словесни проблясъци

Категория: Чужди езици

Краят на Света

Криех се между изпадалите тухли. Стените бяха оголени и човек можеше да се нарани на изскочилата арматура. Намирах се в летището на Л. Най-желаната цел и за двете страни. Самото летище беше съсипано. Ала бе символ за тези, които го владееха, защото означаваше победа.

От летището снайперисти стреляха по хората в Л. Ей така за сплашване, кеф или просто от скука. Най-голямата грешка е да дадеш оръжие в ръцете на престъпници. Ние също станахме такива, но по неволя. Куршум изсвистя покрай ушите ми и се сплеска в стената. Снайпер, голям калибър. Мазилката се отрони заличавайки надписа “В. беше тук”.

През последните няколко години ни подготвяха за края на Света. Първоначално чрез „пландемия“, или модифициран по изкуствен начин вирус. Въпреки забраните за биологични оръжия. Въпреки клетвите на лекарите, инжектираха течности в хората водещи ги до болка, безплодие и смърт.

После започна военният театър. Просто не успяхме да се окопитим. Да си стъпим на краката. Икономиката рухваше под нас. Плашеха ни, че няма храна, няма горива, няма бъдеще. Страхът е основното оръжие на врага. Ала кой бе врагът?

Краят на Света настъпваше, когато бездушните се вселиха у хората. Те нямаха определени цели. Земята им харесваше като дестинация, в която можеха да организират ужасни забавления като насилие, изтребване, манипулация на климата и др. Изобщо гледаха си кефа.

Приближих се към изхода. Миришеше на пикня. Наведох и започнах да пълзя. Пред мен се откри парче синьо небе. Разузнавателен дрон летеше в моята посока. Прицелих се с ръчното ЕМП. Въздуха потрепери. Дронът се завъртя за миг и превърна в купчина желязо.

Снайперистът се усети че съм още тук и обсипа прикритието ми с куршуми. Чу се гръм. Бързо вдигнах решетка на пода и се вмъкнах в канала. Касетъчна бомба. Знаете ли какво е това? Взривове пълни с осколки, които продължават да гърмят верижно и късат тялото ти на парчета.

Бомбата се разби върху остатъка от покрива и чух серия от взривове. По гадно е да те покосят с фосфорна ракета. Лежиш и си гледаш телевизия на Нова година. Гледаш как летят фойерверки в небето и си мислиш, че някой празнува с теб. Не, всъщност докосвайки покривите снарядите пламват и се стичат като лава. Из къщите излизат хора – живи факли, търчащи из улиците. Някои се хвърлят в реката, други в кладенци. Фосфорът е силно токсичен. Само да вдишаш изпаренията и можеш да загинеш в жестоки гърчове.

Реших да отстраня снайпериста. Газех из лайната в канала. Стъпвах върху куртки, каски, остатъци от хора и плъхове. Пълзях под земята за да стигна другата част на сградата, използвайки канализацията на летището. Може би бях видял някъде негов план. Интуицията ми казваше, че вървя в правилна посока.

Защо започнахме да се бием ли? Спомням си как първо ни забраниха да влизаме в парковете. Да ходим из планината. Как ни гонеха с мегафони. Как искаха да сме разделени. Разхождах се като партизанин със сина си и той ме попита, достигайки обелиска с петолъчка в парка, защо този паметник е тук.

Рекох му, защото е символ. На победа, на настоящето. На миналото, което не си е тръгнало, но жигосва и бележи живота ни. Не, че в него не е имало достойни и добри хора. Сякаш живяхме години наред в сън, за да ни събудят жестоко сега.

После ограничиха правото ни пътуваме, ако не сме имунизирани. Да караме колите си, за които сме спестявали с години. Наложиха ни да ползваме източници на ток, които не бяха ефективни и доведоха до енергиен колапс. Настана глад и мизерия. Хората мародерстваха селяните, които разполагаха с единствения източник на здравословна храна.

