словесни проблясъци

Категория: Изкуството (Страница 1 от 5)

Второто нещо което придава смисъл на живота
след Любовта и е път към нея.

Пражка пролет

Винаги съм се питал какъв е проблемът на българското общество. Защо някои хора се чувстват и действат, сякаш са привилегировани. Защо когато бях малък за родителите на съученици, които имаха ръководни постове се говореше малко, а последните бяха отрупани със скъпи играчки и заминаха да живеят на Запад. Защо и сега в средите на културата и изкуството има хора, които са бездарни, но получават финансова подкрепа и сцена.

На 21-ви Август 1968 г., петстотинхилядна армия на Варшавския Договор навлиза на територията на Чехословакия. Тя иска да задуши реформите предприети в тази страна. Реформи, които целят идеологията на партията да добие човешки лик. Да се размият границите между номенклатурната върхушка и народа. Да се разпусне насилственият апарат на ДС и реализират идеите, за хуманизъм и равноправие, заложени във всяка насочена към индивида система.

Четейки “Пражка пролет” от Георги Марков горчиво осъзнаваме, че след Втората Световна война в България не е имало нито истински Комунизъм, нито Демокрация. Книгата отваря очите ни за период от време, в което са живели нашите родители. Разглежда събитията в Прага и развитието им десет години след това.

Корица на книгата „Пражка пролет“

Française

Надали мога да опиша някому какво е усещането да започнеш да разбираш думите на чужд език. Тогава не само мелодията на песента те вълнуват, но и те самите. Думите докосват сърцето ти в дълбочина, когато ги разбираш.

Така беше с мен докато учех Немски. Пусках си песен от неизвестна за мен група или певец, като някои от тях след това ми ставаха любими. Нашата учителка по Немски казваше “Бъдете откриватели”. Търсете езика и той ще Ви намери. И така започнах да търся. Да се вълнувам от текстове, да превеждам стихове, статии и песни.

Сега нов език вълнува душата ми. Език, който след немската строгост и етикет, е като полъх за свобода. Нему не липсват изразни средства. Има силен израз и много културен заряд. Като всеки друг…

24-ти Май

Приятели,

този месец имаме честта да празнуваме два пъти денят на братята Св. св. Кирил и Методий. Това не е случайно. Ние сме дарени със собствена писменост. И не само ние, но всички славянски народи. А писмеността е идентичност, култура и богатство. Нека да го ценим и пазим!

Пазенето на Словото става чрез изговаряне и писане на Истината.

Св. св. Кирил и Методий

Лалу и Слънцето

Момиченцето лежеше на земята. То усещаше как тревичките боцкат телцето му, а камъните леко му убиваха. Опитваше се да се намести върху мекия мъх и мижеше с очи. Слънцето галеше Лалу с лъчи и тя му се усмихваше. Струваше ѝ се че то също ѝ се усмихва и ѝ праща още повече топлина. Това я изпълваше с чувство на сигурност и покой.

Вятърът играеше с косите ѝ. Хвърляше ги връз лицето. Шумеше около ушите ѝ и я караше да се завива в шареното елече, повдигайки краищата на рокличката ѝ. Лалу отваряше очи от време на време. Поглеждаше към нижещите се облаци над нея и опитваше да намери подходящо животно на което да ги оприличи. Тази игра всъщност знаеше от баща си, който я бе играл със своята баба. На нея бе кръстена Лалу.

Всъщност името ѝ бе Радост, наричаха я на галено Лалка, но след като започна да учи Френски момиченцето искаше да го наричат Лалу. Le Ciel рече тя и загледа безкрайната синева на небето над нея. Le Soleil усмихна се тя към слънцето. La Sourire du Soleil отрони тя. Обичаше френския. Наскоро баща ѝ откри стари списания „Pif“ които тя с радост разглеждаше и четеше. Много ѝ харесваше шантавият котарак Еркюл с лепенка на муцунката.

Oui ma p’tite. Рече мъж излегнат до нея. Бе обут в панталон с навити крачоли. На главата си имаше сламена шапка. Тиранти се спускаха покрай мръснобяла риза. Изпод разкопчаната яка се подаваха къдрави косъмчета. Той бе захапал лула и кръстосал крак връз крак. И двамата бяха изули обущата си и навили чорапите си в тях. Лежаха на брега на езерце, а около тях се виждаха високи каменисти върхове

Дядо, ти идвал ли си тук преди?

