словесни проблясъци

Категория: сценични (Страница 1 от 3)

Опити за създаване на сценични проблясъци.

Кафе с претенция

Снимка от театър

Зарадвах се, виждайки залата на театъра така изпълнена. По български маниер зрителите закъсняваха, ала с началото на пиесата притихнаха. Очакваше ги камерна комедия с тук-там по-груби думи, но определено издържана в интелектуален стил. В “Кафе с претенция” писателят – журналист Георги Марков разказва ежедневието на приятели, които търсят женската компания за мимолетни удоволствия. Сред тях се промъква и женен мъж.

Авторът засяга по ироничен начин отношението на групата мъже към жените, техния мироглед, ала и тяхната ограниченост и самота. Очакване нещо да се промени, като те самите не правят нищо по въпроса. Женитбата по сметка, удавянето на неудолетвореността в пиене.

Гледането на “Кафе с претенция” е удоволствие за сетивата. Диалозите се преливат пластично, актьорската игра е на високо ниво. Оскъдният декор е отражение на душевността на персонажите. Георги Марков е разпознавам, очертавайки мъжката психология, подобно на творбите му “Жените на Варшава” и “Портрет на моя двойник”. А претенцията, това е различното “нещо”, което всеки от нас желае от живота, за добро или лошо.

Пълната зала, част от тях връстници на Георги Марков, може да се приеме за своеобразен поклон на публиката, към неговото дело. Благодаря на моята съпруга, която знаейки че харесвам творбите му предложи да отидем.

Постановката “Кафе с претенция” можете да гледате на сцената на Театъра на Армията.

Кева

Символът на кафене “Кева” беше кукуригащ петел. Не, че посетителите идваха толкова рано. Може би някои от тях са празнували до зори. Кева бе сборище на артисти и преподаватели от Натфиз. Но не само. Там се срещах с механика Митко Хаджиилиев, след като бе поправил поредния фотоапарат.

Митко бе нисичък, с очила, таке, кафява набръчкана кожа, орлов нос и пронизителни очи. Обичаше да се смее. В устата почти винаги бе захапал цигара. Показваше ми лесни трикове, като отбелязване делението на кадрите на Pentacon Six, на хартията от ролката. Оправяше “кривогледите” ни бинокли и знаеше до болка слабите места на руската техника.

Заедно с Митко, там можеше да се видят и други чишити. Като бай Слави, страстен колекционер на фототехника, на чиято ръка се мъдреше недовършена шестолъчна звезда. Покойният вече преподавател Румен Георгиев – Рум, чиито книги за репортажна фотография поглъщах с интерес.

Винаги имаше съпътстващи изложби. Спомням си една на Зафер Галибов, със снимки от средна Европа във формат 20х30, черно бели, красиво подредени в рамки по стените. Кева беше място с атмосфера. Притегателен пункт за безделните студенти, или тръпнещите кандидати за Натфиз.

В Кева можеха да се срещнат лица от историята на киното като Константин Джидров, художника на филма “Козият Рог”. Можеш да седиш на маса с човек от екипа, който е снимал “Тютюн”, говорещ с въодушевление за излъчването на Невена Коканова.

Веднъж запитах Митко дали има деца или семейство. За него това беше трудна тема. Поради лични съображения бе решил да остане без другарка в живота. Зад всеки един от тези артисти и професионалисти стоеше човек. Човек, до чиято душевност можеш да се добереш с няколко прости, но искрени въпроса. Да стоплиш, с чаша кафе и усмивка.

Изминаха години и Кева не е вече същата. Видях се с бай Слави и той сподели, че Митко вече не е между живите. Преди него си заминаха известния на фотографския свят механик Наско, който държеше ателие на ул. Граф Игнатиев. Замина си една епоха.

Сега всички прибягваме до цифровите апарати. Да, те щадят природата, защото не използваме филми и химия. Щадят нервите ни, защото разполагаме с толкова много кадри. Всичко е записано някъде виртуално и няма материално измерение. Няма отпечатък, връз хаотично пръснатите халогениди.

За Митко и Кева ще се сещам често. Надявам се в кафенето да се запази традицията и се организират изложби, доказващи че фотографията е едновременно документалистика и изкуство, отразяващо времето. Дано Кева не се превърне в поредното сборище на сноби и декаденти, защото рамките на съвременния морал и изкуство са силно размити.

