freebreeder

словесни проблясъци

Мили Дами

бъдете като полските цветя –
свенливи, ароматни и красиви.

Като пчелите Вий
бъдете работливи.

Бъдете нежни и потайни,
като на дъбравата мъха.

Бъдете страстни, всеотдайни –
горящ въглен през ноща.

Жена да бъдеш е велико,
живот да носиш в Света
и всичко да обгръщаш с грижа –
дом, любим, деца.

Поклон пред Вашето дело, Майки,
любимите до нас жени
и благодарност че Ви има –
Надежда за бъдещите дни.

08.03.2020 г.

Избавление

Питам се
как да се измъкна
от моето бездушие.

За туй ми трябват стимули –
ще гледам филми,
ще чета и плача,
дорде стигна си душата,
а тя – горката, свила се е в тъмното.

Опипва на тялото отвътре
стените хлъзгави,
през очите гледа.

Тъй тежко е,
понякога, непоносимо,
ала знам – ще я изтегля за косите,
пред мен поставя,
огледам и прегърна.

София, 2.03.2020

Сняг

Вали
по един вълшебен начин,
по който би искал да лъчи нега,
изпод клепките на девойка,
чието сърце копнее за теб.

Вали,
последният опит на Зимата
да се завърне.
Да покаже бялата си премяна
и завие с нея Земята.

С бял воал
по-светъл от кожа,
по-ефирен от порцелан,
по-лек от перце.

Един миг от Вечността,
преди да се разтопи
в Сълзи.

София 28.02-01.03/2020

Ще се радвам

да Те видя отново
и потъна в очите ти,
които толкова много
приличат на моите,
но гледат по своему.

Да докосна чистото
на Душата ти
и вдъхна
твоята непринуденост.

Да се окриля от поривите ти
и преоткривам Доброто,
що носиш и ти се радвам,
че си просто себе си –

поклащаща се
любопитна
светеща

Ради

23.02.2020 г.

Емпатията – условие за оцеляване на Човечеството

Живеем в интересно време. Бих го нарекъл трескаво и лудо. Лично бих предпочел по-добри дни, може би 20-те години на миналия век, или по—далечни библейски епохи. Сега, обаче, е времето на сериозните избори. На това, дали Човечеството ще продължи да съществува.

Емпатията е способност да съпреживееш чувствата на Другия. Да се поставиш на негово/нейно място. Това, мисля, не важи само за хората. Ние можем да проявим Емпатия към животните, към планетата на която живеем, към Природата. Емпатията е условие за установяване на дълбока и истинска връзка с Другия/то.

Съвременният човек няма време за Емпатия към живия свят. Той проявява такава, повече към безжизнени устройства. Бих нарекъл това нездрава суета и зависимост. Забравили сме да обичаме, да чувстваме и да се вживяваме. На мен лично, винаги ми е било трудно, да утеша силно разстроен човек. Никой не ме е учил да подкрепям, да бъда там когато има нужда от споделени емоции. За сметка на това ме учеха да разбирам Природата, да я уважавам и се прекланям пред нейната красота, богатство и сила.

Човекът, злоупотребявайки с издъхващата под алчните му ръце Природа, е на път да я загуби. Той мисли че върви напред, но не намира устойчиви решения, които да са свързани с експлоатация на по-малко природни ресурси. Измисля играчки, докато убива живи същества. Ще дам пример с роботите-пчели, които трябва да заместят измиращите. А защо просто не спрем да избиваме живите?

Да бъдеш Емпат е съвсем човешко. Това означава да бъдеш жив. Иначе си бездушен робот и живееш само в главата си. Само чрез емпатия е възможна общата игра, усещането на органичното Цяло, създаването на силна връзка в една социална група, в едно общество.

Ние българите страдаме от липса на Емпатия. Ние сме носорозите на Европа. Това се забелязва в начина по който Българинът се отнася към Другия. В повечето случай, без респект, освен ако не става дума за бизнес или други отношения. В нашето общество цари студено съжителство на егоисти. Тъжно ми е да го кажа, но това, което наблюдавам всеки ден, го доказва.

В един по-голям план, без Емпатия ние няма как да продължим напред. На прага на екологичен колапс, когато хиляди животински видове просто изчезват, когато ледниците се топят, а кокичетата цъфват месец по-рано, трябва да се замислим. Липсата на Емпатия към околната среда, към Другия – води до най-жестоката, екзистенциална липса на Емпатия към себе си.

Това е Вакуум от който човешката душа няма как да излезе и не може да получи помощ затворена в себе си. Точно в този момент трябва да си подадем ръка, да докоснем Другия. Да си позволим да усещаме и бъдем усетени, защото точно това са проявите на човешката Душа. Да чувства, да обича, да съпреживява и живее.

София, 13.02.2020 г.

Веси

Тъй много те обичах
из утрините дивни,
тъй много че се вричах,
в Любов безумна.

Без да Те докосвам,
без да Те желая,
в Твоите прегръдки
без да съм попадал.

Теб възпявам, мила –
устните Ти диря,
косите Ти сънувам,
в очите Ти потъвам.

Ала Ти оставаш глуха,
няма, сляпа,
далечна от мечтите ми.

Бъди така далечна,
бъди Звезда небесна
да ти се любувам –
и копнея вечно.

05-06.01.2020

Копнеж

Аз зная, че си там –
мой вечен, стар,
изконен блян.

Любима – трепетна ме чакаш
да те открия,
а ти мен – познаеш.

Да слеем
думите, телата
и бъдем заедно
свободни.

Аз зная че си там
и че ме чакаш…

да полетим с усмивка,
сред дивните простори

Да дариме дните си
с безвремие
и с радост
изпълниме сърцата си.

Напук на хорската злоба
и предразсъдъци
да вдигнем ний чела
и просто бъдем.

София, 26.01.2020

На прага на Любовта

Столът студен е
и масата лепне,
а аз търся Теб,
в безброй очи.

И топли и светли
сред поклащащи се
тела, коси.

Търся те,
времето спира,
щом докоснат се
погледи два.

И отминават
тела и души…

Ала таз – моята
поглед ще спре
и тихо на масата седне.

Тъй хубаво свирят щурците,

тъй хубаво –
като за нас.

Като мелодия на душите,
като валс,
що слушам в захлас.

На пейката ще те подири
неуверено моята ръка
и в тъмното – плахи
ще потънем в нощта.

А когато утрото
отново изгрее
и в очите ти видя
нега и копнеж,

ще знам – не сънувал съм,
ще се засмея
и тихичко
ще подирим кафе.

7.08.2019

Берковично

В местната църква запалих
две свещи –
за теб и за мен,
за миналото ни клето,
за живота наш – сиротен.

За миговете на ласки,
на нежност и на тъга,
за сълзите топли ненужни,
за споделената самота.

Сега аз ида,
да те подиря в града,
за който разказваше ми с усмивка,
с вълшебство и малко тъга.

« Older posts

© 2020 freebreeder

Theme by Anders NorenUp ↑