Никога не давайте пари, когато Ви искат непознати. Давайте, само по свое желание. Иначе поощрявате лентяй и вагабонти.
Спомням си за случка от моето детство. Тогава ходех на училище с куфарче. Мислех си че съм възрастен, или просто исках да вляза бързо в техния свят. На костюми, вратовръзки, одеколон, зализана прическа и куфарчета.
В училището ми се смееха. Не ми пукаше особено. Смених ученическата чанта с куфарче и сякаш отивах на работа. Апропо учението не е ли работа?
С това червено кожено куфарче с хромирани панти, което имаше синя копринена облицовка отвътре и само една преграда, за мое съжаление, ходех на училище за даден период от време. Преди това се радвах на малкия наличен избор от чанти Мицокоши и Космик, продавани в ДетМаг.
Слизах на спирката на Централната Баня (да имаше такава в София и дано пак да има, на същото място. Де си кмете?!). Слизах и отивах в Електроимпекс, където работеше майка ми. Отивах в стола и си вземах ядене заедно с възрастните. Помня източен мъж с тъжно лице. Всички отиваха да ядат като на някакъв ритуал.
И наистина, който е прекарал повече време в търговски предприятия по времето на Соца знае че хората нямаха много работа. Клатеха си краката, сплетничеха. Обичаха да се събират в лафката, където почти винаги имаше Кока Кола (ако предприятието е от средна важност) и очакваха с трепет обяда. А той не беше нещо особено. Супа топчета, мляко с орис, пиле фрикасе, омразния за мен шницел и понякога нещо приятно вегетарианско.
На спирката при банята веднъж ме спряха две момчета. По-големи от мен с няколко години. Изглеждаха като безделници. Поискаха ми пари и мисля ме преджобиха. Дадох им каквото имах, ала не поисках помощ. Не викнах срещу тази несправедливост. А трябваше. Защото по онова време имаше Детска педагогическа стая, а да си имал работа с Милицията си беше петно.
Та тези гамени ме причакваха още няколко пъти, докато не скрих пари в чорапите си. После казах на майка ми. Тя много се разстрои и дойде с с нейна колежка, следвайки ме от разстояние. За съжаление гамените ги нямаше повече. Пък и аз смених маршрута.
Сега, години след тази случка, си спомням за нея. Спомням си че обществото бе безучастно, а пък аз вземах на игра действията на гамените. Само че това бяха пари дадени ми от родителите. Да си купя любимият хот-дог или сладолед Ескимо. А хранех два излишъка на нашето общество.
Сега, когато видя човек, който е годен да работи и проси се отвращавам. Отвращавам се, защото сам излязох да работя преди пълнолетие. Защото моята баба, баща и майка, никога не са протегнали ръка, ала са търсили начини да се справят. Защото негодниците и лентяите живеят на гърба на обществото и само нашия отказ може да ги направи хора.
26.11.2023 г.