словесни проблясъци

Категория: Труд (Страница 1 от 2)

Дом за всеки

Наскоро имахме работа при наши клиенти в центъра на София. Сградата е стара и от нея се открива гледка към сгради скупчени около китен двор. На първия етаж клиентът е монтирал машина за бира, а в двора се мъдрят дървени скамейки и чадъри.

Сградата е строена през двадесетте години на миналия век. Таваните са високи. Вратите – боядисани в бял цвят, като са запазени в оригиналния си дървен вид. На някои от тях е монтиран модерен витраж.

Последният етаж е сгушен под покрива. Из скосените помещения са окачени бели дъски, на които са написани програмни кодове. Виждаш много стаи, потенциал за живеене и малко хора.

Това ме натъжи. Защото такава сграда, трябва да бъде ползвана за живеене, а не за бизнес офиси. Помислих си как радостно биха топуркали тук детски крачета. Каква хубава игра или обучение ще тече за мъниците на двора. Ала сградата е населена от юпита, които обичат коктейлите. От дръпнати дами, които важничат след виртуални бизнес срещи.

Искрено се надявам правителството и българското общество да се противопостави на изкупуването на жилищни сгради и превръщането им в бизнес офиси. Особено на фона на демографския срив, който преживяваме. Защото нашата страна има нужда от семейства, от хора и от уют, достъпни за всеки.

Кева

Символът на кафене “Кева” беше кукуригащ петел. Не, че посетителите идваха толкова рано. Може би някои от тях са празнували до зори. Кева бе сборище на артисти и преподаватели от Натфиз. Но не само. Там се срещах с механика Митко Хаджиилиев, след като бе поправил поредния фотоапарат.

Митко бе нисичък, с очила, таке, кафява набръчкана кожа, орлов нос и пронизителни очи. Обичаше да се смее. В устата почти винаги бе захапал цигара. Показваше ми лесни трикове, като отбелязване делението на кадрите на Pentacon Six, на хартията от ролката. Оправяше “кривогледите” ни бинокли и знаеше до болка слабите места на руската техника.

Заедно с Митко, там можеше да се видят и други чишити. Като бай Слави, страстен колекционер на фототехника, на чиято ръка се мъдреше недовършена шестолъчна звезда. Покойният вече преподавател Румен Георгиев – Рум, чиито книги за репортажна фотография поглъщах с интерес.

Винаги имаше съпътстващи изложби. Спомням си една на Зафер Галибов, със снимки от средна Европа във формат 20х30, черно бели, красиво подредени в рамки по стените. Кева беше място с атмосфера. Притегателен пункт за безделните студенти, или тръпнещите кандидати за Натфиз.

В Кева можеха да се срещнат лица от историята на киното като Константин Джидров, художника на филма “Козият Рог”. Можеш да седиш на маса с човек от екипа, който е снимал “Тютюн”, говорещ с въодушевление за излъчването на Невена Коканова.

Веднъж запитах Митко дали има деца или семейство. За него това беше трудна тема. Поради лични съображения бе решил да остане без другарка в живота. Зад всеки един от тези артисти и професионалисти стоеше човек. Човек, до чиято душевност можеш да се добереш с няколко прости, но искрени въпроса. Да стоплиш, с чаша кафе и усмивка.

Изминаха години и Кева не е вече същата. Видях се с бай Слави и той сподели, че Митко вече не е между живите. Преди него си заминаха известния на фотографския свят механик Наско, който държеше ателие на ул. Граф Игнатиев. Замина си една епоха.

Сега всички прибягваме до цифровите апарати. Да, те щадят природата, защото не използваме филми и химия. Щадят нервите ни, защото разполагаме с толкова много кадри. Всичко е записано някъде виртуално и няма материално измерение. Няма отпечатък, връз хаотично пръснатите халогениди.

За Митко и Кева ще се сещам често. Надявам се в кафенето да се запази традицията и се организират изложби, доказващи че фотографията е едновременно документалистика и изкуство, отразяващо времето. Дано Кева не се превърне в поредното сборище на сноби и декаденти, защото рамките на съвременния морал и изкуство са силно размити.

Размисли след морето

Прибрахме се от морето леко грипави. Нощната кашлицата и пресипналото гърло бяха наши спътници поне седмица. И нещо остана в телата ни. Усещам се странно. Отпаднал съм и сякаш плувам из ежедневието, а то е изпълнено с толкова много задачи. Все пак се справяме.

