За мен желаните вечна Пролет или Лято са дошли на Земята. Това се случва със засилената активност на Слънцето и означава влизане в Нова Епоха. Затова и тъмните сили, държащи в окови този Свят, се стремят да го затъмнят. Да провокират страх и омраза, да настроят хората един срещу друг. Защото тяхното време в тази Вселена изтича…
Автор: Георги Атанасов (Страница 1 от 56)
В периода 21-23 Септември се проведе събитие, с голяма важност за пишещите, четящите и интересуващи се от научна фантастика, фентъзи, футуризъм и магически реализъм. Това бе Булгакон 2024 г., организиран с помощта на различни институции, които не благоволиха да изпратят свои представител, но с ядрото на клуба по Фантастика “Иван Ефремов”.
Гвоздей в програмата бе представянето на клуба. Неговата история, все по-малкото, за жалост, останали живи членове след неговото основаване през 70-те години на миналия век. Възможността да се дискутира свободно по теми, на които не се е гледало с добро око и политическият чадър, осигурен от някои членове. Това бе дълго изложение в което се включваха различни настоящи и бивши активисти на клуба, поели по различни житейски пътища.
Членовете споделяха мнение, че в клуба за срещнали изключително ерудирани хора като Иван Пунчев и Стефан Найденов, работещи в посока “Самоизграждане на творческата личност”, които са се превърнали в техни наставници. Инициативата и нейните проявления в други градове на страната, са станали ядра на свободно мислещи хора, които са приложили наученото на практика, например в сферата на образованието.
Направи се паралел между клубовете, от които са тръгнали революционни идеи и тези, за научна фантастика, обединяващи интелектуалци, учени, писатели и любители. Търсенето на Истината, възможните сценарии за бъдещето, критиката на системата, са възможни в една подкрепяща среда. Споменаха се имената на Кубрат Томов и Владо Терзиев, който са изследователи както на Метафизичното, така и на скрити за ползване в широк мащаб от Човечеството, технологии.
Клубът е бил и е все още среда за любители на научната фантастика, Прогностика, Евристика и Футуризъм. Теми, все по-важни за Човека в днешни дни. Закърмени с творбите на Братя Стругатски, на Станислав Лем, обкръжени от ерудити, търсещи Истината чрез словото, чрез въображението и чрез личностното развитие, членовете от миналото и днес се срещнаха.
Важно в миналото, както и в настоящето, е насърчаване на самостоятелното мислене. Търсене на причините в дълбочина. Изследване на проблемите, които засягат както Личността, така и Обществото. Научната фантастика и поглед насочен към бъдещето, базиран на нашите познания в настоящето, на нашите надежди, или страхове.
* * *
Започнах моето пътуване из Булгакон 2024-та с презентацията по темата “Ранната латиноамериканска научна фантастика”, от Николай Тодоров. Представянето беше на академично ниво, стегнато, с много препратки, но не чак толкова, че слушателят да се изгуби сред тях.
Бяха засегнати основни направление на научната фантастика в тези страни, които съчетават в себе си желание за национална принадлежност, митове, религия, поучение и мистика. Тук се спомена и разпознах любимия си жанр – Магически реализъм, в който съм нарочен, че пиша =) Характерни са още пътеписи, апокалиптични визии и алегории. Бяха цитирани произведения, които човек би искал да намери и прочете. Изобщо заслужава си тази презентация да се чуе, а записките по нея да бъдат набрани.
Ще споделя някои от авторите и произведенията, които бяха споменати – Едуардо Омберг (Арж.) с “Олимпио Питанго”, Орасио Кирога (Уругвай), Хосе Мария Аргедас (Перу), с “Дълбоките реки”, Клементе Палма (Перу), с “Гротесков роман”. Лекторът, сам боравещ с Испански, вероятно и с Португалски, сподели че е превеждал някои от произведенията на авторите.
