словесни проблясъци

Категория: спонтанни (Страница 1 от 20)

спонатанни инвенции

Новият ден

Пожелавам си правителство у нас, а и не само у нас, което е насочено към нуждите на хората.

Да подпомага финансово новосъздадените стандартни семейства.

Да финансира раждането на деца.

Да строи ведомствени жилища, които да отдава безплатно под наем на родители-студенти и жители от други градове, с възможност да ги закупят на най-ниски цени и без лихва на вноските.

Ще попитате откъде ще дойдат парите?

Смятам, че в София, има поне половин милион коли. От Центъра по градска мобилност ще се радват да дарят огромните си приходи от синя, зелена и каквато и да е друга зона, за благородните каузи.

Застрахователите ще внасят всяка година неусвоените суми от задължителната “Гражданска отговорност”.

КАТ ще нарежда печалбите от фишовете за глоби директно по сметката на новородените.

И всичко ще бъде хубаво и спокойно. Като някога. Като в сън.

Няма да има ровене по боклуците.

Няма да има търсещи храна и подкрепа очи.

Няма да има изгладнели деца.

Всички неангажирани няма да седят в кафенетата по Витошка, а запретнат ръкави и готвят за бедните.

Няма да се позволи изхвърлянето на храна от ресторантите и веригите ще доставят останалия чист хляб в общинската кухня.

Чешмичките ще бъдат снабдени с кранчета и на децата ще бъде показано как се борави с тях.

Из парковете ще се разхождат пенсионери, получили длъжността пазач и си докарват някой лев, когато разсеян гражданин си изпусне фаса.

Ех мечти… А могат да бъдат реалност. Наша, българска реалност.

Кметът ще обикаля града всеки ден пешком, вади тефтер и записва нередностите,
които своевременно ще се оправят.

И паветата ще са наредени, а лирите на тролеите пеят и хвърлят сенки по таваните нощем. Полицаи ще бдят над съня ни и ни посрещат с усмивка в новия ден, подобно на всички държавни служители.

А новият ден иде…

22.06.2022 г.

Към осем часа вечерта разбрахме. Бе като вълна, която ни обгърна. От една страна е облекчение, защото надали българите ще помнят с добро по-смешен и бездарен откъм слово, премиер. Надали ще помнят с добро лъжите по отношение на експерименталните течности, сделките за милиарди и публичното поругаване на Русия. Надали ще помнят с добро управление за период от няколко месеца, в който животът поскъпна наполовина.

Облекчение. Клоунът трябва да напусне сцената. За жалост ще бъде заменен от следващата марионетка. Дали зад нея ще стои дългата ръка на подземния свят, ДС, или бившата номенклатура, това не е важно. Същественото, което всички мислещи хора осъзнаваме, е че България от години е в политически мат и за нея няма бъдеще. Защото поредните ще бъдат като предишните и за съжаление няма да бъдат последни.

Какво да кажем на децата си? На близките, на семейството? Къде да бягаме, кой ще ни управлява? Комуто и да връчим скиптъра и бича, той все ламти за ковчежето. Как за половин век българинът загърби морал, чест, доблест и отговорност към родината? Какво направи тоталитарната система с голяма част от хората? Тези, които влизат в политиката и искат да управляват? Там, знаем, случайни хора няма, но поне да бяха съвестни и добри. Тежко ни, отново…

Краят на Света

Криех се между изпадалите тухли. Стените бяха оголени и човек можеше да се нарани на изскочилата арматура. Намирах се в летището на Л. Най-желаната цел и за двете страни. Самото летище беше съсипано. Ала бе символ за тези, които го владееха, защото означаваше победа.

От летището снайперисти стреляха по хората в Л. Ей така за сплашване, кеф или просто от скука. Най-голямата грешка е да дадеш оръжие в ръцете на престъпници. Ние също станахме такива, но по неволя. Куршум изсвистя покрай ушите ми и се сплеска в стената. Снайпер, голям калибър. Мазилката се отрони заличавайки надписа “В. беше тук”.

