словесни проблясъци
Земята се клатеше
Черна навъсена,
мравки двукраки
тя тръскаше.
Клетви що вдигаха,
с взор на омраза
близки поробваха –
сърдечна зараза.
Земята се клатеше
вятърът виеше
дъгата прокъсана
изсипа небето.
Ръце се надигнаха
и вопли задържани,
реки от сълзи
душите очистваха.
Звездите изпадаха
Ангели треперещи
новия ден
чакаха…
* * *
Утрото бликна
непоколебимо в душите
очите просветнаха
– тихо е.
Светът се пробуди…
София 1/04/2010 г.
Боже помогни ми
да сцепя воала
хората да видя
истински… да им се радвам,
да успея.
Очите ми да бъдат живи,
в едно с теб да ги рисувам –
цветни и красиви.
С линии багри щтрихи –
подобни цялата природа,
а не сухи валящи отломки,
влачещи се в сянка.
Ох сънят ме мъчи – пак заспиват
очите уморени, багрите сивеят,
а хората са живи цветни
не вярвате ли – вижте ето!
* * *
София, 27.03.2010 г.
Там където плътта се прокъсва,
се докосват божествено и човешко
в едно умиротворено цяло .
През сълзи, болка и смях
човекът се движи по спирала
към звездите.
Спира, става, пада и пак напред –
търсещ собственото си лице,
сродната си душа
покоя вътре в себе си.
Полита и пада сред космически дъги
упива се от благодатта на земята
почива в блаженната гръд на другия
и мисли…
* * *
Без начало и край
е всяка агония,
всяко едничко щастие –
скрило се под камбанката на кокичето
доброто утро очаква да бъде открито
някога.
София 14.03.2010
Слезе – трябваше да го направи, защото му писна. Непрестанните вопли, заклевания, викове, заплахи, плач, скръб, упреци – всичко се сипеше Нему а той вече не знаеше какво да направи. Отгоре гледаше – мислейки че бе създал съвършенния свят, изграден с разум, хармония и любов, ала в нозете му се валяха отломките на някогашен проект който се надяваше да е добър, грандиозен – нещо.
Когато воплите станаха непоносими, той остави тронът си празен и връз него сега се изсипваше плача на майки, молбите на бездетни, хулите на злите езици, алчността на банкерите – просто той не можеше да я носи повече, всичко от това не бе по силите му. Затова се наметна с една прокъсана куртка с щатското знаме, малко кепе в дънков цвят и джинси и слезе на един док, всъщност мигом се оказа там. В сините му очи проблясваше изгревът и чуваше прибоя на вълните. Всъщност не беше толкова гадно, се замисли – даже красиво…
Сега никой не го тормозеше за нищо – взе си един хот дог, разходи се по улиците дори му се прияде сладолед. Тези хора не се различаваха много от Него – само дето не го разпознаваха. Минаваха покрай му като сянка, даже страняха. Нали бе небръснат със зелена куртка на анархист – чист докер, измет на обществото. Той се спря при сладоледопродавача и се вгледа в очите му. Онзи рече “Колко топки и какъв?”. Христос го гледаше дълбоко, толкова дълбоко че чак кеят потъна в очите му. “2 топки друже, сметанов и шоколад”. Онзи, явно италинаец, не се поколеба и бързо сложи топките.
Христос го гледаше. “Какво си ме зяпнал – 50 цента”. “Не ме ли позна?”- попита Христа – “Не да не си ми длъжник – аз на аванта не давам вече”, тросна се оня. Христос взе сладоледа си и бавно се отдалечи. Докато ядеше на една пейка в парка дечица минаха и се заиграха с куртката му. Беше има забавно. Майките им припираха да тръгват и ги отдалечиха от него.После в храстите в парка го обраха – не че имаше много пари, той дори не знаеше откъде са се взели (по принцип) и как тези негови подобия-творения така добре бяха уплели цялата система да ги имат, пазят, отнемат.
После си тръгна. Влачеше се по улиците, светещите табели го водеха до болка в очите – реклами, звуци, вопли. Нима воплите и стенанията които стигаха и до Горе бяха толкова силни и тук. Не можеше ли просто да изяде още един сладолед и да отиде на кея… Да и той го направи, попроси на ъгъла на 52-ра и Венсън Авеню, после отича до един друг италианец и си взе ментов сладолед. Сега той се топеше в ръката му със залеза.