След това присъствах на представяне на сайта за филми от Далечния Изток Eastern Spirit. Това си беше маратон по анотации на филми, заедно с показване на постери, който някак си изтърпях. Критиката ми към водещата е, че ни заля с информация и така и не разбрахме дали става дума само за форум, или и за сайт с пиратски филми.
Йън Макдоналд ни говори за “Дългото сега”. Наистина се опитвахме да разберем какъв е смисълът да се прави часовник, който отмерва 1 минута на 100 години. Или пък орган, чието произведение трае 600 години. Даже го има наличен като поток от звуци в Интернет. За Йън, смисълът е да виждаме бъдеще за Човечеството, което би съществувало и тогава, за да поддържа тези устройства. Като цяло това са скъпи проекти, чиято практическа работа не може да бъде оценена в рамките на един човешки живот.
Димитър Нейчев говори за Еволюция на разума във вселената. Това бе крайно материалистична теория, в която човекът “еволюира”, прехвърляйки съзнанието си в машини. Работата бива възложена на автоматизирани модули, които могат да произведат всичко, без да се уточни откъде ще добият материална суровина. Огромна машина съдържа копираните съзнания на хората, като се захранва поставена в междупланетното пространство.
Тук бяха изключени всякакви човешки чувства, мисли, нужди. Беше изключена дори самата Природа, която стои в основата на Еволюцията. А последната се базира на биологично разнообразие и възможност Душата да се вселява и преживява в различни тела и на различни планети. Разбира се това е моята гледна точка. Трябва да отбележа че подобна теория, за автомати – репликатори, бе представена на предишния Булгакон от писателя-фантаст Николай Телаллов.
В Неделя Жоро Пенчев говори за мистицизма в научната фантастика. Въпреки добрата си подготовка авторът не засегна видни произведения като Фауст, например. Също така пропусна важно звено, а именно, че мнозина писатели в своите творби търсят смисъл на Човешкия Живот, именно в мистичната връзка на Човека с Бога. Пример за това е “Сидхарта” на Херман Хесе и изобщо това е водеща тема в неговите произведения. Подобни размисли има и във “Война и Мир” на Толстой или Махалото на Фуко, на Еко.
Изобщо насочвайки се към материя като езотеричното, мистичното и метафизичното изследователят трябва да бъде внимателен. Тези теми са били източник на вдъхновение за шедьоври в областта на изкуството и усещането и търсенето на връзката с Бога, са били в тяхната основа.
Магическото и мистичното ни привличат, ала малцина автори могат да ги вплетат по такъв начин, на такова високо интелектуално ниво, или пък в емоционална дълбочина, че да могат да докоснат читателя. За това се изискват ерудиция, чисто сърце и досег с Духовния свят.
За презентацията Еволюцията на индийската научна фантастика от Ардра Кумар мога да кажа, че звукът бе лош (трябва да се говори по микрофон), акцентът на презентаторката бе силен, което влоши нещата. Общо взето двама трима души се опитвахме да разберем откъслечни думи.
Кънчо Кожухаров говори за смъртта на виртуалната реалност. За него, това представлява всеобщият упадък на нивото на езика и културата и оттам, възможността на читателите и пишещите хора да създават качествена визия за живота. Той засегна важна тема за отговорността на пишещия човек.
За презентатора има праг на насищане достигайки до който можем да отидем на следващото ниво, въпросът е в каква посока. Ако прагът е насищане с ниска култура, с насилие и простотия, вероятно ще търсим дъното и обратно. Възникна полемика относно създаването на текстове с програми и до колко това е етично и коректно спрямо писателите.
От една страна се явиха защитници на авторите и техния интелектуален труд, от друга, почитатели на съвременните технологии. Възниква сериозният въпрос, каква стойност има текст, създаден без да докосне автора. Без да е осмислен, почувстван и преживян. Според мен никаква.