Не, Лалу. – Баща ти е идвал често и реши да ни подари тази екскурзия – изпусна дим мъжът.

Хубаво е че ни оставиха сами, нали Дядо. – Усмихна се Лалу.

Да, за да можем да ядем сладолед на корем, смушка я лекичко старият човек.

Той имаше светли очи с бръчици около тях, а лицето му бе покрито с бяла гъста брада.

С майка ти обикалят сега чукарите, а ние се излежаваме…

– И мързелуваме засмя се Лалу.

Да и учим Френски, в движение допълни дядото.

Обичам чуждите езици.

Аз също, момичето ми. Лалу, прощавай погали главицата ѝ възрастният мъж Хубаво е че си си избрала име, или псевдоним. Всеки артист има свое такова и може би понякога то е по-важно от неговото собствено име.

А твоето име какво означава, дядо?

Атанас, означава на Гръцки – безсмъртен.

Tu es immortel, mon grand père!

– Absolutement! засмя се Aтанас.

Всъщност безсмъртен е човек когато остави нещо след себе си, миличка. Творба ли ще е, дете или къща, в която някой да живее. Да го споменава друг с добро, когато се помине.
А за мен най-голямото щастие е да бъда с теб, да си около мен и да те виждам, Лалу. Да учим заедно френския, който толкова много обичам. Това, това ми дава смисъл, ma chérie.

Обичам да сме заедно Дядо. Ти, ти ме поощряваш да уча чужди езици. Много се смеем заедно и можем да правим неща, които понякога мама и татко забраняват.

Като да се изкачим чак дотук, нали – смигна Атанас.

Мъжът се подпря на лакти и присви очи. Виж това място, Лалу той изпъна ръка напред Тук сякаш е стъпвал сам Бог и от неговите стъпки – дълбоки и могъщи, са се родили езерата.

Лалу също се надигна. Под тях се виждаше синевата на езерото. Над него се издигаше кафява скална маса, а слънчевите лъчи се отразяваха в стотици вълнички.

– Харесва ми да сме тук – рече Лалу и се сгуши до мъжа Обичам и да съм с моите приятели от алианса, но с теб е различно. С кучето ни, с мама и татко е различно.

– Тези, които се обичат, Лалу – Атанас взе малките ѝ ръчички живеят у шепите на Бога. На тях нищо лошо не може да се случи.

Момиченцето седеше прегърната от дядо си и гледаше към пътеките.

Искаш ли да се поразходим? попита Лалу.

– Да. Тя помогна на Атанас да стане. Той изпъшка, отупа панталоните си и стана подпирайки се на тояга.

Пътеките бяха прашни и очукани. По тях се въргаляха камъни. Тук-там се намираше по някой боклук. Десетки туристи кръстосваха пътечките. Снимаха се, викаха. Атанас само ги гледаше и кимаше неодобрително. По едно време дружина младежи се спуснаха напряко. Няколко от тях се подхлъзнаха и завъргаляха в прахта.

– Безотговорници! изпъшка Атанас и хвана Лалу за ръчичка.

– Защо, mon grand père?

Ами защото в планината трябва да се ходи само по пътеките. Така не рушим природата и ѝ даваме възможност да се възстанови. Тъй и човек в живота трябва да върви по установените от Бога и обществото пътища, иначе минава напряко и може да си счупи главата.

Това ли е да си отговорен, дядо?

Ех, Лалу усмихна се дядото И аз съм бил немирна глава. Младият човек е като пенливо вино, а то у мях стои ли? Все иска да лисне, да шупне. Да накваси нечии устни. Та правил съм щуротии, ала съм си мислел и за моята отговорност. А на отговорност човек се учи, с възрастта и от другите.

– А кое е най-отговорното нещо?

Най-голямата отговорност на човека, според мен Лалу, е към Човечеството. Без нас то няма как да продължи. Има множество играчки – Атанас посочи към хората, които се снимаха с телефони – които ни отвличат. Ала животът, продължаването на живота зависи само от човека. Огледай се. Тук сред природата няма нужда от никакви играчки, ала всичко работи. Ручеят чисти реката, влива нова водица в езерото, пои хората и рибите. Райко – твоят Soleil отрано сутрин е пекнал.

От върха до който бяха стигнали се виждаха кръгове от хора в бели дрехи, които танцуваха.

