словесни проблясъци

Категория: Труд (Страница 1 от 3)

Ролята на писателя

Във време на голяма неправда писателят не може да мълчи. “Лекари”, “учени” и “журналисти” могат да мълчат от страх, или да лобират за някоя страна. Писателят, обаче, има дарба и дълг – да сподели какво е преживял, да отрази своето съвремие, да търси и изложи Истината.

Премахване на картите и талоните за 10 кратно пътуване

Вчера разбирам, че вече не мога да заредя пластиката си за метрото. Картата бе удобна и даваше възможност човек да спести 4 лв при 10 пътувания. Същото се случва и с талона за 10 пътувания, с градския транспорт.

Питам се защо това е поредното извиване на ръцете на гражданите и отнемането им правото да избират как и кога да пътуват? Също така това означава изхвърляне на боклука на десетки хиляди пластики, защото вярвам мнозина са използвали този вид не персонализирани карти.

Центърът за Градска мобилност е пример за структура, която търси начин да облагодетелства най-напред себе си и обслужващите я, а след това да осигури някакъв комфорт на гражданите. Част от този “център” е бившата фирма “Паркинги и гаражи”, която е отговорна за въвеждането на синята и зелена зони, простиращи се в широкия център на града.

Ако управляващите София, искат да намалят потреблението на лични превозни средства в центъра на столицата, както и да насърчат придвижването с градски транспорт, то те трябва да осигурят гъвкави и достъпни тарифи за придвижване.

Лично ползвам градския транспорт, защото при тези цени на горивата ми е по-изгодно и по-бързо. Не се притеснявам къде ще паркирам. Старая се да не замърсявам, карайки в центъра през почивните дни. Всичко това, обаче, не се отнася за стотиците лъскави возила с двигатели над 3000 куб см., които ще видите на известни в столицата места.

Какво е Държавата?

С възрастта човек започва да си задава въпроси. Да вижда неща, които са оставали скрити за него, просто защото не са го интересували. Не само с възрастта, но и с отговорностите, които поема. За личните си финанси и ставащото около него. За собствения му живот.

Задавам си въпроса какво е Държавата? Държавата за мен е изкуствено създаден инструмент, институция, която да паразитира на гърба на хората. Как стигам до това заключение ли? Ще взема за пример нашата Държава. И приятели, за мен държавата е просто бездушна структура. Тя не е парчето земя, на което сме дали името “България”.

Държавата, това не са “народните” избраници в парламента, които не блестят нито с ум, нито с доброта. Държавата е нещо различно, ще кажа безлично, дълбоко, в което потъват нашите пари. За държавата е важно да има хора за да има от кого да се храни, но за хората – държава?

Какво трябва да ми дава държавата? Сигурност, сигурни граници? Помощ, когато съм в беда. Здрави и чисти пътища. У нас, не. Безплатно здравеопазване, казвате. Отивам при лекаря и плащам потребителска такса. Защо бе джанъм? Нали цакам всеки месец здравни осигуровки. Колцина зъболекари работят със здравната каса, която от своя страна е решила че нашего братя българинът няма право от повече от две безплатни пломби в година. Добре че имам познат зъболекар, че…

Та, държавата, “Дълбоката държава”. Какво стои зад този термин? Сякаш има пластове, различни от тези на хорските интереси, заради които това имагинерно понятие съществува. Холдинги, структури, бизнеси. И държавата прави техните сделки официални. Умножава парите им. Налага правила, облагодетелстващи едни и ограбващи други.

Аз не искам моите пари да се харчат за въоръжаване. Не само защото съм пацифист, но и защото считам, че не е редно да се купува скъпо оръжие – в случая самолети, от чужда страна. Виж друго е да имаш собствена разработка. А не да купиш хардуер и софтуер, който някой друг може да отключи и управлява дистанционно.

Какво всъщност означава национална сигурност, Държавна сигурност? Това няма нищо общо с хората, с народа, повярвайте ми. Държавна сигурност се грижи за по-горе упоменатата структура “Държава”, каквото и да представлява този “октопод”, да продължава някак си да съществува.