Калин Николов, самият художник, говори за редица творци работели в сферата на изобразителното изкуство и оставили след тях творби, които можем да счетем както за полет на въображението, така и за алегорични. Той спомена за художниците на списание Космос, за творци работели в България и чужбина, за низвергнати по политическа причина автори.
По време на Булгакон 2024 имаше изложба, на която можеха да се видят творби на наши художници абстракционисти, модернисти и творели в областта на фантастичния рисунък. Имах щастие да се докосна до някои от тях, като до творбите на Васил Иванов например.
Лекторът ни поведе от алегоричната рисунка на младия Илия Петров, през търсенията на съвременните български абстракционисти. На илюстратори като Борис Ангелушев, създал шапката на сп. “Космос”, рисунките за рубриките и подбраните в него разкази, от дарувани наши художници.
Заедно с Koji представих сборника си Роса. Имаше десетина души, като получих подкрепата на моите близки. Радвам се, че получих пространство за четене и споделяне на моите идеи и разкази с публиката. Също така успях да се видя с приятели, като те и хора от публиката, си закупиха книгата.
Привечер чухме презентацията на Иван Крумов, който сподели своя опит в издаването на книги в началото на XXI-ви век. Недоверието на читателя към български автори, или пък желанието да чете и поглъща повече чуждестранна литература, независимо от качеството ѝ, водят до опити за издаване на сборници, за чиито разкази писателите не получават хонорар.
Тази практика продължава близо десетилетие, но не се увенчава с успех. Остават неиздадени творби на наши и чужди автори, някои от тях преведени. Издаването на книги среща сериозни проблеми по отношение на тяхното разпространение и заплащане, в лицето на някогашното “Книгоразпространение”. Лекторът изяви готовност да предостави файлове, в случай, че някой реши да продължи неговото дело и издаде книгите.
През последния ден се оформи интересна дискусия с участието на Ники Пеев, Емил Минчев, Андрей Андров, Марин Трошанов и Елена Павлова. За това как се съграждат светове, които трябва да стъпват на някаква логика. Да не подценяваме ума и чувствата на малкия читател, пишейки за деца.
Как показваме свят, който не познаваме, тръгвайки от познатото и колко е трудно, понякога, да опишем дори него. Майсторството на писателя да създава пълнокръвен свят, се школува в хода на времето, но то стъпва и върху правила, като наблюдението и логиката са винаги от помощ.
Споменаха се пиковете в творбата, нарастващото напрежение, чиято кулминация принципно очакваме в края. Все пак това не е твърдо следван модел. Писател може да изложи края и след това разкаже историята на читателя, което според опита на Емил Минчев, е трудно начинание.
* * *
Булгакон 2024-та завърши в приятелска атмосфера. С обща снимка на участниците. С обещания да се видим отново. С характерната разпродажба на книги. Получих сборник – награда, като за моя изненада открих че разказът ми “Самодивско лято” е намерил място в него. Обсъдихме възможности за подобряване онлайн присъствието на клуба по Фантастика, Прогностика и Евристика Иван Ефремов и очакваме нови срещи с членовете.
Казват, че когато кръстоносците “освобождават” Светите места, избиват всички в Йерусалим, които не са християни. Как са ги разпознали, не знам. Да си Християнин не означава само да носиш кръстче.
В сегашни дни Йерусалим, Светите места, отново са тема на спор, на избиване, на геноцид. Само че Новият Йерусалим, за който говорят пророците, не е място, за което може да се воюва. Не е земя, за която някой може да има претенции.
Новият Йерусалим се съгражда в Душата на всеки, разбрал думите на Учителите на Човечеството. За него всеки Човек е брат, независимо от расата или неговата религиозна принадлежност. Новият Йерусалим се постига с Мир, Мъдрост и ценене на Живота.
Екстремисти на власт е документален филм на Arte. В него се разглежда съвременната политическа ситуация в Израел. Идването на власт на В. Натаняху, обграждането му и съюза на премиера, с крайно десни националисти, които симпатизират на терористи, подклаждали погроми срещу палестинците и чиито интереси включват цялостното изселване на последните и разширяване границите на Израел, в старозаветен вид.
