Заешката дупка е най-доброто скривалище понеже няма начало и край. Дори някои не са сигурни къде започва наистина и ако заекът влезе – значи това е началото. После може да не излезе същия заек, а дори да излезе нещо друго. Понякога заешките дупки изчезваха и на тяхно място цъфваха Гербери и Брюкселско зеле, което някому приличаше на заек или поне на усмивката му.
“Днес поздравих някого, а той не ми отвърна. Предполагам че бе глътнал таралеж. Само и единствено когато някои е глътнал таралеж не отвръща на поздрав. Въпросът е дали е заседнал добре и дали има смисъл да се вади. Таралежите остават дълбоко в някого щом се наежат. Може би този се бе наежил”. Зайо почеса ушите си. Всъщност го правеше често мислено, над тях се мъдреха чифт слънчеви очила, шапка идиотка и жълт комберизон, който бе нахлузил.
Сега се връщаше от бране на брюкселко зеле от местата където преди са били заешки дупки. Всъщност то не ставаше за ядене, дори и за съзерцание и си мислеше дали не е добре да го подари на Зайка-някоя си вместо Гербери. Последните гордо бяха щампирани на комбенизона му в негатив и не приличаха вече на живи. Зайко се носеше на 5см над лехата с кошница брюкселско зеле и стигна до езерцето. От него излезе Птицечовката, която бе грозна но учтива. Тя го помоли за кошница брюкселско зеле и Зайко веднага и връчи последната, като уви зелето в букет и въздъхна – пред него изникна образа на Зайка-някоя си. Птицечовката обидено нахлупи кошницата на главата си и потъна в езерото.
Зайко се запъти през гората, която бе подвита от тежестта на огънати стари дъбове. От нея се носеше миризма на сърнешки страх и влажен мъх. Зайко остави страхливото си кожухче на едно дърво, с пожеланието да го вземе на излизане. Сега малко потреперваше, но се топлеше с букета от брюкселско зеле за Зайка – някоя си. Чу се бухане и две жълти очи го засякоха в сумрака. Без да се замисля зайко свали комбенизона си и дари острата човка на бухала с аромат на Гербери. “Има нужда от нещо нежно”. Бухалът набързо прекрои оранжевата дреха в риза с къси ръкави, като на излитане метна на чело и слънчевите очила на Зайо. “Ех, сигурно отива на изток, помисли си с тъга Зайо, защото бухаловото пляскане напомняше разбиване на морски вълни”.
Пред къщичката на Зайка – някоя си, Зайо се спря. Не знаеше откъде да влезе защото входът се местеше, с желанието му да дари целият букет от брюкселско зеле на Зайка-някоя си. Докато се колебаеше, редица мравки заградиха пътя му и започнаха да си прехвърлят малките зелчици от пипало на пипало. Докато Зайо се чудеше, букетът му се стопи а с това и гледката за входа на къщата на Зайка-някоя си. Сега на негово място израстнаха чудни брюкселски зелки и една леха оранжеви Гербери, които им служеха за заслон.
Зайко се почеса по главата, убеди се че това е трудно с шапка, свали я и се запъти към лехата. Там започна бавно, сякаш търсейки входа който допреди малко бе пред очите му, да реди брюкселски зелки в нея. За да си пази сянка, изплете един венец от Гербери над ушите си, който ухаеше свежо, толкова свежо че сега лапите му се носеха 7 см над земята. Зайо увлечен продължи да събира, като някъде от гората, с вика на бухала се носеше звука от потръпващото му кожухче, което го очакваше…
София, 13.02.2010