Днес срещнах мой приятел и колега, психодраматист. Когато отворихме въпроса за здравето той сподели, че миналата година са починали осемдесет хиляди от сърдечносъдови заболявания и инсулт. Около двадесет хиляди, с диагноза съпътстваща вирусна инфекция.

Хората у нас умират от безхаберието на политиците. Умират, от високите цени и трудният начин на живот. Няма ден в който да изляза из София и да не видя няколко души, на различна възраст и не задължително от ромски произход, които ровят из кошчетата. Думата е мизерия. За мен душевна на управляващите, която води до материалната на останалите.

Пъплещите нагоре цени, световните конфликти, създадените пандемии, които апропо могат да водят произход от генетично манипулирани вируси. Всичко това звучи колкото конспиративно, толкова и логично, ако познаваме тъмната страна на човешкото съзнание.

В момента чета “Задочни репортажи за България” от Георги Марков. Онази България, за която някой се сеща с носталгия, но за която повечето не искат да говорят. Този период, епоха, в която се изродиха човешкото и моралът и сега берем плодовете. Не, че не е имало добри и достойни хора, но те в повечето случай са били смазани от тоталитарната машина, в чиято идеология са вярвали и заради която са умирали.

Времето е преходно, преходни са и човешките ценности на хората без морал. Понякога си задавам въпроса, доколко смислени са нещата които правя. Ако те помагат на останалите, ако ме правят по-добър и доближават до Бога, то тогава моята работа е смислена.

Възможно ли е модерните технологии да се използват за да заробят човека? Да изродят човешкото в него и създадат нови форми на зависимост? Като бързият преглед на заглавията, но не и отделяне внимание на съдържанието. Всъщност в момента не е модерно да се чете, да се вниква в дълбочина и да се мисли.

Модерно е да правиш каквото искаш (само с протекция). Някои наричат това “Свобода”, но за мен е планирана анархия, която цели израждане на обществото. Защото общество без личности, без семейства, без Бог и вяра, е обречено. То е като стадо, което се води към заколение.

Къде е спасението ни? Утре някой ще започне да пропагандира и срещу здравословния начин на живот, вероятно защото не е “хуманно” към бъдещото поколение. Ще разделя обществото на прогресивни технократи и консерватори, на каращи коли с ДВГ и електрички, на “фили” и “фоби”. А Бог над нас гледа, плаче и очаква да се обърнем към Него.

За храненето

Баба казваше „Турците не притесняват и змията, когато се храни или пие“. На Немски има поговорка – човекът е това, което яде (“Man ist das, was man isst”). И наистина ние сме силно свързани с храненето. Няма живо същество във Вселената, което да не употребява даден вид храна, или енергия.

Промених хранителните си навици преди години. Затова допринесе приятелството ми с хора, които се занимаваха с бойни изкуства и се интересуваха от личностно развитие. Станах вегетарианец на осемнадесет години, като в началото не ми беше лесно. Не знаех какво точно мога да ям и как да запълня образуваната празнота. Как да набавя нужните за тялото ми вещества.

В последствие открих богатството на вегетарианската кухня, която напълно засити моите нужди и вкусове. Мога само да изброя кашкавал пане, сирене по шопски, кюфтета от тиквички и множеството зърнени и бобови растения, които освен че са полезни, разнообразяват храната ни.

В хода на времето открих сред книги на Учителя Петър Дънов информация относно храненето и храната. За Учителя храненето е свещен акт за всяко живо същество, което има оздравителен и социален ефект. Всичко, което поглъщаме, влияе върху нашето тяло. Според Дънов определени плодове като ябълките например, спомагат за това да сме благи. Когато пък имаме трудност или лошо настроение е добре да ядем бавно череши.

Храненето ни свързва с другите. Ние приготвяме храна с вдъхновение и я споделяме с тези, които обичаме. Убеден съм, че това е един от най-добрите начини да покажем чувствата си. Самата храна приема нашето отношение, затова е добре да готвим с позитивна нагласа.

Баба много обичаше да готви, а аз стоях при нея в кухнята. Гледах я какво прави и се наслаждавах на ароматите които се носеха. Тя ядеше лука като ябълка, а чесънът бе задължителна част от кулинарния ѝ арсенал. Тя живя до 95 години, като вярвам че отношението ѝ към храната и това, че готвеше с трепет и желание за другите докато имаше сили, я крепеше на този свят.

Вкъщи не купуваме готвена храна. Не поръчваме и пица. От една страна това е свързано със средства, от друга – готвенето е умение за цял живот. То облагородява човека и го прави полезен за останалите. Спряхме кафето, чиито аромат обичам, но дразни стомаха ми. Заменихме го със зелен чай.