Учени, работещи в тайните служби, ангажирани с политиката и историята на Израел, както и близки на една от заложниците взета на 7-ми Октомври, споделят своята гледна точка. За хода на историята, за възникналото във времето разделяне на обществото и поетапно маргинализиране и изселване на палестинците. Какво се случва в съвременен Израел?
Дали стъпило на хилядолетни писания и алегории правителството може да има претенции към територии и къде остава хуманността? Къде е границата между това човек да бъде в Мир с близките народи, да прояви толерантност, запазвайки своята идентичност и да прояви национализъм, граничещ с идеологичен нацизъм? Филмът хвърля светлина върху тези и други въпроси.
Какво ми хареса най-много във В. ли? Ами басейнът. Хотелският комплекс беше наблизо, макар и с ужасно изоран път. Луксозни къщи, ала достъпът до тях е труден, с риск да си счупиш колата. Затова с Ради минавахме близо километър пеша, като дори веднъж установихме спукана тръба. Водата, питейна студена вода, извираше под асфалта.
Как да опиша В? Ами като град с множество минерални басейни, скъпи хотели, но и достъпни къщи за гости. Ужасно нетолерантни шофьори с разградска регистрация. Намерихме ресторанта с най-бавно обслужване, но затова пък с вкусни спаначни кюфтета и пица, носеща името на града.
А градът… Като се разходиш до изкуственото езеро и тръгнеш по пътеките нагоре, или път до Стария Чарк, стигаш бели камъни, в които са изсечени думи свързани с явки, революционни съюзи и други подобни работи. И си стоят, както и паметникът на Вела Пеева. Как да обясниш на чужденците, че страна членка на ЕС, уж европейска, напреднала, е обвила знамена около паметник на човек, който в днешно време бихме нарекли терорист?
И дойде девети Септември. Ден за който не говорим, но той сам за себе си. Чиито рани и мъка ще носят не едно, но няколко поколения. През изминалите два дни небето бе синьо, чисто, покрито с естествени облаци. На девети запръскаха, небето бе прорязано от ивици с “прах от Сахара”, щедро бълван от самолети. Прибирайки се към София градът бе обвит в сиво кълбо.
Басейнът. Макар и не много дълбок и с хладка вода успях да се отпусна и поплувам. Така, както мога. Както ме е учил Н. Той е добър инструктор, може би аз лош ученик. Все пак да знаеш Н., че успях да се отпусна и даже минах няколко пъти басейна по късата страна под вода, с едно вдишване. С Ради се спуснахме по водна пързалка. Мисля че и на двама ни беше за първи път.
В. е връщане за мен назад във времето. Със съпругата ми повъртяхме педали на водните колела. Някои от тях бяха с оформени отпред делфини. В езерцето на парка К. имаше пъстърви. Отстрани гледаха хаймани, а пък отдаващият колелетата показа уважение и галантност. Не успяхме да опитаме закуски от новооткритата баничарница.
За сметка на това пихме боза в Ю., където блага забрадена дама със сини, ясни очи, ни упъти към язовир Б. В двора ѝ се бореха котки – вероятно син и баща. Сърцето ми трепна, понеже баба имаше котарак с подобна окраска. Замислих се и за Кира – колко би било добре, да имаше малки.
В. лежи в сърцето на Родопите. От другата му страна го е затиснала и пази величествената Рила. Водите (а и парите), се стичат към това малко градче, с необуздани шофьори, с меланхолични туристи, с чужда понякога реч и водни пързалки. Гората и близко и те чака, като из нея можеш да видиш земляци. Било то софиянци, от В., или просто българи. Личи си че е обичана, а въздухът е толкова омайващ, така избистрен от иглолистните дървета, че е цял грях това, което се случва в небето. А то се случва и вече знам, че Есента иде, когато отгоре бъде поръсено…
Замислям се, че човек огражда, скрива нещо, когато върши престъпление. Така са били набутвани евреи, цигани и политически противници на Фашизма, в концлагери. По този начин са били избити и противниците на тоталитарната власт у нас. На острови, в гета, далече от очите на хората. За да не се вдигне Обществото, да не се отврати и живее в илюзия.