До него се присламчи момче със светла начупена косичка. Той му даде да опита от сладоледа. Двамата гледаха залеза, прииждащите кораби и статуята на Свободата. “Ти знаеш ли кой съм, попита Христос” – момчето кимна с блестящ поглед. “Знаеш ли мило момче, не знам защо се случи така и дори това не е светът който проектирах. Мен ме наричат с безрой имена, Адонай, Алах, Христос, Йеве, Буда, Озирис…, искат да върша ужасни неща, заклеват ме, молят, заплашват, ала никой не се обръща към мен истински – да поговорим за звездите, творението, смисъла и това ме кара да се чувствам сам, толкова сам и далечен че понякога ми се иска този свят да го няма вече…”
Момчето го гледаше зяпнало. Христа го погали – “Заради такива като теб – заради децата давам още един и още един шанс”. Мъжът отхапа от сладоледа. “Защото си мисля че вие ще ме разберете и стигнете… Първи и ще се забавляваме заедно изследвайки звездите, Вселената.” Момчето радостно се усмихна. “Ти си глухонямо нали – Христос махна с ръка пред лицето му. Шумът на прибоя оглуши момчето. То стопи буцата в гърлото си с една сълза. “Бл…а..года…ря” рече момчето. То проследи с поглед Христа който връчил му сладоледа се отдалечаваше носейки се над вълните, към залеза някъде зад Статуята на свободата.
С благодарност, поглед вперен в Ню Йорк – София 03/09/10
Чувал ли си само
звука от собствените си стъпки
и как започва да вали
сякаш времето плаче за теб,
а Луната те гледа безучастно…
И се носиш
в мъглата
в плътното и тъмното
без пристан, без покой
без да си дадеш възможност
да спреш.
Като кораб без котва
без кей, без пространство –
дори без море!
И продължаваш да цепиш вълните
които яростно се врязват в носа ти,
разбиват се на хиляди парчета пяна,
на пръски и нищо не остава.
Само дирята- разпенена на мехурчета
и плуваща в нищото.
Животът е един безкраен океан,
от толкова красота и възможности
а ние се лутаме, понякога блъскаме,
понякога потъваме…
и рядко плаваме.
София, 1.3.2010 г.
Oчите ми парят Господи
и гърлото и ръцете и Духът.
Сълзите ще отмият всичко знам –
цялото Творение и хубаво и лошо.
Ще прогледна пак с взора на дете –
простен, с мисълта на Ангел свят
и тръбите радостни ще свирят –
върна се, прости…
Две тънки цигари лежаха на земята
и чакаха да ги вдигне
нечия ръка,
две тънки цигари поклащаха се
в мрака, молейки се
да горят в една…
* * *
На Емилия Брадфорд
София, 27.02.2010 г.
Ходя по гръдта на земята
и тя ме приема с въздишка –
родила чудни девици
с ухаещи коси на цветя.
Очите им – огин негаснещ,
сърца им – цяла жарава
а песните техни изплитат
пред взора ми дивни поля.
В мигли коприна събрали –
зелена нега и дъбрава
едничка в душата си земна
обични остават докрай.
Ах жена – българска дивна,
сякаш у теб цял свят е
събран, ненагледни и мили –
единствени – събудете ме
от сладкия сън.
София, 20.02.2010 г.
Джереми предпочиташе да чука плоските мацки, които бяха с едно – до две измерения. Те поне не се правеха на велики преди и след това. После запушваше и издишаше нагоре, докато онова плоското спеше или се изнизваше от леглото. За него вече нямаше значение, понеже виждате ли – бе забол сърцето си с карфица, по скоро с магнит за хладилника. До избеляла снимка на нещо, може би Аефеловата кула, може би Венерин връх или друго – да речем “триизмерно”.
Джереми си сложи колана, дръпна тирантите и пое по слънчевия булевард към работата си. По пътя се носеха двуизмерни, едноизмерни с ухание което понякога го отблъскваше и все с една мисъл в главата как да го вкарат или да ги вкара в леглото си. Той поглади небръснатото си лице, помириса се в ранното утро и разбираше все повече защо жените обичат бродяги като него – просто защото не им пука, или най-важното – знаеха че на него не му пука…
Отби се в бара на Хлебарката, който връзваше хората с дългове и пъплеше по плота докато наливаше бира с месестите си ръце. Наричаха го така защото обичаше някаква мексиканска храна с насекоми от които на всички се повдигаше. Хлебарката му се усмихна мазно и наля голяма чаша бира. Джереми я препови на един дъх и после се загледа. В отражението на витрината на фона на металически небостъргачи седеше тя. Кръстосала крак връз крак, с тънък безупречен глезен, впита пола до началото на бедрата и и червена блуза с дълбоко деколте.
Джереми вече седеше пред нея мазно ухилен. Тя нищо не каза и продължи да гледа през прозореца и да пуши. Пушеше с дълго цигаре, като вадеше цигари от лакирана черна чантичка. “Нямате против че седнах тук нали?” – попита Джереми. Усмивката му разкри пожълтели и откъртени зъби. Тя само го погледна – блондинка с тюркоазени очи, изсечено правилно лице. Джереми усети че го побиват тръпки.” Може би нямаше да е лесно…”
Поръча и кафе и тя го пи, после побутна малко от кейка. Сега го гледаше изпитателно. “Искаш да ме чукаш, нали. Ти си едно разгонено животно, мятащо се между измеренията. Толкова си ми познат “- тя въздъхна цигарен дим. Очите и се присвиха. “Всъщност – ставаш, искам да се изкъпеш преди да правим секс – ясно”. Джереми едвам се усети че кима. “Плащаме и да ставаме”. Станаха и се понесоха по булеварда, като залезът печеше гърбовете им. Хлебарката ги проследи с поглед. Жената бе хванала Джереми под ръка. Сега на главата и се кипреше малка червена шапка.
