словесни проблясъци

Месец: май 2022 (Страница 1 от 2)

Къде са силните хора в политиката

Питам се къде изчезнаха силните личности в политиката?

На времето си спомням как баща ми се възхищаваше от конкуренцията между Франсоа Митеран и премиерът Жак Ширак. Желязната лейди – Маргарет Тачър, също е част от една епоха. Хелмут Кол, обединяващ Германия, Лех Валенса, създателят на движението “Солидарност”. Не на последно място и Ангела Меркел, съдействаща за баланса между западна и източна Европа / Евразия.

Всички тези политици поддържаха повече от половин век Мира на Стария континент. Не само мир, но и допринесоха за благоденствие за своя народ. Бяха свидетели и съдействаха за прехода към Демокрация. Запазиха отношения с бившия СССР и дори ги развиха, до ново икономическо ниво.

За тези личности могат да се намерят стойностни документални филми. Не че в техния личен и професионален живот няма сенки. Сенки, “скелети в гардероба” ще намерим у всеки жив човек. Какво ще намерим за новопоявилите се либерални политици?

Това, с което се сблъскваме, е главно арогантност, ниска обща култура и абсолютно безхаберие, що касае малкия човек, гражданина. Съвременният политик, неолиберал, или с каквато и краска да е облечен, не стъпва връз старите стойности. За него Религията и Семейството са отживелица. Той се кълне в новите технологии, не спазва обещанията си и е хлъзгав като змиорка, що касае морална устойчивост и лична позиция.

Къде отидоха мъжете и жените от миналото. Тези, на които се възхищавахме. Които бяха пример за нас. Невъзможно е даден политик да излиза от шоу бизнеса, където е разпознаван в една роля и да очаква да бъде сериозно възприет и на политическата сцена. Малцина са изключения, като те са хора с изключително силен характер, воля и ролева пластичност.

Политиката е изкуство. На първо място дипломация и умението да изтъргуваш това, с което реално или хипотетично, разполагаш. Добрият политик се школува с години. Познава протокола и етикета. Владее няколко езика и се разговаря с чужденците на майчиния им език.

Политиката се превърна в тържище, в пазар или игрище, на което всякакви изтърсаци си опитват късмета главно на гърба на хората. Ако мине, мине. След нас и потоп. Не, това не е устойчива политика. Забележете колцина политици са се задържали в една партия, с една позиция, на власт.

И като заключение – на добрия, съвестен политик, охрана не е нужна. Фейсбук страница, канал в Ю-туб, или Туитър също. Той ще бъде разпознаваем за народа и обичан от него. Ще работи отдадено за нацията, за семейството си и Бога, защото ще знае че носи огромна отговорност. Една от тях е да пази Мира. Друга – да се грижи изключително за благоденствието на своя народ.

Да се молим такива хора да се появят, да осъзнаят гласуваното им доверие и да работят, Богу – и народоугодно.

„Зеленият“ преход

“Мета преходът” се налага. Като наратив, последните няколко години. Преход към “зелена” енергия. Към устойчиви източници и т.н. Същевременно този “преход” изтласква обществото към все по-голяма употреба на цифрови устройства. Респ. електроенергия.

Не съм сигурен по какъв начин соларните панери, термо- и ветрогенераторите ще могат да задоволят нуждите на хората в развитите европейски страни. В България има вероятно един милион коли с ДВГ. Ако всички те поетапно бъдат заменени с електрически автомобили и са в движение, това би означавало огромен разход на енергия. Да не говорим, че специално у нас няма изградена инфраструктура за зареждане и съм виждал как частни лица са преметнали кабел през улицата, за да захранват е-автомобилче прилично на детска играчка.

“Зеленият преход” се налага с наратив и сила. Няма нощо лошо в това въздухът и водата да са чисти. Е да де, но производството на милиони батерии за електромобили изисква вода, питейна предполагам. Да не говорим, че в тях се съдържат тежки метали. Как ще се рециклират е друг въпрос.