Вчера, докато режеха дърветата на ул. “Опълченска”, се сещах за романа на Борис Виан “Сърца за изтръгване”. В него имаше дървета. Докато се извършваше тази скрита и оградена с жандармерия сеч, не се появиха журналисти от нито една медия. Минувачи снимаха отдалече, респектирани от до зъби въоръжената полиция. Сякаш там имаше терористи.
Срамота е за медиите, че отразяват нещата избирателно. Срамота е за Човечеството че в 21-ви век не заема позиция, срещу престъпления насочени срещу самото него, срещу Обществото, срещу децата. Защото там, където не се допускат журналисти, където няма прозрачност, където дори се избиват репортери, както е в момента в ивицата Газа, няма демокрация, но терор.
От няколко дни сутрин бучи моторна резачка. Викам си, сигурно правят покрив и се радвам, че градят хората. Само че не, уви. Друго се прави. Минавам по Пиротска и гледам жандармите на опашка за дюнерите, а още няма обяд. Оградили кръстовището с ул. Опълченска а оттам иде вой на резачка. Движат се тежки самосвали, спрели бронирани бусове, чудо.
Минавам покрай наблюдатели и чувам, как мъжът споделя че живее в квартала от края на 60-те години. Дърветата са били там. Стари, големи кестени, които сега падат безмълвно, скрити зад гофрирана ламарина. Полицаи повече от протестиращите отпреди няколко седмици пазят, не знам с каква съвест, защото в момента се извършва престъпление.
Ако в миналото жандармите са пазели от престъпници, в момента те пазят престъпника. Този с резачката, с проекта за трите платна, със строителната фирма. Защото за него едно, две, десет дървета не означават нищо. Човешкото здраве не означава нищо. Човешкото достойнство, също.
Защото като унищожаваш дървета, унищожаваш освен клетка от белия дроб на града и цял биотоп, обиталище на птици и насекоми. И ако днес Обществото, ние, позволим да се режат безогледно дървета, то утре същите тези управляващи ще продават на нас и децата ни “чист въздух”.
Говоря си с приятел и си мисля, Боже, ако в миналото богатите хора, фабриканти, банкери и други са дарявали на Обществото, ако така наречените “комунисти” въпреки всичките си престъпления поне пожалиха част от градските паркове, че са и садили, днешните техни издънки на ръководни и други места, за пари и душата си биха продали.
Si vous mettez un clown sur un trône, il ne devient pas un roi, mais il transforme tout le royaume en cirque. Ça résume la situation politique en France.
Ако поставите на трона шут, той няма да стане крал, но ще превърне кралството в цирк. Това обобщава политическата обстановка във Франция.
Коментар от YouTube.
На база този коментар си задавам съществува ли Стокхолмски синдром по отношение на връзката Народ – лидер? Сякаш хората приемат и дори изпитват мазохистична радост да бъдат ръководени от нисички комплексари. Бонапарт, Хитлер, Макрон. Да споменавам ли още? Сами се сещате. На изток и на запад, все хора с патологии. Отвъд Океана и сенилни. Кукли на конци, които изпълняват ужасно поръчение, въвеждат хората в разкол, свърват някоя друга мизерия и се оттеглят в забвение.
Наполеон праща на сигурна смърт десетки хиляди французи, германци, поляци, цветът на Европа. Хитлер прави същото, само че с милиони хора. Макрон потопи Франция в размирици, огън и упадъчен морал. Човек който не желае да пусне властта, въпреки че не може да ръководи страната. И как може човек да се довери някому, чиито лични отношения будят сериозни въпроси. Който се държи инфантилно. Който разделя обществото.
