словесни проблясъци

Категория: Човек (Страница 1 от 19)

Прометей

Едва ли в нашите митове има фигура, която да е била по-силно свързана със съдбата на Човечеството, от тази на Прометей. Титан, безсмъртен, чиито родители са победени от Зевс и неговите съюзници в битката срещу Кронос, той става покровител на хората. На тези създания, творение на ръцете на Уран(ус), първичното градящо божество.

Прометей донася на хората огъня, защото ги съжалява. Той се застъпва за тях пред боговете на Олимп. Предизвиква гнева им, защото осветява пътя на Човечеството с пламъка на познанието, за което и бива наказан. Прикован на скала всеки ден той бива мъчен от птица, като денем черният му дроб бива яден от нея, а нощем зараства.

Можем да сравним Прометей с Христос. С всяка една развита Душа, която се е застъпвала за хората. Която е искала да им донесе знание, мъдрост. Да облекчи живота им. Прометей е символ на саможертва. Той е първият пример за такава, от страна на безсмъртните. На боговете, или същества, които са се намесили в нашата Еволюция.

Чета, че създателят на атомната бомба, Опенхаймер, бива сравняван с Прометей. Това сравнение е обидно. Прометей е дарил огъня, с цел хората да се ползват от него с добро. Той е дарил Светлина в съзнанието им. Целите на Опенхаймер и на военните, са унищожение и смърт. Само че в съвремието ни, а може би и в миналото, престъпниците получават ненужна слава.

Някой може да възрази и каже, че пускането на атомни бомби над Япония е довело до края на войната. За мен това не е така. Дистанционното избиване на стотици хиляди, рушенето на сгради, унищожението на Природата чрез радиация и то за десетилетия, или повече години, е от една страна жесток, неморален начин за водене на война, а от друга екологично престъпление.

Ако ние притежаваме светлината, дадена ни от Прометей, ако ние спазваме посланията, дадени ни от Христос, ако ние живеем чист и благ живот, според наставленията на всички просветлени Буди, които са живели на тази Земя, то ние нямаше да воюваме един срещу друг. Нямаше да се избиваме. Нямаше да имаме териториални претенции и расови предразсъдъци.

Христос счупва оковите на Ада. Той превъзмогва смъртта. Прометей остава безсмъртен със своя светъл подвиг. Всеки силен Дух, пратен от Бога да помогне, готов на саможертва, е допринесъл за повдигане на нашата Планета. Той остава в нейната енергийна същност. Остава, като Аватар за другите. Помага за общото ни повдигане и служи за пример на Човечеството.

Прометей е прикован, но оковите скоро ще паднат. Христос е забравен и Словото му не се тачи, само че той е живият Бог, Човеколюбецът, който крачи сред нас. Всеки, чието сърце е отворено и добро, живее по Христа. Чиито ум е светъл и изпълнен с разбиране, ходи с Духа на Прометей. Ние няма нужда да се плашим от волята на силните на деня. Истинските хора, истинският Бог, тези, които желаят доброто на Човечеството на всички живи същества, на Земята и Природа, носят качествата на Прометей и Христос.

Приказка за Старосел

Посещавал съм Старосел преди повече от 10-15 години. Бяхме там с приятели, за да видим разкопките. Също така Хисаря и могили в района. Посетихме и Копривщица. Всичко това беше много набързо и не даде възможност да се насладим, нито на природата, нито на хората.

Благодарение на местната организация – кмета на Старосел и Сдружението за неговото развитие, бе организиран литературен конкурс с добър награден фонд, в който взеха участие автори от цялата страна с около 40 произведения. Последните бяха оценени от жури, чиито членове са служители в Народната библиотека и преподаватели по Българска филология. Участвах в конкурса, за жалост без да вляза в първата тройка.

Всичко това някак си загуби значение, когато ни посрещнаха. Спряхме в центъра, на ул. Г. Димитров, която се вие и пресича селцето. От едната страна ще видите кметството, читалището, което е на около век, издигнатия купол и камбанария на черквата. От другата се мъдрят винарна и КООП магазин. Времето сякаш е спряло. Все пак е Неделя, но тук се усеща чистият планински въздух, а небето е лазурносиньо.

Кметът е висок слаб мъж със светли очи и черно палто. Той ни настани в къща за гости в близост до центъра, която ни посрещна с три бунгала и помещение на два етажа. Също така имаше и басейн. Държа да отбележа, че нашият престой бе поет от домакините. След като се настанихме ни поведоха на обяд и тук нашето приключение като да започна.

