словесни проблясъци

Категория: Пътуване (Страница 1 от 2)

Приказка за Старосел

Посещавал съм Старосел преди повече от 10-15 години. Бяхме там с приятели, за да видим разкопките. Също така Хисаря и могили в района. Посетихме и Копривщица. Всичко това беше много набързо и не даде възможност да се насладим, нито на природата, нито на хората.

Благодарение на местната организация – кмета на Старосел и Сдружението за неговото развитие, бе организиран литературен конкурс с добър награден фонд, в който взеха участие автори от цялата страна с около 40 произведения. Последните бяха оценени от жури, чиито членове са служители в Народната библиотека и преподаватели по Българска филология. Участвах в конкурса, за жалост без да вляза в първата тройка.

Всичко това някак си загуби значение, когато ни посрещнаха. Спряхме в центъра, на ул. Г. Димитров, която се вие и пресича селцето. От едната страна ще видите кметството, читалището, което е на около век, издигнатия купол и камбанария на черквата. От другата се мъдрят винарна и КООП магазин. Времето сякаш е спряло. Все пак е Неделя, но тук се усеща чистият планински въздух, а небето е лазурносиньо.

Кметът е висок слаб мъж със светли очи и черно палто. Той ни настани в къща за гости в близост до центъра, която ни посрещна с три бунгала и помещение на два етажа. Също така имаше и басейн. Държа да отбележа, че нашият престой бе поет от домакините. След като се настанихме ни поведоха на обяд и тук нашето приключение като да започна.

Нашият домакин М., не много висок, леко пълен мъж, с бяла, стърчаща нагоре коса подстригана във военен стил бе кулинарен маг. Ние малко го разочаровахме бивайки вегетарианци. Само че той набързо ни опържи омлет. Беше направил чудна торта с крем, собствено производство. А питката… Питката бе омесил сам от лимец, опекъл и тя бе изключително вкусна.

Всичко това много ме трогна. При М., имаше наредени икони и запалена свещ. В кухнята му бе приветливо и чисто. Самият той, със светли очи, червендалест и пъргав, като не бих му дал възрастта, която сподели. Ала нашите домакини искаха да видим още. Да ни покажат своята гордост, разкопките. И така тръгнахме нагоре.

На няколко километра от селцето, минавайки покрай Спа- и винарски комплекс, който е кацнал на близко възвишение, стигаме до две ключови места. Откритият в началото на този век храм от Проф. Китов, както и друг храм, със запазени колони и басейн. Оставихме колите до първия и съпътствани от нашите домакини и гид, научихме повече за храма.

Храм, с 10 стъпала водещи навътре. Със 700 килограмова каменна порта. С три стъпала, водещи към вътрешна стая, в кръгла форма Точен кръг, с диаметър 5.40 м. Отгоре купол, който е строен с каменни блокове. Може би тежащи стотици килограми и “Ключов камък”, поставен на върха. Последният отново с огромно тегло, точен размер (мисля 1х1 м). По стените на кръга се виждаха колони, но не цели, а като релеф с канелюри.
Всичко това ти дава усещане, като да се намираш в Египет. Пред вратата на някоя мистерия. Само че не е нужно да я търсиш в храма. Той удивлява, да, но хълмовете с изправени камъни, зеленината, Слънцето, чиито лъчи минават точни през процепи в определени дни, говори за Живата Природа, която древните ни предшественици са изучавали и обожествявали.

Надявах се техните духове да бдят над тази земя, тази чудна планина, в която се е сгушил Старосел. Прегърнат в пазвите на Балкана, осеян със загадките на траките. С изправени камъни, величаещи мъжката сила. Съчетаващи женското и мъжкото начало. Търсещи баланс в Творението.

Съобщаването на резултатите от конкурса се състоя в сграда, в близост до ремонтираното читалище. Бяха се събрали 20-30 човека, които искаха да чуят история. Ние също, само че от местните. Кметът М. сподели една от своето минало на военен. И понеже конкурсът бе по темата за Доблест и Чест, той разказа за взето решение от негов колега – майор.