През последните няколко години ни подготвяха за края на Света. Първоначално чрез „пландемия“, или модифициран по изкуствен начин вирус. Въпреки забраните за биологични оръжия. Въпреки клетвите на лекарите, инжектираха течности в хората водещи ги до болка, безплодие и смърт.

После започна военният театър. Просто не успяхме да се окопитим. Да си стъпим на краката. Икономиката рухваше под нас. Плашеха ни, че няма храна, няма горива, няма бъдеще. Страхът е основното оръжие на врага. Ала кой бе врагът?

Краят на Света настъпваше, когато бездушните се вселиха у хората. Те нямаха определени цели. Земята им харесваше като дестинация, в която можеха да организират ужасни забавления като насилие, изтребване, манипулация на климата и др. Изобщо гледаха си кефа.

Приближих се към изхода. Миришеше на пикня. Наведох и започнах да пълзя. Пред мен се откри парче синьо небе. Разузнавателен дрон летеше в моята посока. Прицелих се с ръчното ЕМП. Въздуха потрепери. Дронът се завъртя за миг и превърна в купчина желязо.

Снайперистът се усети че съм още тук и обсипа прикритието ми с куршуми. Чу се гръм. Бързо вдигнах решетка на пода и се вмъкнах в канала. Касетъчна бомба. Знаете ли какво е това? Взривове пълни с осколки, които продължават да гърмят верижно и късат тялото ти на парчета.

Бомбата се разби върху остатъка от покрива и чух серия от взривове. По гадно е да те покосят с фосфорна ракета. Лежиш и си гледаш телевизия на Нова година. Гледаш как летят фойерверки в небето и си мислиш, че някой празнува с теб. Не, всъщност докосвайки покривите снарядите пламват и се стичат като лава. Из къщите излизат хора – живи факли, търчащи из улиците. Някои се хвърлят в реката, други в кладенци. Фосфорът е силно токсичен. Само да вдишаш изпаренията и можеш да загинеш в жестоки гърчове.

Реших да отстраня снайпериста. Газех из лайната в канала. Стъпвах върху куртки, каски, остатъци от хора и плъхове. Пълзях под земята за да стигна другата част на сградата, използвайки канализацията на летището. Може би бях видял някъде негов план. Интуицията ми казваше, че вървя в правилна посока.

Защо започнахме да се бием ли? Спомням си как първо ни забраниха да влизаме в парковете. Да ходим из планината. Как ни гонеха с мегафони. Как искаха да сме разделени. Разхождах се като партизанин със сина си и той ме попита, достигайки обелиска с петолъчка в парка, защо този паметник е тук.

Рекох му, защото е символ. На победа, на настоящето. На миналото, което не си е тръгнало, но жигосва и бележи живота ни. Не, че в него не е имало достойни и добри хора. Сякаш живяхме години наред в сън, за да ни събудят жестоко сега.

После ограничиха правото ни пътуваме, ако не сме имунизирани. Да караме колите си, за които сме спестявали с години. Наложиха ни да ползваме източници на ток, които не бяха ефективни и доведоха до енергиен колапс. Настана глад и мизерия. Хората мародерстваха селяните, които разполагаха с единствения източник на здравословна храна.

Видях го. Носеше кафявата каска на Атлантиците. Имаше черни очила и пушка с оптичен мерник. Усмихваше се показвайки едри зъби, с голямо разстояние между тях. Отпиваше кола от кенче, като от време на време допираше говорителя на радиостанцията до ухото си.

Бях на около два метра под снайпериста. Навън беше истински ветрилник. Намирахме се недалеч от един мемориален комплекс, в памет на сражения от последната война. Сега там стърчаха обезглавени статуи. Какво правех толкова далеч ли? Нашата страна я нямаше вече на картата.

Поредният ужас бе да кръстосват небето и да ръсят отрова. Отрова, попиваща в семената и плодовете. Доматите почерняваха. Зелките се спаружваха. В нашата страна Б. настана глад. Водата, нещо с което се гордеехме, бе отровена. Не можехме да живеем в родината си.

