словесни проблясъци

Категория: Изкуството (Страница 1 от 7)

Второто нещо което придава смисъл на живота
след Любовта и е път към нея.

Le rôle du traducteur dans le monde de la littérature

Quel rôle le traducteur a-t-il dans le monde de la littérature? Quel rôle joue-t-il? Je me pose cette question. Et pourquoi traduit-il? La réponse est parce qu’une partie de la société ne comprend pas la langue des autres. Bien sûr, mais par rapport à ce-que on traduit, a-t-il d’autres raisons?

Si je suis touché par une œuvre, je serais heureux de partager mon sentiment avec les autres. C’est-à-dire la traduction, elle-même, est aussi un résultat de l’inspiration. Quelque chose d’émouvant s’est passé avec l’âme du lecteur et grâce à elle il est devenu motivé de la partager.

Il faut maîtriser une lange étrangère mais en même temps la sienne aussi, afin d’être capable de transmettre le contenu et son message. Cela veut dire maîtriser au moins deux langues – la maternelle et celle d’autrui.

Mais il est aussi nécessaire de porter la responsabilité envers la traduction. Il faut d’un côté préserver l’essence du contenu, les idées de l’auteur, et d’autre côté utiliser les meilleures expressions existantes dans la langue, dans laquelle on traduit.

Bien que le traducteur soit payé pour son travail, il est indispensable de se lier avec l’auteur, même s’il est déjà mort. De trouver les chemins sur lesquels il pourrait s’immerger dans le monde de l’écrivain. Il est possible qu’on se pose la question si on est co-auteur de l’œuvre, qu’on traduit?

La traduction, bien sûr, est une activité créative, cependant nous travaillons sur un texte déjà écrit. On traduit les mots déjà exprimés par un autre peronne. C’est-à-dire qu’on transmet un message de la meilleure façon, si possible, mais rien de plus. Le meilleure œuvre d’un traducteur est d’être franc envers les lecteurs d’un livre dont la traduction dépend de son savoir, et de sa connaissance des langues.

Rappelons-nous le travail immense effectué par Martin Luther qui a utilisé les différentes sources et les langues anciennes afin de traduire le livre le plus important pour l’Humanité occidentale, La Bible, de la meilleure façon.

Sofia, le 23 Février, Dimanche

Le Théâtre et L’Absurde

La dernière fois vous nous avez dit que l’auteur décrivait la réalité autour lui d’une façon parfois obscure. C’est-à-dire qu’il utilise l’art, les moyens artistiques, afin de transmettre un message subtil, mais parfois aussi un cri, au public. Un message de révolte. Rappelons-nous les œuvres de A. P. Tchekhov dont les personnages se trouvent à la fin d’une époque pendant laquelle la lueur de la noblesse s’éteint.

Ils nous ressemblent aux membres de la famille décrits dans la pièce “Les parents terribles” vivant sans être occupés des tâches en faveur de la société. On se pose la question en vain quel serait leur métier. Retournons à l’absurde. Aujourd’hui il règne dans le Monde. C’est pour cela qu’il ne trouve lieu au théâtre que jadis. L’absurde est devenu mode de vie pour certains.

En lisant “Le Monde d’hier” par Stefan Zweig nous apprenons que L’Homme avait besoin de rompre avec les monstruosités de la guerre. Après la Première Guerre Mondiale l’auteur avait observé les tendances perverses. Les gens s’étaient sentis perdus, sans terre solide sous leur pieds. L’atrocité et les espoirs perdus font naître les fantômes des pensées. Il a vu la décadence partout, même si les mouvements artistiques essayaient de projeter de la lumière sur les âmes désespérées.

Quand le théâtre de l’Absurde s’est-il-établi? Peut-être après la fin de La Seconde Guerre Mondiale. Parmi les remparts du vieux Monde, la poussière des demeures détruites, les cris des mères qui ont perdu leurs fils dans les champs des batailles, mais aussi devant leurs propres yeux sous les toits effondrés de leurs maisons.