Съветвам Ви да намерите информация от книгите на Учителя относно храненето. То е един от стълбовете на Живота. Не само Дънов пише за храната, за важността от нейното подбиране и изцерителните ѝ сили. Ще намерите подобна информация в повечето книги за духовно израстване.

Съвременният човек, в епохата на Христовото съзнание, осъзнава важността на хляба. Символиката на умиращото се и възраждащо житно зърно. Защото само умирайки за старите ни деструктивни навици, можем да се родим за новия Живот. А той ще изисква друга култура на хранене и на отношение към храната.

Реалности

В Лидл поставиха машини, да си калкулираме сами покупките. И затвориха две или три от шестте каси. Сега нашето братя Българинът, а и временно пребиваващите у нас, въпреки че плащат с карти, кибичи на опашките с оператор. Всъщност мен ме обучи служителка на Лидл и се оказа много лесно. Пазарувам си, плащам си и си нося стоката, а немският концерн спокойно прибира паричките ми от картата.

Добре де, ама защо хората продължават да се редят на касите с оператор? Значи страхуваме се от промяната (в контекста на драмите от последните две години, аз също). Не можем да наругаем дигиталната везна, пък ако стане гаф я охраната ще дойде, или започнем отначало.

Всъщност Лидл пести две или три заплати от въвеждането на дигиталните каси. По средно 1800 лв бруто, си е 5-6 бона на месец. Освен това везната не греши, не се разболява, не може да забременее (освен ако не я ъпгейднат чудновато). Изобщо си е една консерва с дигитален дисплей, на която като ѝ спре токът иди се оправяй.

Сега сериозно. Усещам как ни вкарват в дигиталния коловоз. Започва се с отстраняването на хората от разни служби. Говори се за самодвижещи се влакове, автобуси и коли. Десетки, да не кажа стотици професии са застрашени. Е какво ще правят всички тези хора? Ами ще влязат във виртуалната реалност, разбира се!

В нея не е опасно. Не могат да те смачкат ей така до НДК, защото си съвестен пешеходец. Няма да те хване Кромид, или както наречем последния вирус-мутант, няма да оставяш и “въглероден отпечатък”. Ако ме питате мен никакъв даже. В бъдеще децата ще излизат от дигитални контейнери, ДНК селектирани, за да вършат удобната работа на прослойка хора и вегетират из виртуалната реалност, с очила на очите и сензори по тялото, докато самоизбраните, елитът, бродят по оредялата от човешко присъствие Земя.

Време е да се събудим. Време е да сложим спирачка на всичко това. Хората имат нужда от близост и общуване. Самият Живот е приключение, когато направим промяна и израстваме от нея. Когато работим с Тялото и Духа си. Когато пътуваме – на кон, с колело или семейната трошка.

Да, всички бихме желали да живеем по-екологично, по-природосъобразно и разумно. Самият капиталистически свят, обаче, е построен на принципа на консумацията. Като има консумация, брак, ще има и покупки. Питам се, как можеш да направиш кола за десетки хиляди, или домакински уред, която да не работи вярно десетилетия и да се налага да бъде спряна от движение?

И докато в Европа и отвъд океана хората ежедневно протестират, против социалните и медицински експерименти, нарушаването на конституцията и лобирането за военни действия, ние ще се хапем един друг, защото така е най-лесно. Само че по този път можем да осъмнем в реалност, в която сами ще потвърдим дори личното си унищожение. И точно в това тъмно и преходно време, може да изпъкне най-хубаво у нас, Човещината.

Новият ден

Пожелавам си правителство у нас, а и не само у нас, което е насочено към нуждите на хората.

Да подпомага финансово новосъздадените стандартни семейства.

Да финансира раждането на деца.

Да строи ведомствени жилища, които да отдава безплатно под наем на родители-студенти и жители от други градове, с възможност да ги закупят на най-ниски цени и без лихва на вноските.

Ще попитате откъде ще дойдат парите?

Смятам, че в София, има поне половин милион коли. От Центъра по градска мобилност ще се радват да дарят огромните си приходи от синя, зелена и каквато и да е друга зона, за благородните каузи.

Застрахователите ще внасят всяка година неусвоените суми от задължителната “Гражданска отговорност”.

КАТ ще нарежда печалбите от фишовете за глоби директно по сметката на новородените.

И всичко ще бъде хубаво и спокойно. Като някога. Като в сън.

Няма да има ровене по боклуците.

