словесни проблясъци

Категория: Политика

Новият ден

Пожелавам си правителство у нас, а и не само у нас, което е насочено към нуждите на хората.

Да подпомага финансово новосъздадените стандартни семейства.

Да финансира раждането на деца.

Да строи ведомствени жилища, които да отдава безплатно под наем на родители-студенти и жители от други градове, с възможност да ги закупят на най-ниски цени и без лихва на вноските.

Ще попитате откъде ще дойдат парите?

Смятам, че в София, има поне половин милион коли. От Центъра по градска мобилност ще се радват да дарят огромните си приходи от синя, зелена и каквато и да е друга зона, за благородните каузи.

Застрахователите ще внасят всяка година неусвоените суми от задължителната “Гражданска отговорност”.

КАТ ще нарежда печалбите от фишовете за глоби директно по сметката на новородените.

И всичко ще бъде хубаво и спокойно. Като някога. Като в сън.

Няма да има ровене по боклуците.

Няма да има търсещи храна и подкрепа очи.

Няма да има изгладнели деца.

Всички неангажирани няма да седят в кафенетата по Витошка, а запретнат ръкави и готвят за бедните.

Няма да се позволи изхвърлянето на храна от ресторантите и веригите ще доставят останалия чист хляб в общинската кухня.

Чешмичките ще бъдат снабдени с кранчета и на децата ще бъде показано как се борави с тях.

Из парковете ще се разхождат пенсионери, получили длъжността пазач и си докарват някой лев, когато разсеян гражданин си изпусне фаса.

Ех мечти… А могат да бъдат реалност. Наша, българска реалност.

Кметът ще обикаля града всеки ден пешком, вади тефтер и записва нередностите,
които своевременно ще се оправят.

И паветата ще са наредени, а лирите на тролеите пеят и хвърлят сенки по таваните нощем. Полицаи ще бдят над съня ни и ни посрещат с усмивка в новия ден, подобно на всички държавни служители.

А новият ден иде…

22.06.2022 г.

Към осем часа вечерта разбрахме. Бе като вълна, която ни обгърна. От една страна е облекчение, защото надали българите ще помнят с добро по-смешен и бездарен откъм слово, премиер. Надали ще помнят с добро лъжите по отношение на експерименталните течности, сделките за милиарди и публичното поругаване на Русия. Надали ще помнят с добро управление за период от няколко месеца, в който животът поскъпна наполовина.

Облекчение. Клоунът трябва да напусне сцената. За жалост ще бъде заменен от следващата марионетка. Дали зад нея ще стои дългата ръка на подземния свят, ДС, или бившата номенклатура, това не е важно. Същественото, което всички мислещи хора осъзнаваме, е че България от години е в политически мат и за нея няма бъдеще. Защото поредните ще бъдат като предишните и за съжаление няма да бъдат последни.

Какво да кажем на децата си? На близките, на семейството? Къде да бягаме, кой ще ни управлява? Комуто и да връчим скиптъра и бича, той все ламти за ковчежето. Как за половин век българинът загърби морал, чест, доблест и отговорност към родината? Какво направи тоталитарната система с голяма част от хората? Тези, които влизат в политиката и искат да управляват? Там, знаем, случайни хора няма, но поне да бяха съвестни и добри. Тежко ни, отново…

Краят на Света

Криех се между изпадалите тухли. Стените бяха оголени и човек можеше да се нарани на изскочилата арматура. Намирах се в летището на Л. Най-желаната цел и за двете страни. Самото летище беше съсипано. Ала бе символ за тези, които го владееха, защото означаваше победа.

От летището снайперисти стреляха по хората в Л. Ей така за сплашване, кеф или просто от скука. Най-голямата грешка е да дадеш оръжие в ръцете на престъпници. Ние също станахме такива, но по неволя. Куршум изсвистя покрай ушите ми и се сплеска в стената. Снайпер, голям калибър. Мазилката се отрони заличавайки надписа “В. беше тук”.

През последните няколко години ни подготвяха за края на Света. Първоначално чрез „пландемия“, или модифициран по изкуствен начин вирус. Въпреки забраните за биологични оръжия. Въпреки клетвите на лекарите, инжектираха течности в хората водещи ги до болка, безплодие и смърт.

