словесни проблясъци

Категория: Език (Страница 1 от 2)

Le rôle du traducteur dans le monde de la littérature

Quel rôle le traducteur a-t-il dans le monde de la littérature? Quel rôle joue-t-il? Je me pose cette question. Et pourquoi traduit-il? La réponse est parce qu’une partie de la société ne comprend pas la langue des autres. Bien sûr, mais par rapport à ce-que on traduit, a-t-il d’autres raisons?

Si je suis touché par une œuvre, je serais heureux de partager mon sentiment avec les autres. C’est-à-dire la traduction, elle-même, est aussi un résultat de l’inspiration. Quelque chose d’émouvant s’est passé avec l’âme du lecteur et grâce à elle il est devenu motivé de la partager.

Il faut maîtriser une lange étrangère mais en même temps la sienne aussi, afin d’être capable de transmettre le contenu et son message. Cela veut dire maîtriser au moins deux langues – la maternelle et celle d’autrui.

Mais il est aussi nécessaire de porter la responsabilité envers la traduction. Il faut d’un côté préserver l’essence du contenu, les idées de l’auteur, et d’autre côté utiliser les meilleures expressions existantes dans la langue, dans laquelle on traduit.

Bien que le traducteur soit payé pour son travail, il est indispensable de se lier avec l’auteur, même s’il est déjà mort. De trouver les chemins sur lesquels il pourrait s’immerger dans le monde de l’écrivain. Il est possible qu’on se pose la question si on est co-auteur de l’œuvre, qu’on traduit?

La traduction, bien sûr, est une activité créative, cependant nous travaillons sur un texte déjà écrit. On traduit les mots déjà exprimés par un autre peronne. C’est-à-dire qu’on transmet un message de la meilleure façon, si possible, mais rien de plus. Le meilleure œuvre d’un traducteur est d’être franc envers les lecteurs d’un livre dont la traduction dépend de son savoir, et de sa connaissance des langues.

Rappelons-nous le travail immense effectué par Martin Luther qui a utilisé les différentes sources et les langues anciennes afin de traduire le livre le plus important pour l’Humanité occidentale, La Bible, de la meilleure façon.

Sofia, le 23 Février, Dimanche

Военна икономика

Австрийският телевизионен канал Servus.tv известен с поредицата “Корона, в търсене на истината”, прави кратък репортаж относно желанието на някои водещи политици в Европа да възродят военната икономика. Историк, политик и психиатър правят анализ на това, което се случва.

Военната икономика е позната от времето на нацистка Германия. Целите са всички предприятия, от най-малкото до най-голямото, да бъдат ангажирани в процеса за производство на оръжия, които в крайна сметка биха били използвани, ще трябва да бъдат заменени и произведени муниции за тях.

Според историка обществото бива целенасочено подготвяно за бъдеща война, за да може да приеме идеята за нея и да я подкрепи. За психиатъра сред хората бива насяван страх, като се появяват теми “табу”. Една от тях е липсата на възможност за Мир, или мирно решение на даден конфликт.

Европа се намира в тежко положение след създадената Корона криза. Тя не може да се излекува от икономическите щети, ръста при цените на стоките, демографския срив и повишена смъртност, които най-вероятно са последствия от така наречената “Пандемия” и съпътстващите я мерки и препарати. Въоръжаването не е решение, като то би отслабило още повече нейната икономика и натоварило жителите на съюза.

Самият съюз е създаден с икономическа, но не и с военна насоченост. Има военни съюзи, на които България е член. В миналото, когато обединени европейски сили са поемали по пътя на военния конфликт, най-вече поради икономически интереси, това е довеждало до отечествени и Световни Войни. Нека помним миналото, долавяме пропагандата и не ѝ се подаваме.