Française

Надали мога да опиша някому какво е усещането да започнеш да разбираш думите на чужд език. Тогава не само мелодията на песента те вълнуват, но и те самите. Думите докосват сърцето ти в дълбочина, когато ги разбираш.

Така беше с мен докато учех Немски. Пусках си песен от неизвестна за мен група или певец, като някои от тях след това ми ставаха любими. Нашата учителка по Немски казваше “Бъдете откриватели”. Търсете езика и той ще Ви намери. И така започнах да търся. Да се вълнувам от текстове, да превеждам стихове, статии и песни.

Сега нов език вълнува душата ми. Език, който след немската строгост и етикет, е като полъх за свобода. Нему не липсват изразни средства. Има силен израз и много културен заряд. Като всеки друг…

Хапчето – посвещава се на Денидъч

Видя го как лежи на каменната повърхност и сякаш я очаква. Беше в блистер за четири хапчета, като бе останало самичко в края на целофана. Привличаше я и изкушаваше неумолимо. Тя протегна мислено ръка. Водата шуртеше и пaрите и я обвиваха. Пластмасата на бутилка някъде пропукваше, оставяйки път на жизнената течност, която се вливаше в бездушното ú и миризливо гърло.

Представи си как го поглъща и че Светът се променя. Как всичките стени, рамки и форми около нея се сгромолясват и размиват в светлинни очертания и започват да шептят. Почувства се уморена. Отдавна бе искала това да се случи, а тази среща ставаше в един късен етап от живота и  но може ли такъв момент да бъде измерен с време или думи, питаше се тя.

Ръката и потрепери, устните и облизаха грапавата и горчива повърхност на хапчето. Замисли се и си представи как говори с Него – с Другия, който винаги оставаше далечен докато беше с нея и толкова близо или изглеждащ иначе, когато го разглеждаше вътре в себе си. Беше уморена от това непрекъснато лутане навътре-навън и се чудеше какъв наистина е Той – този от представите и  или този чиито очи отбягваше, защото се смееха и смилаха на прах – същите тези представи.

Мислеше си че в живота ще е много хубаво да Го намери, ала се боеше че след като го стори няма да може да понесе да Го загуби. Да загуби една интегрирана частица от себе си – Него. Ала хапчето и обещаваше размиване с всички и Цялото и тя можеше да го открие – Него, смехът му, тези живи очи навсякъде където и в когото, или каквото погледне.

Ала тогава всичко е безсмислено кънтеше в ума и.

Ръката на каменното божество простряла се над живите води и се струваше поза, звездите се смееха над нея и я караха да се загръща все повече в тънко прилепналия о нея кожух. Една втора миризлива кожа, която тя знаеше – е грешно свалена от гърба на нейните братя. Защото хапчето говореше и разкриваше как тя самата има копита, пасе, говори и вие с кучетата че има душа на дива антилопа, която мъжете преследват.

Погълна го. Пред нея небосводът се разтвори, почувства се лека и започна да се издига нагоре към тъмното – осеяно с примигващи звезди, небе. Видя дъха си, който топъл оставаше зад нея и зърна стотиците издължени и учудени лица, посивели и потънали в пaрите на чешмите, които мълчаливо я обвиняваха, а когато започнаха да се разкривяват, тя вече беше твърде далече за да ги чуе.

Усетила се свободна, тя разпери ръце. Около нея бяха галактики и звезди – едни чудни вихри в мастилена тишина, фойерверк от който потръпваше. Не беше студено нито толкова самотно. Там на фона на звездите, сред праха на галактиките се появи Неговото лице. Колко време беше очаквала да го види и сега си позволи да го погледне. А то бе просто едно красиво, младо лице с две звезди за очи, чиято коса се вихреше в мъглявини. Тогава тя също се усмихна.

Усети топлината в тялото си и гореща вода стичаща се по ръцете.  Разбра че представата отвътре – се среща с погледа срещу нея и това толкова я изпълни, че заплака. Земята под нея бе синкава плът-гъба, която поемаше обливащите я топли води и сълзи, стичащи се надолу като невидим водопад. Тя приглади дългите си мокри коси и се усмихна – никога не се бе чувствала толкова щастлива.

* * *

Жената намести капачката на пластмасовото шише върху бликащата отвътре вода и с рязко движение го извади от мозаичното легло. Хвърли последен поглед към парченцето блистер в което стоеше Хапчето и го остави с усмивка. Пожела да бъде взето от следващия който дойде да точи вода и тръгна със ситни бодри крачки, загръщайки се в малкия прилепнал кожух и цветна забрадка.

