словесни проблясъци

Автор: Георги Атанасов (Страница 1 от 53)

Бате С.

Бай С. надживя свои връстници, работещи в областта на киното и фотографията. С някой от тях, като проф. Румен Георгиев и Митко Хаджиилиев, се събираха всяка сряда в Кева, да похортуват. Бай С. беше винаги усмихнат, с лъскави очи, белнати зъби, вероятно закрепени към чене.

Имаше слабост към хубавите, компактни фотоапарати. Веднъж си закупи от мен малък Rolleiflex, не помня дали работещ на цял, или половин кадър. Беше щастлив да притежава този мъник. След време го видях с компактна, цифрова камера в джоба.

Бай С. имаше татуирана недовършена шестолъчна звезда на едната ръка. Може би на времето е имал любима от еврейски произход. Може би самият той носеше семитска кръв, или имаше свои лични причини. Все пак на времето да имаш татуировка си бе малко срамно.

В Западния Свят са татуирали каторжници. В концлагерите, където хората нямат име, но номер. Татуираха се и необразовани хора, принадлежащи към други социални прослойки и главно от ромски произход. По тялото и ръцете им можеш да прочетеш “Р. завинаги”, имаше също сърца, котви и др.

Сега хората се татуират, сякаш тялото им е платно, връз което могат да рисуват. Пардон, други да рисуват. Да го дупчат (пиърсинг), да го осакатяват, понякога безвъзвратно. А тялото, Тялото е свещено. То е дар от Природата, Бога и хм, знаеш ли бай С., с бялата ти коса, усмихнат и лъскави зъби, макар и фалшиви, щастлив бе ти, че имаше само една недовършена звезда…

Грабежът

Прочитам и чувам, че “народните” представители мислят да въведат още ограничения и такси на хората. Едното ограничение е, кола да не може да мине технически преглед, ако собственикът има задължение към КАТ. Това си е откровено безумие и изнудване.

Да приемем, че в едно семейство има автомобил, който се ползва от трима възрастни. В случай на направено нарушение, последното може да е извършено от един от шофьорите на колата, за което той носи отговорност. Защо намесваме превозното средство? Само ли се движи то, по пътищата?

Второто безумие, за което не съм прочел но чувам, че искат да въведат, е заплащането на такса за достъп до инфраструктура. Като питейна вода, ток и др. Т.е. не ползваш, но плащаш. Въпреки, че инфраструктурата вече е изградена, най-вероятно преди години, с народни или на общността средства. В този ред на мисли да попитам, не е ли редно доставчикът да плаща на сградата, че я ползва като територия за предлагане на своята услуга?

Така собствениците на ЕС могат да решат да събират такси от Софийска Вода, от НЕК, от доставчици на Интернет. Дори да блокират клетъчния сигнал и пожелаят да им се плаща за преминаването му през техния имот или сграда. Безумията и изнудването са насочени към малкия човек. Този, който може и без Интернет, без телефон, но не и без ток и вода.

Алчността е толкова безчовечна, толкова меркантилна, че обезличава пишещия “наредбата”, “закона”. Обезличава потребителя и облагодетелства една върхушка, мафия, съставена от паразити, които усвоиха структури, като достъпа до вода и електричество и сега се чудят как да доят Народа.

Питам къде е Комисията за защита на потребителя, или и тя е платена? Защо не надигне глас, против безумията. Против рекета, против трансхуманизма? Някой ще каже да си мълчим, да сме доволни че имаме ток, вода и че плащаме всеки месец завишени сметки. Не, с мълчане Човек не защитава правата си.

С мълчане са водени овците на заколение. С мълчане се наблюдава геноцид и ставаш неволен съучастник. С мълчане се приемат “закони”, “наредби” и “укази”, които уронват морала, както на институциите, които ги приемат и са въвлечени, така и на самия Човек. На масата, на избирателя на потребителя. Тази гавра трябва да спре.