Видях го. Носеше кафявата каска на Атлантиците. Имаше черни очила и пушка с оптичен мерник. Усмихваше се показвайки едри зъби, с голямо разстояние между тях. Отпиваше кола от кенче, като от време на време допираше говорителя на радиостанцията до ухото си.

Бях на около два метра под снайпериста. Навън беше истински ветрилник. Намирахме се недалеч от един мемориален комплекс, в памет на сражения от последната война. Сега там стърчаха обезглавени статуи. Какво правех толкова далеч ли? Нашата страна я нямаше вече на картата.

Поредният ужас бе да кръстосват небето и да ръсят отрова. Отрова, попиваща в семената и плодовете. Доматите почерняваха. Зелките се спаружваха. В нашата страна Б. настана глад. Водата, нещо с което се гордеехме, бе отровена. Не можехме да живеем в родината си.

Питах се кой е виновен за всичко това. Тогава разбрахме за демоните. Живееха у всеки. Хранеха се с агресията и страха. Насърчаваха насилието. Обичаха смъртта. Ненавиждаха живота, въпреки че той им даваше сили. И сякаш някой, нещо, влизаше в съзнанието на хората и ги променяше. Не винаги към по-добро.

Разбрахме за “обсебените”. Не знаехме дали са хора, или не. Знаехме само, че не желаят доброто на Човечеството. И кой разумен човек, би направил нещо лошо другиму? Не, приемниците на демоните и тези, които влизаха в съзнанието на хората и ги управляваха, не можеха да бъдат хора.

Установихме, че много от управляващите просто не са себе си. Лошото е, че не знаехме откога не са онова “аз”, Човекът, който е бил роден, кърмен от майка и живял на този Свят. Затова решихме – ако не можем да ги излекуваме, ще ги заличим.

Внимателно повдигнах и преместих решетката с длан. Боецът бе почти обърнат към мен с гръб. Целеше се и даваше изстрели. Набрах се на пръстите на ръцете. Тренировките в миналото се отплатиха.

Изскочих от прикритието си целият покрит с лайна и мръсотия. Изревах – това стресна снайпериста и го накара да се обърне. Насочих зиг-зауера към тялото му и дадох два бързи изстрела. Той се сгърчи от болка. Беше с бронежилетка. Третият изстрел дадох в главата. Куршумът отскочи от каската му.

Хвърлих се напред с боен вик. Извадих ножа и се опитах да наръгам мъжа в шията. Очилата му се свлякоха огънати на земята. Той държеше ръката ми. Усещах как силите му го напускат. Ножът ми вече одраскваше врата му когато за миг се вгледах в очите му.

Бяха сини, почти сиви. Имаха кафяви пръснати точици около зениците. Бяха широко отворени. Тогава плъзнах поглед по лицето и рижата брада. Тези черти, ми бяха познати.

– Игор! – извиках извън себе си. Другият се сепна.
– Георгий, Вие ли сте?

За миг си спомних, как куршумите на Игор посипват къщите в Л. Как старци падат като покосени. Как дечица търчат из улиците и крият с часове от падащите бомби. При тези мисли ми се искаше да натисна ножа. Представих си как демоните ще отлетят от Игор размахвайки криле.

И тогава ги видях. Черни и зловещи. Те се облизваха очаквайки кръвта. Танцуваха и виеха предвкусвайки смъртта. За миг душата ми се извиси над летището, над града, над цялата Земя. Тя бе покрита с Демони, които обикаляха усмихвайки се, около всяка болка и смърт.

Слънцето погали страните ми. Хвърлих ножа на земята. Игор ме гледаше смутено. Изправих се и му подадох ръка. Той я пое колебливо и стана. Гледахме се в очите. В един момент и на двамата ни засмъдя. Смеехме се и плачехме едновременно. Прегърнахме се силно.

И тогава някой стреля, ала куршумите сякаш отскачаха от нас. Две фигури. Двама войни, носещи различни знамена на ръкавите си и еднакви маскировъчни дрехи. Двама души, прегърнали се братски. Огледах се. Демоните се изпаряваха, стривайки се на златист прах.

