева сладоледът е все още сладък – смигна Атанас.

– Скръндза, мушна го в ребрата Лалу. Двамата се засмяха.

– Ще те видя тебе, като водиш внуците си, да ядат по няколко сладоледа – рече Атанас.

– Ами стига да не се разболеят, могат да ядат колкото искат.

– Децата не бива да се разглезват прекалено и да ценят парите, Лалу. Има дечица, включително и тук, за които сладоледът е лукс. Родителите им може да са бедни и да са събирали средства да дойдат на Рила отдалеч. Сладоледът приемаме като награда.

– Un Prix? – Лалу го изгледа изпитателно.

– Bien sûr. Например след като направим упражненията днес по Френски, или изминем планирания маршрут, можем да се наградим.

– Със сладолед?

Атанас кимна.

Дойде техният ред. Двамата купиха сладолед тип „Ескимо“, който тук вървеше около два лева бройката.

– Не горчи – усмихна се Лалу ближейки.

– Pas mal – кимна Атанас.

Слънцето огряваше върхарите с кехлибарна светлина. Стотици хора се прибираха в цветния палатков лагер. Лалу и Атанас ближеха сладолед и ги наблюдаваха от пейката на която бяха седнали.

– Дядо, ще ми се да дойда тук някой ден с моите внуци.

Ще се радвам, Лалу. Ще се радвам и Ви махам от облаците – насълзен отвърна мъжът.


Двамата доядоха сладоледите, хвърлиха опаковките и клечките в кофата до павилиона и хванати ръка за ръка се понесоха по пътеката към лагера, където ги очакваше тяхната палатка.

На Рила и чуждите езици.

София, Март 2021 г.

Списък на чуждите думи в текста.

1. Le Ciel – небе, (фр.)
2. Le Soleil – Слънце, (фр.)
3. La Sourire du Soleil – Усмивката на Слънцето (фр.)
4. Tu es immortel, mon grand père! – Ти си безсмъртен, дядо! (фр.)
5. Absolutement! – Несъмнено! (фр.)
6. Tu es formidable, ma p’tite. Прекрасна си, малката ми (фр.)
7. ma chérie – скъпа (фр.)
8. Pas mal – Не е зле (фр).
9. Un Prix? – Награда?(фр).
10. Bien sûr. – Със сигурност (фр.)

Ден на Труда

Вероятно и други от Вас са се возили преди години, с тролейбусна линия 9 – от центъра към кв. Борово и обратно. Спомням си един шофьор, който бе винаги безупречно облечен. С риза и панталон, сякаш кара не Икарус на лира, но самолет.

Във возилото звучеше класическа музика, нерядко опера, а приликата на шофьора с Лучано Павароти бе очевидна. Широка усмивка, която не слизаше от лицето му, пълничко тяло, гъста черна брада. Возиш се в тролея, наслаждаваш се на музиката и аха, аха да запееш някоя позната ария.

Всеки от нас може да направи от работата си, от Труда си Изкуство. Било то приложно или изящно, защото и двете са еднакво нужни. Както обувките на обущаря, така и вдъхновяващите картини на Ван Гог. Всеки човек, със своите заложби и труд, допринася за пъстрата, органична картина на Света. Защото без цвят, без контрасти, изображението не е хубаво.

Само ние хората сме дарени, с възможността да опишем своите преживявания, да боравим със Словото, да оставим нещо материално или духовно за следващото поколение, в писмен вид. Само ние можем да изразим душевността си в букви, ноти, в багри и скулптури. Но и в сгради, църкви, синагоги, паметници.

Птиците и животните, останалите същества на Планетата, също творят, работят, но главно за препитание и съхраняване на поколението. Ние творим и поради вътрешна необходимост. Духовното натоварване на човека е друго и е добре, последният да може да го издържи.