Нашият домакин М., не много висок, леко пълен мъж, с бяла, стърчаща нагоре коса подстригана във военен стил бе кулинарен маг. Ние малко го разочаровахме бивайки вегетарианци. Само че той набързо ни опържи омлет. Беше направил чудна торта с крем, собствено производство. А питката… Питката бе омесил сам от лимец, опекъл и тя бе изключително вкусна.

Всичко това много ме трогна. При М., имаше наредени икони и запалена свещ. В кухнята му бе приветливо и чисто. Самият той, със светли очи, червендалест и пъргав, като не бих му дал възрастта, която сподели. Ала нашите домакини искаха да видим още. Да ни покажат своята гордост, разкопките. И така тръгнахме нагоре.

На няколко километра от селцето, минавайки покрай Спа- и винарски комплекс, който е кацнал на близко възвишение, стигаме до две ключови места. Откритият в началото на този век храм от Проф. Китов, както и друг храм, със запазени колони и басейн. Оставихме колите до първия и съпътствани от нашите домакини и гид, научихме повече за храма.

Храм, с 10 стъпала водещи навътре. Със 700 килограмова каменна порта. С три стъпала, водещи към вътрешна стая, в кръгла форма Точен кръг, с диаметър 5.40 м. Отгоре купол, който е строен с каменни блокове. Може би тежащи стотици килограми и “Ключов камък”, поставен на върха. Последният отново с огромно тегло, точен размер (мисля 1х1 м). По стените на кръга се виждаха колони, но не цели, а като релеф с канелюри.
Всичко това ти дава усещане, като да се намираш в Египет. Пред вратата на някоя мистерия. Само че не е нужно да я търсиш в храма. Той удивлява, да, но хълмовете с изправени камъни, зеленината, Слънцето, чиито лъчи минават точни през процепи в определени дни, говори за Живата Природа, която древните ни предшественици са изучавали и обожествявали.

Надявах се техните духове да бдят над тази земя, тази чудна планина, в която се е сгушил Старосел. Прегърнат в пазвите на Балкана, осеян със загадките на траките. С изправени камъни, величаещи мъжката сила. Съчетаващи женското и мъжкото начало. Търсещи баланс в Творението.

Съобщаването на резултатите от конкурса се състоя в сграда, в близост до ремонтираното читалище. Бяха се събрали 20-30 човека, които искаха да чуят история. Ние също, само че от местните. Кметът М. сподели една от своето минало на военен. И понеже конкурсът бе по темата за Доблест и Чест, той разказа за взето решение от негов колега – майор.

След това се прочетоха разкази, бяха представени членове на журито, раздадени награди. Мисля, че хората се забавляваха. В миналото, на мегдана или на вечеринки, хората са се събирали да чуят по някоя история. Сега чуха за Гайдаря, разказът и на Ради “Око за око”. Мисля си, колко ли би било добре да си споделяме, за да се срещаме с другите.

За вечеря ни събраха в местно заведение, до чиято порта бе поставена паметна плоча. Искаше ми се да попитам кое е младото момиче гледащо от мрамора. Не го направих. Може би нямах възможност. Може би изобщо не трябва да ровим в мъката на хората.

Вечерята бе хубава. Похортувахме. Научихме нещо за другите. Да посетим Кръстова гора. Да потърсим и други места, които да ни променят. Защото ние се променяме пътувайки. Срещайки другите. Влизайки в техния бит и интересувайки се от техните проблеми.

Изпратиха ни до дома, като в черното мастилено небе проблясваха звездици. Правеха го в унисон с падналия мраз, защото вечер в Балкана, е студено. На сутринта колата ни бе покрита с тънък слой скреж. Все пак станахме навреме да отидем при М. на закуска. И там изненадите продължиха.

М. ни показа интересна апаратура, с която прави измервания за здравното състояние на човека. Тя работи на пасивен и активен принцип, като може да изведе резултати на компютър, които да се съхранят. Подложих се на безболезнен тест, като М. междувременно разказваше за своето минало.

За това, че е бил пилот, че е участвал в строежа и монтирането на важно в миналото за столицата ни съоръжение. Че е карал маймуни от Африка до Русия, че е говорил с важни лица и е имал комична ситуация с регулировчик. Обясни ни колко трудно се управлява хеликоптер и как са се строели далекопроводи с негова помощ в планините. Също и за гасенето на пожари.

Дамите от журито дойдоха, появи се и кметът. Той донесе три чудни баници. Едната с масло и сирене, другата с праз, третата със зеле. М. добави и домашно кисело мляко с висок процент, в малки, симпатични бурканчета с писани страни. Бяхме повече от глезени, а имаше и от вчерашната торта.

