словесни проблясъци
виждал ли си Любовта
как пристъпва боса,
рано с кобилица на рамене?
С менци пълни с вода –
дето всяка жажда утолява.
С цвете на Красота
в косиците.
С поглед на Надежда,
в очите.
Стъпва тихо –
като роса
и всичко пробужда.
Един копнеж
в сърцето трепва
щом я зърнеш.
Една мелодия
се извива над
балкани и шубраци.
* * *
Речеш да я уловиш
и веч’ я няма.
Разтваря се и полита
към небосвода,
ала оставаш утолен
от тая среща.
София, 5.01.2018
знаеш ли колко е хубаво
да тичаш по белия Сняг
и да чуваш как хруска
под краката ти?
Да вдишваш ледения въздух
и да топиш снежинките
с дъха си?
Да дишаш с пълни гърди
и да усещаш
че си жив?
* * *
Като песен
носеща се
над Балкана…
София, 4-5.01.2018
| По празниците се моля Господ да се смили над Душата ми. Да съумея и стопя буцата заседнала в гърлото ми. Вярвам Бог ми е простил, Моля се да намеря сили По мъдър, по весел Жоро |
Während der Ferien bete ich zu Gott, er sich über meine Seele zu erbarmem, damit ich den Klumpen in meiner Kehle schmelzen kann. Ich glaube daran, Ich bette um Kräfte zu finden, Weiser, glücklicher und lieber |
По билото мъглата слиза –
като невидима коприна.
Като було на невяста,
спускащо се на талази.
Погалва елите,
навежда боровете.
Стъпва тихо.
Сякаш е девица босонога
над дъбравата понесла се.
Шуми гората
с моминска въздишка.
* * *
Все някой ден
ще трябва да повдигне булото си,
за да я зърне и дари с целувка
нейният жених.
Не вярвате ли? Попитайте някое бебе и то ще притвори ангелскосините си очи в съгласие.
Първият акт на грижа към другия и себе си е храненето. Хранене с любов.
Преди да се запозная с Еминка, или по-скоро да заживея (за кратко), с нея не знаех много за изкуството на храненето. За бремето на пазаруването и колко е трудно да въртиш домакинство. Колко е тежко да занесеш пълна чанта с хранителни запаси за цялата седмица, у дома. Вероятно бях разглезен от моята баба и жената от моята предишна връзка – М.
Днес бе един от дните
в които всяко вдишване
трябва да е благословение.
Вдъхвайки ароматите и понасяйки се с глъчта на Женския пазар, си спомням за вечерите на свещи с Еминка и съжалявам, че не бях открил по-рано тези житейски истини.
Започвай и приключвай храненето с молитва
Да избираш хубави и пресни продукти е изкуство. Да готвиш добре – дарба. Да споделиш яденето с Любим човек – щастие.
Обичам храната да е цветна. Например ако е салата от ряпа, да има моркови и магданоз например. Подреждам резънчетата във форми. Храната трябва да се поднася красива.
След дишането, храненето е проява на Любов към самия себе си
Няма нищо по-хубаво от това, да занесеш на празник нещо сготвено от теб. Не купено. Купи само продуктите. Избери хубави и приготви нещо с радост. Да нахраниш някого, е като да бъдеш подобен на Христос. Всеки обича различна храна, но също тъй и да бъде нахранен.
Детето, кучето, земята
Храната е Алфата и Омегата на Битието. Един ден, когато престанем да се храним, може би вече няма да бъдем хора. Та как ще се побратимяваме тогава със зеленчуците, ще белим дебелата кора на цвеклото, или вкусваме хилядите екзотични подправки? Може би Ангелите се хранят само с Любов, ала ние сме все още хора…
С очакващи очи, празни ръце и къркорещи стомаси
Защо толкова много хора се записват на курсове по готвене? Те се учат да обичат. Забравили са, как е ги е обичала чрез храненето майка им, баба им или някой чевръст баща.
Да готвиш хубаво значи да можеш да обичаш хубаво
* * *
Вървя по женския пазар. Улицата е обляна в светлина. Може би след 100 години, когато тук ще продават вероятно роботи под стоманено небе, това място ще запази своето очарование и все още ни привлича. След пазаруването се награждавам с мармаладена поничка. Ще посетя и черквата Св. Кирил и Методий, на чиито олтар е издялата Божията молитва и отново се пусна в потока – на храни, души, миризми, викове и отглас от копнежи.
* * *
Разгледай ръцете на човека до теб. Всяка проява на Любовта чрез хранене е врязана в тях. Ако ръцете са твърде меки и гладки, то може би до Теб стои Ангел, или човек, който не познава този вид Любов.
