словесни проблясъци

Категория: Конкурсни

Краят на Света

Криех се между изпадалите тухли. Стените бяха оголени и човек можеше да се нарани на изскочилата арматура. Намирах се в летището на Л. Най-желаната цел и за двете страни. Самото летище беше съсипано. Ала бе символ за тези, които го владееха, защото означаваше победа.

От летището снайперисти стреляха по хората в Л. Ей така за сплашване, кеф или просто от скука. Най-голямата грешка е да дадеш оръжие в ръцете на престъпници. Ние също станахме такива, но по неволя. Куршум изсвистя покрай ушите ми и се сплеска в стената. Снайпер, голям калибър. Мазилката се отрони заличавайки надписа “В. беше тук”.

През последните няколко години ни подготвяха за края на Света. Първоначално чрез „пландемия“, или модифициран по изкуствен начин вирус. Въпреки забраните за биологични оръжия. Въпреки клетвите на лекарите, инжектираха течности в хората водещи ги до болка, безплодие и смърт.

После започна военният театър. Просто не успяхме да се окопитим. Да си стъпим на краката. Икономиката рухваше под нас. Плашеха ни, че няма храна, няма горива, няма бъдеще. Страхът е основното оръжие на врага. Ала кой бе врагът?

Краят на Света настъпваше, когато бездушните се вселиха у хората. Те нямаха определени цели. Земята им харесваше като дестинация, в която можеха да организират ужасни забавления като насилие, изтребване, манипулация на климата и др. Изобщо гледаха си кефа.

Приближих се към изхода. Миришеше на пикня. Наведох и започнах да пълзя. Пред мен се откри парче синьо небе. Разузнавателен дрон летеше в моята посока. Прицелих се с ръчното ЕМП. Въздуха потрепери. Дронът се завъртя за миг и превърна в купчина желязо.

Снайперистът се усети че съм още тук и обсипа прикритието ми с куршуми. Чу се гръм. Бързо вдигнах решетка на пода и се вмъкнах в канала. Касетъчна бомба. Знаете ли какво е това? Взривове пълни с осколки, които продължават да гърмят верижно и късат тялото ти на парчета.

Бомбата се разби върху остатъка от покрива и чух серия от взривове. По гадно е да те покосят с фосфорна ракета. Лежиш и си гледаш телевизия на Нова година. Гледаш как летят фойерверки в небето и си мислиш, че някой празнува с теб. Не, всъщност докосвайки покривите снарядите пламват и се стичат като лава. Из къщите излизат хора – живи факли, търчащи из улиците. Някои се хвърлят в реката, други в кладенци. Фосфорът е силно токсичен. Само да вдишаш изпаренията и можеш да загинеш в жестоки гърчове.

Реших да отстраня снайпериста. Газех из лайната в канала. Стъпвах върху куртки, каски, остатъци от хора и плъхове. Пълзях под земята за да стигна другата част на сградата, използвайки канализацията на летището. Може би бях видял някъде негов план. Интуицията ми казваше, че вървя в правилна посока.

Защо започнахме да се бием ли? Спомням си как първо ни забраниха да влизаме в парковете. Да ходим из планината. Как ни гонеха с мегафони. Как искаха да сме разделени. Разхождах се като партизанин със сина си и той ме попита, достигайки обелиска с петолъчка в парка, защо този паметник е тук.

Рекох му, защото е символ. На победа, на настоящето. На миналото, което не си е тръгнало, но жигосва и бележи живота ни. Не, че в него не е имало достойни и добри хора. Сякаш живяхме години наред в сън, за да ни събудят жестоко сега.

После ограничиха правото ни пътуваме, ако не сме имунизирани. Да караме колите си, за които сме спестявали с години. Наложиха ни да ползваме източници на ток, които не бяха ефективни и доведоха до енергиен колапс. Настана глад и мизерия. Хората мародерстваха селяните, които разполагаха с единствения източник на здравословна храна.

Видях го. Носеше кафявата каска на Атлантиците. Имаше черни очила и пушка с оптичен мерник. Усмихваше се показвайки едри зъби, с голямо разстояние между тях. Отпиваше кола от кенче, като от време на време допираше говорителя на радиостанцията до ухото си.

Бях на около два метра под снайпериста. Навън беше истински ветрилник. Намирахме се недалеч от един мемориален комплекс, в памет на сражения от последната война. Сега там стърчаха обезглавени статуи. Какво правех толкова далеч ли? Нашата страна я нямаше вече на картата.

Поредният ужас бе да кръстосват небето и да ръсят отрова. Отрова, попиваща в семената и плодовете. Доматите почерняваха. Зелките се спаружваха. В нашата страна Б. настана глад. Водата, нещо с което се гордеехме, бе отровена. Не можехме да живеем в родината си.

Питах се кой е виновен за всичко това. Тогава разбрахме за демоните. Живееха у всеки. Хранеха се с агресията и страха. Насърчаваха насилието. Обичаха смъртта. Ненавиждаха живота, въпреки че той им даваше сили. И сякаш някой, нещо, влизаше в съзнанието на хората и ги променяше. Не винаги към по-добро.

Разбрахме за “обсебените”. Не знаехме дали са хора, или не. Знаехме само, че не желаят доброто на Човечеството. И кой разумен човек, би направил нещо лошо другиму? Не, приемниците на демоните и тези, които влизаха в съзнанието на хората и ги управляваха, не можеха да бъдат хора.

Установихме, че много от управляващите просто не са себе си. Лошото е, че не знаехме откога не са онова “аз”, Човекът, който е бил роден, кърмен от майка и живял на този Свят. Затова решихме – ако не можем да ги излекуваме, ще ги заличим.