А тези, какво правят?

Тези хора танцуват, молят се, хранят се заедно и отдават почит на Бога. Те търсят тук възможност да пречистят душите и телата си. Да срещнат другия пък и себе си. Да видят смисъл в живота си и да добият Надежда.

– Що е надежда, дядо?

– Ти каква искаш да станеш, когато пораснеш, Лалу?

Момиченцето се замисли. Очите и шареха към хората в ниското. Към белите кръгове които се движеха и далечната музика, която ехтеше отразена от върхарите.

– Ами искам да имам бананова плантация.

– А защо точно бананова? – Атанас се опря на тоягата си.

– Ами защото бананите са вкусни, полезни и карат хората да се усмихват. Защото са здравословни – добави Лалу след кратък размисъл.

– Ха така! A други хора ли ще работят за тебе?

– Ами мога и сама да работя или с приятели, или пък с моето семейство. Може и роботи – помощници да имаме.

– Ала банани не растат в България – вметна Атанас.

– Ами тогава ще отида да живея там, където растат. И…, и ще имам най-добрата плантация за банани с лепенки върху тях.

– Марка?

Лалу, разбира се – момиченцето се ухили.

Ами там в чужбина не говорят нашия език, как ще се справяш?

– Нали уча Френски. Може и Английски да понауча и ще се справя.

– И си готова да пътуваш надалеч, само за да осъществиш мечтата си?

– Да, дядо!

– Tu es formidable, ma p’tite. А твоето желание да постигнеш това, което искаш, и че то е за добро, ми дава надежда, мила Лалу.

Двамата се хванаха за ръка и заслизаха по пътечката. Стигнаха до павилион встрани от пътя. Около него се трупаха хора и купуваха сладолед. Павилионът бе като поставен сред нищото. Бял, контрастиращ с кафявото на скалите. Самичък сред върховете и зелените клекове. В близост до минаващите вади и ручеи. Част от цивилизацията, която сякаш не би трябвало да е там.

– Този павилион тук е чудо, Лалу.

– Как тъй чудо?

– Ами прилича на чудесата в живота. Не ги очакваш и ето ти насред нищото, на неочаквано място, те очаква нещо хубаво. Сладко и разхладително.

– Но струва и парички – усмихна се Лалу.

– Така е. Чудесата се случват, но понякога трябва да платим цена за да станат част от живота ни, ma chérie.

– Колко плащаме, mon grand pèrŽe?

– Ами до два лева сладоледът е все още сладък – смигна Атанас.

– Скръндза, мушна го в ребрата Лалу. Двамата се засмяха.

– Ще те видя тебе, като водиш внуците си, да ядат по няколко сладоледа – рече Атанас.

– Ами стига да не се разболеят, могат да ядат колкото искат.

– Децата не бива да се разглезват прекалено и да ценят парите, Лалу. Има дечица, включително и тук, за които сладоледът е лукс. Родителите им може да са бедни и да са събирали средства да дойдат на Рила отдалеч. Сладоледът приемаме като награда.

– Un Prix? – Лалу го изгледа изпитателно.

– Bien sûr. Например след като направим упражненията днес по Френски, или изминем планирания маршрут, можем да се наградим.

– Със сладолед?

Атанас кимна.

Дойде техният ред. Двамата купиха сладолед тип „Ескимо“, който тук вървеше около два лева бройката.

– Не горчи – усмихна се Лалу ближейки.

– Pas mal – кимна Атанас.

Слънцето огряваше върхарите с кехлибарна светлина. Стотици хора се прибираха в цветния палатков лагер. Лалу и Атанас ближеха сладолед и ги наблюдаваха от пейката на която бяха седнали.

– Дядо, ще ми се да дойда тук някой ден с моите внуци.

Ще се радвам, Лалу. Ще се радвам и Ви махам от облаците – насълзен отвърна мъжът.


Двамата доядоха сладоледите, хвърлиха опаковките и клечките в кофата до павилиона и хванати ръка за ръка се понесоха по пътеката към лагера, където ги очакваше тяхната палатка.

На Рила и чуждите езици.

София, Март 2021 г.

Списък на чуждите думи в текста.