София, 3.III.2011 г.

Kратки мисли за изкуството…

Изкуството е да се живее, не то е мазилката която виждаш когато се сетиш да погледнеш нагоре. Песента на клавишите, кривата на дъгите, не истинската дъга която виждаш през стъклен покрив над града…

Изкуството е дъха на свежа природа който усещаш да се пропива в тялото ти. Изкуството е навсякъде – във всяка линия, милиметър, прашинка лъч светлина. Мога ли да разруша нещо, имам ли право в свят, в който съм гостенин и наблюдавам играта на формите, които Творецът подрежда – като кубчета пред бебе?

Манолов мислеше така и вървеше с наклоненото си борсалино, което имаше дупки. Снимаше с очи, просеше милостта на хората, гледаше в стрехите които се рушаха и в моминските пазви без свян и ако съжаляваше за нещо в този живот, бе че все още не се е научил да свири на саксофон,

А искаше толкова много – да пие горещо кафе, да се къпе във фонтан с включени лампи, да пее на площада, да каже на всички политици че са маскари публично … макар че нямаше да се засрамят.

Нима той знаеше какво е срам? Срам е да ти обърнат гръб мислеше, да не спазиш обещание пред приятел, да се провалиш в леглото до жена… Не протърканите обувки, не острия мирис на мъж който се носеше от къдравите му мишци. Срамът е в поглед който не може да види красивото в живота…

Манолов вършеше а улицата – сива и монотонна се виеше, предоставяйки на очите му чудни картини, на които би завидял един Салгадо, не един Рембранд, би се възхитил Ван Гог, а Бог само би се усмихнал…

Манолов се вглеждаше в очите на хората и се хранеше от усмивките им, вдъхновяваше се от застиналите в безвремие задни дворове с мирис на здравец, застиваше  пред картини и с умиление плачеше и се къпеше под дъгата.

Ала животът му бе суров и безметежен. Очукан той вървеше и само крахът и спирка в метализирана стена, щяха да запазят чудните спомени на един толкова пъстър живот, невъзможен за книга – защото нямаше как да се чете, ако читателите имат душа.

И Манолов го знаеше, знаеше го и Светът – затова хем го искаше хем не. Не го пускаше да си отиде но го оставяше и да се мъчи. Само Бог и катериците, тревата която се огъваше под изцапаните му дрехи и приютяваше с бутилката , го водеха към утопичното блаженство, но то бе мимолетно.

Манолов знаеше че светът е нещо повече и застиваше пред детските игри и усмивки. Просълзяваше се минавайки покрай площадките за игра и се надяваше че в бъдещето има надежда за човека. За себе си я бе отдавна загубил макар и да имаше симпатиите на хората, молива зад ухото си, щастливия номер на бинго, прозореца на небето над главата си…

Вечер градът заспиваше и прозорците угасваха като далечни свещи запалени за нечии молебен. Там някъде в безбрежното поле се носеше джазът на бриза, виенето из улуците, стенанието на луната – която е осъдена да свети разделена от Слънцето нощем

и Манолов изпращаше деня с мисълта че свири на саксофон.

* * *

Когато го намериха вкочанен под куп вестници, очите му бяха застинали с усмивка и в тях още можеше да се види отражение

на дъга и прокрадващия се по бръчиците дъжд…

* *  *

София 5/12/2010

Благодаря Ви!

Бунтът

На един неопределен път в далечното бъдеще се движеха мъж с побеляла коса и момче с рижи кичури. Те доближиха един камък до пътя – голям толкова че дядото да може да седне а момчето – да се скрие в сянката му. И двамата се насочиха натам – дядото си подложи торбата която носеше през рамо и седна връз нея, а момчето се сгуши седнало на трева до камъка.

Двамата гледаха пътя който бе прашен. Над него се вдигаше мараня на вълни и сякаш засилваше тихия летен зной. В близост до камъка започваше рехава горичка от която се носеха звуци на птици и насекоми, ала сухият чакълест друм бе пуст.

Дядо – момчето придърпа ръкава на възрастния мъж. Разкажи ми за бунта! Очите на детето светеха. Мъжът го погледна с дяволита усмивка, заглади брадата си която бе дълга половин лакът и гледайки пред себе си рече – Добре. Момчето много се зарадва. Преди да започне да разказва възрастния мъж извади една металическа цигара с цигаре от торбата си, провери нещо в нея и дръпна с присвити очи.