Внимателно повдигнах и преместих решетката с длан. Боецът бе почти обърнат към мен с гръб. Целеше се и даваше изстрели. Набрах се на пръстите на ръцете. Тренировките в миналото се отплатиха.

Изскочих от прикритието си целият покрит с лайна и мръсотия. Изревах – това стресна снайпериста и го накара да се обърне. Насочих зиг-зауера към тялото му и дадох два бързи изстрела. Той се сгърчи от болка. Беше с бронежилетка. Третият изстрел дадох в главата. Куршумът отскочи от каската му.

Хвърлих се напред с боен вик. Извадих ножа и се опитах да наръгам мъжа в шията. Очилата му се свлякоха огънати на земята. Той държеше ръката ми. Усещах как силите му го напускат. Ножът ми вече одраскваше врата му когато за миг се вгледах в очите му.

Бяха сини, почти сиви. Имаха кафяви пръснати точици около зениците. Бяха широко отворени. Тогава плъзнах поглед по лицето и рижата брада. Тези черти, ми бяха познати.

– Игор! – извиках извън себе си. Другият се сепна.
– Георгий, Вие ли сте?

За миг си спомних, как куршумите на Игор посипват къщите в Л. Как старци падат като покосени. Как дечица търчат из улиците и крият с часове от падащите бомби. При тези мисли ми се искаше да натисна ножа. Представих си как демоните ще отлетят от Игор размахвайки криле.

И тогава ги видях. Черни и зловещи. Те се облизваха очаквайки кръвта. Танцуваха и виеха предвкусвайки смъртта. За миг душата ми се извиси над летището, над града, над цялата Земя. Тя бе покрита с Демони, които обикаляха усмихвайки се, около всяка болка и смърт.

Слънцето погали страните ми. Хвърлих ножа на земята. Игор ме гледаше смутено. Изправих се и му подадох ръка. Той я пое колебливо и стана. Гледахме се в очите. В един момент и на двамата ни засмъдя. Смеехме се и плачехме едновременно. Прегърнахме се силно.

И тогава някой стреля, ала куршумите сякаш отскачаха от нас. Две фигури. Двама войни, носещи различни знамена на ръкавите си и еднакви маскировъчни дрехи. Двама души, прегърнали се братски. Огледах се. Демоните се изпаряваха, стривайки се на златист прах.

Около нас всичко бе зелено. В небето летяха птички, а то самото бе толкова синьо и чисто, каквото го помнех от моето детство. Мъхове и лишеи запълзяха по разрушената постройка и я обвиха в зеленина. Листа се поклащаха подети от вятъра. Навън се чуваше детски смях.

– Игор, скъпи ми Игор дали не сме сънували?

Той ме погледна със сините си очи.

– Какво сме си говорили някога, драги ми приятелю? На този свят му е нужен мир. На човекът е нужен мир. Тогава всичко ще е наред.

– Да, Игор – отроних стискайки ръката му. Этом Мире нужен Мир!

София, 21.05.2022 г.

Посвещава се на бъдещето и Мира.

Этом Мире нужен Мир! (Мир е нужен на този Свят! рус.)

Книгата е Любов

Открих първата си любов между кориците на книгите. Не тази, която ме дари с детска целувка и вярваше на всяка моя дума, следейки ме със светъл поглед, а Любовта на душата си. Защото да мечтаеш, да съпреживяваш, да се вдъхновяваш, но и да страдаш с другите, е начин да обичаш.

Любовта към книгата е и любов към езика. От малък учех чужд език. Баба ми пък ме учеше на четмо и писмо. Само и единствено прегръщайки собствения и чуждите езици и разбирайки значението на думите в контекст и дълбочина, можем да оценим текста който четем.

За мен да видя четящ човек е откровение. Знам, че този човек, било то млад или стар е сам, но не и самотен. Той е в досег, както с необозримия вътрешен свят на живелия някога или съвременен автор, така и e дал порив на своята душевност. Да се вихри, да се идентифицира и разширява.

Четенето на книга е самотен акт, но дава богатство на душата. Понякога то е толкова голямо, че желаем да го споделим с другите. Затова дърпаме хората настрана, шепнем и споделяме радостно, откривайки нова книга или автор. Лично съм на мнение, че последните ни откриват сами, по магически начин.

Книгата и Словото са едно. Те се крепят на езика на Любовта изразени с думи. Да пишеш също е израз на Любов. И пишеш толкова красиво и пластично, колкото Любовта може да се изрази чрез теб. Затова е необходимо да ѝ дадем време. Защото в света на идеите Любовта е могъща, ала у човека трябва да израсне.

Независимо дали четем на таблет, на телефон или на хартия, ние се свързваме с хора, които вероятно вече не са сред живите. С автори и места от други епохи. Красотата на книгата е, че колкото по-искрен и можещ е авторът, толкова по-обективно и меродавно звучи словото му.

Не мога да си представя свят без книги. Това би била 1984-та, или 451° по Фаренхайт. Би била най-ужасната антиутопия, в която човекът може да съществува. Още по-жесток свят би бил този, с наложена идеология и книги, изпълнени със суховат, безжизнен и неистинен текст.

Ала при всяко обстоятелство човекът запазва умението си да разправя. Защото споделянето е терапия. Защото има нужда да извади този товар, това бреме, понякога, от себе си и го сподели с другите. За да може да оцелее, а Истината – запази за поколенията.

Затова книгата е Любов. Нишка която минава през времето и тъче нашите умения да разбираме Живота. Да разбираме неговия смисъл. Да познаваме както другите, така и себе си. Да пишем и да четем е една от най-големите радости в живота, която по Волята Божия, можем да споделяме и с другите.

София, 4.IV.2022 г.