Хората са вложили умения и усилие да произведат автомобил, който може да върши работа 10-20 и повече години. В селското стопанство почти всички тежки машини са с ДВГ. Да не говорим за танкери, тирове и други товарни превозни средства. Кой всъщност замърсява въздуха? Дали това са частните полети, или бълващите ИТ производство, заводи. Самите соларни панели съдържат тежки и отровни метали.

Зеленият наратив се превръща в Оксиморон. Произвеждаме нови коли, повече ИТ, нови телефони и цифрови играчки, бълваме ги на пазара в стремежа за нови и нови технологии, но те не водят нито до духовно, нито до личностно израстване на индивида. Просто са пазарен дял от икономиката.

Създадените мъдро продукти са устойчиви. Могат да се ползват с години и не се развалят лесно. Не се чупят, ръждясват и са дуракоустойчиви. Да, овехтяват с времето, но вършат работа на едно или две поколения. Сега вървим от качествени продукти, към еднодневки, поддържащи нагласата “чупи и купи”.

Защо никой не предложи как да се трансформират автомобилите с ДВГ в електрически? Имаме шаси, купе всичко. Просто вадим двигателя и слагаме батерия. Да не е толкова сложно? Има начин, но е по-лесно (и скъпо) да смачкаме старите коли, да сложим етикет “вредно за природата” и да бълваме електрички.

Е да де, ама в България държавата не ме подкрепя да си купя електромобил. Не поема част от цената му. Не ми предоставя възможност да зареждам безплатно. Няма и отстъпки за хора в неравностойно положение. Можем само да го паркираме безплатно, в “зоната” в която живеем, разбира се.

Какво стои зад “зеления преход”? Желанието на шепа хора да живеят по-добре. В по-чиста среда. Само че тази шепа може да си го позволи и не прави нищо значително, за да може това достижение да достигне до другите.

В близкото минало фантастите виждаха надежда в атомните двигатели. Ядрени подводници и крайцери, се движат от години. Съществуват евтини и достъпни технологии, които са и екологични, но това не бива да достига до хората. Защо? Защото управляващите ги е страх от общество, което има свободен достъп до енергия и храна, правещ го независимо…

24-ти Май

Приятели,

този месец имаме честта да празнуваме два пъти денят на братята Св. св. Кирил и Методий. Това не е случайно. Ние сме дарени със собствена писменост. И не само ние, но всички славянски народи. А писмеността е идентичност, култура и богатство. Нека да го ценим и пазим!

Пазенето на Словото става чрез изговаряне и писане на Истината.

Св. св. Кирил и Методий

За храната и хората

“Контролирайки храните контролираш и хората.”

Хенри Кисинджър

Никога не съм си представял, че храната ще се превърне в скъпо удоволствие. Не говорим за яденето по ресторанти, или заведения. Това сме забравили отдавна, защото у дома сме почитатели на домашната кухня. На храната, приготвяна с отношение и Любов. Можем да отидем на ресторант, когато сме на почивка. И все пак не мога да проумея растящите главоломно цени на хранителните продукти. Сякаш кокошките вземат повече за да снесат, или отива повече суровина да се направи кашкавал. Единствената пряка връзка биха имали цените на горивата, а тях знаем кой ги определя. Който решава от кого и на каква цена ще ги купува и договаря с търговците, на каква цена ще продават.

Кръгът е пъклен и в казана се намира обикновеният човек. Политическите дяволи са твърдо решени да го сварят. Вероятно няма да успеят, защото колкото и да мъчиш хората, сърцата им ще се отварят и винаги ще споделят насъщния с ближния си.
Каква стратегия можем да предприемем? Купувайте от фирмените магазини за млечни продукти. Така ще избегнете уловките в цените на големите вериги. Там евтините млечни продукти не са качествени, а добрите – твърде скъпи.

Разходете се до “Женския пазар”. Ще намерите кило картофи за около левче. Зеленчуци като краставици и домати също са на изгодна цена. Да не споменавам лимони, подправки и ядки. Ще спестите доста в сравнение с покупки от хипермаркет, или местния гастроном.