Около нас всичко бе зелено. В небето летяха птички, а то самото бе толкова синьо и чисто, каквото го помнех от моето детство. Мъхове и лишеи запълзяха по разрушената постройка и я обвиха в зеленина. Листа се поклащаха подети от вятъра. Навън се чуваше детски смях.

– Игор, скъпи ми Игор дали не сме сънували?

Той ме погледна със сините си очи.

– Какво сме си говорили някога, драги ми приятелю? На този свят му е нужен мир. На човекът е нужен мир. Тогава всичко ще е наред.

– Да, Игор – отроних стискайки ръката му. Этом Мире нужен Мир!

София, 21.05.2022 г.

Посвещава се на бъдещето и Мира.

Этом Мире нужен Мир! (Мир е нужен на този Свят! рус.)

Колко е важно да открием и бъдем себе си

В даден момент ще разберете, че имате път, който е уникален, Ваш и че само Вие можете да го извървите. Тогава ще оцените и ресурсите, които са вложени във Вас. Това е Вашето отправяне по Пътя към Свободата. Тогава сравненията с другите ще загубят смисъл. Бъдете себе си, помагайте на другите и оставете нещата да се случват с лекота.

Колко в важна историята

В курса по френски имаме един младеж изучаващ Европеистика. Вчера с него обсъждахме въпроса за историята. Той заяви, че историята е за хора, които нямат бъдеще. Че не се повтаря и едва ли не, няма какво да научим от нея. Това доста ме озадачи. За мен, съвременният човек няма как да си обясни възникналия Свят и общество, в което живее, ако не познава историята. Що касае нейното повторение, достатъчно е да си спомним, че през миналия век възникват две Световни войни, като повечето от участващите страни са същите.

Замислям се каква ли е политиката на съвременното обучение. Да създава хора, които не познават историята, респ. себе си? Които не могат да оценят причините и следствията, довели до създаването на съвремието. Подобни хора искат да започнат на чисто, на ново. От “нищото”. Това не е възможно. Както всеки процес, било то биологически, или химически, имаме съставки и реактиви, които влизат в действие и получаваме резултат. Добър, или лош.

Замислям се за началото на миналия век, в който хората са познавали не само историята, но са говорели и по няколко езика. Били са жители на Света, не чрез Интернет и браузване, но чрез познаване на естествените науки, изкуства и чужди култури. Съвременната нагласа е да се заличи ренесансовият човек, който при мъжът е символ на патриархат, носител на ценности и морал.

Ако прочетете “Светът от вчера” на Стефан Цвайг ще научите, че отклоненията в обществото и морала, са следствие от ужаса на Първата Световна война. Хората търсят одушник, смисъл и изход от кризата. Искат да оцелеят психически. Така е и след Втората Световна. Сега одушник търсим всички, минали през създадената “криза” на Пландемията и поддържаната от много страни, война.

Бъдещето ще се гради от хора, които познават историята. Защото само те ще могат да прозрат моделите, в нея. Ще видят ужасните моменти и грешките допуснати от предците, като се стараят да не ги повтарят.

Образование

Мога да се почувствам член на Света, на някоя страна, познавайки нейния език и култура. Познавайки писателите, музикантите, творбите на хората на изкуството. Със сигурност моите познания ще бъдат оценени от представителите на дадена нация, а пък аз ще имам самочувствие. Без да се натрапвам, без дори да съм посещавал дадена страна. Ако го направя и имам предварителни познания за нея, още по-добре.

В съвремието трябва да се насърчава изучаването на история, на чужди култури и езици. Нещо, което в миналото е било съвсем нормално и в основата на образованието на аристокрацията и заможната, прогресивна буржоазия. Защото доброто, всеобхватно образование, езиците и познанията за другите култури, водят до връзка с другите хора и развиват умения за дипломация.

В момента качеството на образованието пада. За това са виновни главно учители, които не съзнават своята отговорна роля. Те са тези, които дават пример, носят светлина и пробуждат съзнанието на прохождащите, в някой предмет или наука. Да си учител е призвание. Както всяка друга професия. Превръщайки я в търговия, учениците и образованието страдат.