Les horreurs de la guerre forment l’absurde dans la tête des gens normaux et ceux, qui les commandement à aller au front, sont des protagonistes du dernier.

Aujourd’hui on craint de dire, qu’un gouvernement fait de la nettoyage ethnique, afin qu’on ne soit surnommé antisémite. Il ne faut pas exprimer les avis par rapport au gouvernement qui soutient soit l’armement, soit les fascistes militants, et puis un gouvernement considéré comme un des plus corrompus du Monde, sans avoir l’étiquette d’être partisan de la Russie.

Des savants comme Luc Montagne parlent de la menace cachée en modifiant les virus et les rendant plus infectieux envers les Hommes. Ça veut dire qu’il faut d’un côté interdir de telles recherches et d’autre éclairer l’origine du virus, mais les paroles des amis de L’Humanité se sont distribuées en vain.

C’est pourquoi moi, je ne veux pas lire, ou bien entendre, une pièce créée en style de l’absurde. Il me suffit d’aller dehors. D’écouter nos dirigeants. De lire les nouvelles. J’y suis. Je cherche le contraire de l’absurde. La Vérité au lieu des mensonges. L’Homme au lieu du monstre. L’absurde cessera quand nous rétablirons notre relation véritable avec L’Esprit Humain.

Sungurlare, le 1 Mars

Всяка първа сряда

Отидох да гледам постановката “Всяка първа сряда” предубеден. Може би защото темата за интимността е пикантна и твърде лична. Вероятно и заради това доста хора на различна възраст, самотни или придружени, избраха тази Сряда да я посетят. Заведението е с контрол на достъпа, с високи охранители на вратите, отнемащи шишетата с вода.

Само че водата е за пиене и вероятно има посетители, които се нуждаят от нея. Вътре ти искат пари за гардероб. Уж е дарение, но задължително. В заведението трябва да се отиде по-рано. Повечето маси са украсени с табелка “Резервирано”, която ти иде да захвърлиш някъде и да седнеш. Отвсякъде се носи смрад на “Вайп” и не е препоръчително при тази слаба вентилация, човек с астма или бременна, да прекарват дълго време там.

Дотук с критиките. На сцената излизат млада жена, с дълга коса и гъвкаво тяло. С характер, който е прям, закачлив. С искрящи, може би от влизането в роля, очи. Също така и запазен, посивял мъж. Висок, слаб, без изразени мускули. С характерна трапчинка на голямата челюст и приятен баритон.

Те ни разказват историята за двама души, които за запознават по Интернет. Уговарят се да се виждат всяка първа Сряда от месеца, когато мъжът – Йоханес, има работа в градчето, а дамата, чието истинско име е Ема, му прави компания, в неговата квартира на търговски представител.

Срещат се двама души, като единият от тях иска да се отдели от семейството. Попаднал е в екзистенциална криза. Търси разтуха и възможност да се отново почувства мъж. Както и дама, израснала без бащинска подкрепа, търсеща възможност да припечели малко пари, но и да поговори с някого.

Сделката е да не обсъждат личния си живот извън квартирата, но дали това е възможно? Възможно ли е, когато тялом се отдадем на някого и прекарваме време до зори с него, да не отдадем и Душата си? Да не се привържем и дори понякога открием нашия партньор?

Въпреки че отстрани погледнато пиесата е пикантна, изпълнена с езикови каламбури и понякога странни преводи и тавтологии, в нея е вложен друг, важен и по-дълбок смисъл. Психологията на общуването, на търсенето на Другия, на приятелството и привикването.

Житейският път ще лашка двамата любовници. Ще им изпраща предизвикателства, като те самите ще бъдат отговорни за изборите, които правят. И въпреки че имат определени възгледи за Живота, самият той, с неговите неизвестни, ще ги накара да ги променят.

