словесни проблясъци

Категория: Език (Страница 1 от 2)

Паметни

Някой казва, че бил голям патриот. Че иска български паметник. Хубаво, като си такъв патриот да те попитам отиде ли в село Славовица, да се поклониш в лобната къща на Стамболийски? Изкачили безбройните стъпала водещи към костницата му? Почисти ли ги от плевели? Щото Стамболийски е бил радетел за правата на селяните, на отрудените хора.

Апропо чии да бъде този паметник? На Аспаруха, на Ал. Батемберг, на Негово Височество Борис III, последният истински обичан от народа политик. Само че няма да се учудя, ако галениците на Тато, предложат да издигнем негов паметник. И така Живков, чиято охрана днес управлява България, ще се смее както и от отвъдното, така и от площада.

А мнозина ще искат паметник на Тато, защото имало тогава работа за всички, нямало висока престъпност, имало ведомствени жилища, облаги, малки данъци. А сега държавата те скубе отвсякъде. Докъде я докарахме нали, крадецът да вика дръжте крадеца…

Мисля, че работникът, дръзнал да среже ръката на Альоша ще сънува кошмари. Защото е бил като гладиатор сред публика от плебей, гледащи шоу и просто е трябвало да убие. Защото да разрушиш произведение на изкуството, па макар и социалистическо, нечии труд, си е убийство.

Да даваш пари, веднъж да се гради, после да се разваля, после да се гради… поредната недомислица в тази измъчена държава, е наглост. Защото минете през паркинга в базата на БАН до танцувалното училище и ще видите как пред “Института за Космически изследвания” има кратери, като там да падат пряко метеорити.

Срам е да рушиш най-големия паметник в Европа посветен не толкова на съветската окупация, а на победата на Червената Армия над Фашизма. Да, видяхме и другата страна на монетата. Имаше лагери, ДС и все още ги има, ала ако нацистите бяха спечелили войната Славянството щеше да погине.

Казва ми една съкурсистка от Френския “ние нямаме нищо общо с Русия”. Викам си, не сме ли Славяни? Не говорим ли общ език, не изповядваме ли една вяра? Нямаме ли сходни обичай, да сме гостоприемни, да пием чай? Да, на всички ни погледът е вперен на Запад, ала хортуваме със съседите. Човек трябва да знае корените си.

Та за паметника. Альоша бе символ на София. Също като паметникът Руски, посветен на Твореца, с чиято помощ Русия освобождава България от Турското иго и дава хиляди жертви. Като Александър Невски, който се опитват да окарикатурят с арки, като паметника на Цар Освободител.

Вие ще кажете че съм Русофил и няма да го отрека. Аз съм също така Германофил и Франкофон, но най-вече хуманист, който рита срещу лицемерието на властта, срещу всяка форма на тоталитаризъм. Срещу погазването и елементарната етика. Ала живеем във времена, за които писателят е казал, “Пази Боже сляпо да прогледа”.

Хвалба

Бих искал да се похваля. В това вълче, чуждо на човечността време, човек да не смее да се похвали. Че си е купил нова (стара за чужденците) кола, че се е оженил, че строи къща, че чака дете. Не, аз ще се похваля с нещо мъничко, но от сърце. Нещо, което кътам близо до себе си и расте с помощта на жена ми. То е моята любов към Френския, към чуждите езици, удостоена с атестация за завършване на нивото с най-висок резултат в групата.

А и П спомен от детството

Спомням си за П. от крайните софийски квартали. По онова време това бяха Младост и Люлин. Наши близки живееха в тях и бяха получили ведомствени жилища. Мъжът на П. беше пилот. За съжаление загина когато децата им бяха доста малки. Ние често ходихме у тях на гости да си играем.

В даден момент в живота на П. се появи Аиса. Той бе с къдрава коса, слаб мъж с тъмни очи и мустаци. Нещо необичайно за нашето обкръжение. Кожата му бе белезникава, бе извънредно тих човек. Идеше от Палестина. За мен, като дете на под десет годинки през 80-те това бе непозната страна. Чувах за Бейрут, за непрекъснат военен конфликт и това беше.