След това се прочетоха разкази, бяха представени членове на журито, раздадени награди. Мисля, че хората се забавляваха. В миналото, на мегдана или на вечеринки, хората са се събирали да чуят по някоя история. Сега чуха за Гайдаря, разказът и на Ради “Око за око”. Мисля си, колко ли би било добре да си споделяме, за да се срещаме с другите.

За вечеря ни събраха в местно заведение, до чиято порта бе поставена паметна плоча. Искаше ми се да попитам кое е младото момиче гледащо от мрамора. Не го направих. Може би нямах възможност. Може би изобщо не трябва да ровим в мъката на хората.

Вечерята бе хубава. Похортувахме. Научихме нещо за другите. Да посетим Кръстова гора. Да потърсим и други места, които да ни променят. Защото ние се променяме пътувайки. Срещайки другите. Влизайки в техния бит и интересувайки се от техните проблеми.

Изпратиха ни до дома, като в черното мастилено небе проблясваха звездици. Правеха го в унисон с падналия мраз, защото вечер в Балкана, е студено. На сутринта колата ни бе покрита с тънък слой скреж. Все пак станахме навреме да отидем при М. на закуска. И там изненадите продължиха.

М. ни показа интересна апаратура, с която прави измервания за здравното състояние на човека. Тя работи на пасивен и активен принцип, като може да изведе резултати на компютър, които да се съхранят. Подложих се на безболезнен тест, като М. междувременно разказваше за своето минало.

За това, че е бил пилот, че е участвал в строежа и монтирането на важно в миналото за столицата ни съоръжение. Че е карал маймуни от Африка до Русия, че е говорил с важни лица и е имал комична ситуация с регулировчик. Обясни ни колко трудно се управлява хеликоптер и как са се строели далекопроводи с негова помощ в планините. Също и за гасенето на пожари.

Дамите от журито дойдоха, появи се и кметът. Той донесе три чудни баници. Едната с масло и сирене, другата с праз, третата със зеле. М. добави и домашно кисело мляко с висок процент, в малки, симпатични бурканчета с писани страни. Бяхме повече от глезени, а имаше и от вчерашната торта.

После ни заведоха до черквата. До нея водят каменни стъпала встрани от ул. Пионерска. Изобщо тук се гордеят със своето минало. На революционери по време на Априлското въстание. Както и в борбата срещу Фашизма. Апропо по време на въстанието Старосел дава над 100 жертви.

Църквата е стара. Осеяна е с пукнатини. Била е рушена от османлиите и отново съградена от местните. Към олтара водят колони. Те също са напукани. Куполът не е изписан. Вътре е студено, а аз се опитвам да видя има ли щети по покрива. В края на иконостаса ни очакват икони, рисувани в руски стил. Личи си, че са на 100 и повече години.

Пред черквата има малка камбанария. Може би така е по-лесно. Да се удари камбаната пред нея, за да не се отваря. Свещеникът води служба тук. Понякога кръщава, даже и жени. Истината е, че на тази черква и е нужна реставрация. Нужно е и паство, религиозна общност, която да иде на служби. Само че да ѝ е топло. Да може да слуша Словото и да мисли.

Кметът ме заведе до училището. Да му се свие сърцето на човек. Стените му са оголени и напукани. Строено е лето 1929-то, като годината се мъдри в орнамент и цифри стил Сецесион. Единственото по-ново нещо бе дограмата на входа. В самия двор дупка в асфалта, като от снаряд. Няма нищо по-тъжно от празно и занемарено училище…

Само че това не е по вина на местните. Знаете, има наредба за минимална квота ученици. Това училище има десетки стаи, а дечицата са малко. Затова и трябва да пътуват. За сметка на това има детска градина. Тя работи, като в близост до нея има импровизиран парк, с разни чудни животни корабче с червени платна по повест на А. Грин.

Ех, Старосел. Ти си поставен на кръстопът. В близост е китната Копривщица, само че там няма къде една вода да пуснеш, нито и да паркираш, без да ти вземат грош. Не те чакат с баница, но кадаиф, в който можеш да намериш и някой косъм. Ала ще си замълчиш. Просто не е готвено тъй, както го прави М. Само че си заслужаваше.

Заслужаваше си да дойдем и пак ще го направим. Заслужаваше си заради човещината и отвореността, с която бяхме приети. Заслужаваше си заради историите, които чухме. Заслужаваше си, защото имахме усещането, че нашите домакини не са случайни хора. Че имат какво да ни разкажат, какво да ни покажат, какво да ни дадат.