Препоръчвам пиесата за всички, които търсят или са били докоснати от търсенето на Другия. Които не са предубедени, но отворени да учат. Да приемат различното, нестандартното, като в неговата основа понякога се крие неписан морал. На приятелството, на чувствата и на изначална вярност.
Хубаво е да видиш актьор, с насълзени след края на пиесата, очи.

https://www.facebook.com/ARTvent.bg/videos/2096683220728323/

Писането

Не знам колко от Вас си дават сметка, че начинът, по който възприемаме информация, влияе върху нашето Съзнание. Дали думите са написани с Главни или малки букви. В Немския, например, съществителните, както и уважителните лични форми (както и в други езици), се пишат с главна буква. Това създава определен ритъм у четящия. Той се спира на думите, мисли над тях. Съзнанието му добавя допълнителна информация.

По времето на Комунизма освен правописната реформа, а всяка Революция, носи със себе си освен кръв и някаква “реформа”, най-важната дума “Бог” бе изписвана с малка буква. По този начин омаловажаваме значението на думата. Изреченията стават еднородни, губи се смисъл. Днес Бог, утре Природа, или Майка. Това са важни слова.

Всеки Ден, всеки Месец, всяко Нещо, е от значение. В йероглифните езици, като Китайския и Японския, например, един йероглиф може да означава много неща. Той е своеобразно произведение на изкуството, ключ и символ, върху който можем да медитираме. Да осъзнаем неговото по-дълбоко значение. Та по повод писането…

Ако ние не правим реформа на езика, ако той не се променя по естествен начин, то ще говорим за мъртъв език. А езикът, нашият Мироглед, се променя. Представям си един Пикасо, който ако не бе излязъл от приетите форми на изкуството, не би творил в негов стил. А стилове, течения в изкуството и културата, се създават на база творческо търсене и промени.

В този ред на мисли бих предпочел да прочета творба, която може да бъде писана в поезия, проза, или като Хайку, в която могат да са използвани или не правилно, правописни знаци, ала да носи душевна наслада. Да носи дълбоко, докосващо послание, отколкото да чета правилно написан, но сух, или с отвратително съдържание, текст.

Изкуството, езикът, символите, това е което ни заобикаля и ни формира. “Бързи и яростни”, агресивните плакати, грозните графити, разрухата и снимки от изтезания и военни действия, влияят на душите и Съзнанието ни по един, бих казал, деструктивен начин. Възвишени понятия, Красота, Творчески подем и нестандартни, но естетически търсения, ни вдъхновяват.

Редакторите и коректорите могат да спорят с мен. Могат да спорят с автора, но няма как да махнат с ръка и отрекат делото на Гьоте, на Камю, на Екзюпери, на Байрон, на Бекет, на Лермонтов. Всеки от тях, колоси в литературата, хуманисти и търсачи, е избрал да борави смело с буквите, тъй както художникът борави с четката, връз платното на листа.

И не е важно къде слагаме точките. Не е важно как изписваме думите. Важно е какво изказваме и дали то докосва останалите. Дали оставяме впечатление и послание за нещо красиво, градивно, добро, тема за размисъл, която да вълнува другите, или пишем лобирайки, по канон, или просто за да задоволим Егото си. Писането е изкуство. Писането е терапия. В писането, както във всяко изкуство, няма ограничения.

Достъп до миналото

Пещерата М. е цел за мнозина българи, че и чужденци. Решихме да отидем там с жена ми, за да видим пещерните рисунки. Самата М. е най-старата обитаема пещера в България, а мисля и на Балканския полуостров. Какво бе разочарованието и учудването, когато ни казаха че в залата с рисунките е забранен достъпа за посетители. Така били казали от ЮНЕСКО и нашите се съгласили. Уж влажността се променяла, посетителите с дъха си, потта си (а може би с мислите си), увреждали рисунките.

Виждал съм пещерните рисунки на живо преди повече от десет години. Това много ме развълнува, накара да помисля. Да усетя линията, силата на щриха, да се докосна до нашите праотци или далечни роднини. Противно на поставената маймуновидна фигура на решетката на пещерата, на рисунките ще видим стройно изправени хора. Мъже, жени, жреци, Слънцето и символи.