Замислям се как може да е по-добре. Как може да живее едно общество, в което хората са си полезни един на друг, чрез ресурсите които имат. И не за всяко нещо да плащат. Защото октоподът “Държава”, живее от нашето съществуване. Още откакто се родим и добием имущество, а камо ли започнем да работим за себе си, октоподът смуче. Данъци, такси. Питам какво ни дава? За себе си нямам отговор.

Знам само че всяка страна бива задушена, превръщайки се в “държава”.

„Изкуствен интелект“

Разумният човек (а и всеки програмист), осъзнава, че няма такова нещо като “изкуствен интелект”. Има набор от програми, които позволяват на машина да извършва дадени действия. Да се обучава, на база вложени в нея правила и логика. Машината никога няма да прояви морал, или чувства. Тя никога няма да се изпита благоговение пред Живота, защото не е свързана с него и не притежава душа. Изкуствения интелект е поредната заблуда, в която се опитват да вкарат Човечеството и носи огромни опасности със себе си.

България на кръстопът

Не познавам друго общество, което е прокудило своите талантливи членове. Което създава трудни условия за живот, защитавайки престъпници. Което толерира нарушения на държавни служители, полицаи и хора, служили в репресивния апарат. Което не изкарва Истината наяве.

България умира. Може би не с дни, но с години. Тя се стопява, а хората бягат. Защото не виждат бъдеще тук. У нас остават да живеят крайни идеалисти, безразличните и тези, които имат изгода. Всеки ден е белязан с насилие, катастрофа или най-малкото обида. За далаверите, знаем.

Нашето общество се разпада. Разлага се след 9.IX.1944-та., като подлизурковци взеха местата на кадърните. Простите управляват със сила. Неуките говорят от подиумите. Наглите си правят каквото искат, а бившата върхушка ликува. Само че нейните деца не живеят в страната отдавна.

България е разпъната. Една девойка с болна гръд. С измъчен стан. С посивели къдрици. Една мома, родила преждевременно, измъчвана от изроденото ѝ чадо. Общество не на свободни хора, не на горди българи, но роби на материализма. Защото гордият човек има морал.

За да вдигне чело българинът трябва да си прости. Да приеме Истината че е грешил. Да отреже гнилите клони. Да изолира и накаже индивидите, които допринесоха и допринасят за упадъка. Последните трябва да добият съзнание за делата си и ако не го направят Вселената ще ги принуди.

Много е трудно на интелигентния човек да намери своето място в трудната пост-тоталитарна българска среда. Изопачена от лакейство и връзкарство. Проникната от страх и безхаберие. Тя намира отражение в софийските улици, чиито тротоари са напукани, а плочките една връз друга.

На фона на това общината е богата. Някои хора също. И на тях не им пука че се возят в коли за стотици хиляди, защото си мислят че са над “другите”. Само че стоят по-долу и от тях. Защото “другите” са наясно със ситуацията и знаят своето място, а готованците, наглите, са го заели неправомерно.

За умният човек пътят е да избяга. Да потърси онази страна, която ще приюти неговата мисъл. Неговото желание за бъдеще. Идеите му за красота и творчество. Без да се налага да лъже. Без да сервилничи. Страна, която ще уважава всеки член на обществото.

Ние всички търсим Обетованата земя. Търсим Рая без да си даваме сметка, че го създаваме тук на Земята, както и ада. Със своите дела, мисли и отношение към другите. България е на кръстопът. Тя е разкъсвана между капиталистическия интерес и пост-тоталитарната простотия. Една изтерзана страна между Изтока и Запада. Горката!

Какво ни остава, братя? Да се молим, защото Бог решава съдбините!

София, 22.X.2022 г.

Дом за всеки

Наскоро имахме работа при наши клиенти в центъра на София. Сградата е стара и от нея се открива гледка към сгради скупчени около китен двор. На първия етаж клиентът е монтирал машина за бира, а в двора се мъдрят дървени скамейки и чадъри.

Сградата е строена през двадесетте години на миналия век. Таваните са високи. Вратите – боядисани в бял цвят, като са запазени в оригиналния си дървен вид. На някои от тях е монтиран модерен витраж.