Това какво е дядо – попита момчето сочейки електрическата цигара.

Това – той се усмихна, е една от останалите играчки преди Бунта… Но нека да ти разправя.

Да, сгуши се момчето до него на камъка.

Беше време преди десетки години, когато учените на нашата планета решиха да заменят тежкия непосилен труд с машини. И наистина имаше опасни професии като тези на сторители по скелета, тежки – като на събирачите на боклук дори с риск за живота – както е при военни, в специализирани заводи като Атомните централи и други.

Атомни централи – запита детето.

Ами там където правеха изкуствени слънца – смигна му старецът.

Та, издиша сиво облаче дядото, нашите така наречени “мозъци” – учени, елита на планетата решиха да произведат роботи които да заместят хората в тези опасни и трудни задачи.

А, дядо – неуверено попита момчето, кажи ми пак какво е това “Робот”.

Значи, започна старецът, робот е машина която прилича на човек, само че е проектирана за специална работа. Например ако е робот-строител може да има много силни подобия на ръце или да има едни такива – дядото посочи към пъплещ охлюв в тревата, вериги чрез които се придвижва навсякъде. Само че…

Само че – сините очи на детето се разшириха

За разлика от нас роботите така и не се научиха да мислят извън зададената им логика – да проявяват Творчество, да направят нещо уникално и градивно… Каквато е цялата природа – посочи мъжът с ръка около себе си.

А защо е така Дядо ? – полюбопитства момчето чиято руса главица обхождаше гората и поляните наоколо.

Защото мило дете, само на живите същества са дадени най-важните качества които ни различават от бездушните машини – това са емоции и обич и той докосна сърцето си през дебелата риза, ум и творческо въображение – докосна челото си със затворени очи и още нещо мило дете, нещо което нашите учени не отчетоха…

Какво бе то Дядо – детето докосваше части от главата си и тялото следвайки мъжа.

Че човекът и всички същества в творението имат еволюционен път, а машините могат и да помогнат а може и да попречат на неговото извървяване.

Какво е това Еволюционен път дядо? Попита малкото момче с недоумяващ поглед.

Старият мъж се засмя. Прегърна момчето до себе си и рече – виж сега ти нали си дете, учиш се от света, от мен и от близките си. После ставаш мъж и създаваш собствено семейство а някои ден, ако Творецът на този свят е рекъл – ще водиш за ръка едно малко момче както водя аз теб сега. Това мило момче е начинът по който върви животът а Еволюционен път е и да откриеш смисъл в това което си и правиш.

Нашите учени, продължи той – допуснаха сериозна грешка защото изходиха от самите себе си. Те бяха образовани мъже и жени, извървяли голяма част от еволюционни си път или с други думи за тях наличието на машини би било облекчение. И какво по хубаво за един учен ако има машини които да вършат домашната и трудна работа, дядото се усмихна под мустак.

Само че хората на планетата не бяха готови за това и дори не го искаха… Това доведе до войната и Бунта.

Защо Дядо?

Защото реално когато машини заеха местата на хората – интелигентните и учените се отдадоха още повече на своите задачи, но обикновенния човек, който бе свикнал да изкарва времето и парите си с работа започна бавно но сигурно да не вижда смисъл в живота си.

Хората започнаха да се отдалечават, да се отдават на странни занимания само и само да не стоят без работа. Вместо да се увеличи раждаемостта на планетата и да има повече дечица като теб, нашите мъже и жени се изтощиха до безсилие от липса на това какво да правят и още… Ако машината е програмирана да върши едно и също действие докато работи, то у хората е заложено да искат и се стремят към усъвършенстване с всяка нова задача…

Какво значи програмирана – Дядо?

Значи да знае какво да прави – ако е строител да бърка варта, после да я излее където трябва.

Аха – кимна момчето замислено…

Тогава започна бунтът. Хората съзнателно унищожиха машините. Учените си заминаха далече – много далече.

Къде?

Към звездите – посочи с костелив пръст старецът. Те се обидиха на човечеството но бяха и сами посрамени от делото си. Сега на Земята е по-хубаво и по-чисто – усмихна се мъжът. Сега има много място за Вас и за тях – посочи той към изпълнената с живот гора, милвайки главицата на момченцето.