Подкрепете Вашите роднини и приятели на село. Те са тези, при които винаги ще намерите прясна и свежа храна. Които няма да Ви забравят и ще Ви изпратят със зелки, зелена салата, чесън, с буркани сладко и компот и др.

Занесете им празни касетки (намират се хвърлени вечер по пазарите) и буркани. Подарете им тор, не е скъпа – средно 4-5 лв за 30-40 литра. Напълнете багажника с тези дарове, за да ги подпомогнете и да Ви помнят с добро. На „Женския пазар“ ще намерите и препарати срещу инсекти. Торове, семена и сечива за земеделска работа.

Как да противостоим на хранителните мародери? Закупете си парче земя. По-скоро си припомнете за Вашето, което тъне в тръни и се е превърнало в пущинак. Обработете Земята. Грижете се за нея и знайте, че е Ваша майка. Първа и единствена, за цялото Човечество. Нея не я интересуват цените в магазина. Тя обича този, който се радва на благата ѝ и се труди с Любов.

Земята ще Ви дари с чудни дарове. Всичко, което поникне от нея е благословение. Закупете си парник, за да можете да защитите продукцията си от препаратите, с които пръскат в небето. Блага има за всички. Човечеството може да се изхрани, променяйки постепенно отношението си към консумацията, към другия и себе си. Оградете и пазете това което сте постигнали. Можете чистосърдечно да споделите плодът на труда си с приятели, а мародерите дръжте далече. Помнете, храна ще има за всички!

Лалу и Слънцето

Момиченцето лежеше на земята. То усещаше как тревичките боцкат телцето му, а камъните леко му убиваха. Опитваше се да се намести върху мекия мъх и мижеше с очи. Слънцето галеше Лалу с лъчи и тя му се усмихваше. Струваше ѝ се че то също ѝ се усмихва и ѝ праща още повече топлина. Това я изпълваше с чувство на сигурност и покой.

Вятърът играеше с косите ѝ. Хвърляше ги връз лицето. Шумеше около ушите ѝ и я караше да се завива в шареното елече, повдигайки краищата на рокличката ѝ. Лалу отваряше очи от време на време. Поглеждаше към нижещите се облаци над нея и опитваше да намери подходящо животно на което да ги оприличи. Тази игра всъщност знаеше от баща си, който я бе играл със своята баба. На нея бе кръстена Лалу.

Всъщност името ѝ бе Радост, наричаха я на галено Лалка, но след като започна да учи Френски момиченцето искаше да го наричат Лалу. Le Ciel рече тя и загледа безкрайната синева на небето над нея. Le Soleil усмихна се тя към слънцето. La Sourire du Soleil отрони тя. Обичаше френския. Наскоро баща ѝ откри стари списания „Pif“ които тя с радост разглеждаше и четеше. Много ѝ харесваше шантавият котарак Еркюл с лепенка на муцунката.

Oui ma p’tite. Рече мъж излегнат до нея. Бе обут в панталон с навити крачоли. На главата си имаше сламена шапка. Тиранти се спускаха покрай мръснобяла риза. Изпод разкопчаната яка се подаваха къдрави косъмчета. Той бе захапал лула и кръстосал крак връз крак. И двамата бяха изули обущата си и навили чорапите си в тях. Лежаха на брега на езерце, а около тях се виждаха високи каменисти върхове

Дядо, ти идвал ли си тук преди?

Не, Лалу. – Баща ти е идвал често и реши да ни подари тази екскурзия – изпусна дим мъжът.

Хубаво е че ни оставиха сами, нали Дядо. – Усмихна се Лалу.

Да, за да можем да ядем сладолед на корем, смушка я лекичко старият човек.

Той имаше светли очи с бръчици около тях, а лицето му бе покрито с бяла гъста брада.

С майка ти обикалят сега чукарите, а ние се излежаваме…

– И мързелуваме засмя се Лалу.

Да и учим Френски, в движение допълни дядото.

Обичам чуждите езици.

Аз също, момичето ми. Лалу, прощавай погали главицата ѝ възрастният мъж Хубаво е че си си избрала име, или псевдоним. Всеки артист има свое такова и може би понякога то е по-важно от неговото собствено име.