Последният етаж е сгушен под покрива. Из скосените помещения са окачени бели дъски, на които са написани програмни кодове. Виждаш много стаи, потенциал за живеене и малко хора.

Това ме натъжи. Защото такава сграда, трябва да бъде ползвана за живеене, а не за бизнес офиси. Помислих си как радостно биха топуркали тук детски крачета. Каква хубава игра или обучение ще тече за мъниците на двора. Ала сградата е населена от юпита, които обичат коктейлите. От дръпнати дами, които важничат след виртуални бизнес срещи.

Искрено се надявам правителството и българското общество да се противопостави на изкупуването на жилищни сгради и превръщането им в бизнес офиси. Особено на фона на демографския срив, който преживяваме. Защото нашата страна има нужда от семейства, от хора и от уют, достъпни за всеки.

Кева

Символът на кафене “Кева” беше кукуригащ петел. Не, че посетителите идваха толкова рано. Може би някои от тях са празнували до зори. Кева бе сборище на артисти и преподаватели от Натфиз. Но не само. Там се срещах с механика Митко Хаджиилиев, след като бе поправил поредния фотоапарат.

Митко бе нисичък, с очила, таке, кафява набръчкана кожа, орлов нос и пронизителни очи. Обичаше да се смее. В устата почти винаги бе захапал цигара. Показваше ми лесни трикове, като отбелязване делението на кадрите на Pentacon Six, на хартията от ролката. Оправяше “кривогледите” ни бинокли и знаеше до болка слабите места на руската техника.

Заедно с Митко, там можеше да се видят и други чишити. Като бай Слави, страстен колекционер на фототехника, на чиято ръка се мъдреше недовършена шестолъчна звезда. Покойният вече преподавател Румен Георгиев – Рум, чиито книги за репортажна фотография поглъщах с интерес.

Винаги имаше съпътстващи изложби. Спомням си една на Зафер Галибов, със снимки от средна Европа във формат 20х30, черно бели, красиво подредени в рамки по стените. Кева беше място с атмосфера. Притегателен пункт за безделните студенти, или тръпнещите кандидати за Натфиз.

В Кева можеха да се срещнат лица от историята на киното като Константин Джидров, художника на филма “Козият Рог”. Можеш да седиш на маса с човек от екипа, който е снимал “Тютюн”, говорещ с въодушевление за излъчването на Невена Коканова.

Веднъж запитах Митко дали има деца или семейство. За него това беше трудна тема. Поради лични съображения бе решил да остане без другарка в живота. Зад всеки един от тези артисти и професионалисти стоеше човек. Човек, до чиято душевност можеш да се добереш с няколко прости, но искрени въпроса. Да стоплиш, с чаша кафе и усмивка.

Изминаха години и Кева не е вече същата. Видях се с бай Слави и той сподели, че Митко вече не е между живите. Преди него си заминаха известния на фотографския свят механик Наско, който държеше ателие на ул. Граф Игнатиев. Замина си една епоха.

Сега всички прибягваме до цифровите апарати. Да, те щадят природата, защото не използваме филми и химия. Щадят нервите ни, защото разполагаме с толкова много кадри. Всичко е записано някъде виртуално и няма материално измерение. Няма отпечатък, връз хаотично пръснатите халогениди.

За Митко и Кева ще се сещам често. Надявам се в кафенето да се запази традицията и се организират изложби, доказващи че фотографията е едновременно документалистика и изкуство, отразяващо времето. Дано Кева не се превърне в поредното сборище на сноби и декаденти, защото рамките на съвременния морал и изкуство са силно размити.

Размисли след морето

Прибрахме се от морето леко грипави. Нощната кашлицата и пресипналото гърло бяха наши спътници поне седмица. И нещо остана в телата ни. Усещам се странно. Отпаднал съм и сякаш плувам из ежедневието, а то е изпълнено с толкова много задачи. Все пак се справяме.

