словесни проблясъци

Категория: Без категория (Страница 1 от 2)

Лалу и Слънцето

Момиченцето лежеше на земята. То усещаше как тревичките боцкат телцето му, а камъните леко му убиваха. Опитваше се да се намести върху мекия мъх и мижеше с очи. Слънцето галеше Лалу с лъчи и тя му се усмихваше. Струваше ѝ се че то също ѝ се усмихва и ѝ праща още повече топлина. Това я изпълваше с чувство на сигурност и покой.

Вятърът играеше с косите ѝ. Хвърляше ги връз лицето. Шумеше около ушите ѝ и я караше да се завива в шареното елече, повдигайки краищата на рокличката ѝ. Лалу отваряше очи от време на време. Поглеждаше към нижещите се облаци над нея и опитваше да намери подходящо животно на което да ги оприличи. Тази игра всъщност знаеше от баща си, който я бе играл със своята баба. На нея бе кръстена Лалу.

Всъщност името ѝ бе Радост, наричаха я на галено Лалка, но след като започна да учи Френски момиченцето искаше да го наричат Лалу. Le Ciel рече тя и загледа безкрайната синева на небето над нея. Le Soleil усмихна се тя към слънцето. La Sourire du Soleil отрони тя. Обичаше френския. Наскоро баща ѝ откри стари списания „Pif“ които тя с радост разглеждаше и четеше. Много ѝ харесваше шантавият котарак Еркюл с лепенка на муцунката.

Oui ma p’tite. Рече мъж излегнат до нея. Бе обут в панталон с навити крачоли. На главата си имаше сламена шапка. Тиранти се спускаха покрай мръснобяла риза. Изпод разкопчаната яка се подаваха къдрави косъмчета. Той бе захапал лула и кръстосал крак връз крак. И двамата бяха изули обущата си и навили чорапите си в тях. Лежаха на брега на езерце, а около тях се виждаха високи каменисти върхове

Дядо, ти идвал ли си тук преди?

Не, Лалу. – Баща ти е идвал често и реши да ни подари тази екскурзия – изпусна дим мъжът.

Хубаво е че ни оставиха сами, нали Дядо. – Усмихна се Лалу.

Да, за да можем да ядем сладолед на корем, смушка я лекичко старият човек.

Той имаше светли очи с бръчици около тях, а лицето му бе покрито с бяла гъста брада.

С майка ти обикалят сега чукарите, а ние се излежаваме…

– И мързелуваме засмя се Лалу.

Да и учим Френски, в движение допълни дядото.

Обичам чуждите езици.

Аз също, момичето ми. Лалу, прощавай погали главицата ѝ възрастният мъж Хубаво е че си си избрала име, или псевдоним. Всеки артист има свое такова и може би понякога то е по-важно от неговото собствено име.

А твоето име какво означава, дядо?

Атанас, означава на Гръцки – безсмъртен.

Tu es immortel, mon grand père!

– Absolutement! засмя се Aтанас.

Всъщност безсмъртен е човек когато остави нещо след себе си, миличка. Творба ли ще е, дете или къща, в която някой да живее. Да го споменава друг с добро, когато се помине.
А за мен най-голямото щастие е да бъда с теб, да си около мен и да те виждам, Лалу. Да учим заедно френския, който толкова много обичам. Това, това ми дава смисъл, ma chérie.

Обичам да сме заедно Дядо. Ти, ти ме поощряваш да уча чужди езици. Много се смеем заедно и можем да правим неща, които понякога мама и татко забраняват.

Като да се изкачим чак дотук, нали – смигна Атанас.

Мъжът се подпря на лакти и присви очи. Виж това място, Лалу той изпъна ръка напред Тук сякаш е стъпвал сам Бог и от неговите стъпки – дълбоки и могъщи, са се родили езерата.

Лалу също се надигна. Под тях се виждаше синевата на езерото. Над него се издигаше кафява скална маса, а слънчевите лъчи се отразяваха в стотици вълнички.