Затова обичам труда. Знам, че чрез него ние изразяваме нашия потенциал, който ни е даден от Вселената. Че даваме проекция навън на Духа и Душата си и се свързваме с другите, помагайки им, чрез нашия потенциал. Трудът е и средство за нашата професионална, лична и духовна Еволюция.

Една от опасностите, е Трудът да не се превърне в бреме. Да не сме избрали правилното поприще и да работим нещо, главно за пари или поради необходимост. Друга, е да се прилепим към работата, като основен жалон в нашия живот. За да бъдем продуктивни е много важно да намерим баланс.

Откривайки нашето амплоа, работата която ни носи удоволствие и е в синхрон с нашия потенциал, ние сме неизмерно щастливи. Душата ни се радва и реализира своя потенциал. Тогава нещата вървят гладко и естествено. А труд, в нашия живот, винаги ще има. Дали ще почистим къщата, ще приготвим храна за близките, ще напазаруваме или боядисваме.

“Трудът краси човека” е наша поговорка. И наистина хората, които работят и славят Труда, без да се оплакват, без да го считат за тегоба, вършат делата си с лекота. Стават рано, когато птиците се вият в небето, вдъхват свежия въздух, начертават план на задачите си и започват да работят.

Да свършим нашата работа, а за другото Бог ще помогне. Честит празник!

 

Книгата е Любов

Открих първата си любов между кориците на книгите. Не тази, която ме дари с детска целувка и вярваше на всяка моя дума, следейки ме със светъл поглед, а Любовта на душата си. Защото да мечтаеш, да съпреживяваш, да се вдъхновяваш, но и да страдаш с другите, е начин да обичаш.

Любовта към книгата е и любов към езика. От малък учех чужд език. Баба ми пък ме учеше на четмо и писмо. Само и единствено прегръщайки собствения и чуждите езици и разбирайки значението на думите в контекст и дълбочина, можем да оценим текста който четем.

За мен да видя четящ човек е откровение. Знам, че този човек, било то млад или стар е сам, но не и самотен. Той е в досег, както с необозримия вътрешен свят на живелия някога или съвременен автор, така и e дал порив на своята душевност. Да се вихри, да се идентифицира и разширява.

Четенето на книга е самотен акт, но дава богатство на душата. Понякога то е толкова голямо, че желаем да го споделим с другите. Затова дърпаме хората настрана, шепнем и споделяме радостно, откривайки нова книга или автор. Лично съм на мнение, че последните ни откриват сами, по магически начин.

Книгата и Словото са едно. Те се крепят на езика на Любовта изразени с думи. Да пишеш също е израз на Любов. И пишеш толкова красиво и пластично, колкото Любовта може да се изрази чрез теб. Затова е необходимо да ѝ дадем време. Защото в света на идеите Любовта е могъща, ала у човека трябва да израсне.

Независимо дали четем на таблет, на телефон или на хартия, ние се свързваме с хора, които вероятно вече не са сред живите. С автори и места от други епохи. Красотата на книгата е, че колкото по-искрен и можещ е авторът, толкова по-обективно и меродавно звучи словото му.

Не мога да си представя свят без книги. Това би била 1984-та, или 451° по Фаренхайт. Би била най-ужасната антиутопия, в която човекът може да съществува. Още по-жесток свят би бил този, с наложена идеология и книги, изпълнени със суховат, безжизнен и неистинен текст.

Ала при всяко обстоятелство човекът запазва умението си да разправя. Защото споделянето е терапия. Защото има нужда да извади този товар, това бреме, понякога, от себе си и го сподели с другите. За да може да оцелее, а Истината – запази за поколенията.

Затова книгата е Любов. Нишка която минава през времето и тъче нашите умения да разбираме Живота. Да разбираме неговия смисъл. Да познаваме както другите, така и себе си. Да пишем и да четем е една от най-големите радости в живота, която по Волята Божия, можем да споделяме и с другите.

София, 4.IV.2022 г.

« По-стари публикации