От наша страна, ние им благодарим. Каквото сме им дали е от Сърце и ще се надяваме да ги посетим отново и почетем. За да може културата в Старосел да се възроди, както мечтае кметът М. Дано някой ден това да стане!

Любляна

Когато човек пише за нещо, което обича, го прави с радост. Пръстите му летят по клавиатурата. Идат, като звуци. Създават мелодия, уловима от търпелив читател. Усмихват, задълбочават, вълнуват.

Любляна е малък, всъщност не толкова малък, китен град, чиито център е опасан от река. По нея се движат баржи, учат на ветроходство и плуват с каяк. “Градът на Дракона” е притегателен с красивите павирани улици, но най-вече със сградите и орнаментите в Сецесион и Югендщтил.

Новата архитектура е монолитна, отвесна, обемиста и скучна. Ала детайлите, графитите, духът на миналото, който е вплетен в тях предизвиква любопитството и дава възможност да откриваме. Любляна е град за откриватели. Можете да го откриете за няколко дни, или преоткривате до живот. На мен ми се случи да открия веднага хижа Рожник, да намеря пътя към замъка, или анархичната обстановка на К.Ц. Метелкова.

Само че… Всяко нещо с времето си. Любляна те чака. Да се върнеш отново, като вярна и тиха жена, със своята хубост. Словенките са рядко красиви. Снажни, със светли очи и дълбоки деколтета. Осъзнати за своите качества, те се поддържат, показват част от плътта си, усмихват се и кокетничат.

Мъжете са едри, без бирени коремчета. Тренират редовно като можете да ги видите сутрин на спортните площадки до протестантската черква или парка зад Замъка. Подстригани са късо и гледат малко лошо. Можете да ги чуете как се карат вечер, но в рамките на по-западнали места. Не са хора, с които бихте искали да си имате проблеми. Да не забравяме че Словенците, извоюват своята независимост за десет дни, през 1991-ва.

Заобиколен от планини Любляна е зелен, изключително зелен град. Колите, които се карат, са повечето комбита или малолитражки. Ще видите и електрически, отново комби или малки автомобили за доставка. Градът инвестира в своето “зелено” бъдеще. Ала той диша. Диша чрез Капитала, който се влива в него от цяла Европа. Диша и от чистата Природа.

В Любляна няма много какво да се види, но има какво да се научи. Отдавна не съм правил толкова много снимки. Да потичаш из парка Тиволи, да си на две крачки от гората зад замъка, да опитваш десетки вкусотии. И зад всичко това стои сложна и методична капиталистическа машина.

Ще видиш как в евтините хостели персоналът се състои от индийци. Не мога да си ги представя да говорят Сърбо-Хърватски. Как сутрин до кошчетата има разхвърлян боклук, защото тук, приятели, има свръх консумация. Тук се харчи, тук се създава измислено на места, изкуство. Тук можете да видите и разхождащи се или целуващи се, хомосексуални двойки.

Изобщо хубавото и лошото на Западния свят са се събрали на едно място, което е благословено от Бога. Стъпило на основите на Реформаторството и строгата немска школа и все пак славянско. Русо, гостоприемно, познато.
Любляна, видяхме те отново, до следващия път. 28.V.2024 г.

 

Фалковец, Белоградчик 2024

Със съпругата ми Ради, решихме да си подарим приключение за празника на България. Да посетим едно приказно място, което за първи път видях возейки двама чужденци из страната. Когато се събудих съзирайки гледката затаих дъх. Сякаш този неземен пейзаж ми бе познат….

Белоградчик е малък град, обграден от чудати скали. Високи, антропоморфни, по марсиански червени и с полепнал зелен мъх и плесен. Скали, които се спускат отвесно надолу и които те притеглят, да ги изкачиш, погалиш, да им се полюбуваш.

В града няма много интересни места. Дори няма къде да хапнеш хубаво, на разумна цена. Любопитни са красивите илюстрации, с които са покрити електрическите табла. Също така си заслужава да се види крепостта “Калето”, въпреки запуснатия вид на подземията, рушащите се стъпала. Не отивайте рано сутрин, защото вероятно мъгла ще е скрила скалите. А ние отиваме заради тях, нали така?