Гаврата с наложените “Еко норми” за колите. Гаврата с наложените скъпи и не толкова ефективни, камо ли “зелени”, трансформатори на някои видове енергия, като вятърна и слънчева. Гаврата с превръщането на Човека от Божие подобие в ползвател. В дойна крава на корпорациите. В изтривалка за институциите, чиито служители се чудят какво да правят, но не и да вършат нещо градивно за Бога, Обществото, или себе си. Тази игра е жестока.

Пишещите правилата са трансхуманисти, жестоки безлични хора. Или може би не-хора? Наше право и дълг е да се борим против несправедливостта.

Разни гледки из София

Чета разни коментари, че писмото и четмото идело от Българите, колко сме дали (някога) на Света. Какви ученици имаме, печелещи състезания по една или друга научна или спортна дисциплина. Това добре, но нека споделя някои мои наблюдения върху съвременната младеж.

Магазин “Била” до НАТФИЗ. От “Кева” направиха бар. Шумен бар, пред който се събират всякакви индивиди, повече лъхащи на алкохол отколкото на изкуство. Спомням си как в това кафене се правеха изложби със стойностни снимки, на известни наши фотографи. Кева бе символ на НАТФИЗ, на Фотографията. Но да се върнем на Била.

Пред мен младежи, дългунести и две девойки. Възраст 16-17 години. Младежите вземат футболна топка, от тези юбилейните за първенството в Германия и я мятат из магазина, не уцелвайки коша в който е била поставена. На касата, след като ги питат дали бутилките вода, които носят, са от магазина. Те отговарят, че са закупени от друг магазин до Макдоналдс споделяйки “Знаеш ли че там струва три лева, една бутилка от 0.50 L?”.

Момичетата вземат гривнички за по три лева бройката и хвърлят монети на транспортната за покупки лента. Охраната я няма. Да попита защо не са оставили водите в шкафчетата? Касиерката се е свила и не прави забележка че ѝ мятат парите на лентата, като трохи на пиле. За мен, обаче, всичко това говори. За липса на уважение, на отношение към Другия и към парите.

На влизане в метрото виждам две момчета облечени в тъмни блузи и панталони. На гърба на едната блуза чета “Back to Auschwitz”. Запитвам се дават ли се сметка тези, понякога с дълги коси, скинари, какво се е случвало в миналото? И че от нас зависи ужасът да не се повтори. Ако ги попитам надали ще знаят къде е бил концентрационният лагер и кога е освободен.

Всичко това, заедно с ръмженето на мотори, пукането на “нитро” от лъскави коли, което не съм виждал в нито една Европейска столица, ме навява на мисълта, че нещо не се връзва. Не се връзва потомци на уж “велика цивилизация”, дала слово, светлина, наука и др., на Света, да се държат като гамени. Да нямат отношение към ближните си. Да нехаят.

“Птичка Пролет не прави”, казват хората. Да, има единици, които работят съвестно, спазват правилата, просто защото обичат реда. Защото уважават Другия. Така се гради Общество. Така се създава Култура. За тези, които са учили по един и няколко езика зад граница, които навлизат в политиката с желание да “управляват” знаем, че са били винаги привилегировани…

В края на изпита

За първи път ми се случва да ми поискат черновите, заедно с попълнения тест. Връчих листовете, по които освен нахвърляни думи, както и заготовка за писмената част, бях преписал и пасажи от текста, който четем с разбиране. Добре де, ако сред писанията ми имаше нещо лично? Карикатура на учителката, или дружески шарж на наш колега/колежка?

Мисля да поставя този въпрос следващия път. За мен да вземеш черновите на някого, наброските му, при условие че тестът се връща и остава у курсиста, е навлизане в личното му пространство. В начина, по който улавя нещата, мисли и гради своята стратегия. Ако това ще е предмет на взаимен анализ между учителя и курсиста – добре, но се съмнявам.

Това, което ме окрили по време на теста, което ме накара да трепна, но не знам дали по същия начин можеше да докосне и нашата учителка Французойка, бе мелодията на кавал. Тя се носеше към високите прозорци. Извиваше в познати ритми, проникваше в сърцето ми и въпреки някои особености или огорчения, стопляше Душата ми.