После започна военният театър. Просто не успяхме да се окопитим. Да си стъпим на краката. Икономиката рухваше под нас. Плашеха ни, че няма храна, няма горива, няма бъдеще. Страхът е основното оръжие на врага. Ала кой бе врагът?

Краят на Света настъпваше, когато бездушните се вселиха у хората. Те нямаха определени цели. Земята им харесваше като дестинация, в която можеха да организират ужасни забавления като насилие, изтребване, манипулация на климата и др. Изобщо гледаха си кефа.

Приближих се към изхода. Миришеше на пикня. Наведох и започнах да пълзя. Пред мен се откри парче синьо небе. Разузнавателен дрон летеше в моята посока. Прицелих се с ръчното ЕМП. Въздуха потрепери. Дронът се завъртя за миг и превърна в купчина желязо.

Снайперистът се усети че съм още тук и обсипа прикритието ми с куршуми. Чу се гръм. Бързо вдигнах решетка на пода и се вмъкнах в канала. Касетъчна бомба. Знаете ли какво е това? Взривове пълни с осколки, които продължават да гърмят верижно и късат тялото ти на парчета.

Бомбата се разби върху остатъка от покрива и чух серия от взривове. По гадно е да те покосят с фосфорна ракета. Лежиш и си гледаш телевизия на Нова година. Гледаш как летят фойерверки в небето и си мислиш, че някой празнува с теб. Не, всъщност докосвайки покривите снарядите пламват и се стичат като лава. Из къщите излизат хора – живи факли, търчащи из улиците. Някои се хвърлят в реката, други в кладенци. Фосфорът е силно токсичен. Само да вдишаш изпаренията и можеш да загинеш в жестоки гърчове.

Реших да отстраня снайпериста. Газех из лайната в канала. Стъпвах върху куртки, каски, остатъци от хора и плъхове. Пълзях под земята за да стигна другата част на сградата, използвайки канализацията на летището. Може би бях видял някъде негов план. Интуицията ми казваше, че вървя в правилна посока.

Защо започнахме да се бием ли? Спомням си как първо ни забраниха да влизаме в парковете. Да ходим из планината. Как ни гонеха с мегафони. Как искаха да сме разделени. Разхождах се като партизанин със сина си и той ме попита, достигайки обелиска с петолъчка в парка, защо този паметник е тук.

Рекох му, защото е символ. На победа, на настоящето. На миналото, което не си е тръгнало, но жигосва и бележи живота ни. Не, че в него не е имало достойни и добри хора. Сякаш живяхме години наред в сън, за да ни събудят жестоко сега.

После ограничиха правото ни пътуваме, ако не сме имунизирани. Да караме колите си, за които сме спестявали с години. Наложиха ни да ползваме източници на ток, които не бяха ефективни и доведоха до енергиен колапс. Настана глад и мизерия. Хората мародерстваха селяните, които разполагаха с единствения източник на здравословна храна.

Видях го. Носеше кафявата каска на Атлантиците. Имаше черни очила и пушка с оптичен мерник. Усмихваше се показвайки едри зъби, с голямо разстояние между тях. Отпиваше кола от кенче, като от време на време допираше говорителя на радиостанцията до ухото си.

Бях на около два метра под снайпериста. Навън беше истински ветрилник. Намирахме се недалеч от един мемориален комплекс, в памет на сражения от последната война. Сега там стърчаха обезглавени статуи. Какво правех толкова далеч ли? Нашата страна я нямаше вече на картата.

Поредният ужас бе да кръстосват небето и да ръсят отрова. Отрова, попиваща в семената и плодовете. Доматите почерняваха. Зелките се спаружваха. В нашата страна Б. настана глад. Водата, нещо с което се гордеехме, бе отровена. Не можехме да живеем в родината си.

Питах се кой е виновен за всичко това. Тогава разбрахме за демоните. Живееха у всеки. Хранеха се с агресията и страха. Насърчаваха насилието. Обичаха смъртта. Ненавиждаха живота, въпреки че той им даваше сили. И сякаш някой, нещо, влизаше в съзнанието на хората и ги променяше. Не винаги към по-добро.

Разбрахме за “обсебените”. Не знаехме дали са хора, или не. Знаехме само, че не желаят доброто на Човечеството. И кой разумен човек, би направил нещо лошо другиму? Не, приемниците на демоните и тези, които влизаха в съзнанието на хората и ги управляваха, не можеха да бъдат хора.

