Автор: admin (Страница 4 от 6)

Костенурката се носеше без време. Даже се надяваше тя да го е измислила. Всяка нейна крачка беше равна на едно завъртане на слънцето около мъничкото място, която обитаваше. То подхождаше повече на ботаническа градина, на парник или дори на малка леха, сред която цъфтяха орхидей. Обитатели в градината бяха костенурката и двамата играчи на шах, които ползваха гърба и за дъска и местеха фигури.

Тяхната пария продължаваше откакто костенурката се помнеше, а това беше още в началото на езерото. Езерцето бе равно и синьо, като сълзи на девойка събрани в стъклена купичка. Костенурката проходи от яйчице в началото, после и хрумна че е гладна а когато започнаха да местят фигури по гърба и и дойде идеята че може би е костенурка. Тя все се надяваше онези двамата играчи да свършат партията и да слязат, но с времето, което се надяваше да е измислила тя, постепенно свикна с тях и дори започна да предвижда играта им.

Костенурката носеше спомени със себе си. Знаеше някак, че колкото повече са спомените, толкова по-голяма е къщурката и. За жалост, сякаш със спомените се забавяше и ходът и, защото тя губеше време да си спомня, а не да върви. А пък така не вървеше и играта на шахматистите, които вдигаха ръка заран, мислеха по пладне и местеха може би привечер – с полъха на залезния вятър.

Костенурката се опитваше да си спомни началото. Спомняше си че То се бе огледало в огледало и като видя че няма нищо друго освен него, го счупи. Огледалото се разби на хиляди късчета които потънаха в езерцето. Казват че с времето изплували едно по дно и се съединявали на повърхността му. Когато настъпи пълно безветрие, То и всички ще могат да се огледат спокойно в езерцето и да се видят заедно.

Почвата се ронеше под бронираните и ходила. “Кон на Е4 се чу отгоре”. Брадясъл мъж който бе опънал въдица на единия край на гърба на костенурката, сочеше с навит вестник към фигура поставена в осмоъгълната кост. Той носеше пробита сива шапка с перо и изтъркан джинсов комбенизон. Другия бе със сламена шапка, тъмен опърпан костюм и лице като бакърен котел. “Ще местя следобед – прозина се зачервеният и се излегна”. В зъбите си запремята стръкче, което откъсна в движения, ако ходът на костенурката можеше да се нарече движение изобщо.

“Ние кога ще се огледаме” – попита брадясалият. “Ами когато стигнем”-отвърна му другият.
“А кога ще стигнем?” “Всъщност закъде пътуваме попита зачервеният”. “Не знам вдигна рамене другият, аз мислех че само играем шах… “Ама ние никога не сме печелили каза дъвчещия клечката”. “Но не сме и губили…” “Откога играем тази партия и… защо се носим на костенурка, по-дяволите !”

Костенурката слушаше и разбираше. Разбираше и се носеше. Понякога си мислеше че носи целия свят на гърба си и даже си представяше че носи дървета, камъни, облаците и дори слънцето и че всъщност те се движат с нея, а не тя сред тях. Все едно е, рече си тя и погледна нагоре – важно е играта да продължава. Към залез слънце единият от шахматистите постави ръка на коня, с полъха на вятъра фигурата се отлепи леко от гърба на костенурката, която продължаваше бавно да крачи, нанякъде…

София, 13.02.2010

Заешката дупка е най-доброто скривалище понеже няма начало и край. Дори някои не са сигурни къде започва наистина и ако заекът влезе – значи това е началото. После може да не излезе същия заек, а дори да излезе нещо друго. Понякога заешките дупки изчезваха и на тяхно място цъфваха Гербери и Брюкселско зеле, което някому приличаше на заек или поне на усмивката му.

“Днес поздравих някого, а той не ми отвърна. Предполагам че бе глътнал таралеж. Само и единствено когато някои е глътнал таралеж не отвръща на поздрав. Въпросът е дали е заседнал добре и дали има смисъл да се вади. Таралежите остават дълбоко в някого щом се наежат. Може би този се бе наежил”. Зайо почеса ушите си. Всъщност го правеше често мислено, над тях се мъдреха чифт слънчеви очила, шапка идиотка и жълт комберизон, който бе нахлузил.

Сега се връщаше от бране на брюкселко зеле от местата където преди са били заешки дупки. Всъщност то не ставаше за ядене, дори и за съзерцание и си мислеше дали не е добре да го подари на Зайка-някоя си вместо Гербери. Последните гордо бяха щампирани на комбенизона му в негатив и не приличаха вече на живи. Зайко се носеше на 5см над лехата с кошница брюкселско зеле и стигна до езерцето. От него излезе Птицечовката, която бе грозна но учтива. Тя го помоли за кошница брюкселско зеле и Зайко веднага и връчи последната, като уви зелето в букет и въздъхна – пред него изникна образа на Зайка-някоя си. Птицечовката обидено нахлупи кошницата на главата си и потъна в езерото.

Зайко се запъти през гората, която бе подвита от тежестта на огънати стари дъбове. От нея се носеше миризма на сърнешки страх и влажен мъх. Зайко остави страхливото си кожухче на едно дърво, с пожеланието да го вземе на излизане. Сега малко потреперваше, но се топлеше с букета от брюкселско зеле за Зайка – някоя си. Чу се бухане и две жълти очи го засякоха в сумрака. Без да се замисля зайко свали комбенизона си и дари острата човка на бухала с аромат на Гербери. “Има нужда от нещо нежно”. Бухалът набързо прекрои оранжевата дреха в риза с къси ръкави, като на излитане метна на чело и слънчевите очила на Зайо. “Ех, сигурно отива на изток, помисли си с тъга Зайо, защото бухаловото пляскане напомняше разбиване на морски вълни”.

Пред къщичката на Зайка – някоя си, Зайо се спря. Не знаеше откъде да влезе защото входът се местеше, с желанието му да дари целият букет от брюкселско зеле на Зайка-някоя си. Докато се колебаеше, редица мравки заградиха пътя му и започнаха да си прехвърлят малките зелчици от пипало на пипало. Докато Зайо се чудеше, букетът му се стопи а с това и гледката за входа на къщата на Зайка-някоя си. Сега на негово място израстнаха чудни брюкселски зелки и една леха оранжеви Гербери, които им служеха за заслон.

Зайко се почеса по главата, убеди се че това е трудно с шапка, свали я и се запъти към лехата. Там започна бавно, сякаш търсейки входа който допреди малко бе пред очите му, да реди брюкселски зелки в нея. За да си пази сянка, изплете един венец от Гербери над ушите си, който ухаеше свежо, толкова свежо че сега лапите му се носеха 7 см над земята. Зайо увлечен продължи да събира, като някъде от гората, с вика на бухала се носеше звука от потръпващото му кожухче, което го очакваше…

София, 13.02.2010