Шоколад

Под нас живее дама от Н. Кожата ѝ е тъмна, подобно на шоколад или абаносово дърво, характерно за континента, от който иде. Нейните родители пристигнаха на гости. Майката, леко пълна матрона облечена в цветна рокля, бащата, с риза, каскет и часовник, чиито светъл циферблат контрастира с цвета на кожата му.

Радвам се, когато нови хора идват да живеят в нашия блок. Учтиви и поддържани, макар че пристигат от друга страна. Какво ли си мислят за нашата София, с разбити улици, блъсканица, нервни шофьори и клаксони? Гледат ни с тъмните си, матови и благи очи и може би ни прощават.

Как да не приемеш човек, който бяга от война, от геноцид, от политическо преследване у дома си, в страната си? Всеки, който търси убежище, или по-добър начин на живот, трябва да е добре дошъл. Човешко е да го приемеш, да му помогнеш. Нечовешкото го виждаме. И когато лидерите на страни от ЕС роптаят срещу бежанците, изпращайки в същото време оръжие в точки на конфликт, ти ставя ясно че иде реч за отвратителен лобизъм.

Миене на улици

В миналото улиците се миеха тихо, може би винаги е било така. Работеше се без много шум, без да се вдига патардия. Не ставаше нещо невиждано. Сега полиция отцепва района, носят се “паяци”, от сутринта ти звънят от центъра за “Адска мобилност”. Само армията не се е включила…

Нормално е човек да си свърши работата. Тихо, усърдно, без да вдига шум. Този, който вдига много шум, няма време да работи. Той тщеслави. Хвали се парадира и лъже. Съвестният човек е като хигиенистката, която виждам методично да оскубва растения между плочките. Нищо, че пак ще пораснат.

Сизифов е трудът за този, който не оценява неговата полза. Трудът те свързва с другите, кара те да се чувстваш полезен. Принуждава те да учиш нови неща и да развиваш ума и тялото си. Иначе последните остават неразработени и виждаме как хората са склонни да ги използват по деструктивен начин, по разни странни шествия, жестоки състезания и др.

Ние и Природата

Има дни в които се чувстваш в единение с Природата. И точно бивайки сред нея, сред жуженето на бръмбарчетата, шарено-изписаните криле на пеперудите и доверилата се гъсеница, лазеща по твоята обувка, се чувстваш в едно с Цялото. С този късно-пролетен пробуден Свят, изпълнен с Живот.

И знаеш, че нищо лошо няма да ти се случи. Защото насекомите, птиците, змиите дори, Живата Природа, е разумна и когато някой ѝ се радва и обича, му отвръща със същото. Тя дъха, на зеленина, на свежест, на бистра вода и горски ягоди. Ароматът на последните е толкова наситен, че остава на пръста ти след часове.

Единствено гледките от Човешкия живот могат да те натъжат. Като тази, на двама възрастни, 60-70 годишни, почистващи монументална плоча, малък паметник със снимка на момче, до мантинелата. Природата дава. Иска да ѝ се довериш, да опазваш Живота, който е създала и ще пребъде и след теб. Този миг на доверие, на Единение, трае цяла Вечност.

23.06.2024 г.

Човекът – Сирак

Човекът, според мен, се чувства сирак в Слънчевата система. Той не знае своя истински произход. Търси из древни митологии и книги, из паметници, както из дебрите на науката, на Генетиката и Биологията, и се опитва да си обясни своето съществуване. Търси своя Баща.

В Библията пише, че Бог създава човека от кал. От пръст, от земя и му вдъхва Божественото си дихание, Живота, в него. Тоест сякаш Човекът е някакъв вид биологичен експеримент, който в даден момент е добил съзнание. След това Бог се смилява над него и го дарява с Другарка. Тоест дава способност на това същество да се размножава.