Установихме, че много от управляващите просто не са себе си. Лошото е, че не знаехме откога не са онова “аз”, Човекът, който е бил роден, кърмен от майка и живял на този Свят. Затова решихме – ако не можем да ги излекуваме, ще ги заличим.

Внимателно повдигнах и преместих решетката с длан. Боецът бе почти обърнат към мен с гръб. Целеше се и даваше изстрели. Набрах се на пръстите на ръцете. Тренировките в миналото се отплатиха.

Изскочих от прикритието си целият покрит с лайна и мръсотия. Изревах – това стресна снайпериста и го накара да се обърне. Насочих зиг-зауера към тялото му и дадох два бързи изстрела. Той се сгърчи от болка. Беше с бронежилетка. Третият изстрел дадох в главата. Куршумът отскочи от каската му.

Хвърлих се напред с боен вик. Извадих ножа и се опитах да наръгам мъжа в шията. Очилата му се свлякоха огънати на земята. Той държеше ръката ми. Усещах как силите му го напускат. Ножът ми вече одраскваше врата му когато за миг се вгледах в очите му.

Бяха сини, почти сиви. Имаха кафяви пръснати точици около зениците. Бяха широко отворени. Тогава плъзнах поглед по лицето и рижата брада. Тези черти, ми бяха познати.

– Игор! – извиках извън себе си. Другият се сепна.
– Георгий, Вие ли сте?

За миг си спомних, как куршумите на Игор посипват къщите в Л. Как старци падат като покосени. Как дечица търчат из улиците и крият с часове от падащите бомби. При тези мисли ми се искаше да натисна ножа. Представих си как демоните ще отлетят от Игор размахвайки криле.

И тогава ги видях. Черни и зловещи. Те се облизваха очаквайки кръвта. Танцуваха и виеха предвкусвайки смъртта. За миг душата ми се извиси над летището, над града, над цялата Земя. Тя бе покрита с Демони, които обикаляха усмихвайки се, около всяка болка и смърт.

Слънцето погали страните ми. Хвърлих ножа на земята. Игор ме гледаше смутено. Изправих се и му подадох ръка. Той я пое колебливо и стана. Гледахме се в очите. В един момент и на двамата ни засмъдя. Смеехме се и плачехме едновременно. Прегърнахме се силно.

И тогава някой стреля, ала куршумите сякаш отскачаха от нас. Две фигури. Двама войни, носещи различни знамена на ръкавите си и еднакви маскировъчни дрехи. Двама души, прегърнали се братски. Огледах се. Демоните се изпаряваха, стривайки се на златист прах.

Около нас всичко бе зелено. В небето летяха птички, а то самото бе толкова синьо и чисто, каквото го помнех от моето детство. Мъхове и лишеи запълзяха по разрушената постройка и я обвиха в зеленина. Листа се поклащаха подети от вятъра. Навън се чуваше детски смях.

– Игор, скъпи ми Игор дали не сме сънували?

Той ме погледна със сините си очи.

– Какво сме си говорили някога, драги ми приятелю? На този свят му е нужен мир. На човекът е нужен мир. Тогава всичко ще е наред.

– Да, Игор – отроних стискайки ръката му. Этом Мире нужен Мир!

София, 21.05.2022 г.

Посвещава се на бъдещето и Мира.

Этом Мире нужен Мир! (Мир е нужен на този Свят! рус.)

Три причини да остана в България

Ходейки вчера по една пътека се замислих има ли поне три причини да остана в България. Реално до момента правителството не ме е подкрепило по никакъв начин. Не се погрижи за мен в моето трудно детство. Не подаде ръка на прохождащия ми бизнес. Не съм видял една стотинка от държавата. За сметка на това доста други хора се облажват.

Това, което съм получил от държавата, е безплатна кръвна картина. Пардон, не съвсем безплатна, защото цакам всеки месец здравни осигуровки, Като повечето работещи, които издържат пенсионерите в държавата и се молят да не постъпят в болница. Усещането ми е че дарявам моите пари, които не се усвояват по предназначение. А от това боли и се чувстваш глупаво.

Една от причините би била Природата. Дарени сме с чудна природа, която унищожаваме. Чрез изсичане на горите. Чрез застрояване на крайбрежието и в защитени територии. Чрез липса на всякаква грижа към еко-пътеките, канавките, животни и растения. Поне аз не виждам да се проявява такава.