1. Le Ciel – небе, (фр.)
2. Le Soleil – Слънце, (фр.)
3. La Sourire du Soleil – Усмивката на Слънцето (фр.)
4. Tu es immortel, mon grand père! – Ти си безсмъртен, дядо! (фр.)
5. Absolutement! – Несъмнено! (фр.)
6. Tu es formidable, ma p’tite. Прекрасна си, малката ми (фр.)
7. ma chérie – скъпа (фр.)
8. Pas mal – Не е зле (фр).
9. Un Prix? – Награда?(фр).
10. Bien sûr. – Със сигурност (фр.)

Ден на Труда

Вероятно и други от Вас са се возили преди години, с тролейбусна линия 9 – от центъра към кв. Борово и обратно. Спомням си един шофьор, който бе винаги безупречно облечен. С риза и панталон, сякаш кара не Икарус на лира, но самолет.

Във возилото звучеше класическа музика, нерядко опера, а приликата на шофьора с Лучано Павароти бе очевидна. Широка усмивка, която не слизаше от лицето му, пълничко тяло, гъста черна брада. Возиш се в тролея, наслаждаваш се на музиката и аха, аха да запееш някоя позната ария.

Всеки от нас може да направи от работата си, от Труда си Изкуство. Било то приложно или изящно, защото и двете са еднакво нужни. Както обувките на обущаря, така и вдъхновяващите картини на Ван Гог. Всеки човек, със своите заложби и труд, допринася за пъстрата, органична картина на Света. Защото без цвят, без контрасти, изображението не е хубаво.

Само ние хората сме дарени, с възможността да опишем своите преживявания, да боравим със Словото, да оставим нещо материално или духовно за следващото поколение, в писмен вид. Само ние можем да изразим душевността си в букви, ноти, в багри и скулптури. Но и в сгради, църкви, синагоги, паметници.

Птиците и животните, останалите същества на Планетата, също творят, работят, но главно за препитание и съхраняване на поколението. Ние творим и поради вътрешна необходимост. Духовното натоварване на човека е друго и е добре, последният да може да го издържи.

Затова обичам труда. Знам, че чрез него ние изразяваме нашия потенциал, който ни е даден от Вселената. Че даваме проекция навън на Духа и Душата си и се свързваме с другите, помагайки им, чрез нашия потенциал. Трудът е и средство за нашата професионална, лична и духовна Еволюция.

Една от опасностите, е Трудът да не се превърне в бреме. Да не сме избрали правилното поприще и да работим нещо, главно за пари или поради необходимост. Друга, е да се прилепим към работата, като основен жалон в нашия живот. За да бъдем продуктивни е много важно да намерим баланс.

Откривайки нашето амплоа, работата която ни носи удоволствие и е в синхрон с нашия потенциал, ние сме неизмерно щастливи. Душата ни се радва и реализира своя потенциал. Тогава нещата вървят гладко и естествено. А труд, в нашия живот, винаги ще има. Дали ще почистим къщата, ще приготвим храна за близките, ще напазаруваме или боядисваме.

“Трудът краси човека” е наша поговорка. И наистина хората, които работят и славят Труда, без да се оплакват, без да го считат за тегоба, вършат делата си с лекота. Стават рано, когато птиците се вият в небето, вдъхват свежия въздух, начертават план на задачите си и започват да работят.

Да свършим нашата работа, а за другото Бог ще помогне. Честит празник!

 

Книгата е Любов

Открих първата си любов между кориците на книгите. Не тази, която ме дари с детска целувка и вярваше на всяка моя дума, следейки ме със светъл поглед, а Любовта на душата си. Защото да мечтаеш, да съпреживяваш, да се вдъхновяваш, но и да страдаш с другите, е начин да обичаш.

Любовта към книгата е и любов към езика. От малък учех чужд език. Баба ми пък ме учеше на четмо и писмо. Само и единствено прегръщайки собствения и чуждите езици и разбирайки значението на думите в контекст и дълбочина, можем да оценим текста който четем.

За мен да видя четящ човек е откровение. Знам, че този човек, било то млад или стар е сам, но не и самотен. Той е в досег, както с необозримия вътрешен свят на живелия някога или съвременен автор, така и e дал порив на своята душевност. Да се вихри, да се идентифицира и разширява.

Четенето на книга е самотен акт, но дава богатство на душата. Понякога то е толкова голямо, че желаем да го споделим с другите. Затова дърпаме хората настрана, шепнем и споделяме радостно, откривайки нова книга или автор. Лично съм на мнение, че последните ни откриват сами, по магически начин.