Вчера бе Никулден. Докато другите готвеха риба, аз направих една блага чорбичка, за обяд. От нея остана и за следващия ден вечерта. Затова е блага, но и защото исках да я направя така, както я готвеше моята баба. С омекнали – топящи се в устата картофи. С фиде и лъжица олио, да има мазнинка. С повечко вода, че да може да се бърка, сърба и духа.
Спомням си как баба веднъж изпусна тенжера с гъбена чорба. Събираше останалата чиста от тенжерата, лъжичка по лъжичка. Тъй я сбираше, както я и готвеше. С отношение и Любов.
Ето някои указания за готвене на блага чорбичка…
Нарязваш ситно един или два моркова и обелваш няколко картофа. Ключът при тях е да ги нарежеш на малки парчета. Да уврат лесно… Сещам се в тази връзка за фразата “Опичай си ума”, изричана моята баба. Сипваш 500-700 грама вода в тенжерата, като можеш да долееш след като сложиш фидето. Тестените неща са жадни, а ние искаме да направим хубава – водна супа.
Слагаш първо морковите, след това картофите и когато водата заври, добавяш фиде от това, което си купил по интуиция. Пускаш щипка хималайска сол, за да се овкусят картофите. За аромат слагаш чубричка и някакви сушени зеленчуци. Нарязваш главичка лук. Пускаш го и бъркаш. Благата чорбичка иска да я разбъркваш и да има лучец.
Когато супата почне тихо да къкри – остави я за 5-10 минути. Пробвай картофите и най-вече морковите. Извади един два и ги натисни с лъжицата. Тя трябва лесно да се вреже в тях. Ако това е така можеш да изключиш. Важното е зеленчуците да не станат на каша. Чорбичка правим все пак, при това блага… Самите моркови, щом уврат, сменят цвета си към бледорозов или оранжев. Те ще те ориентират.
* * *
Благата чорбичка се готви без да се опитва. Ти знаеш, че я правиш със сърце и че ще стане хубава. Не я яж бързо и гореща. Остави я да истине, да пусне малко пара. Помисли за бъдещето и за миналото. Минало, в което си се сгушвал в кухнята, сред приканващи миризми и боботенето на печката. Когато благата чорбичка, сготвена с любов, те е чакала.
* * *
Никулден е. Сетих се за няколко важни именници в този ден. Чорбичката бе станала, точно такава, каквато я помнех, или си представях. Може би днес готвехме заедно с Баба… Седнах на масата и запалих една свещичка.
София, 6-7.XII.2018 г.
Всяко време има свое място
Дъдълти Туиг имаше усещането че всяко време се появява на определено място. За Айнщайн, това бе Берлин, за Микеланджело – Рим и Италия, за великите географски открития – Испанската империя и т.н.
За себе си обаче, не знаеше къде е неговото място въпреки усещането, че времето му е тук и сега. Опитваше се да го намери под щкафовете, шапката си и подлистника на вестника, но нищо не се получваше. Той тромаво мърдаше с уши и търсеше място за своето време. А времето бе чудно и омайно, като пробуждащата се пролет.
Така мислеше докато разрошваше дългите си мустаци, подръпваше опашката си и живееше в безместност. Опитваше се да се задържи – тук или там, понякога срещаше някого – бяха безспорно в едно и също време, защото стрелките на часовниците им се движеха заедно, но Дъдълди не бе сигурен, че са на едно и също място.
Поради тази причина, той реши да напише трактат доказвайки емпирично, че за него самият, мястото не е налично в този свят, въпреки че имаше време. Обикаляше полюсите, прекоси меридиана, лапичите му надбягваха хода на часовника и дори срещна Слънцето, ден преди да изгрее. Реши да го попита за мястото на времето.
Слънцето отговори, че знае своето място – защото е фиксирано от времеви-пространствения континум, преместено е от теорията на относитеността, погълнато и изплюто от черна дупка, ала строгите му задъжения към къпещите се на брега на Маями, го принуждават да се покаже, точно там.
Дъдълди си мислеше, всъщност се почесваше и косъмчетата на главата му улавяха безвремието на мястото което съществува само за него. Бе една идея, разтеглена в хипербола, образуваща Вселена на главата му, която лесно можеше да покрие с бейзболна шапка. Тогава реши че имайки времето и притеждавайки главата си, може би си е на място.
Неговата концепция, теория, хипотеза и идея не бе приета. Научният свят я отхвърли, домакините му се сърдеха – защото мислеха че са точно на своето място, икономистите се канеха да го погубят. Какво ще стане ако всеки във времето има свое място под шапката си?