Ала Природа има навсякъде и който носи любов към нея в сърцето си ще бъде добре приет в нейните дебри. Животът в България от друга страна е евтин. Но и приходите са ниски. Ако си изкарваш парите с труд ще преживяваш, но бавно би забогатял. С тези хвърчащи цени на недвижимите имоти и горивата, дори средната класа се чувства обедняла.

Да кажем, че остават езикът и приятелите. Средата, която не можем да заменим. Само че доста от приятелите са вече зад граница. Аз никога няма да се почувствам Германец или Французин, но ще си остана Българин. Ще ми липсва езикът, с който съм израснал и е пропит в моето същество.

Да речем, че стана жител на друга страна. Ако тя обяви война на България ще мога ли да вдигна оръжие срещу моите? От друга страна ако българското правителство реши да влезе във военен конфликт с друга страна, който не одобрявам и не усещам като разумна постъпка и в който откажа да бъда въвлечен, ще бъда ли предател? Това са сериозни въпроси.

Моите предци са избрали да останат и живеят в България. Може би защото са виждали бъдеще, перспектива. Защото са вярвали в доброто у човека, което ще вземе превес. Били са силни и вярващи хора. Всеки ден се сблъсквам с дебелокожието на българина. С начина по който паркира. По който се отнася към другия. Средата у нас е трудна.

Затова хората избират да избягат, да се спасят. Като Зуека например. Който може се вписва в този странен балкански спектакъл. Тази пост-соц мелодрама, в която страда малкият човек. Който няма гръб, не работи за службите. Не целува нечия ръка. Не ходи като горила, с чантичка на врата.

Страна на неизмеримите невъзможности. Питам се дали някога ще се възродиш? Защо майките не дават пример на децата си да бъдат осъзнати и добри. Защо бащите не показват как силният човек е добър и помага. Тази пуста шарена черга, която тлее през вековете, дано я пребъде…

Що е „хибридна война“?

Вече разбирам значението на термина “Хибридна война”. В нея военните не се срещат за да премерят сили. Вместо това се блокират сметки на цивилни, отказва се достъп до обучение на студенти, а артисти трябва да подписват декларация, че се дистанцират от действията на своето правителство, за да могат да излязат на сцена. Хибридната война е подмолна и нечестна. Тя цели да деморализира населението на дадена страна и манипулира Общественото мнение.

Колко в важна историята

В курса по френски имаме един младеж изучаващ Европеистика. Вчера с него обсъждахме въпроса за историята. Той заяви, че историята е за хора, които нямат бъдеще. Че не се повтаря и едва ли не, няма какво да научим от нея. Това доста ме озадачи. За мен, съвременният човек няма как да си обясни възникналия Свят и общество, в което живее, ако не познава историята. Що касае нейното повторение, достатъчно е да си спомним, че през миналия век възникват две Световни войни, като повечето от участващите страни са същите.

Замислям се каква ли е политиката на съвременното обучение. Да създава хора, които не познават историята, респ. себе си? Които не могат да оценят причините и следствията, довели до създаването на съвремието. Подобни хора искат да започнат на чисто, на ново. От “нищото”. Това не е възможно. Както всеки процес, било то биологически, или химически, имаме съставки и реактиви, които влизат в действие и получаваме резултат. Добър, или лош.

Замислям се за началото на миналия век, в който хората са познавали не само историята, но са говорели и по няколко езика. Били са жители на Света, не чрез Интернет и браузване, но чрез познаване на естествените науки, изкуства и чужди култури. Съвременната нагласа е да се заличи ренесансовият човек, който при мъжът е символ на патриархат, носител на ценности и морал.

Ако прочетете “Светът от вчера” на Стефан Цвайг ще научите, че отклоненията в обществото и морала, са следствие от ужаса на Първата Световна война. Хората търсят одушник, смисъл и изход от кризата. Искат да оцелеят психически. Така е и след Втората Световна. Сега одушник търсим всички, минали през създадената “криза” на Пландемията и поддържаната от много страни, война.

Бъдещето ще се гради от хора, които познават историята. Защото само те ще могат да прозрат моделите, в нея. Ще видят ужасните моменти и грешките допуснати от предците, като се стараят да не ги повтарят.