Истинският лидер поставя главата си в името на групата. Ако е президент, на Народа. Ако е треньор, в името на благоденствието и успеха на своите ученици. Де са тези политици? Политици, желаещи доброто на нацията. Политици подкрепящи демографското развитие, националната култура и идентичност.
Някой ще каже Европа е мултикултурална и т.н. Културата съществува именно заради това, защото има различие. Различни гледни точки, различни езици, облекла, религия. Това дава възможност за мултикултурализъм. Смешно изглеждат тъмни брадати субекти, които по плажовете в Гърция се опитват да говорят лош Немски.
Култура, връзка с народа, с психологията на една нация това изисква отдаденост, познание, връзка. Всичко друго е поза. Страдаме ли от Стокхомски синдром? Ние българите, които ни управляваха десетилетия престъпници, кой с, кой без образование. Хора с каскети и ръце, оцапани с кръв. Трябва ли човек да се примири? Не трябва. Този, който върви срещу благото на една нация не е само шут, защото не става дума за шоу. Става дума за престъпление и национално предателство. Защото хората имат нужда от Мир, от достойни лидери, готови да дадат живота си за тях.
Какво е общото между спортните уреди и Литературата? Отиваш в края на работния ден, да разтовариш малко, или пък да се натовариш. Да трансформираш физическото усилие в позитивна енергия, която да повдигне духа ти. Да забравиш проблемите и да се почувстваш по-уверен.
И чуваш, как младежи, които се справят добре на лостовете, говорят за книги. Споменават се заглавия като “Братя Карамазови”, “451 градуса по Фаренхайт”, “Повелителят на мухите”, “Моби Дик”, “Дюн”, “Граф Монте Кристо”,, “Робинзон Крузо”. Спори се кой е най-добрият български роман. Подхвърля се “Тютюн”, само че литераторите не били единни по този въпрос.
Сещах се за “Жените на Варшава” на Георги Марков. Младежите обсъждаха творчеството на Вазова, че той е писал като човек с пари и стиховете му се различават коренно от тези на Яворова. Че политическата обстановка е диктувала линията на писане през годините на социализма в България. При все това, мисля си аз, имаме гениални творби на Димов, Вежинов, Хайтов.
Едно от момчетата е натурализиран Българин от Украйна. Прави добре неравни лицеви опори. Има добре изваяно, макар и нисичко тяло, което млада дама, живееща в Англия гледа замечтано. На нея проверяват произношението ѝ и се чудят как не харесва изучаваният там Голдинг. Всъщност в книгата е описан социален експеримент.
Мисля си, че с такива младежи клетата България има бъдеще. Макар и някои от тях да са чужденци, но я считат като втора родина. Други ще заминат или вече са заминали за странство. Там ще си спомнят високо-интелектуалните разговори, водени сред мръсничкия парк. Първите целувки, идеализма, Любовта. Сравнението на 1984-та на Оруел с тоталитарния режим някъде…
Преди време засичах в градинката една млада жена, с черна дълга права коса, ниска на ръст с тъмни, замечтани очи. Правеше ми впечатление, че отделя много време на детето си. Че е с него в парка, че си играят, че не му се кара или вика. Изобщо, че имат силна връзка.
Жената сякаш странеше от другите. Не съм я виждал в шумна компания, нито с бира или цигара в ръка. Бе неотлъчно до чадото си, като вероятно е открадвала по някой миг да почете, ала си личеше че се радва да е с детето. Да имаш дете, да му се радваш и да му отделяш време е благословение.
Днес с радост установих, че дамата е отново благословена. Разменихме погледи, като съучастници, споделящи обща тайна. Може би тя се почуди къде е нашето куче. Вероятно се е досетила. Аз пък ѝ благодарих за това, което ме научи от разстояние. Какво е да си родител за пример.