Française

Надали мога да опиша някому какво е усещането да започнеш да разбираш думите на чужд език. Тогава не само мелодията на песента те вълнуват, но и те самите. Думите докосват сърцето ти в дълбочина, когато ги разбираш.

Така беше с мен докато учех Немски. Пусках си песен от неизвестна за мен група или певец, като някои от тях след това ми ставаха любими. Нашата учителка по Немски казваше “Бъдете откриватели”. Търсете езика и той ще Ви намери. И така започнах да търся. Да се вълнувам от текстове, да превеждам стихове, статии и песни.

Сега нов език вълнува душата ми. Език, който след немската строгост и етикет, е като полъх за свобода. Нему не липсват изразни средства. Има силен израз и много културен заряд. Като всеки друг…

24-ти Май

Приятели,

този месец имаме честта да празнуваме два пъти денят на братята Св. св. Кирил и Методий. Това не е случайно. Ние сме дарени със собствена писменост. И не само ние, но всички славянски народи. А писмеността е идентичност, култура и богатство. Нека да го ценим и пазим!

Пазенето на Словото става чрез изговаряне и писане на Истината.

Св. св. Кирил и Методий

Лалу и Слънцето

Момиченцето лежеше на земята. То усещаше как тревичките боцкат телцето му, а камъните леко му убиваха. Опитваше се да се намести върху мекия мъх и мижеше с очи. Слънцето галеше Лалу с лъчи и тя му се усмихваше. Струваше ѝ се че то също ѝ се усмихва и ѝ праща още повече топлина. Това я изпълваше с чувство на сигурност и покой.

Вятърът играеше с косите ѝ. Хвърляше ги връз лицето. Шумеше около ушите ѝ и я караше да се завива в шареното елече, повдигайки краищата на рокличката ѝ. Лалу отваряше очи от време на време. Поглеждаше към нижещите се облаци над нея и опитваше да намери подходящо животно на което да ги оприличи. Тази игра всъщност знаеше от баща си, който я бе играл със своята баба. На нея бе кръстена Лалу.

Всъщност името ѝ бе Радост, наричаха я на галено Лалка, но след като започна да учи Френски момиченцето искаше да го наричат Лалу. Le Ciel рече тя и загледа безкрайната синева на небето над нея. Le Soleil усмихна се тя към слънцето. La Sourire du Soleil отрони тя. Обичаше френския. Наскоро баща ѝ откри стари списания „Pif“ които тя с радост разглеждаше и четеше. Много ѝ харесваше шантавият котарак Еркюл с лепенка на муцунката.

Oui ma p’tite. Рече мъж излегнат до нея. Бе обут в панталон с навити крачоли. На главата си имаше сламена шапка. Тиранти се спускаха покрай мръснобяла риза. Изпод разкопчаната яка се подаваха къдрави косъмчета. Той бе захапал лула и кръстосал крак връз крак. И двамата бяха изули обущата си и навили чорапите си в тях. Лежаха на брега на езерце, а около тях се виждаха високи каменисти върхове

Дядо, ти идвал ли си тук преди?

Не, Лалу. – Баща ти е идвал често и реши да ни подари тази екскурзия – изпусна дим мъжът.

Хубаво е че ни оставиха сами, нали Дядо. – Усмихна се Лалу.

Да, за да можем да ядем сладолед на корем, смушка я лекичко старият човек.

Той имаше светли очи с бръчици около тях, а лицето му бе покрито с бяла гъста брада.

С майка ти обикалят сега чукарите, а ние се излежаваме…

– И мързелуваме засмя се Лалу.

Да и учим Френски, в движение допълни дядото.

Обичам чуждите езици.

Аз също, момичето ми. Лалу, прощавай погали главицата ѝ възрастният мъж Хубаво е че си си избрала име, или псевдоним. Всеки артист има свое такова и може би понякога то е по-важно от неговото собствено име.

А твоето име какво означава, дядо?

Атанас, означава на Гръцки – безсмъртен.

Tu es immortel, mon grand père!

– Absolutement! засмя се Aтанас.