После ни заведоха до черквата. До нея водят каменни стъпала встрани от ул. Пионерска. Изобщо тук се гордеят със своето минало. На революционери по време на Априлското въстание. Както и в борбата срещу Фашизма. Апропо по време на въстанието Старосел дава над 100 жертви.

Църквата е стара. Осеяна е с пукнатини. Била е рушена от османлиите и отново съградена от местните. Към олтара водят колони. Те също са напукани. Куполът не е изписан. Вътре е студено, а аз се опитвам да видя има ли щети по покрива. В края на иконостаса ни очакват икони, рисувани в руски стил. Личи си, че са на 100 и повече години.

Пред черквата има малка камбанария. Може би така е по-лесно. Да се удари камбаната пред нея, за да не се отваря. Свещеникът води служба тук. Понякога кръщава, даже и жени. Истината е, че на тази черква и е нужна реставрация. Нужно е и паство, религиозна общност, която да иде на служби. Само че да ѝ е топло. Да може да слуша Словото и да мисли.

Кметът ме заведе до училището. Да му се свие сърцето на човек. Стените му са оголени и напукани. Строено е лето 1929-то, като годината се мъдри в орнамент и цифри стил Сецесион. Единственото по-ново нещо бе дограмата на входа. В самия двор дупка в асфалта, като от снаряд. Няма нищо по-тъжно от празно и занемарено училище…

Само че това не е по вина на местните. Знаете, има наредба за минимална квота ученици. Това училище има десетки стаи, а дечицата са малко. Затова и трябва да пътуват. За сметка на това има детска градина. Тя работи, като в близост до нея има импровизиран парк, с разни чудни животни корабче с червени платна по повест на А. Грин.

Ех, Старосел. Ти си поставен на кръстопът. В близост е китната Копривщица, само че там няма къде една вода да пуснеш, нито и да паркираш, без да ти вземат грош. Не те чакат с баница, но кадаиф, в който можеш да намериш и някой косъм. Ала ще си замълчиш. Просто не е готвено тъй, както го прави М. Само че си заслужаваше.

Заслужаваше си да дойдем и пак ще го направим. Заслужаваше си заради човещината и отвореността, с която бяхме приети. Заслужаваше си заради историите, които чухме. Заслужаваше си, защото имахме усещането, че нашите домакини не са случайни хора. Че имат какво да ни разкажат, какво да ни покажат, какво да ни дадат.

От наша страна, ние им благодарим. Каквото сме им дали е от Сърце и ще се надяваме да ги посетим отново и почетем. За да може културата в Старосел да се възроди, както мечтае кметът М. Дано някой ден това да стане!

Само едно боцкане

Само едно боцкане (на Немски Nur ein Pieks) е филм, започващ с разказа на една майка загубила дъщеря си след втората инжекция с експерименталните препарати. Момичето искало да прекара рождения си ден в дискотека с приятели, само че по това време е в сила правилото за достъп само на двукратно “имунизирани” посетители.

След поставяне на втората инжекция дъщерята на разказващата получава Миокардит (възпаление на сърдечния мускул), като припада. Попада в спешното отделение, където след кратък период почива поради сърдечна недостатъчност и отказ на органите ѝ да функционират. Филмът разглежда и други случаи, в които след инжектиране на препарата изходът е летален, или има тежки увреждания.

В Германия и Австрия (а и в повечето европейски страни), бе упражнен натиск и бе проведена засилена реклама, с цел въвеждане на експерименталните препарати. Още повече, без да се установи и докаже тяхното дълготрайно действие, или странични ефекти. Години след това самите власти признават, че се наблюдават тежки последствия.

Какво е за войник да опази тялото си, неговия Храм, но да загуби работата си, отказвайки да вкара в тялото си непознат препарат, след като лекари не могат (или не искат), да отговорят на поставените му въпроси във връзка с инжекцията? Какво е за млада жена да не бъде взета на сериозно от лекари и здравните власти? Какво означава да отстояваш своето достойнство?

Защото член от Немската Конституция защитава най-вече Човешкото достойнство и неприкосновеността му, в частност и на Човешкото тяло. Само че политици, лобисти, дори медицински лица, поругаха тези конституционни права по време на така наречената “Пандемия”. Авторите на филма пледират за съзнателна работа по отношение на обществените травми.

Те се спускат в разговори с юристи, учени, пострадали и случайни минувачи с една единствена цел – да се каже истината. Да се докаже неефективността на мерките и съзнателното разделяне на Обществото. Да се поеме отговорност от виновните и бъдат наказани. Защото всеки Човешки Живот е ценен и незаменим.

https://archive.org/details/nur_ein_pieks_doku

Разни гледки из София

Чета разни коментари, че писмото и четмото идело от Българите, колко сме дали (някога) на Света. Какви ученици имаме, печелещи състезания по една или друга научна или спортна дисциплина. Това добре, но нека споделя някои мои наблюдения върху съвременната младеж.