А ще дойдат ли някога пак?

Учените ли – дядото присви очи, съмнявам се.

Те допуснаха една серизона грешка като не включиха Разумната сила която управлява Световете в плановете си и затова машините загинаха, тяхното дело също.

Разумната сила – детето го погледна с очакване.

Старецът се обърна към него с насълзени очи – Разумната сила това е всичко което виждаме и усещаме – което е изпълнено с живот. Тя е всичко което ни е дала природата тук на Земята и всичко което е там горе в Космоса. Разумната сила има книжка по която се движи развитието на всички живи същества във Вселената – тяхното създаване, живот и оттегляне. Като мен и теб – той докосна гърдите си и тези на детето с пръст.

Детето се усмихна – това е Бог нали. Дядото кимна склонил глава.

Двамата станаха от камъка и поеха по прашния път към здрача. Силует на мъж подпиращ се на тояга и малко подскачащо момче се носеха по криволичещ каменист път обагрен в тъмно кехлибарено в един свят който погледнат от космоса, макар и да не бе осветен от нито една изкуствена крушка изглеждаше спокоен, зелен и изпълнен с живот.
София, 25/07/2010 г.

Благодаря Ви!

Женски Приказки

Терасата даваше възможност изкачващите се по широките стъпала посетитли да бъдат разглеждани безсрамно. Точно затова и седнаха на онази маса, която откриваше гледка към фоайето, стълбището, бара и дори част от импровизирания дансинг. Обичаха да идват на това място и да говорят за мъже, просто да говорят – сякаш беше по интригуващо отколкото да правят каквото и да е било други

Конте, не сноб. Снобите миришат остро на спарена пот – на работохолици които си мислят че в работата им се заключва всичко. Ти какви предпочиташ?

Никакви – тя отпи от чашата и прихнаха да се смеят.

Контетата, продължи тънката жена с права черна коса, са с кисела миризма, използват остър парфюм и винаги се зализват. Често са пушачи и от това потта им сладнее. Всъщност ако за жената външната чистота е от няй-голямо значение, то за един истински мъж е вътрешната… Без нея той бавно деградира в самота и бива отхвърлен с презрение. След тази реплика двете помълчаха. Лола запали цигара а Креми се опитваше да намери нещо в чантичката си.

Знаеш ли че Никола ходи на проститутки?

Лола завъртя очи. Нима – и отпи дълбоко от сламката. Коктейлът гъделичкаше любопитството и.

Сигурно е много смел – сложи крехка ръка на масата другата жена.

Че каква смелост се иска от един мъж спи с курви? Искат се пари а той явно ги има, а смелост е да можеш да останеш с една жена, ама да е качествена… Като нас!

Двете се засмяха едновременно и чукнаха чаши.

Мисля си – продължи момичето с черна начупена коса, облечена в бяла рокля с оголен гръб – че мъжете хлътват много понякога…

Истината мила, обърна се приятелката и по маса – тя бе с впита черна рокля и червена дантелена блуза, че един мъж загива когато изгуби разсъдъка си по жена. Лола килна питието с ментов цвят по ръба на масата и остана загледана в чашата. А една жена, продължи тя след малко – когато загуби сърцето си. После отпи дълбока глътка.

Хей виж качват се онези мачовци… с черни фланелки и впити мускули – Креми се впечатли. Лола присви очи в посока на мъжете. Тия са … айде да не ти казвам – къща не хранят.

Може би са опасни… Креми повъртя чашата си в ръка. Мисълта за това далечно я възбуждаше.

Всъщност са груби – отсече Лола.

Тя остана вперила поглед в един изискано облечен младеж с бистър поглед и широка усмивка. За миг той също я фокусира, ала тя бързо се извърна. Бръкна в чантичката си и извади тънка цигара. Помачка малко тютюна, натъпка я в дълго черно цигаре и я запали. Вдиша с удоволствие и се обърна към другото момиче.

Знаше ли кой мъж е опасен? Лола повдигна очи и издиша шумно с поглед вперен някъде встрани. Този в който можеш да се влюбиш… Креми само вдигна рамене. Усети че нещо в нея и тежи и не можеше да се отърве от това чувство до края на ноща – колкото и мъже да гледаха и преценяваха…

София, 19/07/2010 г.