Книгата и Словото са едно. Те се крепят на езика на Любовта изразени с думи. Да пишеш също е израз на Любов. И пишеш толкова красиво и пластично, колкото Любовта може да се изрази чрез теб. Затова е необходимо да ѝ дадем време. Защото в света на идеите Любовта е могъща, ала у човека трябва да израсне.

Независимо дали четем на таблет, на телефон или на хартия, ние се свързваме с хора, които вероятно вече не са сред живите. С автори и места от други епохи. Красотата на книгата е, че колкото по-искрен и можещ е авторът, толкова по-обективно и меродавно звучи словото му.

Не мога да си представя свят без книги. Това би била 1984-та, или 451° по Фаренхайт. Би била най-ужасната антиутопия, в която човекът може да съществува. Още по-жесток свят би бил този, с наложена идеология и книги, изпълнени със суховат, безжизнен и неистинен текст.

Ала при всяко обстоятелство човекът запазва умението си да разправя. Защото споделянето е терапия. Защото има нужда да извади този товар, това бреме, понякога, от себе си и го сподели с другите. За да може да оцелее, а Истината – запази за поколенията.

Затова книгата е Любов. Нишка която минава през времето и тъче нашите умения да разбираме Живота. Да разбираме неговия смисъл. Да познаваме както другите, така и себе си. Да пишем и да четем е една от най-големите радости в живота, която по Волята Божия, можем да споделяме и с другите.

София, 4.IV.2022 г.

Веси

Тъй много те обичах
из утрините дивни,
тъй много че се вричах,
в Любов безумна.

Без да Те докосвам,
без да Те желая,
в Твоите прегръдки
без да съм попадал.

Теб възпявам, мила –
устните Ти диря,
косите Ти сънувам,
в очите Ти потъвам.

Ала Ти оставаш глуха,
няма, сляпа,
далечна от мечтите ми.

Бъди така далечна,
бъди Звезда небесна
да ти се любувам –
и копнея вечно.

05-06.01.2020

Тъй хубаво свирят щурците,

тъй хубаво –
като за нас.

Като мелодия на душите,
като валс,
що слушам в захлас.

На пейката ще те подири
неуверено моята ръка
и в тъмното – плахи
ще потънем в нощта.

А когато утрото
отново изгрее
и в очите ти видя
нега и копнеж,

ще знам – не сънувал съм,
ще се засмея
и тихичко
ще подирим кафе.

7.08.2019

Всяко време има свое място

Всяко време има свое място

Дъдълти Туиг имаше усещането че всяко време се появява на определено място. За Айнщайн, това бе Берлин, за Микеланджело – Рим и Италия, за великите географски открития – Испанската империя и т.н.

За себе си обаче, не знаеше къде е неговото място въпреки усещането, че времето му е тук и сега. Опитваше се да го намери под щкафовете, шапката си и подлистника на вестника, но нищо не се получваше. Той тромаво мърдаше с уши и търсеше място за своето време. А времето бе чудно и омайно, като пробуждащата се пролет.

Така мислеше докато разрошваше дългите си мустаци, подръпваше опашката си и живееше в безместност. Опитваше се да се задържи – тук или там, понякога срещаше някого – бяха безспорно в едно и също време, защото стрелките на часовниците им се движеха заедно, но Дъдълди не бе сигурен, че са на едно и също място.

Поради тази причина, той реши да напише трактат доказвайки емпирично, че за него самият, мястото не е налично в този свят, въпреки че имаше време. Обикаляше полюсите, прекоси меридиана, лапичите му надбягваха хода на часовника и дори срещна Слънцето, ден преди да изгрее. Реши да го попита за мястото на времето.

Слънцето отговори, че знае своето място – защото е фиксирано от времеви-пространствения континум, преместено е от теорията на относитеността, погълнато и изплюто от черна дупка, ала строгите му задъжения към къпещите се на брега на Маями, го принуждават да се покаже, точно там.

Дъдълди си мислеше, всъщност се почесваше и косъмчетата на главата му улавяха безвремието на мястото което съществува само за него. Бе една идея, разтеглена в хипербола, образуваща Вселена на главата му, която лесно можеше да покрие с бейзболна шапка. Тогава реши че имайки времето и притеждавайки главата си, може би си е на място.