Днес срещнах мой приятел и колега, психодраматист. Когато отворихме въпроса за здравето той сподели, че миналата година са починали осемдесет хиляди от сърдечносъдови заболявания и инсулт. Около двадесет хиляди, с диагноза съпътстваща вирусна инфекция.

Хората у нас умират от безхаберието на политиците. Умират, от високите цени и трудният начин на живот. Няма ден в който да изляза из София и да не видя няколко души, на различна възраст и не задължително от ромски произход, които ровят из кошчетата. Думата е мизерия. За мен душевна на управляващите, която води до материалната на останалите.

Пъплещите нагоре цени, световните конфликти, създадените пандемии, които апропо могат да водят произход от генетично манипулирани вируси. Всичко това звучи колкото конспиративно, толкова и логично, ако познаваме тъмната страна на човешкото съзнание.

В момента чета “Задочни репортажи за България” от Георги Марков. Онази България, за която някой се сеща с носталгия, но за която повечето не искат да говорят. Този период, епоха, в която се изродиха човешкото и моралът и сега берем плодовете. Не, че не е имало добри и достойни хора, но те в повечето случай са били смазани от тоталитарната машина, в чиято идеология са вярвали и заради която са умирали.

Времето е преходно, преходни са и човешките ценности на хората без морал. Понякога си задавам въпроса, доколко смислени са нещата които правя. Ако те помагат на останалите, ако ме правят по-добър и доближават до Бога, то тогава моята работа е смислена.

Възможно ли е модерните технологии да се използват за да заробят човека? Да изродят човешкото в него и създадат нови форми на зависимост? Като бързият преглед на заглавията, но не и отделяне внимание на съдържанието. Всъщност в момента не е модерно да се чете, да се вниква в дълбочина и да се мисли.

Модерно е да правиш каквото искаш (само с протекция). Някои наричат това “Свобода”, но за мен е планирана анархия, която цели израждане на обществото. Защото общество без личности, без семейства, без Бог и вяра, е обречено. То е като стадо, което се води към заколение.

Къде е спасението ни? Утре някой ще започне да пропагандира и срещу здравословния начин на живот, вероятно защото не е “хуманно” към бъдещото поколение. Ще разделя обществото на прогресивни технократи и консерватори, на каращи коли с ДВГ и електрички, на “фили” и “фоби”. А Бог над нас гледа, плаче и очаква да се обърнем към Него.

За храненето

Баба казваше „Турците не притесняват и змията, когато се храни или пие“. На Немски има поговорка – човекът е това, което яде (“Man ist das, was man isst”). И наистина ние сме силно свързани с храненето. Няма живо същество във Вселената, което да не употребява даден вид храна, или енергия.

Промених хранителните си навици преди години. Затова допринесе приятелството ми с хора, които се занимаваха с бойни изкуства и се интересуваха от личностно развитие. Станах вегетарианец на осемнадесет години, като в началото не ми беше лесно. Не знаех какво точно мога да ям и как да запълня образуваната празнота. Как да набавя нужните за тялото ми вещества.

В последствие открих богатството на вегетарианската кухня, която напълно засити моите нужди и вкусове. Мога само да изброя кашкавал пане, сирене по шопски, кюфтета от тиквички и множеството зърнени и бобови растения, които освен че са полезни, разнообразяват храната ни.

В хода на времето открих сред книги на Учителя Петър Дънов информация относно храненето и храната. За Учителя храненето е свещен акт за всяко живо същество, което има оздравителен и социален ефект. Всичко, което поглъщаме, влияе върху нашето тяло. Според Дънов определени плодове като ябълките например, спомагат за това да сме благи. Когато пък имаме трудност или лошо настроение е добре да ядем бавно череши.

Храненето ни свързва с другите. Ние приготвяме храна с вдъхновение и я споделяме с тези, които обичаме. Убеден съм, че това е един от най-добрите начини да покажем чувствата си. Самата храна приема нашето отношение, затова е добре да готвим с позитивна нагласа.