Кратки мисли за любовта

Вентилаторът отброяваше задушливия въздух с махове. Имаше чувство че в гърдите му се бе впила тясна блуза, ала тялото му бе голо и се потеше обилно. Гърдите му бяха хлътнали от невидима тежест, която ги притискаше. Сухата му кашлица раздираше монотонното бучене, което се носеше през поклащащите се щори. Луната осветяваше част от лицето му.

Питаше се защо стана така и защо има тази проклета кашлица. Беше четири часа сутринта а не можеше да заспи. Имаше чувство че пропуска нещо, нещо което пълзи по стените и му се изпълзва неимоверно ловко. Нещо към което долепяше ухо ала бе само потната калъфка на възглавницата. Реши да си мисли тогава, да потъне в този копнеж, в дълбочината на кашлицата във всяка капчица пот – да се разтвори като полепващата вече роса, само да заспи.

Тогава се появиха гласовете. Бяха тихи шепоти и когато той се унасяше се превръщаха в цветни образи показвани на забавен кадър, а някой път много бързо. Гласовете се смесваха с въртенето на вентилатора, с бученето от улицата с пискливия глас на изключения монитор, с процеждащата се капчица от чучура на мивката.

Защо трябва да пазиш Любовта? Какво е любовта. Любовта се пази за специален човек?!

Не, не – така само страдаме, съществата страдат защото очакват, а всички имат нужда да споделят.

Светът, светът е място с много отговорности…
Любовта е най-висшата отговорност! Към себе си, към другия.
Защо има токова много болни хора? А очакващи, трябва ли да се чака за да се живее, а за да се Обича.

Какво е любовта?

Любовта е стържене с лакиран маникюр по гладък латекс. Не тя е невинния поглед на две деца, едното от които е със сини Ангелски очи. Тя е клетва в краката на жена чиято изящност е достойна за рицарски орден.

Любовта е копнеж, страдание – живот. Тя е студентска катедра със скрити зад тетрадка живи очи. Не, любопитно намигване в очакване – полъха на тревите, високото в небето, разтварянето в Синьото, полета на Лястовица – докато се превърне в точица…

Любовта е споделяне… Кога можеш да споделиш – когато обичаш. Ти обичал ли си някога?

Да… Той се мяташе. Бил ли си влюбен? Да, някога… Какво става сега? Искаааааам…

Искам да Дишаам! – извика той извън себе си. Стана в леглото и усети нощния хладен въздух. Гърдите го боляха ала сякаш извън тях се понесе хала от звуци, пот и тежест и пое към гаснещите в небето звезди. Той погледна Зорницата, стана и отиде да се измие. Дълго се взира в огледалото и когато видя в отражението си здравия си поглед – изпълнен с оптимизъм заплака. Водата шуртеше пусната в мивката. Мъжът избърза подпухналото си лице с кърпа и бавно се върна в леглото.

* * *

На сутринта след като се събуди се заслуша в звуците – бяха само птичи чуруликания. Вентилаторът отдавна беше спрял. Мъжът се усмихна и сложи ръце под главата си. Усещаше че не беше спал по добре от години. Остана да лежи изпънат в леглото като остави Слънцето да гали тялото му.

София, 18/07/2010 г.

С благодарност към добрите Духове, които ни водят…

Продавачът на праскови

Усети го. Той лъхаше под брадичката и – свеж и леко напрапчив. Беше сладостен като парфюмът на чист мъж и се носеше сякаш отвсякъде, което караше кожата и да настръхне.
Походи малко из знойната уличка, която следобедното слънце топеше в пластове глъч, пазарлък пот и колебания. Тогава го фокусира за миг – може би беше по миризмата или опашката, а дали не бе заради матовата му кожа или начинът по който слагаше плодовете.

Нареди се на опашка зад хора които не бързаха – възрастни мъж и жена, някакво малко дете което непрекъснато дърпаше роклята на майка си и оголваше белите и прасци, сноб с очила забити във вестник и едно птиче – което дояждаше с къси движения парченце плод, въргалящо се в прахта. Продавачът отмерваше плодовете отривисто и тя наблюдаваше как купчината застрашително намалява. Сякаш уловил притеснението и продавачът и смигна и тя се успокои.

Когато сигна реда и тя вече беше обходила всички каси с плод бе толкова опиянена от аромата че чувстваше че може да припадне върху сергията. Цветовете на плода караха очите и я да смъдят и наболват, отраженията от матовата кожа на продавача и се струваха ослепяващи, потта излъчвана от опашката я задушаваше.