Писането

Не знам колко от Вас си дават сметка, че начинът, по който възприемаме информация, влияе върху нашето Съзнание. Дали думите са написани с Главни или малки букви. В Немския, например, съществителните, както и уважителните лични форми (както и в други езици), се пишат с главна буква. Това създава определен ритъм у четящия. Той се спира на думите, мисли над тях. Съзнанието му добавя допълнителна информация.

По времето на Комунизма освен правописната реформа, а всяка Революция, носи със себе си освен кръв и някаква “реформа”, най-важната дума “Бог” бе изписвана с малка буква. По този начин омаловажаваме значението на думата. Изреченията стават еднородни, губи се смисъл. Днес Бог, утре Природа, или Майка. Това са важни слова.

Всеки Ден, всеки Месец, всяко Нещо, е от значение. В йероглифните езици, като Китайския и Японския, например, един йероглиф може да означава много неща. Той е своеобразно произведение на изкуството, ключ и символ, върху който можем да медитираме. Да осъзнаем неговото по-дълбоко значение. Та по повод писането…

Ако ние не правим реформа на езика, ако той не се променя по естествен начин, то ще говорим за мъртъв език. А езикът, нашият Мироглед, се променя. Представям си един Пикасо, който ако не бе излязъл от приетите форми на изкуството, не би творил в негов стил. А стилове, течения в изкуството и културата, се създават на база творческо търсене и промени.

В този ред на мисли бих предпочел да прочета творба, която може да бъде писана в поезия, проза, или като Хайку, в която могат да са използвани или не правилно, правописни знаци, ала да носи душевна наслада. Да носи дълбоко, докосващо послание, отколкото да чета правилно написан, но сух, или с отвратително съдържание, текст.

Изкуството, езикът, символите, това е което ни заобикаля и ни формира. “Бързи и яростни”, агресивните плакати, грозните графити, разрухата и снимки от изтезания и военни действия, влияят на душите и Съзнанието ни по един, бих казал, деструктивен начин. Възвишени понятия, Красота, Творчески подем и нестандартни, но естетически търсения, ни вдъхновяват.

Редакторите и коректорите могат да спорят с мен. Могат да спорят с автора, но няма как да махнат с ръка и отрекат делото на Гьоте, на Камю, на Екзюпери, на Байрон, на Бекет, на Лермонтов. Всеки от тях, колоси в литературата, хуманисти и търсачи, е избрал да борави смело с буквите, тъй както художникът борави с четката, връз платното на листа.

И не е важно къде слагаме точките. Не е важно как изписваме думите. Важно е какво изказваме и дали то докосва останалите. Дали оставяме впечатление и послание за нещо красиво, градивно, добро, тема за размисъл, която да вълнува другите, или пишем лобирайки, по канон, или просто за да задоволим Егото си. Писането е изкуство. Писането е терапия. В писането, както във всяко изкуство, няма ограничения.

Паметни

Някой казва, че бил голям патриот. Че иска български паметник. Хубаво, като си такъв патриот да те попитам отиде ли в село Славовица, да се поклониш в лобната къща на Стамболийски? Изкачили безбройните стъпала водещи към костницата му? Почисти ли ги от плевели? Щото Стамболийски е бил радетел за правата на селяните, на отрудените хора.

Апропо чии да бъде този паметник? На Аспаруха, на Ал. Батемберг, на Негово Височество Борис III, последният истински обичан от народа политик. Само че няма да се учудя, ако галениците на Тато, предложат да издигнем негов паметник. И така Живков, чиято охрана днес управлява България, ще се смее както и от отвъдното, така и от площада.

А мнозина ще искат паметник на Тато, защото имало тогава работа за всички, нямало висока престъпност, имало ведомствени жилища, облаги, малки данъци. А сега държавата те скубе отвсякъде. Докъде я докарахме нали, крадецът да вика дръжте крадеца…

Мисля, че работникът, дръзнал да среже ръката на Альоша ще сънува кошмари. Защото е бил като гладиатор сред публика от плебей, гледащи шоу и просто е трябвало да убие. Защото да разрушиш произведение на изкуството, па макар и социалистическо, нечии труд, си е убийство.