– Харесва ми да сме тук – рече Лалу и се сгуши до мъжа Обичам и да съм с моите приятели от алианса, но с теб е различно. С кучето ни, с мама и татко е различно.

– Тези, които се обичат, Лалу – Атанас взе малките ѝ ръчички живеят у шепите на Бога. На тях нищо лошо не може да се случи.

Момиченцето седеше прегърната от дядо си и гледаше към пътеките.

Искаш ли да се поразходим? попита Лалу.

– Да. Тя помогна на Атанас да стане. Той изпъшка, отупа панталоните си и стана подпирайки се на тояга.

Пътеките бяха прашни и очукани. По тях се въргаляха камъни. Тук-там се намираше по някой боклук. Десетки туристи кръстосваха пътечките. Снимаха се, викаха. Атанас само ги гледаше и кимаше неодобрително. По едно време дружина младежи се спуснаха напряко. Няколко от тях се подхлъзнаха и завъргаляха в прахта.

– Безотговорници! изпъшка Атанас и хвана Лалу за ръчичка.

– Защо, mon grand père?

Ами защото в планината трябва да се ходи само по пътеките. Така не рушим природата и ѝ даваме възможност да се възстанови. Тъй и човек в живота трябва да върви по установените от Бога и обществото пътища, иначе минава напряко и може да си счупи главата.

Това ли е да си отговорен, дядо?

Ех, Лалу усмихна се дядото И аз съм бил немирна глава. Младият човек е като пенливо вино, а то у мях стои ли? Все иска да лисне, да шупне. Да накваси нечии устни. Та правил съм щуротии, ала съм си мислел и за моята отговорност. А на отговорност човек се учи, с възрастта и от другите.

– А кое е най-отговорното нещо?

Най-голямата отговорност на човека, според мен Лалу, е към Човечеството. Без нас то няма как да продължи. Има множество играчки – Атанас посочи към хората, които се снимаха с телефони – които ни отвличат. Ала животът, продължаването на живота зависи само от човека. Огледай се. Тук сред природата няма нужда от никакви играчки, ала всичко работи. Ручеят чисти реката, влива нова водица в езерото, пои хората и рибите. Райко – твоят Soleil отрано сутрин е пекнал.

От върха до който бяха стигнали се виждаха кръгове от хора в бели дрехи, които танцуваха.

А тези, какво правят?

Тези хора танцуват, молят се, хранят се заедно и отдават почит на Бога. Те търсят тук възможност да пречистят душите и телата си. Да срещнат другия пък и себе си. Да видят смисъл в живота си и да добият Надежда.

– Що е надежда, дядо?

– Ти каква искаш да станеш, когато пораснеш, Лалу?

Момиченцето се замисли. Очите и шареха към хората в ниското. Към белите кръгове които се движеха и далечната музика, която ехтеше отразена от върхарите.

– Ами искам да имам бананова плантация.

– А защо точно бананова? – Атанас се опря на тоягата си.

– Ами защото бананите са вкусни, полезни и карат хората да се усмихват. Защото са здравословни – добави Лалу след кратък размисъл.

– Ха така! A други хора ли ще работят за тебе?

– Ами мога и сама да работя или с приятели, или пък с моето семейство. Може и роботи – помощници да имаме.

– Ала банани не растат в България – вметна Атанас.

– Ами тогава ще отида да живея там, където растат. И…, и ще имам най-добрата плантация за банани с лепенки върху тях.

– Марка?

Лалу, разбира се – момиченцето се ухили.

Ами там в чужбина не говорят нашия език, как ще се справяш?

– Нали уча Френски. Може и Английски да понауча и ще се справя.

– И си готова да пътуваш надалеч, само за да осъществиш мечтата си?

– Да, дядо!

– Tu es formidable, ma p’tite. А твоето желание да постигнеш това, което искаш, и че то е за добро, ми дава надежда, мила Лалу.