А твоето име какво означава, дядо?

Атанас, означава на Гръцки – безсмъртен.

Tu es immortel, mon grand père!

– Absolutement! засмя се Aтанас.

Всъщност безсмъртен е човек когато остави нещо след себе си, миличка. Творба ли ще е, дете или къща, в която някой да живее. Да го споменава друг с добро, когато се помине.
А за мен най-голямото щастие е да бъда с теб, да си около мен и да те виждам, Лалу. Да учим заедно френския, който толкова много обичам. Това, това ми дава смисъл, ma chérie.

Обичам да сме заедно Дядо. Ти, ти ме поощряваш да уча чужди езици. Много се смеем заедно и можем да правим неща, които понякога мама и татко забраняват.

Като да се изкачим чак дотук, нали – смигна Атанас.

Мъжът се подпря на лакти и присви очи. Виж това място, Лалу той изпъна ръка напред Тук сякаш е стъпвал сам Бог и от неговите стъпки – дълбоки и могъщи, са се родили езерата.

Лалу също се надигна. Под тях се виждаше синевата на езерото. Над него се издигаше кафява скална маса, а слънчевите лъчи се отразяваха в стотици вълнички.

– Харесва ми да сме тук – рече Лалу и се сгуши до мъжа Обичам и да съм с моите приятели от алианса, но с теб е различно. С кучето ни, с мама и татко е различно.

– Тези, които се обичат, Лалу – Атанас взе малките ѝ ръчички живеят у шепите на Бога. На тях нищо лошо не може да се случи.

Момиченцето седеше прегърната от дядо си и гледаше към пътеките.

Искаш ли да се поразходим? попита Лалу.

– Да. Тя помогна на Атанас да стане. Той изпъшка, отупа панталоните си и стана подпирайки се на тояга.

Пътеките бяха прашни и очукани. По тях се въргаляха камъни. Тук-там се намираше по някой боклук. Десетки туристи кръстосваха пътечките. Снимаха се, викаха. Атанас само ги гледаше и кимаше неодобрително. По едно време дружина младежи се спуснаха напряко. Няколко от тях се подхлъзнаха и завъргаляха в прахта.

– Безотговорници! изпъшка Атанас и хвана Лалу за ръчичка.

– Защо, mon grand père?

Ами защото в планината трябва да се ходи само по пътеките. Така не рушим природата и ѝ даваме възможност да се възстанови. Тъй и човек в живота трябва да върви по установените от Бога и обществото пътища, иначе минава напряко и може да си счупи главата.

Това ли е да си отговорен, дядо?

Ех, Лалу усмихна се дядото И аз съм бил немирна глава. Младият човек е като пенливо вино, а то у мях стои ли? Все иска да лисне, да шупне. Да накваси нечии устни. Та правил съм щуротии, ала съм си мислел и за моята отговорност. А на отговорност човек се учи, с възрастта и от другите.

– А кое е най-отговорното нещо?

Най-голямата отговорност на човека, според мен Лалу, е към Човечеството. Без нас то няма как да продължи. Има множество играчки – Атанас посочи към хората, които се снимаха с телефони – които ни отвличат. Ала животът, продължаването на живота зависи само от човека. Огледай се. Тук сред природата няма нужда от никакви играчки, ала всичко работи. Ручеят чисти реката, влива нова водица в езерото, пои хората и рибите. Райко – твоят Soleil отрано сутрин е пекнал.

От върха до който бяха стигнали се виждаха кръгове от хора в бели дрехи, които танцуваха.

А тези, какво правят?

Тези хора танцуват, молят се, хранят се заедно и отдават почит на Бога. Те търсят тук възможност да пречистят душите и телата си. Да срещнат другия пък и себе си. Да видят смисъл в живота си и да добият Надежда.

– Що е надежда, дядо?

– Ти каква искаш да станеш, когато пораснеш, Лалу?

Момиченцето се замисли. Очите и шареха към хората в ниското. Към белите кръгове които се движеха и далечната музика, която ехтеше отразена от върхарите.

– Ами искам да имам бананова плантация.