Магазин “Била” до НАТФИЗ. От “Кева” направиха бар. Шумен бар, пред който се събират всякакви индивиди, повече лъхащи на алкохол отколкото на изкуство. Спомням си как в това кафене се правеха изложби със стойностни снимки, на известни наши фотографи. Кева бе символ на НАТФИЗ, на Фотографията. Но да се върнем на Била.

Пред мен младежи, дългунести и две девойки. Възраст 16-17 години. Младежите вземат футболна топка, от тези юбилейните за първенството в Германия и я мятат из магазина, не уцелвайки коша в който е била поставена. На касата, след като ги питат дали бутилките вода, които носят, са от магазина. Те отговарят, че са закупени от друг магазин до Макдоналдс споделяйки “Знаеш ли че там струва три лева, една бутилка от 0.50 L?”.

Момичетата вземат гривнички за по три лева бройката и хвърлят монети на транспортната за покупки лента. Охраната я няма. Да попита защо не са оставили водите в шкафчетата? Касиерката се е свила и не прави забележка че ѝ мятат парите на лентата, като трохи на пиле. За мен, обаче, всичко това говори. За липса на уважение, на отношение към Другия и към парите.

На влизане в метрото виждам две момчета облечени в тъмни блузи и панталони. На гърба на едната блуза чета “Back to Auschwitz”. Запитвам се дават ли се сметка тези, понякога с дълги коси, скинари, какво се е случвало в миналото? И че от нас зависи ужасът да не се повтори. Ако ги попитам надали ще знаят къде е бил концентрационният лагер и кога е освободен.

Всичко това, заедно с ръмженето на мотори, пукането на “нитро” от лъскави коли, което не съм виждал в нито една Европейска столица, ме навява на мисълта, че нещо не се връзва. Не се връзва потомци на уж “велика цивилизация”, дала слово, светлина, наука и др., на Света, да се държат като гамени. Да нямат отношение към ближните си. Да нехаят.

“Птичка Пролет не прави”, казват хората. Да, има единици, които работят съвестно, спазват правилата, просто защото обичат реда. Защото уважават Другия. Така се гради Общество. Така се създава Култура. За тези, които са учили по един и няколко езика зад граница, които навлизат в политиката с желание да “управляват” знаем, че са били винаги привилегировани…

В края на изпита

За първи път ми се случва да ми поискат черновите, заедно с попълнения тест. Връчих листовете, по които освен нахвърляни думи, както и заготовка за писмената част, бях преписал и пасажи от текста, който четем с разбиране. Добре де, ако сред писанията ми имаше нещо лично? Карикатура на учителката, или дружески шарж на наш колега/колежка?

Мисля да поставя този въпрос следващия път. За мен да вземеш черновите на някого, наброските му, при условие че тестът се връща и остава у курсиста, е навлизане в личното му пространство. В начина, по който улавя нещата, мисли и гради своята стратегия. Ако това ще е предмет на взаимен анализ между учителя и курсиста – добре, но се съмнявам.

Това, което ме окрили по време на теста, което ме накара да трепна, но не знам дали по същия начин можеше да докосне и нашата учителка Французойка, бе мелодията на кавал. Тя се носеше към високите прозорци. Извиваше в познати ритми, проникваше в сърцето ми и въпреки някои особености или огорчения, стопляше Душата ми.

Шоколад

Под нас живее дама от Н. Кожата ѝ е тъмна, подобно на шоколад или абаносово дърво, характерно за континента, от който иде. Нейните родители пристигнаха на гости. Майката, леко пълна матрона облечена в цветна рокля, бащата, с риза, каскет и часовник, чиито светъл циферблат контрастира с цвета на кожата му.

Радвам се, когато нови хора идват да живеят в нашия блок. Учтиви и поддържани, макар че пристигат от друга страна. Какво ли си мислят за нашата София, с разбити улици, блъсканица, нервни шофьори и клаксони? Гледат ни с тъмните си, матови и благи очи и може би ни прощават.

Как да не приемеш човек, който бяга от война, от геноцид, от политическо преследване у дома си, в страната си? Всеки, който търси убежище, или по-добър начин на живот, трябва да е добре дошъл. Човешко е да го приемеш, да му помогнеш. Нечовешкото го виждаме. И когато лидерите на страни от ЕС роптаят срещу бежанците, изпращайки в същото време оръжие в точки на конфликт, ти ставя ясно че иде реч за отвратителен лобизъм.