Питах се кой е виновен за всичко това. Тогава разбрахме за демоните. Живееха у всеки. Хранеха се с агресията и страха. Насърчаваха насилието. Обичаха смъртта. Ненавиждаха живота, въпреки че той им даваше сили. И сякаш някой, нещо, влизаше в съзнанието на хората и ги променяше. Не винаги към по-добро.

Разбрахме за “обсебените”. Не знаехме дали са хора, или не. Знаехме само, че не желаят доброто на Човечеството. И кой разумен човек, би направил нещо лошо другиму? Не, приемниците на демоните и тези, които влизаха в съзнанието на хората и ги управляваха, не можеха да бъдат хора.

Установихме, че много от управляващите просто не са себе си. Лошото е, че не знаехме откога не са онова “аз”, Човекът, който е бил роден, кърмен от майка и живял на този Свят. Затова решихме – ако не можем да ги излекуваме, ще ги заличим.

Внимателно повдигнах и преместих решетката с длан. Боецът бе почти обърнат към мен с гръб. Целеше се и даваше изстрели. Набрах се на пръстите на ръцете. Тренировките в миналото се отплатиха.

Изскочих от прикритието си целият покрит с лайна и мръсотия. Изревах – това стресна снайпериста и го накара да се обърне. Насочих зиг-зауера към тялото му и дадох два бързи изстрела. Той се сгърчи от болка. Беше с бронежилетка. Третият изстрел дадох в главата. Куршумът отскочи от каската му.

Хвърлих се напред с боен вик. Извадих ножа и се опитах да наръгам мъжа в шията. Очилата му се свлякоха огънати на земята. Той държеше ръката ми. Усещах как силите му го напускат. Ножът ми вече одраскваше врата му когато за миг се вгледах в очите му.

Бяха сини, почти сиви. Имаха кафяви пръснати точици около зениците. Бяха широко отворени. Тогава плъзнах поглед по лицето и рижата брада. Тези черти, ми бяха познати.

– Игор! – извиках извън себе си. Другият се сепна.
– Георгий, Вие ли сте?

За миг си спомних, как куршумите на Игор посипват къщите в Л. Как старци падат като покосени. Как дечица търчат из улиците и крият с часове от падащите бомби. При тези мисли ми се искаше да натисна ножа. Представих си как демоните ще отлетят от Игор размахвайки криле.

И тогава ги видях. Черни и зловещи. Те се облизваха очаквайки кръвта. Танцуваха и виеха предвкусвайки смъртта. За миг душата ми се извиси над летището, над града, над цялата Земя. Тя бе покрита с Демони, които обикаляха усмихвайки се, около всяка болка и смърт.

Слънцето погали страните ми. Хвърлих ножа на земята. Игор ме гледаше смутено. Изправих се и му подадох ръка. Той я пое колебливо и стана. Гледахме се в очите. В един момент и на двамата ни засмъдя. Смеехме се и плачехме едновременно. Прегърнахме се силно.

И тогава някой стреля, ала куршумите сякаш отскачаха от нас. Две фигури. Двама войни, носещи различни знамена на ръкавите си и еднакви маскировъчни дрехи. Двама души, прегърнали се братски. Огледах се. Демоните се изпаряваха, стривайки се на златист прах.

Около нас всичко бе зелено. В небето летяха птички, а то самото бе толкова синьо и чисто, каквото го помнех от моето детство. Мъхове и лишеи запълзяха по разрушената постройка и я обвиха в зеленина. Листа се поклащаха подети от вятъра. Навън се чуваше детски смях.

– Игор, скъпи ми Игор дали не сме сънували?

Той ме погледна със сините си очи.

– Какво сме си говорили някога, драги ми приятелю? На този свят му е нужен мир. На човекът е нужен мир. Тогава всичко ще е наред.

– Да, Игор – отроних стискайки ръката му. Этом Мире нужен Мир!

София, 21.05.2022 г.

Посвещава се на бъдещето и Мира.

