словесни проблясъци

Месец: декември 2010

Kратки мисли за изкуството…

Изкуството е да се живее, не то е мазилката която виждаш когато се сетиш да погледнеш нагоре. Песента на клавишите, кривата на дъгите, не истинската дъга която виждаш през стъклен покрив над града…

Изкуството е дъха на свежа природа който усещаш да се пропива в тялото ти. Изкуството е навсякъде – във всяка линия, милиметър, прашинка лъч светлина. Мога ли да разруша нещо, имам ли право в свят, в който съм гостенин и наблюдавам играта на формите, които Творецът подрежда – като кубчета пред бебе?

Манолов мислеше така и вървеше с наклоненото си борсалино, което имаше дупки. Снимаше с очи, просеше милостта на хората, гледаше в стрехите които се рушаха и в моминските пазви без свян и ако съжаляваше за нещо в този живот, бе че все още не се е научил да свири на саксофон,

А искаше толкова много – да пие горещо кафе, да се къпе във фонтан с включени лампи, да пее на площада, да каже на всички политици че са маскари публично … макар че нямаше да се засрамят.

Нима той знаеше какво е срам? Срам е да ти обърнат гръб мислеше, да не спазиш обещание пред приятел, да се провалиш в леглото до жена… Не протърканите обувки, не острия мирис на мъж който се носеше от къдравите му мишци. Срамът е в поглед който не може да види красивото в живота…

Манолов вършеше а улицата – сива и монотонна се виеше, предоставяйки на очите му чудни картини, на които би завидял един Салгадо, не един Рембранд, би се възхитил Ван Гог, а Бог само би се усмихнал…

Манолов се вглеждаше в очите на хората и се хранеше от усмивките им, вдъхновяваше се от застиналите в безвремие задни дворове с мирис на здравец, застиваше  пред картини и с умиление плачеше и се къпеше под дъгата.

Ала животът му бе суров и безметежен. Очукан той вървеше и само крахът и спирка в метализирана стена, щяха да запазят чудните спомени на един толкова пъстър живот, невъзможен за книга – защото нямаше как да се чете, ако читателите имат душа.

И Манолов го знаеше, знаеше го и Светът – затова хем го искаше хем не. Не го пускаше да си отиде но го оставяше и да се мъчи. Само Бог и катериците, тревата която се огъваше под изцапаните му дрехи и приютяваше с бутилката , го водеха към утопичното блаженство, но то бе мимолетно.

Манолов знаеше че светът е нещо повече и застиваше пред детските игри и усмивки. Просълзяваше се минавайки покрай площадките за игра и се надяваше че в бъдещето има надежда за човека. За себе си я бе отдавна загубил макар и да имаше симпатиите на хората, молива зад ухото си, щастливия номер на бинго, прозореца на небето над главата си…

Вечер градът заспиваше и прозорците угасваха като далечни свещи запалени за нечии молебен. Там някъде в безбрежното поле се носеше джазът на бриза, виенето из улуците, стенанието на луната – която е осъдена да свети разделена от Слънцето нощем

и Манолов изпращаше деня с мисълта че свири на саксофон.

* * *

Когато го намериха вкочанен под куп вестници, очите му бяха застинали с усмивка и в тях още можеше да се види отражение

на дъга и прокрадващия се по бръчиците дъжд…

* *  *

София 5/12/2010

Благодаря Ви!

Мълчанието на Адама…

Адама мълчеше. Нямаше как да е иначе. Ушите му бяха пълни със стонове на близките му, очите преситени от еднообразие, гласът застинал в гърлото.

Адама бе копие на Бога, но бе избрал да не твори. Оттегли се от живота, в момент когато започна да сее само хаос около себе си, без да се оглежда. В началото бе Словото, и словото… a Адама бе останал глух за близките – безмълвен наблюдател на страданието което бе посял.

Изгубеният Рай, мечтата му с Ева – бъдещето в което зачеваха планети, сега бе опънат конец, по който съдбата прорязваше жилите на съзнанието му и давеше думите му в утопичното безвремие.

Импулсите на електричеството изграждаха една себично-отдалечена представа, която в далечна убежна точка се превръщаше в любов и хуманизъм. Адама бе бездушен, празен и отдавна мъртъв. Седмото му ребро беше мост между първично и технократско отношение – един бизнес модел на Света, превърнал човека в биологичен робот.

Осъзнавайки това Адама излезе от Рая и нямаше сили да засища своята Ева, с която да зачеват Вселени. Нима Вселената е страдание?

Адама бе глух  за близките, бе позволил ужаса да затваря същества , да ги измъчва и показва. Нима имаше друго така възвишено и жестоко същество на планетата – изтъкано от Божият дъх и гняв едновременно ? А с това живее ли се?

Алфата и омегата в която бе затворен бяха достатъчни на осмисляне на жалките му дни, превръщайки се в прах…

И той избра да мълчи. Стисна устни и с тях небето се сви и натегна като топено олово под Слънцето.

* * *

Косите на Ева изгоряха прежулени, покриха я с отливащата вълна на живота и тя се почувства едновременно стара и отхвърлена.

Бог кършеше ръце, не дървета, изкореняваше планети, мяташе слънца, но Адама беше неумолим в стенанието си, с ръце стиснали главата му – като обръчите на Сатурна, които времето бе споило около мимолетния му живот.

Какво е животът – процеди Адам и капки напълниха море, с горчива сол.

Какво е любовта – отнесе вятъра въздишката му по цялата земя.

Какво е жената… Боже!!!

* * *

И Адама застана пред бяло меко дърво, което още миришеше на живот, ала отнет без насилие. На сълза от бор, която е проляна с примирение – погалена от Светкавица. То легна в ръцето му като нежна гръд на девица и се затопли очаквайки острия резец. И сякаш тихо простенваше при допира му – подобно дъха на бебе, приближаващо се към живота.

* * *

Животът на Адама се превърна в красиви резбовани линии ваещи чудни форми без цвят.

Адама безмълвно се възхищаваше на творението, без да си дава сметка че през неговите ръце и очи гледа някои друг.

Бог притихнал следеше образите които излизаха изпод длетото му и плачеше – в другия край на Вечността от сълзите му изникваха Вселени.

София, 4-5 XII 2010 г.

Благодаря Ви!