Технологии и Хора

Темите, които се превъртат сред медиите, са няколко. Технологии, конфликти, времето. Нито една от тях не се разглежда в дълбочина. Не се търси коренът на проблема. Не се поставят на кантар положителните и отрицателните въздействия или възможни сценарии. Не се канят на дебат независими специалисти, или представители на общности.

Всичко това навежда на мисълта за някак си водена пропаганда, която ни показва едностранчиво нещата. Разумния човек търси причината, запитва се кой е облагодетелстван от дадена ситуация, следи нейното развитие и преживява тежко негативните за хората последствия.

Прехвалените технологии се ползват в конфликта в Близкия Изток, за унищожаване на хора, на почти произволен принцип. На база интереси, позиция и глас на индивида. Средно за един нарочен за “престъпник”, загиват петнадесет-двадесет цивилни, сред които жени и деца. И дори медиите да не се допускат за да се покажат последствията от този ужас, протестът срещу престъплението срещу Човечеството, кънти у всички ни.

Цифровизация

В днешно време много се говори за цифровизация. Тя се прилага в различни сфери от бита ни, като банкиране, съхраняване и разпространение на произведения на изкуството като музикални записи и книги. Цифровизацията навлиза и в области като медицината, при издаване на рецепти, или при обучението, чрез дистанционна връзка.

При все това се наблюдават следните особености – нивото на обща култура и знания на средностатистическия човек, намалява. Въпреки достъпа до информация. Разбира се последната може да е орязана или филтрирана според целите на дадена медия. Възникват и други проблеми, като това че за да достъпваме книги или музика, филми, ние трябва да разполагаме с носител и устройство за възпроизвеждане.

При налични само онлайн данни, това означава огромно разхищение на електроенергия за тяхното съхранение. Също така и разходи за поддръжка и обновяване на софтуера. Що касае достъпа до профили на граждани в онлайн системи, като НАП, НОИ и др, това задължава по-възрастните хора да добиват знания и умения, както и да притежават устройства за достъп.

Всичко това повдига въпроси доколко е целесъобразно и в чия “полза” се извършва цифровизацията. Разбирам да цифровизираме произведения на изкуството, важни документи и книги, с позволението на автора или издателството. Да цифровизираме всичко, означава да бъдем зависими от технологиите. Да се прекъсне връзката между хората. Да се намали работната ръка, при все че говорим за безработица.

Информационните технологии трябва да бъдат облекчение. Средство, за съхранение на информация. Помощ, на творци и работещи. Те в никакъв случай не могат да заменят личното отношение, нуждата от подкрепа. Добивът на знания и умения. Не бива да възпрепятстват, а спомагат за живота на хората. Да ни направят по-свободни и гъвкави в решенията ни.

4.06.2024 г.

Човечеството като Организъм

Човечеството е подобно на жив организъм в който всеки Човек представлява съставна клетка. Когато даден орган страда, страда и целият организъм. А когато някоя клетка или група клетки решат да работят по свое усмотрение, се образуват патологии.

Ние всички усещаме и разбираме кога нещо не е наред. Кога се извършва престъпление срещу Човека, срещу дадена общност или група. Вътрешните норми за това, което е справедливо, Човешко, са налични в осъзнатия индивид. И само от нас зависи да се намесим и спрем престъплението.

Защото липсата на намеса, страхливото наблюдение от страни, без да повишим глас, без да кажем “Не” без да се противопоставим, ни прави безучастни, гравитиращи клетки в организъм, който страда. И приятели, ако патологията не бъде спряна, то тя може да засегне всички клетки…

Първи Юни 2024-та

Бъдещето на Човечеството не зависи от технологиите, но от децата. Бъдещето на всеки вид зависи от поколенията. Те носят чертите на предците си и съзнателно, или не, се стараят да подобрят наследения модел. Той бива зареден положително с качества и умения, но нерядко и с патологии.

Затова ние трябва да сме осъзнати за генетичното наследство, което оставяме на нашите деца. Психологическото наследство, чрез нашите действия. Моделите на поведение, които формират Новия Човек. Да отделяме време на децата и споделяме с тях знанията и умения си.

Най-хубавото и ценно време в нашия живот е това, което сме прекарали с родителите си като малки и с нашите деца. В тесния ареал сред хората, които са ни дали живот и ни обичат. С които сме кръвно и духовно свързани. Отглеждането на деца не бива да е тегоба, а удоволствие и отговорност.

Честит празник на Детето!

« По-стари публикации