Двамата се хванаха за ръка и заслизаха по пътечката. Стигнаха до павилион встрани от пътя. Около него се трупаха хора и купуваха сладолед. Павилионът бе като поставен сред нищото. Бял, контрастиращ с кафявото на скалите. Самичък сред върховете и зелените клекове. В близост до минаващите вади и ручеи. Част от цивилизацията, която сякаш не би трябвало да е там.

– Този павилион тук е чудо, Лалу.

– Как тъй чудо?

– Ами прилича на чудесата в живота. Не ги очакваш и ето ти насред нищото, на неочаквано място, те очаква нещо хубаво. Сладко и разхладително.

– Но струва и парички – усмихна се Лалу.

– Така е. Чудесата се случват, но понякога трябва да платим цена за да станат част от живота ни, ma chérie.

– Колко плащаме, mon grand pèrŽe?

– Ами до два лева сладоледът е все още сладък – смигна Атанас.

– Скръндза, мушна го в ребрата Лалу. Двамата се засмяха.

– Ще те видя тебе, като водиш внуците си, да ядат по няколко сладоледа – рече Атанас.

– Ами стига да не се разболеят, могат да ядат колкото искат.

– Децата не бива да се разглезват прекалено и да ценят парите, Лалу. Има дечица, включително и тук, за които сладоледът е лукс. Родителите им може да са бедни и да са събирали средства да дойдат на Рила отдалеч. Сладоледът приемаме като награда.

– Un Prix? – Лалу го изгледа изпитателно.

– Bien sûr. Например след като направим упражненията днес по Френски, или изминем планирания маршрут, можем да се наградим.

– Със сладолед?

Атанас кимна.

Дойде техният ред. Двамата купиха сладолед тип „Ескимо“, който тук вървеше около два лева бройката.

– Не горчи – усмихна се Лалу ближейки.

– Pas mal – кимна Атанас.

Слънцето огряваше върхарите с кехлибарна светлина. Стотици хора се прибираха в цветния палатков лагер. Лалу и Атанас ближеха сладолед и ги наблюдаваха от пейката на която бяха седнали.

– Дядо, ще ми се да дойда тук някой ден с моите внуци.

Ще се радвам, Лалу. Ще се радвам и Ви махам от облаците – насълзен отвърна мъжът.


Двамата доядоха сладоледите, хвърлиха опаковките и клечките в кофата до павилиона и хванати ръка за ръка се понесоха по пътеката към лагера, където ги очакваше тяхната палатка.

На Рила и чуждите езици.

София, Март 2021 г.

Списък на чуждите думи в текста.

1. Le Ciel – небе, (фр.)
2. Le Soleil – Слънце, (фр.)
3. La Sourire du Soleil – Усмивката на Слънцето (фр.)
4. Tu es immortel, mon grand père! – Ти си безсмъртен, дядо! (фр.)
5. Absolutement! – Несъмнено! (фр.)
6. Tu es formidable, ma p’tite. Прекрасна си, малката ми (фр.)
7. ma chérie – скъпа (фр.)
8. Pas mal – Не е зле (фр).
9. Un Prix? – Награда?(фр).
10. Bien sûr. – Със сигурност (фр.)

Джанти

Реших да боядисам джантите на нашата кола. За целта ги качих на терасата и премахнах ръждата на места с шкурка за метал. Докато пръстите ми шареха по повърхността се запитах колко ли много енергия и труд са употребени, за да стигнат до нас тези джанти.

Металът, изкопан от недрата на земята. Неговото леене и формоване. Транспортът на продукта. Монтирането на вентили. Изработката на нов автомобил, който вече може да е сменен, катастрофирал или ползва друг цолаж, за да можем да купим джантите за определена сума от OLX.

Отнема страшно много енергия за да бъде създадено нещо материално на този Свят. Включително питейна вода, човешко усилие и мисъл. Най-много енергия, обаче, е вложена в създаването и проявата на Живота. Затова нека ценим това, с което разполагаме. А съществуването приемем за свещено.

