Трудно е да опишеш един Живот. Независимо колко е бил дълъг или кратък. Можеш да снимаш, можеш да си водиш бележки. Всъщност от Живота на другите си спомняме тези моменти, които са ни трогнали. За които можем да се чувстваме виновни. Миговете, когато не сме си простили или просто сме се обичали.
През 2008-ма година бях загубил наскоро кучето си Рита. Тя живя 12 години. Беше първото ми куче, доберман. Нямах никакъв опит в гледане на животни. Бях я взел като юноша, уж да ме пази. Кучето бе добро и грациозно. Също така доста плашливо. След нейната смърт не исках да взимам друго.
Един ден, ми се обади Мариана. С нея тренирахме заедно Винг Чун няколко години. Тя сподели, че кучето им, макар и на възраст, родило. Помолили баща да ѝ позволи. Отидох на гости и видях в хола четири космати топки. Нямах нагласа, но взех едно от тях. Връчих на майката на Мариана малка сума, както е обичаят, за адет.
Нарекох кучето Кира. Казват, че трябва да избираме кратки имена. За да се озовават на команди и ги помнят. Помня как Кира изкачи за първи път стъпалата между двата етажа у дома. Беше трогващо. Също и че деляхме леглото докато я гледах месец у дома, за да усвои първата ваксина. Как мина това време и как се справих, просто не знам. За щастие животното бе с хигиенни навици.
Мен ме ядоса на няколко пъти, гризейки книги и дискове, та чак исках да я връщам. От друга страна, помня как извадих с ръка гипс от гърлото ѝ. Изпитах голям страх и облекчение, когато кучето дишаше свободно. Кира ме научи на отговорност. Да я водя редовно на лекар, да се грижа за някого.
Кира беше просто кълбо от енергия. Куче, може би като всички други малки и млади животни, което иска да дари Любов. Излизаме в близката градинка, а тя се хвърли на някои сериозен господин, или госпожа и му удари две лапи. Ей така за поздрав. Или да ги накара да се усмихне. Малцина бяха тези, които се сърдеха или правеха забележка. Може ли да се сърдиш на радостта, на обичта, на детското?
Случихме на съседи – еснафи. Кучето все им бе трън в очите. Драскало, лаело, скимтяло. Чудя се как ли биха живели с пеленаче. Плашиха ме даже че ще го застрелят. Така е, когато живееш в блок. С “индивиди”. Не ни стигнаха финансите, за да се преместим в къща. Може би затова и не разреших на Кира да роди. Грях, който ще нося.
С Кира обикаляхме много. Ходили сме на спортен лагер в Рила. Също и в Пирин планина. Търчеше и събираше трениращите. Веднъж се загуби над Смолянските водопади. Треньорът каза “Куче е, ще си намери пътя”. Така и стана. Не успяхме с нея да качим връх Без Бог. В Пирин има доста овчарски кучета.
Ала изкачихме Мусала, няколко пъти. Черни връх. Стигнахме и Черно Море. Общувахме с деца, растящи без родители. Гонихме се с тях, играхме, четохме приказки. Кира бе кучето, което отвори очите ми за красотата на Природата. За пътеките на Витоша. За опасностите, които ни дебнат от животни и хора.
Дали това бе един пълноценен живот? Без да можеш да родиш, без да си свободен. Затворен между четири стени с хора, човек, който е принуден да работи. Който не излиза да прочете една книга навън сред природата, защото е в работно време. С Кира тръгнахме от нищото. Имаше един балатум и разпадащ се кухненски шкаф.
Сега, след десетилетие и повече, мизерията си е отишла. Ти беше до нас, когато сложихме паркет. Когато сменихме дограмата. Когато обновихме банята, коридора, кухнята. Стоеше и ни чакаше, когато бяхме далече. А всъщност кучетата искат толкова малко, да сме до тях, да приключенстваме и ги обичаме.
Нищо друго не може да замени твоето присъствие, Кира.
