Мечтанието за жена
полепва по пръстите – ефирно.
То е бленуваният образ от нищото
носещ ни с вдъхновение
по косите които са винаги меки,
сресани и ухаещи.
По ръцете които са гладки,
силни и изконно – нежни.
Мекият полъх на гласа,
топлото на гръдта
тайнството на утробата
проникновението на очите
онази благост и мекота
в която потъвам…
И все пак,
тази крехка илюзия
ефимерност с която си обградена
недостъпност зад която прикриваш
слабостта си,
свян изпълнен със сластолюбие.
Толкова много измерения имаш,
жена…
* * *
София, 13.02.10