Къде са силните хора в политиката

Питам се къде изчезнаха силните личности в политиката?

На времето си спомням как баща ми се възхищаваше от конкуренцията между Франсоа Митеран и премиерът Жак Ширак. Желязната лейди – Маргарет Тачър, също е част от една епоха. Хелмут Кол, обединяващ Германия, Лех Валенса, създателят на движението “Солидарност”. Не на последно място и Ангела Меркел, съдействаща за баланса между западна и източна Европа / Евразия.

Всички тези политици поддържаха повече от половин век Мира на Стария континент. Не само мир, но и допринесоха за благоденствие за своя народ. Бяха свидетели и съдействаха за прехода към Демокрация. Запазиха отношения с бившия СССР и дори ги развиха, до ново икономическо ниво.

За тези личности могат да се намерят стойностни документални филми. Не че в техния личен и професионален живот няма сенки. Сенки, “скелети в гардероба” ще намерим у всеки жив човек. Какво ще намерим за новопоявилите се либерални политици?

Това, с което се сблъскваме, е главно арогантност, ниска обща култура и абсолютно безхаберие, що касае малкия човек, гражданина. Съвременният политик, неолиберал, или с каквато и краска да е облечен, не стъпва връз старите стойности. За него Религията и Семейството са отживелица. Той се кълне в новите технологии, не спазва обещанията си и е хлъзгав като змиорка, що касае морална устойчивост и лична позиция.

Къде отидоха мъжете и жените от миналото. Тези, на които се възхищавахме. Които бяха пример за нас. Невъзможно е даден политик да излиза от шоу бизнеса, където е разпознаван в една роля и да очаква да бъде сериозно възприет и на политическата сцена. Малцина са изключения, като те са хора с изключително силен характер, воля и ролева пластичност.

Политиката е изкуство. На първо място дипломация и умението да изтъргуваш това, с което реално или хипотетично, разполагаш. Добрият политик се школува с години. Познава протокола и етикета. Владее няколко езика и се разговаря с чужденците на майчиния им език.

Политиката се превърна в тържище, в пазар или игрище, на което всякакви изтърсаци си опитват късмета главно на гърба на хората. Ако мине, мине. След нас и потоп. Не, това не е устойчива политика. Забележете колцина политици са се задържали в една партия, с една позиция, на власт.

И като заключение – на добрия, съвестен политик, охрана не е нужна. Фейсбук страница, канал в Ю-туб, или Туитър също. Той ще бъде разпознаваем за народа и обичан от него. Ще работи отдадено за нацията, за семейството си и Бога, защото ще знае че носи огромна отговорност. Една от тях е да пази Мира. Друга – да се грижи изключително за благоденствието на своя народ.

Да се молим такива хора да се появят, да осъзнаят гласуваното им доверие и да работят, Богу – и народоугодно.

За храната и хората

“Контролирайки храните контролираш и хората.”

Хенри Кисинджър

Никога не съм си представял, че храната ще се превърне в скъпо удоволствие. Не говорим за яденето по ресторанти, или заведения. Това сме забравили отдавна, защото у дома сме почитатели на домашната кухня. На храната, приготвяна с отношение и Любов. Можем да отидем на ресторант, когато сме на почивка. И все пак не мога да проумея растящите главоломно цени на хранителните продукти. Сякаш кокошките вземат повече за да снесат, или отива повече суровина да се направи кашкавал. Единствената пряка връзка биха имали цените на горивата, а тях знаем кой ги определя. Който решава от кого и на каква цена ще ги купува и договаря с търговците, на каква цена ще продават.

Кръгът е пъклен и в казана се намира обикновеният човек. Политическите дяволи са твърдо решени да го сварят. Вероятно няма да успеят, защото колкото и да мъчиш хората, сърцата им ще се отварят и винаги ще споделят насъщния с ближния си.
Каква стратегия можем да предприемем? Купувайте от фирмените магазини за млечни продукти. Така ще избегнете уловките в цените на големите вериги. Там евтините млечни продукти не са качествени, а добрите – твърде скъпи.

Разходете се до “Женския пазар”. Ще намерите кило картофи за около левче. Зеленчуци като краставици и домати също са на изгодна цена. Да не споменавам лимони, подправки и ядки. Ще спестите доста в сравнение с покупки от хипермаркет, или местния гастроном.