– А защо точно бананова? – Атанас се опря на тоягата си.

– Ами защото бананите са вкусни, полезни и карат хората да се усмихват. Защото са здравословни – добави Лалу след кратък размисъл.

– Ха така! A други хора ли ще работят за тебе?

– Ами мога и сама да работя или с приятели, или пък с моето семейство. Може и роботи – помощници да имаме.

– Ала банани не растат в България – вметна Атанас.

– Ами тогава ще отида да живея там, където растат. И…, и ще имам най-добрата плантация за банани с лепенки върху тях.

– Марка?

Лалу, разбира се – момиченцето се ухили.

Ами там в чужбина не говорят нашия език, как ще се справяш?

– Нали уча Френски. Може и Английски да понауча и ще се справя.

– И си готова да пътуваш надалеч, само за да осъществиш мечтата си?

– Да, дядо!

– Tu es formidable, ma p’tite. А твоето желание да постигнеш това, което искаш, и че то е за добро, ми дава надежда, мила Лалу.

Двамата се хванаха за ръка и заслизаха по пътечката. Стигнаха до павилион встрани от пътя. Около него се трупаха хора и купуваха сладолед. Павилионът бе като поставен сред нищото. Бял, контрастиращ с кафявото на скалите. Самичък сред върховете и зелените клекове. В близост до минаващите вади и ручеи. Част от цивилизацията, която сякаш не би трябвало да е там.

– Този павилион тук е чудо, Лалу.

– Как тъй чудо?

– Ами прилича на чудесата в живота. Не ги очакваш и ето ти насред нищото, на неочаквано място, те очаква нещо хубаво. Сладко и разхладително.

– Но струва и парички – усмихна се Лалу.

– Така е. Чудесата се случват, но понякога трябва да платим цена за да станат част от живота ни, ma chérie.

– Колко плащаме, mon grand pèrŽe?

– Ами до два лева сладоледът е все още сладък – смигна Атанас.

– Скръндза, мушна го в ребрата Лалу. Двамата се засмяха.

– Ще те видя тебе, като водиш внуците си, да ядат по няколко сладоледа – рече Атанас.

– Ами стига да не се разболеят, могат да ядат колкото искат.

– Децата не бива да се разглезват прекалено и да ценят парите, Лалу. Има дечица, включително и тук, за които сладоледът е лукс. Родителите им може да са бедни и да са събирали средства да дойдат на Рила отдалеч. Сладоледът приемаме като награда.

– Un Prix? – Лалу го изгледа изпитателно.

– Bien sûr. Например след като направим упражненията днес по Френски, или изминем планирания маршрут, можем да се наградим.

– Със сладолед?

Атанас кимна.

Дойде техният ред. Двамата купиха сладолед тип „Ескимо“, който тук вървеше около два лева бройката.

– Не горчи – усмихна се Лалу ближейки.

– Pas mal – кимна Атанас.

Слънцето огряваше върхарите с кехлибарна светлина. Стотици хора се прибираха в цветния палатков лагер. Лалу и Атанас ближеха сладолед и ги наблюдаваха от пейката на която бяха седнали.

– Дядо, ще ми се да дойда тук някой ден с моите внуци.

Ще се радвам, Лалу. Ще се радвам и Ви махам от облаците – насълзен отвърна мъжът.


Двамата доядоха сладоледите, хвърлиха опаковките и клечките в кофата до павилиона и хванати ръка за ръка се понесоха по пътеката към лагера, където ги очакваше тяхната палатка.

На Рила и чуждите езици.

София, Март 2021 г.

Списък на чуждите думи в текста.

1. Le Ciel – небе, (фр.)
2. Le Soleil – Слънце, (фр.)
3. La Sourire du Soleil – Усмивката на Слънцето (фр.)
4. Tu es immortel, mon grand père! – Ти си безсмъртен, дядо! (фр.)
5. Absolutement! – Несъмнено! (фр.)
6. Tu es formidable, ma p’tite. Прекрасна си, малката ми (фр.)
7. ma chérie – скъпа (фр.)
8. Pas mal – Не е зле (фр).
9. Un Prix? – Награда?(фр).
10. Bien sûr. – Със сигурност (фр.)