Запитах се, не могат ли хора да посещават отсека на по-малки групи. Какво пречи да се постави стъклена или друга преграда пред рисунките, а не да ни ги показват на нагънат винил. Парадоксално е, че учените, които се занимават с рисунките и до днес, не могат да ги датират. Един казва 5000 друг 12 000 а трети 30 и повече милиона години. Наука ли е това?

Изкуство се създава за да бъде оценено от наблюдателя. То носи послание, за епохата, за Бъдещето, за Човека. Щяха ли Микеланджело, Рафаел, Леонардо, Ванг Гог да рисуват, да творят, ако техните творби не биха могли да се наблюдават непосредствено от зрителя. Скулптурите да се докоснат, или поне видят отблизо. Да видиш дело на Роден, на Мирон.

В съвремието се затварят все повече и повече врати, водещи към миналото на Човечеството. Опитват се да изкарат нашите праотци маймуни, или маймуноподобни индивиди с начатък на съзнание. Само че когато последното се пробужда те сътворяват шедьоври, като тези от пещерата Ласко, за които Пикасо казва, че съвременниците има какво да учат.

Египет, Южна Америка, Вавилон. Да не говорим за средновековните произведения, като катедралите. Дори със съвременна техника и средства не могат да бъдат пресъздадени величествени творения в областта на архитектурата, занаятите и изкуствата. Къде е истинската История?

Тя остава между редиците. Казваме за 100-тина години имаме “прогрес”, пардон регрес, в това да създаваме газови камери, атомни оръжия и други, за масово унищожение. Това праотците ни не са си го и помисляли. Защото моралът на Човека се е базирал на писанията на Пророците и повеленията на предците. Всеки от нас има мерило за Правда.

Властимащите целят да разрушат това мерило. Да изопачат историята. Да забранят достъпа до места, на които Човек може да усети присъствието на миналото. Да, има вандали и лабилни привърженици на псевдо-активисти, които заливат произведения с лютеница, за да “спрат” богатите да си карат 3 тонните коли. Какво лековерие?! Ние всички създаваме отпечатък, завет за Бъдещето, ала трябва да познаваме истинското си минало.

 

2023-та

Изпращам годината със спорт, работа и находки. Находките ни ги дава Вселената. Всеки ден, час и при всяко вдъхване.

Понякога завиждам на познати, на съученици и приятели, които живеят в чужбина. Те са избрали по-лесния и цивилизован начин на живот. Да, на нас ни липсват 500 години, през които Европа се е развивала. Изживяла е ренесанс, а нас са ни клали и сме били рая. Затова в България няма замъци, няма старо строителство, няма скулптури и произведения на барока и рококо.

Останали сме с едната Природа и ужасното отношение един към друг. Сякаш сме чистилището на Европа. А тази Европа, как ще я запомним от изминалата година? Свива ми се сърцето, когато се сетя за Париж. За Франция, разединена поради политическите игри на Макрон. За бити от полицията хора, за погроми. За целенасочено разделение на обществото. За лицемерие.

Година, в чиито край сме свидетели на геноцид, който се извършва в Близкия Изток. На изпращане на редовна войска срещу мирно население. На избиване на жени и деца от войници. На рушене на сгради и болници. Как гледа Европа на това? Мнозина се застъпват за правата на палестинците, сред тях и видни евреи, като бившия лидер на “Лекари без граници”.

Светът е завихрен от турболенции. От създадени кризи, които помагат на тоталитарната власт, на тоталитарните режими да затвърдят позициите си и да дестабилизират обществото. Защото демократичната власт, не би използвала насилие срещу Народа. Тя не би се страхувала от него.

Власт, която се задържа с насилие, се пази от собствените си демони. От собствените си грехове. Цар Борис III е ходил без охрана из планините и е бил приеман от селяни в домовете си. Обичан политик, поставен до стената за да приеме тежки за България решения.