Всъщност предприемаме това приключение заради нашите корени. Заради България. Минаваме прохода Петрохан и се отклоняваме на Запад от Монтана. Този път е опасен, осеян с много завои. Отбивката към Чипровци го прави много по спокоен и праволинеен. Изобщо пътят е за шофьори със здрави нерви. По този маршрут често има мъгла, както и скални срутвания.

В Белоградчик наляхме водица от чешма, за която местен човек каза че тече най-хубавата вода. Той нарече това “емблематично” и се отдалечи с усмивка. Ние се зарадвахме, но не можехме да забравим разрушените като от бомба къщи, мизерията на места, платения паркинг до крепостта и високите цени на “При Иван”, които ни накараха да станем веднага.

Човек търси корените си. Българинът ще стане истински Българин, когато намери своите. Те са славянски, може би частично номадски или източни. Те са смесени, каквато е кръвта, ала тя се пречиства, Душата се пречиства когато пътува и срещне Другия, другите.

Ние тук сме на пътешествия и по празници и делници можем да си помогнем. Да пренощуваме в гостоприемен хан във Фалковец, да се случи чудо, което да предпази колата ни от катастрофа. Да дойдат приятели от София и да ни помогнат с возилото и да ни оставят и средства за нощувка.

Ей такива неща стават по празниците. Магия. Не, животът е Магия. Магия е да общуваме, да се срещаме, да бъдем хора. Независимо от ценз, от марката кола, от хотела. Човещината няма измерение. Всъщност тя е най-голямото мерило, какво сме научили в Живота.

Та посетете Белоградчик. Налейте си вода от чешмата, посветена на въстанието от 1850 г. Посетете Калето и знайте, че франките са го укрепвали докато е било под турско управление. Разходете се до Магурата, въпреки че ще бъдете разочаровани от затворените галерии с рисунки. Отседнете в хан Мадона Фалковец, за да хапнете и починете сред майсторски ушити гоблени.

Боже пази България

от завист, подлост и предразсъдъци.

От “изкуствен интелект”
и естествена простотия.

От създадени конфликти, вируси, геноцид, пази я.

Пази я от предатели, от зложелатели, от безсрамници.

Умножи синовете ни, чадата ни,
напук на приказките, че хората са много. Малцина са истинските, Българите.

Небесата ни пази, Боже, да са сини, като от моето детство, облаците перести и пухести, а не изкуствени.

Пази я от “комунисти”, анархисти, евро нещо атлантисти, сатанисти и всички отцепродавници. Да останат тези, що сърцата, душите им, са свързани с България.

Боже, пази ни, побратими ни, помири ни, та юначеството и пехливанлията да се превърнат в градеж и си помагаме.

Боже, пази България!

Фалковец, 03.03.2024 г.

Защо няма да си купя Тесла

Няма да си купя лек автомобил марка Тесла, поради много причини. Първо, защото струва колкото едно жилище в София. Второ, защото е съставен главно от електроника, която след повреда няма да мога да поддържам. Трето…

Можем ли да си купим кола от фирма, която изхарчва 60 милиарда долара за да купи онлайн платформа за чат и пропаганда? Можем ли да закупим кола от компания, която изпраща редовни ракети в Космоса, които изхвърлят тонове прах и вредни газове в атмосферата? Можем ли да закупим кола от компания, която разработва хуманоидни роботи, които след някои ден ще хванат автоматите. Не, не можем!

Българите са материално бедни. Можем да си купим кола, с честно изкарани пари, за 3-5, максимум 10.000 лв., и да я караме десетилетие. Да не изброявам марки, че ще кажат че съм пристрастен. Кола на 10-13 години, в добро състояние, която ще изкара поне още толкова. И поддръжката ще ѝ бъде евтина. Защо Тесла?

Защото да караш кола за 100-200 бона е въпрос на “престиж”. Да те гледат хората че си яхнал таблетчето. Че можеш да го паркираш, където ти скимне. Някой може да каже че съм завистлив, а не прогресивен. Не братче, просто съм практичен и обичам да карам, но със собствени усилия. Да ръчкам скорости, да ми мирише понякога на бензин.