Няма да има търсещи храна и подкрепа очи.

Няма да има изгладнели деца.

Всички неангажирани няма да седят в кафенетата по Витошка, а запретнат ръкави и готвят за бедните.

Няма да се позволи изхвърлянето на храна от ресторантите и веригите ще доставят останалия чист хляб в общинската кухня.

Чешмичките ще бъдат снабдени с кранчета и на децата ще бъде показано как се борави с тях.

Из парковете ще се разхождат пенсионери, получили длъжността пазач и си докарват някой лев, когато разсеян гражданин си изпусне фаса.

Ех мечти… А могат да бъдат реалност. Наша, българска реалност.

Кметът ще обикаля града всеки ден пешком, вади тефтер и записва нередностите,
които своевременно ще се оправят.

И паветата ще са наредени, а лирите на тролеите пеят и хвърлят сенки по таваните нощем. Полицаи ще бдят над съня ни и ни посрещат с усмивка в новия ден, подобно на всички държавни служители.

А новият ден иде…

Три причини да остана в България

Ходейки вчера по една пътека се замислих има ли поне три причини да остана в България. Реално до момента правителството не ме е подкрепило по никакъв начин. Не се погрижи за мен в моето трудно детство. Не подаде ръка на прохождащия ми бизнес. Не съм видял една стотинка от държавата. За сметка на това доста други хора се облажват.

Това, което съм получил от държавата, е безплатна кръвна картина. Пардон, не съвсем безплатна, защото цакам всеки месец здравни осигуровки, Като повечето работещи, които издържат пенсионерите в държавата и се молят да не постъпят в болница. Усещането ми е че дарявам моите пари, които не се усвояват по предназначение. А от това боли и се чувстваш глупаво.

Една от причините би била Природата. Дарени сме с чудна природа, която унищожаваме. Чрез изсичане на горите. Чрез застрояване на крайбрежието и в защитени територии. Чрез липса на всякаква грижа към еко-пътеките, канавките, животни и растения. Поне аз не виждам да се проявява такава.

Ала Природа има навсякъде и който носи любов към нея в сърцето си ще бъде добре приет в нейните дебри. Животът в България от друга страна е евтин. Но и приходите са ниски. Ако си изкарваш парите с труд ще преживяваш, но бавно би забогатял. С тези хвърчащи цени на недвижимите имоти и горивата, дори средната класа се чувства обедняла.

Да кажем, че остават езикът и приятелите. Средата, която не можем да заменим. Само че доста от приятелите са вече зад граница. Аз никога няма да се почувствам Германец или Французин, но ще си остана Българин. Ще ми липсва езикът, с който съм израснал и е пропит в моето същество.

Да речем, че стана жител на друга страна. Ако тя обяви война на България ще мога ли да вдигна оръжие срещу моите? От друга страна ако българското правителство реши да влезе във военен конфликт с друга страна, който не одобрявам и не усещам като разумна постъпка и в който откажа да бъда въвлечен, ще бъда ли предател? Това са сериозни въпроси.

Моите предци са избрали да останат и живеят в България. Може би защото са виждали бъдеще, перспектива. Защото са вярвали в доброто у човека, което ще вземе превес. Били са силни и вярващи хора. Всеки ден се сблъсквам с дебелокожието на българина. С начина по който паркира. По който се отнася към другия. Средата у нас е трудна.

Затова хората избират да избягат, да се спасят. Като Зуека например. Който може се вписва в този странен балкански спектакъл. Тази пост-соц мелодрама, в която страда малкият човек. Който няма гръб, не работи за службите. Не целува нечия ръка. Не ходи като горила, с чантичка на врата.

Страна на неизмеримите невъзможности. Питам се дали някога ще се възродиш? Защо майките не дават пример на децата си да бъдат осъзнати и добри. Защо бащите не показват как силният човек е добър и помага. Тази пуста шарена черга, която тлее през вековете, дано я пребъде…

Цифровизация и дехуманизация

Аз съм от поколението, за което персоналните компютри бяха технологично чудо навлизащо в живота на обикновения човек. Те не бяха достояние само на военните и научните институти. Гледахме и изучавахме с интерес новите технологии, без да знаем какво ни очаква.

В съвремието ни се прокрадват опасни тенденции, целящи цифровизация на почти всичко човешко. Говори се за дигитална идентичност, сякаш персоналната – физическа, е без стойност. Лобира се за дигитални (виртуални) пари, като не се взема под внимание, че виртуалните много по-лесно се подправят и на практика не съществуват.