Два килограма – отсече тя.

Мъжът я погледна с блестящи очи.

Искате ли да си изберете? Попита той и бутна лекичко каса с плодове към нея.

Тя се загледа в нея. Имаше малки неузряли плодове, други набъбнали от сок – готови да пращят в нечии устни – със здрав Червен цвят на кората и тук там презрели, от които бавно се оцеждаше сок.

Ами.. рече тя. Ако избера само хубави няма да останат за другите хора. Тя се извъртя лекичко в посока на опашката, но думите и бяха насочени към мъжа. Ако избера смесени ще има зелени от които ще имам киселини или пък презряли – които трябва веднага да хвърля.

Моля, оставам на Вас – рече благосклонно мъжът. Тя се загледа в омазаната му риза тук там на петна но не мръсна а по скоро пропита с мъжка пот и целувки на праскови. Устните му които бяха розови,  месести и полуотворени очакваха нейното решение. Усети студения неодобрителен полъх на опашката зад нея – като ромон на необуздана река.

Стоеше вцепенена над касетката с плодове. Мъжът я погледна в очите.

Вие какви плодове всъщност искате? И отново и се усмихна.

Тя заопипва нашращялите праскови и си помисли за все още стегнатите си гърди, за това че обича да се потапя в розова вода от която излиза свежа и настръхнала и тялото и ухаеше, затова че и харесва много да тръска мократа си коса и да мечтае… За силни и мощни мишци които се повдигат равномерно, като дъха от прасковите който се носеше, като опънатата кожа на младостта, като сладка страст която се стичаше от касетката.

Усетила напиращата слюнка в устата си тя започна изпървом бавно а после все по-бързо и чевръсто да избира най-хубавите и сочни праскови. От опашката се чу негодования но тя го прие с усмивка, завъртя блеснали очи към мъжа и му каза “Благодаря Ви”. Мъжът кимна, отмери чевръсто плодовете и когато и ги подаде задържа плика за миг и усмихнато и каза – Изборът беше Ваш мадам и намигна.

Отдалечавайки се тя усещаше не толкова смесената миризма на плодове, а собственото си тяло поклащащо се в единение със свежите плодове които гушнала в пакет и носеха прохлада. Глъчката на пазара се свиваше като вакуум зад нея. Тя се засмя, изхлузи обущата си, леко разтръска коси и продължи уверено напред в посока на гаснещия залез.

* * *

За всички жени които искат да бъдат живи и Свободни и всички хора които се възползват от възможността за избор, без да имат предразсъдъци. София 18/07/2010 г.

Часовникарят

На улицата тихо проскърцваше ръждясала табела. Олющеният надпис бе измазан с блоков шрифт в цвят бордо. Буквите бяха високи и заоблени като номер на немски автомобил през войната. Служителката така и не би забелязала табелата, ако не и се счу прискъсрцване, или може би бе лъч от залязващото слънце който премина по повърхността и. Всъщност в предверието на безистена продаваха маркови чанти и така или иначе би я видяла – заключи тя. Решително влезе в хладния тунел.

Дворът бе обрасъл с мъх по който сега пъплеха алените езици на залеза. Лишейте се врязваха в пропуканата мазилка, сливаха се с наредените тухли и образуваха високи навеси стигащи до четвъртия или петия етаж. В друг случаи тази гледка би я впечатлила, но тя беше Служителка със задача и това което виждаше в момента представляваше мнима заплаха за сградата и възможност да се изкарат още малка пари. Но да видим “Часовникарь”-ят рече тя.

Малкото дюкянче бе обвито в приглушена кехлибарена светлина. В него работеше зад тезгях човек с лупа на едното око. Лактите му опряни от издраскания тезгях бяха обвити в черни подлакътници. На главата си имаше пластмасова козирка с неопределим цвят, като над нея се мъдреха чифт очила с рогови рамки. Косата на мъжа бе бяла, стърчеше в неопределени посоки и бе като цяло къдрава и образуваше лавров венец от лимби около голото му теме.

Когато служителката влезе, на нея и се стори че чува звънче но поглеждайки вратата не видя такова а просто се озова вътре. Понечи да каже нещо, но се спря защото Часовникарят бе много зает с това което правеше. Мъжът слагаше и махаше стрелки от циферблата на един часовник. Местеше часовниковата стрелка напред-назад, или вземаше стрелки от джобен турски часовник или заострени от Омега, плъзгаше ги по циферблата. После вдигаше корпуса на часовника – поставяше го водоравно в дланта си и под светлината на работната нажежена лампа, неодобрително цъкаше с език и поклащаше глава.