Аиса бе живо въплъщение на човека от Близкия Изток. На изтерзания от войни и конфликти търсещ дом, родина и спокойствие. Той донесе видео и с него гледахме Рамбо – филм забранен по “онова време”. Как се развиха отношенията му с П. не знам. Изглеждаше сериозен човек.

Днес обръщам поглед назад и ми се иска да знам повече. Да не махна с ръка и да кажа не ме интересува. Защото Човечеството е един жив организъм и когато една част от него страда, страдат всички. Колкото е по-голяма страданието, толкова по-зле за нас.

Някой казва да не се интересуваме. Не се интересувахме, когато самолети прелитаха над нас към Белград. Не се интересувахме от конфликтите по време на тоталитарния режим и сега на Изток от нас. Гори ли чергата на съседа, ще се запали и нашата. А единственото решение е Мир.

Тревога в Алианса

Днес около 19.00 ч., тъкмо започнали урока по Френски в Алианса зазвучава странен сигнал. Учителката получава съобщение на телефона, а също и някои от курсистите. Тестова тревога от Посолството и ЕС. “Напускайте стаята”, командва Мадам и ние я следваме. Долу охраната не знае нищо, хора влизат в Института, като някои служители на посолството са получили също сигнала. Питам се, защо е това плашене на хората. Сирени, аларми, страх…

Ден на Просветителите

На Френски глаголът обещавам (prоmettre), е близък с името на митичния Просветител на Човечеството, Прометей. За това че е дарил Огъня, Знанието, че е проявил Жалост към Човечеството, той бива наказан.

Всеки един истински просветител е Хуманист. Е на първо време Човек, който бихме познали по неговата Благост. По желанието му да помага. По това че е Път, по който можем да вървим към себе си, да открием Бога.

Пожелавам да имаме истински Просветители, които носят Знание и Сила. Които не са вълци в овчи кожи и чиито дела са равни на Градеж. Защото Земята има нужда от тях, от нас, в това трудно за всички ни време.

Опасностите на синтезирания глас

Днес слушам по немско радио как се провежда експеримент. Човек записва с помощта на програма гласа на водещата. След това отново чрез програмата се възпроизвежда казаното от нея, но в превод на друг език, запазвайки що годе същата модулация.

Сещам се за разказ на Рей Бредбъри из сборника му “Възпявам електрическото тяло”. В него последният останал човек на Марс бе подведен от програма и не успя да напусне планетата.

Лично виждам много опасности за злоупотреба с подобни технологии. Виждам опасности за лишаване на хора от работни места в сферата на превода, на Изкуствата. И понеже някои мой познати от ФБ споделят неща свързани със съвременни технологии, бих се радвал да се замислят над това.

Годишнина от кончината на Георги Марков

Днес прочетох, че се навършват 45 години от убийството на Георги Марков. Предполагам малцина са чели неговите книги. Най-вече от по-младото поколение.

Интересно е, че Марков пише постановката “Комунисти”, романът “Мъже”, също участва в сценария на сериала “На всеки километър”. В книгите и репортажите си той говори за хора, които са вярвали в идеала, но са установили че той се разминава драстично със създалия се тоталитарен режим.

Георги Марков напуска България, не да я очерни. За всеки интелигентен и широко скроен човек животът в страната през онези години е бил мъчение. Освен ако не станеш човек на властта, не склониш глава, не направиш нещо по поръчение, а не по съвест. Препоръчвам творбите на Марков, особено “Жените на Варшава”. И неговите “Задочни репортажи за България”.

Книгите на Георги Марков можете да намерите на специален щанд в Столичната Библиотека, София. Подобен писател заслужава специално място. Къде е нашето, обаче, след всички тези години на лицемерие и партиен фанатизъм? На слагане, на доносничество и на двойна игра?

Децата на номенклатурата продължиха нейното дело. За съжаление. Дали са сини, жълти, зелени, все са си същите. Те не са истински идеалисти, те са далече от призивите на комунистите за Свобода, Равенство и Братство. Те не защитават дадена класа. Те просто гонят личния си интерес.