Реално погледнато нищо дигитално не съществува. Съществува материалният свят и обитаващите го същества. Само те са способни да мислят, да чувстват и да вземат решения свързани с тяхното оцеляване или еволюция.

Една дама ми казваше “документът, Жоро, е по-важен от човека”. При масова дигитализация може да се окаже, че даден човек е заличен, защото е неудобен, има бъг в софтуера, или просто защото той самият не желае да е част от подобна “цифрова” система. Нима този човек не съществува?

При цифровите пари нещата са още по-неприятни и опасни. Бяхме свидетели как поради възникване на военен конфликт авоарите на жители на Русия бяха блокирани. Това може да се случи във всяка страна. Още по-лесно се манипулират сметки, които са изцяло цифрови и нямат никакво покритие. Сега измамниците не е нужно дори да правят тъмни сделки, за да станат по-богати. Достатъчно е някой кракер да им добави една нула в сметката.

Една дама изявява становище, че така наречената Мета-вселена и нейните възможности ще спомогнат за проблеми като пренаселването на Земята. Предлага се услугата “виртуални бебета”, срещу заплащане разбира се. Тя сигурно не е от България, която се е стопила с 2 млн. жители последните 30 години. Изобщо намирам подобна “идея” за нечовешка.

Интересно е, че подобни новаторства се промотират и поддържат от неолибералните правителства. Те са силно заинтересовани да се използва “зелена енергия”, да се цифровизира всичко, дори животът на човека, независимо че за поддръжка на цифрови данни е необходимо огромно количество енергия. Парадокс нали?

В моето детство четяхме “Космос” и “Паралели”. Вярвахме, че в началото на новото хилядолетие хората ще са се отправили към Космоса. Че ще сме срещнали братя по разум, а на земята цари Мир. Учените прогнозираха блестящо бъдеще за атомната енергия и изкореняване на болестите и глада.

Това, на което сме свидетели, е бавно пълзящ геноцид, който облажва определена технократска и ориентирана към капитала, каста. Прослойка без морал и без съвест, криеща се зад модерни термини. Упражняваща натиск старите ценности, като семейство, чест и морал, да рухнат. Дехуманизираща обществото, обещаваща му вечен живот, из дигитални селения.

Но тази прослойка не може да убие Бога. Не може и да си помисли това, защото както тя, така и ние и цялата Земя сме в Неговите ръце. Последната дума за това накъде ще поеме този Свят има само неговият Създател.

Вкоренените проблеми

Ако някой се опитва да разбере проблемите, дълбоко вкоренени в нашето общество, то ще му разкажа следната история. След 9-ти Септември моят прадядо, учител по Френски и вероучение, започвал уроците си с молитва. Новата власт му забранява и го отстранява от учебния процес. Прабаба ми отива да се моли на местния партиен секретар, защото дъщеря им е била студентка и са им трябвали средства. Чак ръцете му е целувала. Връщат прадядо на работа, с уговорка да не споменава Господа. Така преподава още няколко години и после набързо го пенсионират.

45 години тоталитарната власт криеше Бога от хората, ала той продължи да живее в сърцата им. Властта следеше дали се посещават черквите и насърчаваше доносничеството. Как очаквате да живеят хората и техните наследници след този тормоз и душевен погром?

Трябва да минат години, да се родят поколения отработващи кармата на миналото и станат осъзнати, за да може нашият народ да се възроди.

За миенето на улиците

Когато бях малък почти всяка вечер миеха улиците на София. Поне в центъра. Това се правеше с едни големи сини водоноски “ЗИЛ”, които познавахме по характерното бръмчене. Преди това, а и отново почти всеки ден, минаваха едни оранжеви големи камиони, с механични въртящи се чистачки. Изобщо имаше финанси и възможност за чистене на града.

В момента миенето на улиците се е превърнало в събитие, подобно на градски панаир, или пристигането на цирк. Блокират се улици, лепят се афиши. Полиция охранява почистването. Защо? Нима водата не минава отвсякъде? Защо трябва да се подтискат допълнително хората, бивайки заплашвани с глоби и вдигане на колите, защото видите ли общината, или чистотата, си върши работата.

Помня как ми бяха вдигнали колата с паяк преди години. Пак при едно такова “почистване”. А как почистват колегите? Не се сещат да наръсят с вода метлите си та се вдига една почти “пустинна буря”. И после я потушават с маркучи. Изобщо защо когато някой си върши работата в Държавата бие барабан, че и глобява, ако когато не, си трае?

« По-стари публикации