Баба много обичаше да готви, а аз стоях при нея в кухнята. Гледах я какво прави и се наслаждавах на ароматите които се носеха. Тя ядеше лука като ябълка, а чесънът бе задължителна част от кулинарния ѝ арсенал. Тя живя до 95 години, като вярвам че отношението ѝ към храната и това, че готвеше с трепет и желание за другите докато имаше сили, я крепеше на този свят.

Вкъщи не купуваме готвена храна. Не поръчваме и пица. От една страна това е свързано със средства, от друга – готвенето е умение за цял живот. То облагородява човека и го прави полезен за останалите. Спряхме кафето, чиито аромат обичам, но дразни стомаха ми. Заменихме го със зелен чай.

Съветвам Ви да намерите информация от книгите на Учителя относно храненето. То е един от стълбовете на Живота. Не само Дънов пише за храната, за важността от нейното подбиране и изцерителните ѝ сили. Ще намерите подобна информация в повечето книги за духовно израстване.

Съвременният човек, в епохата на Христовото съзнание, осъзнава важността на хляба. Символиката на умиращото се и възраждащо житно зърно. Защото само умирайки за старите ни деструктивни навици, можем да се родим за новия Живот. А той ще изисква друга култура на хранене и на отношение към храната.

Реалности

В Лидл поставиха машини, да си калкулираме сами покупките. И затвориха две или три от шестте каси. Сега нашето братя Българинът, а и временно пребиваващите у нас, въпреки че плащат с карти, кибичи на опашките с оператор. Всъщност мен ме обучи служителка на Лидл и се оказа много лесно. Пазарувам си, плащам си и си нося стоката, а немският концерн спокойно прибира паричките ми от картата.

Добре де, ама защо хората продължават да се редят на касите с оператор? Значи страхуваме се от промяната (в контекста на драмите от последните две години, аз също). Не можем да наругаем дигиталната везна, пък ако стане гаф я охраната ще дойде, или започнем отначало.

Всъщност Лидл пести две или три заплати от въвеждането на дигиталните каси. По средно 1800 лв бруто, си е 5-6 бона на месец. Освен това везната не греши, не се разболява, не може да забременее (освен ако не я ъпгейднат чудновато). Изобщо си е една консерва с дигитален дисплей, на която като ѝ спре токът иди се оправяй.

Сега сериозно. Усещам как ни вкарват в дигиталния коловоз. Започва се с отстраняването на хората от разни служби. Говори се за самодвижещи се влакове, автобуси и коли. Десетки, да не кажа стотици професии са застрашени. Е какво ще правят всички тези хора? Ами ще влязат във виртуалната реалност, разбира се!

В нея не е опасно. Не могат да те смачкат ей така до НДК, защото си съвестен пешеходец. Няма да те хване Кромид, или както наречем последния вирус-мутант, няма да оставяш и “въглероден отпечатък”. Ако ме питате мен никакъв даже. В бъдеще децата ще излизат от дигитални контейнери, ДНК селектирани, за да вършат удобната работа на прослойка хора и вегетират из виртуалната реалност, с очила на очите и сензори по тялото, докато самоизбраните, елитът, бродят по оредялата от човешко присъствие Земя.

Време е да се събудим. Време е да сложим спирачка на всичко това. Хората имат нужда от близост и общуване. Самият Живот е приключение, когато направим промяна и израстваме от нея. Когато работим с Тялото и Духа си. Когато пътуваме – на кон, с колело или семейната трошка.

Да, всички бихме желали да живеем по-екологично, по-природосъобразно и разумно. Самият капиталистически свят, обаче, е построен на принципа на консумацията. Като има консумация, брак, ще има и покупки. Питам се, как можеш да направиш кола за десетки хиляди, или домакински уред, която да не работи вярно десетилетия и да се налага да бъде спряна от движение?

И докато в Европа и отвъд океана хората ежедневно протестират, против социалните и медицински експерименти, нарушаването на конституцията и лобирането за военни действия, ние ще се хапем един друг, защото така е най-лесно. Само че по този път можем да осъмнем в реалност, в която сами ще потвърдим дори личното си унищожение. И точно в това тъмно и преходно време, може да изпъкне най-хубаво у нас, Човещината.

« По-стари публикации