Всъщност безсмъртен е човек когато остави нещо след себе си, миличка. Творба ли ще е, дете или къща, в която някой да живее. Да го споменава друг с добро, когато се помине.
А за мен най-голямото щастие е да бъда с теб, да си около мен и да те виждам, Лалу. Да учим заедно френския, който толкова много обичам. Това, това ми дава смисъл, ma chérie.

Обичам да сме заедно Дядо. Ти, ти ме поощряваш да уча чужди езици. Много се смеем заедно и можем да правим неща, които понякога мама и татко забраняват.

Като да се изкачим чак дотук, нали – смигна Атанас.

Мъжът се подпря на лакти и присви очи. Виж това място, Лалу той изпъна ръка напред Тук сякаш е стъпвал сам Бог и от неговите стъпки – дълбоки и могъщи, са се родили езерата.

Лалу също се надигна. Под тях се виждаше синевата на езерото. Над него се издигаше кафява скална маса, а слънчевите лъчи се отразяваха в стотици вълнички.

– Харесва ми да сме тук – рече Лалу и се сгуши до мъжа Обичам и да съм с моите приятели от алианса, но с теб е различно. С кучето ни, с мама и татко е различно.

– Тези, които се обичат, Лалу – Атанас взе малките ѝ ръчички живеят у шепите на Бога. На тях нищо лошо не може да се случи.

Момиченцето седеше прегърната от дядо си и гледаше към пътеките.

Искаш ли да се поразходим? попита Лалу.

– Да. Тя помогна на Атанас да стане. Той изпъшка, отупа панталоните си и стана подпирайки се на тояга.

Пътеките бяха прашни и очукани. По тях се въргаляха камъни. Тук-там се намираше по някой боклук. Десетки туристи кръстосваха пътечките. Снимаха се, викаха. Атанас само ги гледаше и кимаше неодобрително. По едно време дружина младежи се спуснаха напряко. Няколко от тях се подхлъзнаха и завъргаляха в прахта.

– Безотговорници! изпъшка Атанас и хвана Лалу за ръчичка.

– Защо, mon grand père?

Ами защото в планината трябва да се ходи само по пътеките. Така не рушим природата и ѝ даваме възможност да се възстанови. Тъй и човек в живота трябва да върви по установените от Бога и обществото пътища, иначе минава напряко и може да си счупи главата.

Това ли е да си отговорен, дядо?

Ех, Лалу усмихна се дядото И аз съм бил немирна глава. Младият човек е като пенливо вино, а то у мях стои ли? Все иска да лисне, да шупне. Да накваси нечии устни. Та правил съм щуротии, ала съм си мислел и за моята отговорност. А на отговорност човек се учи, с възрастта и от другите.

– А кое е най-отговорното нещо?

Най-голямата отговорност на човека, според мен Лалу, е към Човечеството. Без нас то няма как да продължи. Има множество играчки – Атанас посочи към хората, които се снимаха с телефони – които ни отвличат. Ала животът, продължаването на живота зависи само от човека. Огледай се. Тук сред природата няма нужда от никакви играчки, ала всичко работи. Ручеят чисти реката, влива нова водица в езерото, пои хората и рибите. Райко – твоят Soleil отрано сутрин е пекнал.

От върха до който бяха стигнали се виждаха кръгове от хора в бели дрехи, които танцуваха.

А тези, какво правят?

Тези хора танцуват, молят се, хранят се заедно и отдават почит на Бога. Те търсят тук възможност да пречистят душите и телата си. Да срещнат другия пък и себе си. Да видят смисъл в живота си и да добият Надежда.

– Що е надежда, дядо?

– Ти каква искаш да станеш, когато пораснеш, Лалу?

Момиченцето се замисли. Очите и шареха към хората в ниското. Към белите кръгове които се движеха и далечната музика, която ехтеше отразена от върхарите.

– Ами искам да имам бананова плантация.

– А защо точно бананова? – Атанас се опря на тоягата си.

– Ами защото бананите са вкусни, полезни и карат хората да се усмихват. Защото са здравословни – добави Лалу след кратък размисъл.