А България все е на кръстопът. Все е ядена вътрешно от предатели и червеи. Все е измъчена, но ражда. Не знам какво да кажа за Българите. Ние сме народ, който просто трябва да се справи, да оцелее. Нямаме материалните блага на бившите империи, като Великобритания, Испания, Германия, но пък не носим и тяхната карма.

Ние сме свити, като бабаитстваме по между си, сред по-слабите. Не се учим един друг, а крадем знание, опит, средства, за да минем между капките, да продължим. Това не е нормално за едно развито, Европейско общество. От Запада и Изтока сме склонни да вземем хубаво но и лошо. Да вземем деструктивния модел на корупцията, на службогонството, на лицемерието.

България може би ще пребъде, дори да сме пет милиона, пък и три да станем. Стига да не продадем земята си, която всъщност не е наша. Нищо на този Свят не е наше, а принадлежи на Бога. Включително телата и душите ни. Не можем да воюваме за земя, за обичта на друг човек, за идеология. Можем да се борим за Свобода, за Равенство и Братство в един идеалистичен план, такива, каквито ги представят Учителите на Човечеството.

Паметни

Някой казва, че бил голям патриот. Че иска български паметник. Хубаво, като си такъв патриот да те попитам отиде ли в село Славовица, да се поклониш в лобната къща на Стамболийски? Изкачили безбройните стъпала водещи към костницата му? Почисти ли ги от плевели? Щото Стамболийски е бил радетел за правата на селяните, на отрудените хора.

Апропо чии да бъде този паметник? На Аспаруха, на Ал. Батемберг, на Негово Височество Борис III, последният истински обичан от народа политик. Само че няма да се учудя, ако галениците на Тато, предложат да издигнем негов паметник. И така Живков, чиято охрана днес управлява България, ще се смее както и от отвъдното, така и от площада.

А мнозина ще искат паметник на Тато, защото имало тогава работа за всички, нямало висока престъпност, имало ведомствени жилища, облаги, малки данъци. А сега държавата те скубе отвсякъде. Докъде я докарахме нали, крадецът да вика дръжте крадеца…

Мисля, че работникът, дръзнал да среже ръката на Альоша ще сънува кошмари. Защото е бил като гладиатор сред публика от плебей, гледащи шоу и просто е трябвало да убие. Защото да разрушиш произведение на изкуството, па макар и социалистическо, нечии труд, си е убийство.

Да даваш пари, веднъж да се гради, после да се разваля, после да се гради… поредната недомислица в тази измъчена държава, е наглост. Защото минете през паркинга в базата на БАН до танцувалното училище и ще видите как пред “Института за Космически изследвания” има кратери, като там да падат пряко метеорити.

Срам е да рушиш най-големия паметник в Европа посветен не толкова на съветската окупация, а на победата на Червената Армия над Фашизма. Да, видяхме и другата страна на монетата. Имаше лагери, ДС и все още ги има, ала ако нацистите бяха спечелили войната Славянството щеше да погине.

Казва ми една съкурсистка от Френския “ние нямаме нищо общо с Русия”. Викам си, не сме ли Славяни? Не говорим ли общ език, не изповядваме ли една вяра? Нямаме ли сходни обичай, да сме гостоприемни, да пием чай? Да, на всички ни погледът е вперен на Запад, ала хортуваме със съседите. Човек трябва да знае корените си.

Та за паметника. Альоша бе символ на София. Също като паметникът Руски, посветен на Твореца, с чиято помощ Русия освобождава България от Турското иго и дава хиляди жертви. Като Александър Невски, който се опитват да окарикатурят с арки, като паметника на Цар Освободител.

Вие ще кажете че съм Русофил и няма да го отрека. Аз съм също така Германофил и Франкофон, но най-вече хуманист, който рита срещу лицемерието на властта, срещу всяка форма на тоталитаризъм. Срещу погазването и елементарната етика. Ала живеем във времена, за които писателят е казал, “Пази Боже сляпо да прогледа”.

Сънят на хората

Защо хората в 21-ви век са заспали? Кой има нужда от това? Кой бива облагодетелстван?