Подкрепете Вашите роднини и приятели на село. Те са тези, при които винаги ще намерите прясна и свежа храна. Които няма да Ви забравят и ще Ви изпратят със зелки, зелена салата, чесън, с буркани сладко и компот и др.

Занесете им празни касетки (намират се хвърлени вечер по пазарите) и буркани. Подарете им тор, не е скъпа – средно 4-5 лв за 30-40 литра. Напълнете багажника с тези дарове, за да ги подпомогнете и да Ви помнят с добро. На „Женския пазар“ ще намерите и препарати срещу инсекти. Торове, семена и сечива за земеделска работа.

Как да противостоим на хранителните мародери? Закупете си парче земя. По-скоро си припомнете за Вашето, което тъне в тръни и се е превърнало в пущинак. Обработете Земята. Грижете се за нея и знайте, че е Ваша майка. Първа и единствена, за цялото Човечество. Нея не я интересуват цените в магазина. Тя обича този, който се радва на благата ѝ и се труди с Любов.

Земята ще Ви дари с чудни дарове. Всичко, което поникне от нея е благословение. Закупете си парник, за да можете да защитите продукцията си от препаратите, с които пръскат в небето. Блага има за всички. Човечеството може да се изхрани, променяйки постепенно отношението си към консумацията, към другия и себе си. Оградете и пазете това което сте постигнали. Можете чистосърдечно да споделите плодът на труда си с приятели, а мародерите дръжте далече. Помнете, храна ще има за всички!

Политическа криза

Това, което осъзнавам след последните няколко правителства, е че страната ни се намира в политическа криза. Това е така от години. Не мога да се сетя за представителен политик, който да може да се изразява ясно, да има честен поглед и чиито дела да отговарят на думите му.

Спомням си за Петър Стоянов, който може би в моите очи, отговаря на “интелектуалният тип” политик. Държавничеството не е шега работа. Човек отговаря за съдбата на народа и родината, ала трябва да има сърце. Да има светъл и гъвкав ум и да се разбира с хората.

За съжаление такива хора са малцина. Ако не бе така, защо пращат хора като бъчви, да ги пазят? Знаете ли че НЦВ Борис III е ходил сам из Рила и селата и като го познаят селяните му се радвали и го канели на гости? Можете да прочетете за това, в книгата “Корона от тръни” на Стефан Груев.

За нас, като народ на тази страна, остана трънливият венец. Той, обаче, не е на славата. Не е и на глупостта. Просто няма за кого да гласуваш. Не ми харесваше предизборната платформа ДБ, защото в нея освен за “електронизация”, за нищо хуманно не се споменаваше. Нито за демографски прираст, нито за подобрение живота на хората. Ала се подведох и гласувах.

Я отидете на село. Там хората живеят като през 19-ти век. Има населени места с ветрогенератори в близост, но без нормален път и канализация. Това е пълно безумие. Ала хората живеят, някак, поздравяват и работят. Селото има друга динамика, друг живот. Знаете ли, че на шофьорите от Социалния патронаж им трябва доста време и умения, за да избегнат дупките и занесат канчета храна, на шепата останали там хора?

Ако се разходя из Германия и Австрия ще видя, че селата процъфтяват, защото те винаги са били тези, които са хранели градовете. Ние в града произвеждаме интелектуален труд. Правим сделки, бизнес, ала храната иде от селото, от Чернозема. Затова трябва да го пазим, като очите си.

Та питам се защо оставихте тази земя да пустее? Това, което създадем материално днес и до края на живота си, няма да можем да отнесем отвъд. Ще отнесем нашите умствени и духовни постижения. Би било цяло щастие, да можем да отнесем благодарността на близките и народа, със себе си.

Спомням си филма “Известният непознат” за Иван Стоянович, шеф на пощите по царско време. Как се е борил да имаме високотехнологична телефонна централа при прозрачност на държавната поръчка. Сещам се и за инж. Иван Иванов, кмет на София, минаващ всяка заран по улиците и построил Рилския водопровод.

Тази земя е имала своите достойни синове. На тях им е била нужна среда да се развиват. Не да са овце, сред вълче стадо, но да работят сред съмишленици. Да бъдат строители на Държавата. Да внасят закон и ред, почиващи на разум и хуманност. Моля се да има повече такива хора и виждам Надежда, в очите на малките деца.