Технологиите крият огромната опасност да притъпят Естествения Интелект на Човека. Да го направят зависим от тях, когато кара, спи, яде и спортува. Кому е нужно това? Нужно е на хората, които стоят зад тях. Човекът израства полагайки усилия, учейки, тренирайки, работейки.

Технологиите са улеснение в тези сфери, но не и заместител. Още повече, когато става дума за водене на битка, за чест и човешко достойнство, технологиите нямат място. Те са просто платки и програми облечени в метал, които струват скъпо на нашата Природа.

Човекът, човешкият Дух, душата и нейните търсения, това е скъпоценният камък на Живота. Той не може да бъде заменен от никаква технология. Биологичният императив да живеем, да се подчиним на закона Еволюцията, да дарим Живот, да обичаме и се радваме на съществуването с всичките си сетива, това ни прави Хора.

Та Тесла… Братко, за 100 бона ще оправиш цяло училище. Ще оправиш фасадите, стегнеш покрива, ще учат дечица, нашите деца. Ще направиш нещо смислено с парите и живота си. Не карай Тесла, не карай скъпи и тежки коли, които те правят роб на корпорациите/ Карай колица, която е здрава и ти е вярна. С която с чиста съвест вършиш работа и пътуваш.

Защото пътуването е удоволствие. Пътуването е Свобода. Пътуването е независимост от концерни, служби, средства за проследяване. Ние сме Души дошли на Земята да пътешестваме.

Котел 2023 година

Котел е място, където Възраждането и революционният дух на България са кипели. Където е преписана История Славянобългарска. Където се ражда Раковски и създават комитети. Място скрито в сърцето на Балкана, до чиито друми водят пътища, над които бдят грабливи птици.

Пътят до Котел е лек, живописен, някак си тих. Той се отбива от петолъчката водеща към Шумен. Минава през Жеравна, която притежава повече съхранени стари сгради и прилича на град-музеи, отколкото Котел. Само че Котел, за разлика от близкото градче, има друг дух и заряд.

В центъра на града, на площада, се издига монумент, за който веднага ще познаем че е от времето на късния Социализъм. Груба, висока сграда, която в последствие установихме че е студена като хладилна камера. Ала на нея ще видим българския Лъв, витраж и установим, че това е един вид пантеон.

Пантеон, който започва странно с полицейски и военни униформи от целия свят. Който обаче ни въвежда в основата на живота на съвременния Европеец в края на 19-ти век. Място на просвета, на култура. Експозицията започва с обстановката на килийните и взаимни училища. Защото народ без култура е нищо.

Следват експозиции за делото на Д-р Петър Берон, също родом от Котел. Препис на Историята на Паисий. Дела на Сава Доброплодни, Софроний Врачански, Рибният буквар. Просветата е това, което е било нужно на революционерите и народа, да възстане и не бъде повече рая.

Самият Раковски се стреми да запази българското. Търси думи, създава речник. Пише по така наречения “Източен въпрос”. Търси нашето достойно място в Европа и Света и държи да отвоюваме свободата си. Трудно ще разберем човек, който ни зарича да не оставяме Бащиното огнище, при днешното търсене на по-добър живот. Ала това е заветът на предците ни.

Котел е малко градче, в чиято периферия, че и център, ще видим и неприятни гледки. Ечи лоша музика, карат се бързо коли от туристи, има струпани отпадъци. Трудно намираме място да спрем из тесните балкански улички. И все пак центърът е тих и празен. На него се продават малки слепени от шишарки и дъсчици къщички, местна изработка. Цените са съвсем разумни.

Разхождаш се и виждаш паметник на Петър Берон. Къщи, изрисувани с шевици. Голяма фреска на Раковски, чиито тъмни и изпълнени сякаш пламък очи, сякаш те хипнотизират. Котел те привлича, кара те да се замислиш за корените си, да не напускаш тази измъчена, изтерзана и окрадена страна, да останеш Българин. Може ли?

Не с меч и униформи трябва да започват изложбите, а с калем и четмо. Българинът може да достигне европейски висоти само чрез просвета. Сила е нужна, само и единствено да запази семейството си, дома си, но не и да властва над другите. Българин, това е първом да бъдеш Човек.