Этом Мире нужен Мир! (Мир е нужен на този Свят! рус.)

Десетте дистанции на двубоя

Има десет стъпки, или дистанции, при които може да се стигне до битка. Нашето желание трябва да бъде да спрем още на първата, но е добре да знаем за останалите.

Първата дистанция е възникването на агресия. Двама, или повече хора, имат причина да влязат в конфликт. Когато човекът има малък или никакъв контрол над емоциите си, то може да прояви агресия, насочена към другия. При всяко положение трябва да се стараем да не пресичаме тази линия. Това е първата дистанция – проява на агресия.

Тя може да е словесна, по телефон, през другия край на улицата, чрез Фейсбук и т.н. Добре е да се вгледаме и разберем какво става в нас и да не подклаждаме конфликта. Няколко успокоителни думи, искане на извинение или разясняване на обстоятелствата могат да ни спестят главоболия. Тук е и моментът да се обърнем към специализираните служби, да звъннем на полицията или потърсим помощ.

Втората дистанция е следствие от пресичането на първата. Тук една от двете враждуващи страни, или агресорът, търси начин да нарани своята жертва. Словесно, чрез предмети, оръжие или др. В такъв случай е добре да намерим прикритие, да имаме лично оръжие с което да сплашим противника, и отново да потърсим специализирана помощ.

В тази дистанция можем да понесем сериозни наранявания. Например да хвърлят по нас камък или бутилка. Дистанция от 10 метра е достатъчна за да може агресорът да ни замери и улучи. Да ни простреля с късо оръжие, лък, арбалет или прашка.

Третата дистанция е на дългите оръжия. Тук може да се използва кол, прът или някакъв тежък предмет, който може да бъде хвърлен на няколко метра, или с който да ни достигнат. Приемаме че тази дистанция е от 5-3 метра. Тук е добре да сме защитени зад стена, намерили прикритие или предмет, с който да защитим тялото си.

Дистанцията от 1.50 м., позволява на противник да ни ритне с крак. Кракът е силен и тежък, а точно попадналия в тялото ритник на трениран противник, може да нанесе сериозни поражения. Затова бъдете нащрек, не позволявайте противникът Ви да се приближава близо до Вас и ако го направи и тръгне да Ви рита най-добре пресечете атаката с контра (стоп) ритник, или побегнете. Когато човек рита човек не е стабилен. Ако пресечете ритника има шанс да изведете противника си от равновесие. Падне ли на земята можете да се отдалечите и повикате полиция.

Дистанция от 1м и по малка е къса и позволява удари с ръце. Ръцете на боксьорите са тренирани и силни. Те удрят бързо. Не позволявайте агресорът да достига такава дистанция, защото при нея боят със сигурност вече е започнал. Можете да се опитате да излезете от линията на ударите. Тук в помощ ще Ви дойдат бързи стъпки и отклоняване силата на противника.

Дистанция от 40-50 см е подходяща за използване на лакти и колена. Те са силна и закалена част от тялото. Ударите нанесени с тях могат да доведат до сериозни травми. Ползвайте ги само когато знаете какво правите. Старайте се да останете на крака и работете с лакти срещу лакти и бедра и крака срещу крака.

Близката дистанция дава възможност на противника за хват, душене и хвърляне. Подобни приоми се ползват в джудо, аекидо, борба, жиу-житсу и др. Борците се славят към силните и опасни противници. Старайте се да не Ви хващат, а при приложен хват да се освободите своевременно атакувайки ръката, която Ви държи, или слабо място на противника.

Най-близката дистанция дава възможност за използване на всички части на тялото. Удари с глава, натиск с брадичка и хапане. Всички те са забранени в официалните спортове, но на улицата може да възникне всякаква ситуация. Ако трябва да запазите живота си, или този на своите близки, имате право да използвате всяка част от тялото си.