А… Служителката се спря. Вие какво правите?

Мъжът изпървом не отговори, после я погледна изпод очилата, козирката и увеличителната лупа с ясносини ококорени очи.

Поправям Времето – не виждате ли?

Но… тя се спря. Вие само местите стрелките насам натам, как може да поправяте времето или пък това не са стрелки от този часовник. За миг тя се почувства не-Служителка а малко по интелигентна и общителна.

Мъжът дяволито се усмихна и накриви глава.

Не, аз поправям точно Времето.

Да не е спряло? Тя погледна през матовата витрина към обраслия с лишеи двор.

Може да се каже – изцъка с език той . Не иска да върви, не знае накъде. Стрелките на часовника – продължи той, са като краката на човека. Единият поема посока, другият го следва. Но когато нямаш посока, когато Времето няма посока – поправи се той и избъра изпотеното си чело, стрелките увисват в пространството.

Вие значи не търсите стрелки – тя се почувства изведнъж уморена и се облегна на тезгяха.

Всъщност се оказа много приятно и хладно независимо от топящата се до нея работна лампа.

Аз търся посока за Времето… А може би то самото е изчезнало или се крие някъде. Мъжът се заоглежда около себе си. Ако не знае накъде да тръгне може да се срамува и сега да се крие с цилиндър и лачени обувки очаквайки…

Очаквайки – тя отвори обнадеждено очи.

Вие, мъжът я погледна. Вие сте хубава жена но с Вас времето е знаело накъде да върви.

За миг Служителката се почувства едновременно поласкана и някак си, остаряла. Тя прикри посивялите си къдрици с небрежен жест.

Извинете аз… Дойдох да ви проверя дали имате… Тя усети че много се вълнува. Искаше и се да заплаче. Сякаш чуваше момински смях и виждаше малко момиченце което се люлееше с баретка и фланелка на райета на въжена люлка в дворя. Този двор от мъх, от лишеи, толкова влажен и миришещ на детство, опияняващо когато…

Дали имам? Мъжът приближи лицето си към нея.

Извинете – отвърна тя. Гримът и се бе размил, ружът се стичаше по бузите и а подчертнаното червило имаше горчив вкус.

Вземете – той и подаде кърпа. Всъщност бе обикновенна носна кърпа а може би бе с дантели или райета, като онези които момиченцата оставят на любимите си – не можеше да я фокусира с поглед.

Тя избърса с нея ружа, после червилото, после врата си и усети изведнъж че диша…

Искахте да ме питате дали имам… Той ровичкаше с поглед в циферблата.

Тя плъзна поглед по рафтовете с часовници. По нареднените будилници, по дървения корпус на махаловия часовник с кукувица или онзи стар мебел от червеникаво дърво с гонг. Всички часовници бяха спряли, ала паяжината която ги обгръщаше пламваше от последните слънчеви лъчи. И изведнъж го чу, цъкането на стрелките, ударите на махалото във въздуха, излизането на кукувицата, шумът на залеза, пълзенето на лишеите. В началото много силно и отчетливо а после равномерно, тихо и успокояващо – като песен.

Тогава тя се усмихна, свали шапката от лицето си и разпиля кестенявата си къдрава коса с прошарени краища.

Тръгвате ли? Мъжът постави часовника който държеше настрани. Без да го поглежда тя знаеше че стрелките уверено вече се движат напред. Обърна се и лъчезарно му се усмихна – Благодаря Ви! После свали кожените си сандали, взе ги в ръце, впи поличката си в тялото и прекоси с боси крачка чакълестия двор като не забрави да спре и вдъхне от мириса на лишеите.

Преди да излезе от безистена, отново и се счу само за миг звънчето на затварящата се олющената врата, без да поглежда назад усмихната тя излезе и впери последен поглед в ръждивата табела.

Преди да напусне Службата в която работеше, Тя се постара да заличи от местата за обхождане на Служителите тихия безистен, като огради табелата в плановете като анахронична собственост на сградата.

София, 17.07.2010, С благодарност на всички Вас.

В памет на Лазар – един блестящ приятел и часовникар,
с пожелание да се срещнем някъде някога отново
и да намеря своето време…

« По-стари публикации