Нима редът не поставя всеки на място? И още повече – всеки си го пази.
Така размишлявайки Дъдълди Туиг взе своя куфар, реши да потегли към звездите и отправил мечтателен поглед – яхна следващия цвят на дъгата. Тя го обля в розово, не в червено. Всъщност дъгата няма определен цвят. Този неопределеност го понесе към звездни купове и галактики, до дъното на центрофугиращата Вселена.
Засмукването го срещна с един старец с моряшка фланелка, който изпираше последните галактики. Изваждайки ги изстискваше от тях време и места, преживявания и бейзболни шапки. Дъдълди Туиг го гледаше как прилежно простила плоските вече галактики, и когато имаше хрема – старецът добродушно се изсекваше в тях.
Заекът помисли дали да попита нещо. Погледна старецът в очите, усети сърбеж в носа си и посегна към една простряна кърпичка.
София, 5.03.2016 г
На Мила и Дени, Жоро
Българино моля те
не моля те заклевам те
обичай ближния, труда му
времето цени, на душата поривите негови.
Цени благата на земята милвай я
с устни я целувай дар е тя от Бога,
дедите ни, не я кради, поробвай
изнурената и гръд не пълни със скръби.
От сърцето си извади отровата
користната жлъч и завист – пропъди ги,
да може да прегръща то юнашки
за всичко живо по таз Земя да има място.
Не моля те – заклевам те да любиш
не само свое но и чуждо, да виждаш
братя у съседа, врагът що една кръв
споделяте – да даваш рамо.
Небето синевата ти пази,
с отрова не пълни ушите си
устните си от клетви да изчистиш
и само благодатни бисери да ръсят.
Кога заминеш си от този свят
било той грешен, праведен, несправедлив –
да вдигнеш смело чело и без сълзи
прошепнеш гордо „Аз живях“….
София 3.03.2014
Някога бях писал, че изкуството е един непостижим блян. Все още не знам какво точно съм имал предвид. Изкуството е подражание на човека, на заобикалящата го реалност – пресъздаване и импресия на света който го вълнува и очарова и все пак – един отпечатък на вътрешните му пластове, в които душевността му се разголва, за да преживее катарзис.
Да пиша за изкуството е като да пиша за жена която не познавам, устни които никога не съм докосвал – тайна, Божия или вселенска която е скрита хем далеч, хем толкова близо. Изкуството – което ни различава от животните, от всички други форми на живот е абстрактна страна на нашето съществуване в което можем да сътворяваме светове, да бъдем в много роли.
Обществото отхвърля мечтателите. При все това се вълнува от изкуството – приложно, изящно. За изящното изкуство трябва изтънчен усет култивиран у душата на човек. Дали така се ражда някой? Може би друг развива това чувство – било то като ценител или Творец. Кой е творец? Нима всеки човек, всяко същество което броди по тази земя не твори с мислите и делата си.
Най-красивият подарък е картината на живота, нарисувана с размах. Животът е красиво платно сред което всеки, каквато и роля и функция да заема може да рисува тежки мазки, остри щтрихи, да шепти любовни слова. Изкуството е безметежен копнеж на душата за отхвърляне на тленното за постигане на Божественото, за единение с Универсума.
Нищо друго не придвижва така пластовете на човешката душа както голямото изкуство. Дори да бъде неразбрано, невъзможно за интерпретация дори ненужно – голямото изкуство, в която и да е сфера – живопис, скулптура, поезия или проза придвижва душата към следваща октава, я която тя да изживее своя и на автора катарзис да е съпричастна на един друг свят, които не познава.
Човешкият живот е немислим без изкуството. Природата е великият художник на творението и го прави, чрез багри, звуци – мирис и докосване. Ние се учим бивайки потопени в този резервоар от творчески потенциал, този океан на Духа да сме съпричастни в танца на живота, да поемем нашата роля и бъдем съавтори на творението чрез живота си.
Изкуството измъчва, преследва довежда до суисидни размисли и все пак дава криле на човешкия дух, който броди вселената с него, намира пристан вижда Бога, премахва всякакви предели и ограничения. Изкуството е висшата форма на свобода отвъд която е Бог или нищото, която властва над безпределния Космос.
Творчеството мени своята форма, но не и своето съдържание. Все търси и разглежда злободневни теми, които и колкото банални да изглеждат вълнуват човешката душа и ще бъде така, докато има човечество. Вярвам че разумната Природа е внесла у човека сетива, чрез което той да и се удивлява, вдъхновява и подобява – това начинът да твори.