Оттук започва и “грехопадениято” или по-скоро възможността за въплътяване на духове в Човешки образ. Той е създаден по Божие подобие, което ни кара да мислим, че нашите създатели са имали подобни нам черти. И все пак биологичното създаване, съчетаването на ДНК, кръстосването на видове, е различно от създаването на Души. Това може само Бог.

Ние сме в процес на търсене, на повторно осъществяване на Връзката с Бога. Оттам и с всички други разумни същества, както в Слънчевата система, така и в нашата Галактика. Вероятно има и множество неорганични, но интелигентни същества, като Ангели и Архангели, чието място и йерархия в Природата тепърва ще узнаем.

Кой има интерес Човекът да бъде в неведение за своя произход? Знаейки че е Божествен, той не би се плашил от нищо. Би знаел, че неговата Душа произлиза от Бога, има определена мисия и ще се върне при Него. Разбирайки, обаче, че може да е плод и на генетичен експеримент на напреднали Същества, Човекът започва да си задава въпроси и се натъжава.

Например кои са тези същества. С каква цел са го създали? Защо в началото е бил еднополово същество, без възможност за размножение? Как са ограничили и определили продължителността на живота му? Човекът започва да си мисли, че е част от експеримент, чиято лаборатория е Земята.

И все пак Божественото, това, което ни кара да творим, да търсим и си задаваме въпроси, ще ни помогне, както да намерим отговори, така и да добием представа за цялата картина. Защото знаейки я, от една страна ще сме наясно със своя произход, а от друга, ще знаем и своето предназначение.

Човекът е Сътворец заедно с Бога. Може би и ние ще достигнем до етап, в който ще можем да заселваме планети. Да кръстосваме видове и правим хибриди. Да определяме продължителността на живота им и споделяме с тях знания. Ще бъдем Прометей за едни клети създания, поставени някъде по Пътя на Еволюцията.

Ние носим отговорност пред Живота, също както и нашите създатели. Защото той е свещен. Защото само чрез него еволюираме и успяваме да въплътим душите си. Да познаем тела и Светове. Да се върнем към Бога с нови преживявания и умения. А Той знае, промислил е и помни, всичко.

Когато училищата заприличаха на затвори

Спомням си как си играехме в училищния двор. Той се простираше до сградата на Статистическия институт, където минава тясна алея. С децата връзвахме левче или два на конец и го промушвахме през оградата. Поставяхме го горе-долу по средата на алеята и чакахме.

Когато някой понечеше да го вземе, ей така на шега разбира се, понеже оградата беше с големи процепи през които се виждахме, го дърпахме към нас. Докато един ден господин с лъскава обувка ни изпревари. Стъпи здраво върху левчето и го взе. Може да е имал нужда, или да е искал да ни научи, да не си играем с парите.

С времето винаги съм изпитвал носталгия минавайки покрай сградата на основното ми училище. Всъщност покрай всички сгради, в които съм се учил. Където съм срещнал Човечност, Топлота, Разбиране. Може би и Любов. Сега човек не може да припари до училищните дворове, дори да поиграе малко баскетбол. Щом училищата приличат на затвори, какво остава за учениците?

Животните и Хората

При последната ни разходка с Ради на Витоша ни следваха две котки. Поклащаха тела като тигри. Движеха се след нас по пътеките. Следваха ни неотменно, на десетина крачки. Понякога се промушваха между краката ни и се отъркваха. Радваха се и на други туристи, които подхождаха по-смело, вдигайки ги на ръце.

Животните са на този Свят да ни научат важни неща. Като да ги обичаме, да обичаме другите, да оставим да бъдем обичани. Да обичаме себе си. Те ни показват колко е важно и безвъзвратно времето, което прекарваме със съществата, които считаме близки. Време, което се изтича мимолетно…

Запитвам се кой има по-голяма нужда да бъде прегърнат, обичан. Да даде или получи Любов. Може би Човекът. Неговата Душа е склонна да живее в сянка и студ. Да се свива и обезверява. Да се мъчи. Докато песента на някоя птичка, топка косми с туптящо сърце и вирната опашка или верен поглед, не му стоплят Сърцето.

« По-стари публикации