Семейството

Семейството представлява кръг от хора, на които винаги можем да се опрем. Независимо от различията и търканията. Не случайно сме избрали определени хора да ни бъдат родители. Вярвам, че всяко поколение има по-големи възможности да израсне, на база натрупания генетичен материал от знания, мъдрост и опитност.

Ако има наследени деструктивни модели, то ние трябва да ги наблюдаваме и да не ги подхранваме. Когато ги надраснем ще можем да се освободим от техните окови, както и целият ни род. Това се нарича „Еволюция“.

Семейството е градивна частица на Обществото. На общество, с морални устои. Затова трябва да го защитаваме, да браним неговите граници. Да признаваме неговата стойност и насърчаваме неговото образуване. Защото само в едно сплотено семейство растат деца без травми. А децата са най-голямото богатство на Земята.

Честит Международен ден на семейството!

Новите ценности

Тази година за пръв път чух, че оспорваме датата за националния ни празник, трети Март. Също така празнуването на Денят на Европа и същевременно Денят на Победата, премина тихичко, в сянка. По-изразено празнуваме поредното безумно-скъпо начинание на някой технократ.

Изменя ли Европа своите ценности? Няма да се учудя ако утре започнат да разправят, че Фюрерът е жертвал германския народ, за да спре настъплението на болшевиките. Че лагерите на смъртта не са съществували и са някаква фикция. Че носенето на нацистки символи, е повод за гордост.

Мисля така, виждайки свастика да се поклаща на врата на младо момиче. Същият символ, който се издрасква по камъни из Витоша. Всеки символ сам по себе си, е мъртъв, докато ние не му предадем значение. Добре е да знаем какъв смисъл са влагали нашите предци, как е използван и дали не е служел за пропагандни цели, различни от истинското му значение.

Отвъд символите човек трябва да чете история, докато не се пренапише отново.

9-ти Май

Девети Май бележи Денят на победата над Фашизма. Фашизма, който е разделял хората и е внасял страх и омраза. Фашизъм, подклаждащ война.
 
Девети Май е обявен и за Ден на Европа. Европа, която се е възродила от останките на Втората Световна война. Европа, която би трябвало да защитава демократични ценности, като Свободата на индивида, правото на избор и гласността.
 
Нека в този ден си спомним за жертвите на Втората Световна. Такива дава най-много бившият СССР, като според статистики са над двадесет милиона.
Да сведем глава и помислим кое има най-голяма стойност в Света. Кое би допринесло за добруването на хората. Да сведем глави и се помолим за Мир.

Кому принадлежи Човекът?

Последните две години повдигнаха въпроси относно свободата на индивида. Доколко имаме право над нашето тяло и над самите себе си.

Държавата е изкуствено създадена структура, която да организира икономическия, културен и обществен живот. Основната ѝ дейност трябва да бъде добруването на индивида. Също така да гарантира неговата Свобода.

През последните години, обаче, неолибералната линия на управление и изобщо държавите, се превърнаха в съвременни феодални структури, които могат да следят своите граждани и ограничават техните свободи. Според управляващите това се прави за “общото благо”.

Ние, излезли от сянката на тоталитарната система, познаваме подобни понятия. Също и “светло бъдеще” и т.н. Затова гледаме на тях с подозрение.

В миналото, човекът е принадлежал на семейството. Авраам решава да жертва сина си Исаак, по волята на Твореца, който го изпитва. Сещам се и за сина на Тарас Булба, който пада убит от ръката на баща си, защото предава народа и вярата си, заради своята любов.

В по-скорошни времена, държавата ограничава и насочва гражданите, за своите интереси. Понякога те не съвпадат с личните убеждения на гражданите. Примери са Стефан Цвайг, който бяга от нацифицираща се Австрия и Мохаммед Али, отказващ да се бие във войната с Виетнам.

В България имаме десетки примери от тоталитарния режим, като можем да споменем журналистът Георги Марков и спортистът Наим Сюлейманов, който разкрива пред ООН ужасите преживяващо турското малцинство у нас, по време на така наречения “Възродителен процес”.