Музика

Музиката е най-лесният начин да стигнете до нечия душевност. Ние сме израснали със сърдечния ритъм на майките ни. В ритъм, или хармония, текат мислите и действията. Добрата и хармонична музика спомага за нашето тониране. Лошата, или хаотична, може да свали вибрациите ни.

Опитвам се да слушам хубава музика на различни езици. За жалост радиоефирът е залят главно с англоезична поп-музика. Не че сред нея няма някои добри неща, но ако се заслушаме в текста надали ще открием нещо дълбоко. А какво става с другите езици и култури?

Изучавайки чужд език човек иска да влезе във връзка с различна култура. Дори да не познаваме езика, мелодията ни докосва и вълнува. Да знаем повече езици е безмерно богатство. Музиката е нещото, което мигом може да ни свърже с някого, със спомен, мечта, или пренастрои нашата душевност.

Затова и последната се използва в събития, при тренировки или медитация. Музиката се е използвала и за политически и военни цели. През Втората Световна война съюзниците пускат често песента „Lili Marlene“, с цел да внесат чувство на меланхолия и подтиснат бойния дух на германците. В последствие песента става любима на войниците и от двете враждуващи страни.

Една от най-пропагандните песни на 20-ти век, за мен, е „Go West“ на Pet Shop Boys. Тя възниква след разпадането на Съветския Съюз. В текста се промотира миграцията на Запад, където “небето е синьо”, “има свобода” и че това е “нашата съдба”. Лично харесвам някои песни на групата, но не мога да си обясня тази.

Добре е да се вслушваме в това което чуваме и да го филтрираме. Да допускаме до ушите си хубави и истинни неща. Ако е слово, да е Истина. Ако е музика, да е на висота и ни докосва. Не всеки може да твори като Бах или Вивалди. Въпреки това песента от филма „Козия Рог“ продължава да ни вълнува.

Във време, в което информацията бива предадена по такъв начин, че да обслужи нечии интереси (а кога ли не е било така), човек трябва да бъде избирателен и внимателен към източниците. Повторената много пъти слаба песен може да се превърне в “хит”, също като и повторената лъжа – в публична “истина”…

София, 9.04.2022 г.

***

И заваля сняг

и мечтите политнаха,
а в сърцето настана
покой.
 
Тъй чиста е
и носи надежда
всяка малка снежинка.
 
И заваля сняг – 
и се радува душата,
а Земята въртейки
се загърна в просъница…

Коледна молитва / Wihnachtsgebet

По празниците се моля
Господ да се смили над Душата ми.
Да съумея и стопя
буцата заседнала в гърлото ми.

Вярвам Бог ми е простил,
в деня на моето създаване.
Хората – близки и далечни също.

Моля се да намеря сили
да успея и аз да си простя
и продължа в Новата година.

По мъдър, по весел
и обичащ

Жоро

Während der Ferien bete ich zu Gott,
er sich über meine Seele zu erbarmem,
damit ich den Klumpen in meiner Kehle
schmelzen kann.

Ich glaube daran,
dass er mir schon am Tag meiner Schöpfung verzeiht hat.
Bekannte und Verwandte auch.

Ich bette um Kräfte zu finden,
damit ich mir auch verzeihen kann,
und ins neue Jahr weitergehen darf.

Weiser, glücklicher und lieber
Georg

 

Когато ми е тежко

Без Бог и Любов
се молех за прошка
за живота си
който се процеждаше
без смисъл.

Драперии на отживяното
непрочетени редове на душата
има ли смисъл всичко
погиващо в прахта
ако не си обичал?

Дори себе си, или другия
ангелите, децата, Синьото небе
един живот – птица, която
умира силуетно със залеза.

Дали си обичан, дали си обичал
какво и кого са безмислени нишки
по сребърните струни на времето.

Единствено мигът в който …

О Боже, прости ми Боже за всичко –
за стените, преградите и предразсъдъците
за редките разходки, за кратките сълзи
за мислите злокобни за това че не бях
човек а се опитвах да бъда… дете

На хората

Боже помогни ми
да сцепя воала
хората да видя
истински… да им се радвам,
да успея.