Неговата концепция, теория, хипотеза и идея не бе приета. Научният свят я отхвърли, домакините му се сърдеха – защото мислеха че са точно на своето място, икономистите се канеха да го погубят. Какво ще стане ако всеки във времето има свое място под шапката си?

Нима редът не поставя всеки на място? И още повече – всеки си го пази.

Така размишлявайки Дъдълди Туиг взе своя куфар, реши да потегли към звездите и отправил мечтателен поглед – яхна следващия цвят на дъгата. Тя го обля в розово, не в червено. Всъщност дъгата няма определен цвят. Този неопределеност го понесе към звездни купове и галактики, до дъното на центрофугиращата Вселена.

Засмукването го срещна с един старец с моряшка фланелка, който изпираше последните галактики. Изваждайки ги изстискваше от тях време и места, преживявания и бейзболни шапки. Дъдълди Туиг го гледаше как прилежно простила плоските вече галактики, и когато имаше хрема – старецът добродушно се изсекваше в тях.

Заекът помисли дали да попита нещо. Погледна старецът в очите, усети сърбеж в носа си и посегна към една простряна кърпичка.

София, 5.03.2016 г

На Мила и Дени, Жоро

Човекът и изкуството

Някога бях писал, че изкуството е един непостижим блян. Все още не знам какво точно съм имал предвид. Изкуството е подражание на човека, на заобикалящата го реалност – пресъздаване и импресия на света който го вълнува и очарова и все пак – един отпечатък на вътрешните му пластове, в които душевността му се разголва, за да преживее катарзис.

Да пиша за изкуството е като да пиша за жена която не познавам, устни които никога не съм докосвал – тайна, Божия или вселенска която е скрита хем далеч, хем толкова близо. Изкуството – което ни различава от животните, от всички други форми на живот е абстрактна страна на нашето съществуване в което можем да сътворяваме светове, да бъдем в много роли.

Обществото отхвърля мечтателите. При все това се вълнува от изкуството – приложно, изящно. За изящното изкуство трябва изтънчен усет култивиран у душата на човек. Дали така се ражда някой? Може би друг развива това чувство – било то като ценител или Творец. Кой е творец? Нима всеки човек, всяко същество което броди по тази земя не твори с мислите и делата си.

Най-красивият подарък е картината на живота, нарисувана с размах. Животът е красиво платно сред което всеки, каквато и роля и функция да заема може да рисува тежки мазки, остри щтрихи, да шепти любовни слова. Изкуството е безметежен копнеж на душата за отхвърляне на тленното за постигане на Божественото, за единение с Универсума.

Нищо друго не придвижва така пластовете на човешката душа както голямото изкуство. Дори да бъде неразбрано, невъзможно за интерпретация дори ненужно – голямото изкуство, в която и да е сфера – живопис, скулптура, поезия или проза придвижва душата към следваща октава, я която тя да изживее своя и на автора катарзис да е съпричастна на един друг свят, които не познава.

Човешкият живот е немислим без изкуството. Природата е великият художник на творението и го прави, чрез багри, звуци – мирис и докосване. Ние се учим бивайки потопени в този резервоар от творчески потенциал, този океан на Духа да сме съпричастни в танца на живота, да поемем нашата роля и бъдем съавтори на творението чрез живота си.

Изкуството измъчва, преследва довежда до суисидни размисли и все пак дава криле на човешкия дух, който броди вселената с него, намира пристан вижда Бога, премахва всякакви предели и ограничения. Изкуството е висшата форма на свобода отвъд която е Бог или нищото, която властва над безпределния Космос.

Творчеството мени своята форма, но не и своето съдържание. Все търси и разглежда злободневни теми, които и колкото банални да изглеждат вълнуват човешката душа и ще бъде така, докато има човечество. Вярвам че разумната Природа е внесла у човека сетива, чрез което той да и се удивлява, вдъхновява и подобява – това начинът да твори.

За бъдещето на човечеството, за неговото настояще и радост Изкуството е формата на разнообразие на видовете, на идеите и мислите. Чрез изкуството ние не оставаме индиферентни към живота а мислим върху него, неговите стойности – път и цели. В този ред на мисли смятам че изкуството е поглед върху света, към по-доброто бъдеще към вътрешни светове и азове които очакват да бъдат открити, споделени и приети за добруване на планетата.

« По-стари публикации