А и П спомен от детството

Спомням си за П. от крайните софийски квартали. По онова време това бяха Младост и Люлин. Наши близки живееха в тях и бяха получили ведомствени жилища. Мъжът на П. беше пилот. За съжаление загина когато децата им бяха доста малки. Ние често ходихме у тях на гости да си играем.

В даден момент в живота на П. се появи Аиса. Той бе с къдрава коса, слаб мъж с тъмни очи и мустаци. Нещо необичайно за нашето обкръжение. Кожата му бе белезникава, бе извънредно тих човек. Идеше от Палестина. За мен, като дете на под десет годинки през 80-те това бе непозната страна. Чувах за Бейрут, за непрекъснат военен конфликт и това беше.

Аиса бе живо въплъщение на човека от Близкия Изток. На изтерзания от войни и конфликти търсещ дом, родина и спокойствие. Той донесе видео и с него гледахме Рамбо – филм забранен по “онова време”. Как се развиха отношенията му с П. не знам. Изглеждаше сериозен човек.

Днес обръщам поглед назад и ми се иска да знам повече. Да не махна с ръка и да кажа не ме интересува. Защото Човечеството е един жив организъм и когато една част от него страда, страдат всички. Колкото е по-голяма страданието, толкова по-зле за нас.

Някой казва да не се интересуваме. Не се интересувахме, когато самолети прелитаха над нас към Белград. Не се интересувахме от конфликтите по време на тоталитарния режим и сега на Изток от нас. Гори ли чергата на съседа, ще се запали и нашата. А единственото решение е Мир.

Медуза в Лампедуза

Казват, че 5000 мигранти от Африка са попаднали на италианския о-в Лампедуза. Как са попаднали? Нали има брегова охрана, пресекли са териториални води? И попадат на остров, с оскъдни възможности за подслон и изхранване. Удобно нали?

Коя беше първата криза с която ни плашеха? Ами “мигрантската”. Защо миграцията или емиграцията да е проблем? Нали е право всекиму да търси “обетованата земя”. Нали хиляди са мигрирали по време на война, глад, болести и природни катаклизми. Миграцията или Емиграцията се превръща в проблем, когато новодошлите легнат на гърба на страната, в която пристигат.

Кой печели от създаването на подобни проблеми и решения? Италианците реват, че не могат да се справят и разбира се вероятно ще получат солидни финанси по случая. ЕС ще се огражда със стени, подобно на САЩ откъм Мексико и ще заприлича все повече на Тоталитарен режим, вместо на място за Свобода, Равенство и Братство. Мигрантите, те са просто част от играта.

Дворецът Царска Бистрица в Чамкория

Трагедията на Чамкория, на двореца Царска Бистрица, седи в това, че не е достъпен за посещение от хората. Можеш да се разходиш в малкия парк и да хапнеш нещо на скована пейка като “масов турист”. Кафенето в алпийски стил предлага само напитки. За това пък тоалетната е безплатна. В заведението могат да се видят повече интересни снимки и материали, от колкото в така наречената “Галерия”. Там се усеща кичът, в представяне на Н.Ц.В. Борис III. Най-обичаният и предан политик на съвременна България. Ала номенклатурата не спира с гаврите си дотук, марката 5 Сантима, печатана по времето на княз Ал. Батемберг, е върху колаж почта СССР.

Пътят…

В свободното време се обърнете назад. Вижте колко Път сте извървели и благодарете. Радвайте се на това, което сте научили. По труден или лесен начин. На Вашите постижения, независимо дали ги оценявате като малки или големи. Пътят, който сте изминали е Вашият Път. Не нечий друг.

Пътят, движението, е това което ни прави Хора. Което ни среща с Другите. Което ни дава възможност да израснем, да научим нещо. Независимо какво работим, какво учим, как сме полезни на другите. Дали правим домашен ремонт, или изучаваме чужд език. Дали правим сайтове или хляб.

Ние сме следствие от изминатия Път. Идем чисти на този Свят, с или без, определени опитности. И Пътят се разтваря пред нас. Път на възможности. Път на колебания. Път осеян понякога с опасности и болка. Но Път. Човек е Жив докато се движи, навътре или навън, докато е на Път.

« По-стари публикации