Очите ми да бъдат живи,
в едно с теб да ги рисувам –
цветни и красиви.

С линии багри щтрихи –
подобни цялата природа,
а не сухи валящи отломки,
влачещи се в сянка.

Ох сънят ме мъчи – пак заспиват
очите уморени, багрите сивеят,
а хората са живи цветни
не вярвате ли – вижте ето!

* * *

София, 27.03.2010 г.

В търсене на перфектната жена

Перфектната жена бе ефимерно усещане което го полазваше сутрин, когато се събуждаше сам а и не сам. В повечето случай му бе ясно че още не я е открил, защото иначе нямаше да има смътното усещане че нещо не е наред. Може би веднъж в живота му се бе появила сянката и, ала тя го остави в мраза си за кратко и отлетя.

Така се нижеха дните на търсенето, в което тя му се появяваше като купчина от фрагменти които той се опитваше да сглоби в смислен образ. В крайна сметка се получи някакво подобие на франкенщайн, през която призма той гледаше останалите. Перфектната неуловимо му се изплъзваше и го викаше, през дървета, запуснати дворове, сенчести балкони и балдахини с далечни и отдавна изветряли парфюми.

Всъщност тя бе пролет, която никога не настъпва а винаги е – цъфнала и изпълнена с живот, есен обладала мъдрост и познание, нежност с която умъртвява листата и рисува стоманеното небе, закачка в намигването на слънцето и посипване със звездни купове нощем, сред екстаз и само усещания, водещи до нещо първично – като самото туптене в Сътворението.

Един ден замислен и чужд, той намери Х. Тя бе красива, гладка, почти плоска. Минавайки с поглед между двете и измерения той се учудваше на нейната прозрачност –  лист хартия, на който ясно са изписани обявления, ала откъм гърба трудно личаха и прозираха щампите на отпечатъка. Той се опитваше да разнищи хартията, да разбере логиката на обявите, да придаде форма на листа – дори да направи корабче което да плава по реката от нея, всичките му опити свършваха до поредната тръпка, която го дебнеше от шумящите листа наоколо.

Като кораб без пристан, без котва, търсещ своя котел, той обходи земята, а после и други земи. Нейният силует му се мяркаше – чужд и далечен, като безгрижния смях – ала мигом щом се доближеше – контурите на листа се променяха и редовете ставаха огромни и го притискаха, или пък бяха трудно четими, размити, разпокъсани.

Опитвайки се да се разбере той се нагъна на лястовичка и полетя към небето, там видя отражението си на вестник – чертан, прекрояван, зле и добре форматиран с ясни и не толкова ясно формулировки. Ято птици се опитаха да го изядат, някои отхапа краче, крило, но той се прекрои и отново си остана същия – с по малко редове, но същото значение. После един бояджия си направи шапка от него. Докато стоеше на главата му – съвсем избледня, стана почти пепелив.

В денят в който го свалиха и поставиха редом с другите бояджииски шапки – избледняли и на петна, той се почувства спокоен. Вече нямаше значение какви пише, материята бе корава и бяла, останала бе само мисълта а тя може би бе не негова а тази на бояджията, който гасеше фасове о дрехите си и бършеше потни длани о него…

И така с последни сили полетя, прилепнал до първата му се изпречила друга шапка, форма, триъгълник. Тя се оказа още по избеляла и оцапана с боя. Нищо не бе четимо, редоявете се слепиха когато се докоснаха. Чудно му беше че не гледа вече обявите, не търси вече отстрани и отзад – непрозирното, просто се носеше, с някого, който вече бе прекроен,
нечетим дори несмилаем. Сега вече и птиците не ги закачаха – те летяха заедно изпървом шапки, после оформиха лястовичи опашки и когато минаха над едно равно езеро за обща почуда видяха че изпод крилете им се показваха чистичко изписани редове…

София, 14.02.2010 г., Честит Св. Валентин на всички!

« По-стари публикации