* * *

Най близката дистанция е тази, където се пресичат характерите на двама души. В битката реално побеждава този, който има по-силна воля. Този, който е решен да не загуби. Но и този, който не се подава на емоции, може да издържи на болка и който може да погледне на възникналата ситуация отстрани. Тази е най-важната дистанция и тя е променлива не толкова в пространството между двамата противници, колкото в тяхното вътрешно израстване, разум и сила.

Три причини да остана в България

Ходейки вчера по една пътека се замислих има ли поне три причини да остана в България. Реално до момента правителството не ме е подкрепило по никакъв начин. Не се погрижи за мен в моето трудно детство. Не подаде ръка на прохождащия ми бизнес. Не съм видял една стотинка от държавата. За сметка на това доста други хора се облажват.

Това, което съм получил от държавата, е безплатна кръвна картина. Пардон, не съвсем безплатна, защото цакам всеки месец здравни осигуровки, Като повечето работещи, които издържат пенсионерите в държавата и се молят да не постъпят в болница. Усещането ми е че дарявам моите пари, които не се усвояват по предназначение. А от това боли и се чувстваш глупаво.

Една от причините би била Природата. Дарени сме с чудна природа, която унищожаваме. Чрез изсичане на горите. Чрез застрояване на крайбрежието и в защитени територии. Чрез липса на всякаква грижа към еко-пътеките, канавките, животни и растения. Поне аз не виждам да се проявява такава.

Ала Природа има навсякъде и който носи любов към нея в сърцето си ще бъде добре приет в нейните дебри. Животът в България от друга страна е евтин. Но и приходите са ниски. Ако си изкарваш парите с труд ще преживяваш, но бавно би забогатял. С тези хвърчащи цени на недвижимите имоти и горивата, дори средната класа се чувства обедняла.

Да кажем, че остават езикът и приятелите. Средата, която не можем да заменим. Само че доста от приятелите са вече зад граница. Аз никога няма да се почувствам Германец или Французин, но ще си остана Българин. Ще ми липсва езикът, с който съм израснал и е пропит в моето същество.

Да речем, че стана жител на друга страна. Ако тя обяви война на България ще мога ли да вдигна оръжие срещу моите? От друга страна ако българското правителство реши да влезе във военен конфликт с друга страна, който не одобрявам и не усещам като разумна постъпка и в който откажа да бъда въвлечен, ще бъда ли предател? Това са сериозни въпроси.

Моите предци са избрали да останат и живеят в България. Може би защото са виждали бъдеще, перспектива. Защото са вярвали в доброто у човека, което ще вземе превес. Били са силни и вярващи хора. Всеки ден се сблъсквам с дебелокожието на българина. С начина по който паркира. По който се отнася към другия. Средата у нас е трудна.

Затова хората избират да избягат, да се спасят. Като Зуека например. Който може се вписва в този странен балкански спектакъл. Тази пост-соц мелодрама, в която страда малкият човек. Който няма гръб, не работи за службите. Не целува нечия ръка. Не ходи като горила, с чантичка на врата.

Страна на неизмеримите невъзможности. Питам се дали някога ще се възродиш? Защо майките не дават пример на децата си да бъдат осъзнати и добри. Защо бащите не показват как силният човек е добър и помага. Тази пуста шарена черга, която тлее през вековете, дано я пребъде…

Цифровизация и дехуманизация

Аз съм от поколението, за което персоналните компютри бяха технологично чудо навлизащо в живота на обикновения човек. Те не бяха достояние само на военните и научните институти. Гледахме и изучавахме с интерес новите технологии, без да знаем какво ни очаква.

В съвремието ни се прокрадват опасни тенденции, целящи цифровизация на почти всичко човешко. Говори се за дигитална идентичност, сякаш персоналната – физическа, е без стойност. Лобира се за дигитални (виртуални) пари, като не се взема под внимание, че виртуалните много по-лесно се подправят и на практика не съществуват.

Реално погледнато нищо дигитално не съществува. Съществува материалният свят и обитаващите го същества. Само те са способни да мислят, да чувстват и да вземат решения свързани с тяхното оцеляване или еволюция.