– Ха така! A други хора ли ще работят за тебе?

– Ами мога и сама да работя или с приятели, или пък с моето семейство. Може и роботи – помощници да имаме.

– Ала банани не растат в България – вметна Атанас.

– Ами тогава ще отида да живея там, където растат. И…, и ще имам най-добрата плантация за банани с лепенки върху тях.

– Марка?

Лалу, разбира се – момиченцето се ухили.

Ами там в чужбина не говорят нашия език, как ще се справяш?

– Нали уча Френски. Може и Английски да понауча и ще се справя.

– И си готова да пътуваш надалеч, само за да осъществиш мечтата си?

– Да, дядо!

– Tu es formidable, ma p’tite. А твоето желание да постигнеш това, което искаш, и че то е за добро, ми дава надежда, мила Лалу.

Двамата се хванаха за ръка и заслизаха по пътечката. Стигнаха до павилион встрани от пътя. Около него се трупаха хора и купуваха сладолед. Павилионът бе като поставен сред нищото. Бял, контрастиращ с кафявото на скалите. Самичък сред върховете и зелените клекове. В близост до минаващите вади и ручеи. Част от цивилизацията, която сякаш не би трябвало да е там.

– Този павилион тук е чудо, Лалу.

– Как тъй чудо?

– Ами прилича на чудесата в живота. Не ги очакваш и ето ти насред нищото, на неочаквано място, те очаква нещо хубаво. Сладко и разхладително.

– Но струва и парички – усмихна се Лалу.

– Така е. Чудесата се случват, но понякога трябва да платим цена за да станат част от живота ни, ma chérie.

– Колко плащаме, mon grand pèrŽe?

– Ами до два лева сладоледът е все още сладък – смигна Атанас.

– Скръндза, мушна го в ребрата Лалу. Двамата се засмяха.

– Ще те видя тебе, като водиш внуците си, да ядат по няколко сладоледа – рече Атанас.

– Ами стига да не се разболеят, могат да ядат колкото искат.

– Децата не бива да се разглезват прекалено и да ценят парите, Лалу. Има дечица, включително и тук, за които сладоледът е лукс. Родителите им може да са бедни и да са събирали средства да дойдат на Рила отдалеч. Сладоледът приемаме като награда.

– Un Prix? – Лалу го изгледа изпитателно.

– Bien sûr. Например след като направим упражненията днес по Френски, или изминем планирания маршрут, можем да се наградим.

– Със сладолед?

Атанас кимна.

Дойде техният ред. Двамата купиха сладолед тип „Ескимо“, който тук вървеше около два лева бройката.

– Не горчи – усмихна се Лалу ближейки.

– Pas mal – кимна Атанас.

Слънцето огряваше върхарите с кехлибарна светлина. Стотици хора се прибираха в цветния палатков лагер. Лалу и Атанас ближеха сладолед и ги наблюдаваха от пейката на която бяха седнали.

– Дядо, ще ми се да дойда тук някой ден с моите внуци.

Ще се радвам, Лалу. Ще се радвам и Ви махам от облаците – насълзен отвърна мъжът.


Двамата доядоха сладоледите, хвърлиха опаковките и клечките в кофата до павилиона и хванати ръка за ръка се понесоха по пътеката към лагера, където ги очакваше тяхната палатка.

На Рила и чуждите езици.

София, Март 2021 г.

Списък на чуждите думи в текста.

1. Le Ciel – небе, (фр.)
2. Le Soleil – Слънце, (фр.)
3. La Sourire du Soleil – Усмивката на Слънцето (фр.)
4. Tu es immortel, mon grand père! – Ти си безсмъртен, дядо! (фр.)
5. Absolutement! – Несъмнено! (фр.)
6. Tu es formidable, ma p’tite. Прекрасна си, малката ми (фр.)
7. ma chérie – скъпа (фр.)
8. Pas mal – Не е зле (фр).
9. Un Prix? – Награда?(фр).
10. Bien sûr. – Със сигурност (фр.)