За бъдещето на човечеството, за неговото настояще и радост Изкуството е формата на разнообразие на видовете, на идеите и мислите. Чрез изкуството ние не оставаме индиферентни към живота а мислим върху него, неговите стойности – път и цели. В този ред на мисли смятам че изкуството е поглед върху света, към по-доброто бъдеще към вътрешни светове и азове които очакват да бъдат открити, споделени и приети за добруване на планетата.
Ванко дойде при дядо си облян в сълзи. Приседна при цървулите на стареца и се обърса о белите потури. Дядото гледаше към залязващото слънце, приседнал на малка скована пейка под чердака. Олющената мазилка на кирпичената къща бодеше гърба му, затуй се бе облегнал на бастуна си, извил гръб и вежди към процеждащата се аленина от Запад.
Какво има внуче, погали главицата на момчето стария човек. То се загуши още повече и разплака.
Дядо, дядо – аз такова, убих едно врабче.
Е как стана това синко, дядото закриви калпака си.
Детето го загледа с бистрите си сини очи плувнали в прозрачни сълзи и проточи.
Ами намерих птичката на пътя до къщата да се влачи криле в прахта и рекох да я махна от пътя. Минувач ми рече да я сложим на сянка и реших да я прибера. Турих я в голямата пръстена саксия да си почива и сложих малко водица, семки и трошици хлебец.
А кой ти каза за хлебеца, почеса се дядото зад ухото.
Ами една жена дето ме видя да нося птичката.
Старият човек трупна леко с бастуна о земята.
И какво стана?
Ами отидох да си играя дединко и после като се върнах да погаля отново врабчо и да видя какво прави,
той кашляше, кашляше – аз се опитах да му помогна – потупах го по гръбчето, ала не помогна. И той дядо, момчето се разплака – умря… Момчето се хвана силно за потурите на стареца.
Птичките обичат червейчета, пеперудки, скакалци – само когато са големи и домашни – ядат трошици и трябва да са надробени ситно.
Ела ела, той гушна разплакалото се дете, да ти кажа една хубава история.
Детето се свря у пазвата на стария човек от която боцкаше почерняла гръд.
Слушай сега, викат че Ангелите на небето им дават от време на време – да наглеждат по някой човек. И те понякога го обгрижват повече отколкото требе – и мед му носят и мляко и баница с масло, защото искат да му угодят. Това правят младите Ангели, що се грижат за хората.
А старите що правят Деди, Ванко дръпна леко ризата на стария.
Ами, усмихна се под мустак дядото и извади от устата си мундщук – старите градят Земята, твърдта отделят от водата, направляват Слънцето когато се носи над нивите, да не падне ниско и изгори житата и оформят шапката на най-високите снежни върхове. Те са силни и много работят, момчето ми.
Та понякога се случва един млад Ангел комуто е дадено да се грижи за човек, да се престарае щото е млад и човекът да му дойде в повече даденото, да преяде-задави и погине.
Тогаз какво става деди?
Ами Ангелът се вайка, плаче ала приема Волята Божия щото само тъй може да се научи и стане старши Ангел. Щото видиш ли – ако вземе да направлява Слънцето или Луната и сгреши, ще си отидат много хора, а така се е научил със смъртта на едногова. Сърцето на Ангела плаче – също като твоите звезди очици – дядото обърся бузата на момчето с длан.
Момчето го съгледа вторачено и се опита да отвърне на леката усмивка на стария.
Когато Ангелите плачат, вечер можем да видим падащи звезди от небето и да си пожелаем да са по разумни когато ни помагат следващия път, а ние да слушаме хората с опит и добро сърце – при правенето на нещо, за да не грешим.
Деди а къде е сега врабчо, попита момчето?
Той е част вече от свитата на онзи Ангел що го е пратил при теб да изпита Любовта ти от която се е задавил и сега пее с летящите Ангели на небето. А ти какво стори с него?
Момчето погледна надолу към земята и сви пръсти около палеца на дядо си.
Ами погребах го в саксията дето го отглеждах.
Добре си сторил деди – старият човек се загледа в залеза който жулеше бузите му, очите му не мигваха – насълзиха се ала и той не знаеше дали защото Слънцето си отиваше, заради внука му който бе уморил по неволя птичка или грапавата стена която натискаше изнурения от живота му гръб.
* * *
След няколко дни Ванко отиде да види мястото на своя приятел врабчо дето го бе положил в земята. Около пръстеното гърло на глинената саксия бяха наредени бели камъчета, а в нея цъфтяха красиви виолетови и жълти цветя. Нейде в небето над него – весело се гонеха и пееха птички.
На Врабчо – Хор, София 26.08.2012 г.
© 2024 freebreeder
Тема от Норен Андерс — Обратно горе ↑