Една дама ми казваше “документът, Жоро, е по-важен от човека”. При масова дигитализация може да се окаже, че даден човек е заличен, защото е неудобен, има бъг в софтуера, или просто защото той самият не желае да е част от подобна “цифрова” система. Нима този човек не съществува?

При цифровите пари нещата са още по-неприятни и опасни. Бяхме свидетели как поради възникване на военен конфликт авоарите на жители на Русия бяха блокирани. Това може да се случи във всяка страна. Още по-лесно се манипулират сметки, които са изцяло цифрови и нямат никакво покритие. Сега измамниците не е нужно дори да правят тъмни сделки, за да станат по-богати. Достатъчно е някой кракер да им добави една нула в сметката.

Една дама изявява становище, че така наречената Мета-вселена и нейните възможности ще спомогнат за проблеми като пренаселването на Земята. Предлага се услугата “виртуални бебета”, срещу заплащане разбира се. Тя сигурно не е от България, която се е стопила с 2 млн. жители последните 30 години. Изобщо намирам подобна “идея” за нечовешка.

Интересно е, че подобни новаторства се промотират и поддържат от неолибералните правителства. Те са силно заинтересовани да се използва “зелена енергия”, да се цифровизира всичко, дори животът на човека, независимо че за поддръжка на цифрови данни е необходимо огромно количество енергия. Парадокс нали?

В моето детство четяхме “Космос” и “Паралели”. Вярвахме, че в началото на новото хилядолетие хората ще са се отправили към Космоса. Че ще сме срещнали братя по разум, а на земята цари Мир. Учените прогнозираха блестящо бъдеще за атомната енергия и изкореняване на болестите и глада.

Това, на което сме свидетели, е бавно пълзящ геноцид, който облажва определена технократска и ориентирана към капитала, каста. Прослойка без морал и без съвест, криеща се зад модерни термини. Упражняваща натиск старите ценности, като семейство, чест и морал, да рухнат. Дехуманизираща обществото, обещаваща му вечен живот, из дигитални селения.

Но тази прослойка не може да убие Бога. Не може и да си помисли това, защото както тя, така и ние и цялата Земя сме в Неговите ръце. Последната дума за това накъде ще поеме този Свят има само неговият Създател.

18-ти Юни

Нямам против хората да са различни, включително и техните сексуални ориентации. Имам против да не се насърчава и поддържа създаването на стандартно семейство. Защото само в него могат да се раждат деца, а те са бъдещето на Човечеството.

За миенето на улиците

Когато бях малък почти всяка вечер миеха улиците на София. Поне в центъра. Това се правеше с едни големи сини водоноски “ЗИЛ”, които познавахме по характерното бръмчене. Преди това, а и отново почти всеки ден, минаваха едни оранжеви големи камиони, с механични въртящи се чистачки. Изобщо имаше финанси и възможност за чистене на града.

В момента миенето на улиците се е превърнало в събитие, подобно на градски панаир, или пристигането на цирк. Блокират се улици, лепят се афиши. Полиция охранява почистването. Защо? Нима водата не минава отвсякъде? Защо трябва да се подтискат допълнително хората, бивайки заплашвани с глоби и вдигане на колите, защото видите ли общината, или чистотата, си върши работата.

Помня как ми бяха вдигнали колата с паяк преди години. Пак при едно такова “почистване”. А как почистват колегите? Не се сещат да наръсят с вода метлите си та се вдига една почти “пустинна буря”. И после я потушават с маркучи. Изобщо защо когато някой си върши работата в Държавата бие барабан, че и глобява, ако когато не, си трае?

Що е „хибридна война“?

Вече разбирам значението на термина “Хибридна война”. В нея военните не се срещат за да премерят сили. Вместо това се блокират сметки на цивилни, отказва се достъп до обучение на студенти, а артисти трябва да подписват декларация, че се дистанцират от действията на своето правителство, за да могат да излязат на сцена. Хибридната война е подмолна и нечестна. Тя цели да деморализира населението на дадена страна и манипулира Общественото мнение.

« По-стари публикации