Език Майчин, език мой…

Понеже възникват обсъждания в правителството, относно термина “Майчин език”, подобно на повдиганите теми от иноземците в други страни от ЕС, ще споделя следната история. Имахме езиков курс при един г-н от САЩ. Той зададе въпроса “От кого сме научили езика”. Получи различни отговори. Моят беше – От Майка ми и Баща ми. И бе правилен. Език се учи от близките, култура също. Това, че дадени същества искат да омаловажат ролята на Майката, ролята на Семейството и Езика за нашето формиране, е техен проблем. А който върви срещу Човека, не го очаква нищо добро.

Ролята на Писателя

Съпругата ми понякога ме критикува, че публикувам в страниците на моите книги, или личната си като автор, писания свързани с обществения живот, здраве или политика. На мнение съм, че истинският писател, търси Истината и споделя своите усещания. Особено във време на сериозни пертурбации и промени.

От 2020 година насам ние сме свидетели на такива. Светът се е забързал за някъде. Облъчват ни с пропаганди от различен вид. Междувременно животът поскъпва а хората са заплашени да загубят работата си заради машини. Всичко това оказва влияние върху нашия живот, обхождането ни с близките ни, мечтите и идеите за бъдещето.

Няма голям автор в Литературата, който да не е писал за времето в което е живял. Време, оставило следа в неговия народ, ум, съзнание. Време, променило хода на историята, излъчило герои и подлеци. Време в което лъсват човешката доблест и низост. И така ние писателите трябва да бъдем обективни и честни хроникьори на времето, в което живеем.

Български чудатости

Разхождайки се във Виена или Мюнхен човек може да стане свидетел на следната вълнуваща гледка – група майки с колички върви след водач, отново майка или треньор, която задава упражнение. Другите го повтарят докато бутат количките си. В парка до Пратера видяхме как родилки правеха упражнения, включително заедно с бебетата си на гърди.

В България, за контраст, всеки ден виждам трагикомични гледки, за които, вярвам, дори Алеко не би намерил достатъчно пиперливи думи. Виждам хора, които карат коли без ръце и ядат едновременно. Таксиметрови шофьори, чакащи клиенти на пешеходните пътеки. Нарушители, които спокойно карат срещу знака.

У нас няма гражданско общество. Ако имаше такова, всеки осъзнат човек би правил забележка на нарушителя. Спомнете си за Апостол Карамитев от филма “Рицар без броня”. Имаме един съсед Ж., който е полицай. Вижда че шофьор прави нарушение, но нали в момента е цивилен, седи и си лафи с бакалина. За мен на професионалиста не му е нужна униформа, за да работи.

По-лесно е да се смеем над проблемите си, вместо да ги решим. Лошо е, че в този политически и нравствен хаос, ще живеят и живеят нашите деца. Съвременната БГ културата, или тенденция, е да се бръснат главите, да се носят чантички на врата, да се пълнят джуки и всеки да се прави на тарикат. В едно напреднало общество, където хората имат лични качества, физическа и духовна сила, парадирането е излишно.

Отиваме с жена ми в Лозен планина, посока Изток. Няма да повярвате какви гонки с мотори и АТВ-та си спретват хората. Как са изорали пътеките, затруднявайки туристите. Че се стреля като в тир и човек се чуди дали не е попаднал в някаква военна зона. Подобни безумия не съм виждал никъде.

Сега говорят за наводнения в Берковица. Помня, как писах на кметството там преди години, че видяхме с приятели джипове на връх Ком. И снимки им пратих. От кметството ми отговориха да отида с комисия да установим има ли джипове на върха. Сега служителите сами установят нещата.

Ако Алеко Константинов бе жив днес, той ще бъде съсипан от отношението на българите към Природата. От състоянието на пътеките в планините. От изоставените хижи. От инволюцията на неговия персонаж, който ако да бе описал със съвременните му черти, щеше да му коства живота, отново.

Да живееш в България изисква железни нерви. Изисква една голяма Любов, към нещо, което става все по имагинерно. Защото страната това не е само територията, не е Природата, не е езикът. Това са най-вече хората. А хората, българите, са забравили тези признаци, които ги правят такива.

Българин наричам човек, който си държи на думата. Който помага на другия, който е гостоприемен, ученолюбив, който рита срещу неправдата. Българинът може да другарува и говори езика на съседите си, стига да не му забият нож в гърба. Българинът трябва да носи просветление в Света.

« По-стари публикации