Когато пристигнаха, Джереми се завря в банята и дълго се търка. Влезе и намери една великолепна форма седнала на леглото, сваляща чорапи от дантели, сякаш змия сменяща люспите си. “Готов ли си”. Той кимна, ала не бе убеден. Правиха секс, почти цялата нощ, говориха но той не помнеше, пушеше, псуваше, пиеше бира и свърши, няколко пъти.
На сутринта слънцето се показа над високите небостъргачи и се завря в очите му. Боляха го – всичко го болеше. До него се въргаляше полупразно шише алкохол. Щеше да си помисли че всичко е било сън ако не бяха разбутаните чаршафи и нейната миризма – навсякъде. Почесвайки се той тръгна към кухнята да си свари кафе. Седейки над мивката и плискайки стържещото си лице той махна с ръка и издиша дълбоко. После минавайки покрай хладилника с чаша кафе, зяпна забодената с карфица снимка – през пожълтелите пукнатини го гледаше млада жена с шапка и остро впита черна пола.
Перфектната жена бе ефимерно усещане което го полазваше сутрин, когато се събуждаше сам а и не сам. В повечето случай му бе ясно че още не я е открил, защото иначе нямаше да има смътното усещане че нещо не е наред. Може би веднъж в живота му се бе появила сянката и, ала тя го остави в мраза си за кратко и отлетя.
Така се нижеха дните на търсенето, в което тя му се появяваше като купчина от фрагменти които той се опитваше да сглоби в смислен образ. В крайна сметка се получи някакво подобие на франкенщайн, през която призма той гледаше останалите. Перфектната неуловимо му се изплъзваше и го викаше, през дървета, запуснати дворове, сенчести балкони и балдахини с далечни и отдавна изветряли парфюми.
Всъщност тя бе пролет, която никога не настъпва а винаги е – цъфнала и изпълнена с живот, есен обладала мъдрост и познание, нежност с която умъртвява листата и рисува стоманеното небе, закачка в намигването на слънцето и посипване със звездни купове нощем, сред екстаз и само усещания, водещи до нещо първично – като самото туптене в Сътворението.
Един ден замислен и чужд, той намери Х. Тя бе красива, гладка, почти плоска. Минавайки с поглед между двете и измерения той се учудваше на нейната прозрачност – лист хартия, на който ясно са изписани обявления, ала откъм гърба трудно личаха и прозираха щампите на отпечатъка. Той се опитваше да разнищи хартията, да разбере логиката на обявите, да придаде форма на листа – дори да направи корабче което да плава по реката от нея, всичките му опити свършваха до поредната тръпка, която го дебнеше от шумящите листа наоколо.
Като кораб без пристан, без котва, търсещ своя котел, той обходи земята, а после и други земи. Нейният силует му се мяркаше – чужд и далечен, като безгрижния смях – ала мигом щом се доближеше – контурите на листа се променяха и редовете ставаха огромни и го притискаха, или пък бяха трудно четими, размити, разпокъсани.
Опитвайки се да се разбере той се нагъна на лястовичка и полетя към небето, там видя отражението си на вестник – чертан, прекрояван, зле и добре форматиран с ясни и не толкова ясно формулировки. Ято птици се опитаха да го изядат, някои отхапа краче, крило, но той се прекрои и отново си остана същия – с по малко редове, но същото значение. После един бояджия си направи шапка от него. Докато стоеше на главата му – съвсем избледня, стана почти пепелив.
В денят в който го свалиха и поставиха редом с другите бояджииски шапки – избледняли и на петна, той се почувства спокоен. Вече нямаше значение какви пише, материята бе корава и бяла, останала бе само мисълта а тя може би бе не негова а тази на бояджията, който гасеше фасове о дрехите си и бършеше потни длани о него…
И така с последни сили полетя, прилепнал до първата му се изпречила друга шапка, форма, триъгълник. Тя се оказа още по избеляла и оцапана с боя. Нищо не бе четимо, редоявете се слепиха когато се докоснаха. Чудно му беше че не гледа вече обявите, не търси вече отстрани и отзад – непрозирното, просто се носеше, с някого, който вече бе прекроен,
нечетим дори несмилаем. Сега вече и птиците не ги закачаха – те летяха заедно изпървом шапки, после оформиха лястовичи опашки и когато минаха над едно равно езеро за обща почуда видяха че изпод крилете им се показваха чистичко изписани редове…
София, 14.02.2010 г., Честит Св. Валентин на всички!
© 2024 freebreeder
Тема от Норен Андерс — Обратно горе ↑