Когато хората се радват повече на появата на една машина на изложение, отколкото на раждането на Живот, нещата са объркани. Объркани са, щом цивилизован Човек може да приеме етническо прочистване, Геноцид, или сриване на град със земята. Да приеме това за нормално или като “защита”.

Човекът спи. Това облагодетелства други същества и тъмни сили, които се хранят от неговия сън. Пардон, от създадената илюзия, която той нарича сън. Единствената връзка, единственият изход, е бил даден от множество Аватари. От множество будители на Човечеството.

Събуждането, е връзката на Човека с Любовта. Разбирането за органичната свързаност на Живота, на всичко живо, в което седи и основата за Еволюция. Технологиите са средство и нещо преходно. Ето сега, мога да седна и да напиша на ръка или на компютър тези редове, ала те се диктуват от Душата.

Същото важи за всяко изкуство, за всяко красиво и градивно действие. Защото чрез него ние се развиваме, облагородяваме и търсим. Сънят, той ражда раздори. В него Другият е “враг”, различен, с друг цвят на кожата. С друга религия. С друг мироглед, нагласи, с други притежания и ценз.

Истината, седи в приемане на различното, но и с едновременно запазване на личността. Личността е уникална, колкото и Те да се опитват да ни формират, насочват и зомбират. Те, тези които имат облага Човекът да спи. Да няма силна връзка с Бога. Да мрази, вместо да люби.

Някой задава въпросът Те не са ли като нас? Не знам, не съм ги срещал, но подозирам, че Те не са хора. Че Те може да са демони, иноземци или просто временно минаващи оттук Същества, които гледат на хората като на експеримент. Като на кокошки за клане, или бройлери.

Само че Те знаят истинския произход на Човека. Знаят, че всеки разумен, отговорен и любящ човек иде от Бога. Прави силна връзка с Твореца и Творението. Нему не можеш да връчиш пушка в ръцете и му кажеш да убива. Такъв Човек има преклонение пред Живота и силата на Природата.

Те, Те отдавна не познават тази Връзка, защото съзнателно са я прекъснали. Лъжата, омразата, манипулацията са белег, че някой не е събуден. Не е себе си, не е Човек. Защото изброените негативни страни идат от другаде. И зачитайки коя и да е религиозна книга, разбираме за битката.

Тя е битка за Душите. Тя е битка, Човекът да продължи да спи или да се събуди. Бог чака разцъфването на Човешката Душа и всички Светли Сили работят в тази посока. А Те, Те нямат много време. Защото когато на Земята мнозинството от хората се събудят, тя ще се превърне в тясно за тях място.

Влияние и Култура

Някой казва, че има Руско влияние над определени слоеве в Обществото. Ако влиянието е на автори като Толстой, Чехов, Горки, на музиканти като Прокофиев и Шустакович, на мислители и хуманисти, то то е за добро.

За мен номен-клатурата, т.е тази която си клати краката и експлоатира хората, не се вълнува, камо ли докосва и вдъхновява, от творби на будители на Човечеството. Независимо от произхода, езика или епохата.

Днес ще ругаем едно, утре ще “прегърнем” и лобираме за друго. Извечните неща, обаче, са свързани с теми, които вълнуват Душата на Човека. Те са над временните желания за власт, пари и надмощие.

Опасностите на синтезирания глас

Днес слушам по немско радио как се провежда експеримент. Човек записва с помощта на програма гласа на водещата. След това отново чрез програмата се възпроизвежда казаното от нея, но в превод на друг език, запазвайки що годе същата модулация.

Сещам се за разказ на Рей Бредбъри из сборника му “Възпявам електрическото тяло”. В него последният останал човек на Марс бе подведен от програма и не успя да напусне планетата.

Лично виждам много опасности за злоупотреба с подобни технологии. Виждам опасности за лишаване на хора от работни места в сферата на превода, на Изкуствата. И понеже някои мой познати от ФБ споделят неща свързани със съвременни технологии, бих се радвал да се замислят над това.

« По-стари публикации