И все пак кому принадлежи човекът?

Понякога социалните служби могат да отнемат децата от родители, които нямат възможност да се грижат за тях, или у дома има случаи на насилие. Докато станат пълнолетни, децата биват под опека на държавата, или отрастват в приемни семейства.

Какво се случва, обаче, с пълнолетния индивид, който може да носи отговорност за себе си. За своето тяло, за своите решения? Който има морални възгледи, вяра и убеждения? Може ли държавата да го принуди да вземе решение срещу тях и до колко това е правилно?

Спомням си филм за американски войник, който през Втората Световна война отказва да носи оръжие, поради своята религия. Записват го санитар, като по време на битки успява да спаси над 80 войника. За неговите подвизи му дават орден за храброст.

Основно право на Човека е да бъде Свободен. Да може да избира на чия страна да застане, или най-вече да защити личния си интерес. Той не може да бъде ничия собственост, защото не държавата му е дала живот, но неговите родители.

По същия начин можем да повдигнем въпросите кому принадлежат Земята, планетите или междузвездното пространство. Отговорът знаем интуитивно. Животът, Творението принадлежи на Този, който го създава и поддържа, на Бога.

Рецесия

Задава се голяма рецесия. Усеща се като полепващата тази сутрин о стъклото мъгла. Покълва в душата и се опитва да ни уплаши.

Като всяка криза и тази е създадена изкуствено. Лошото е, че удря най-уязвимите. Тези без финансов гръб и възможност за маневриране. Ще оцелеят най-приспособяващите се. Лобистите и тарикатите. Бих казал тези, които най-вече са съвестни и добри.

Парите не са имали никога значение. Стойност, им придават трудът и услугата, срещу които се заменят. Само че ние забравихме това, или ни приучиха да го забравяме.

Когато държавата богатее, а народът беднее, нещата отиват на зле. Вчера пред мола виждам двама възрастни мъже. Единият едвам се крепи. Измършавял, с блуждаещ поглед и мърморещ под носа си. Другият, малко по-охранен, но привързал анцуг с връв. Бях готов да дам пари на първия.

Срамно и жалко е да виждаш как възрастни хора, някои добре облечени и видимо с ценз, ровят по кофите. В контраст с това, на кръстовищата нахално се нареждат лъскави коли, които не съм виждал в такава численост в нито една столица, която съм посещавал.

Пътуваш някъде, да си свършиш работа. Хващаш се за главата от начина, по който се паркира у нас. Главно на кръстовища, като по този начин се застрашава видимостта при завой и любимото – на пешеходни пътеки. Всичко това те ориентира какво мисли българинът за ближните си.

Питам се къде е КАТ, къде са от Центъра по “ГрАдска мобилност”, нямат ли камери, щъкат насам натам, ала на нарушителите не казват копче. Ала пуснеш ли погрешка SMS за зелена зона, паркирайки в синя, например, цъфват като по чудо. Рекох им на тези колеги “Сменете си работата защото правите хората нещастни”.

И факт, въпреки че плащаме годишно паркиране за колата, че винаги сме пускали SMS или купували талон спирайки в зона, усещането ми при каране и паркиране из големите градове в България не е добро. Има един гнет, едно подтискане и твърде много нарушения от страна на водачите.

На тези, които искат да прочетат повече за рецесията, препоръчвам романа “Черният обелиск”, от Ерих Мария Ремарк. По един забавен начин той ни показва Германия след Първата Световна война, съчетано с романтична история. Лично си спомням за кризите от деветдесетте и от 2008-ма. Ала кризите са за това, за да израснем.

Да надраснем материалния интерес и проявим повече човечност. Да разберем, че парите реално нямат стойност, а трудът, уменията и качествата, които притежаваме. Да пазим постигнатото и в такъв момент не продаваме недвижимо имущество, а внимаваме с инвестициите. Кризата, кризата на първо време се опитва да възникне в душите на хората, да ѝ попречим.

« По-стари публикации