Да даваш пари, веднъж да се гради, после да се разваля, после да се гради… поредната недомислица в тази измъчена държава, е наглост. Защото минете през паркинга в базата на БАН до танцувалното училище и ще видите как пред “Института за Космически изследвания” има кратери, като там да падат пряко метеорити.

Срам е да рушиш най-големия паметник в Европа посветен не толкова на съветската окупация, а на победата на Червената Армия над Фашизма. Да, видяхме и другата страна на монетата. Имаше лагери, ДС и все още ги има, ала ако нацистите бяха спечелили войната Славянството щеше да погине.

Казва ми една съкурсистка от Френския “ние нямаме нищо общо с Русия”. Викам си, не сме ли Славяни? Не говорим ли общ език, не изповядваме ли една вяра? Нямаме ли сходни обичай, да сме гостоприемни, да пием чай? Да, на всички ни погледът е вперен на Запад, ала хортуваме със съседите. Човек трябва да знае корените си.

Та за паметника. Альоша бе символ на София. Също като паметникът Руски, посветен на Твореца, с чиято помощ Русия освобождава България от Турското иго и дава хиляди жертви. Като Александър Невски, който се опитват да окарикатурят с арки, като паметника на Цар Освободител.

Вие ще кажете че съм Русофил и няма да го отрека. Аз съм също така Германофил и Франкофон, но най-вече хуманист, който рита срещу лицемерието на властта, срещу всяка форма на тоталитаризъм. Срещу погазването и елементарната етика. Ала живеем във времена, за които писателят е казал, “Пази Боже сляпо да прогледа”.

Хвалба

Бих искал да се похваля. В това вълче, чуждо на човечността време, човек да не смее да се похвали. Че си е купил нова (стара за чужденците) кола, че се е оженил, че строи къща, че чака дете. Не, аз ще се похваля с нещо мъничко, но от сърце. Нещо, което кътам близо до себе си и расте с помощта на жена ми. То е моята любов към Френския, към чуждите езици, удостоена с атестация за завършване на нивото с най-висок резултат в групата.

А и П спомен от детството

Спомням си за П. от крайните софийски квартали. По онова време това бяха Младост и Люлин. Наши близки живееха в тях и бяха получили ведомствени жилища. Мъжът на П. беше пилот. За съжаление загина когато децата им бяха доста малки. Ние често ходихме у тях на гости да си играем.

В даден момент в живота на П. се появи Аиса. Той бе с къдрава коса, слаб мъж с тъмни очи и мустаци. Нещо необичайно за нашето обкръжение. Кожата му бе белезникава, бе извънредно тих човек. Идеше от Палестина. За мен, като дете на под десет годинки през 80-те това бе непозната страна. Чувах за Бейрут, за непрекъснат военен конфликт и това беше.

Аиса бе живо въплъщение на човека от Близкия Изток. На изтерзания от войни и конфликти търсещ дом, родина и спокойствие. Той донесе видео и с него гледахме Рамбо – филм забранен по “онова време”. Как се развиха отношенията му с П. не знам. Изглеждаше сериозен човек.

Днес обръщам поглед назад и ми се иска да знам повече. Да не махна с ръка и да кажа не ме интересува. Защото Човечеството е един жив организъм и когато една част от него страда, страдат всички. Колкото е по-голяма страданието, толкова по-зле за нас.

Някой казва да не се интересуваме. Не се интересувахме, когато самолети прелитаха над нас към Белград. Не се интересувахме от конфликтите по време на тоталитарния режим и сега на Изток от нас. Гори ли чергата на съседа, ще се запали и нашата. А единственото решение е Мир.

Тревога в Алианса

Днес около 19.00 ч., тъкмо започнали урока по Френски в Алианса зазвучава странен сигнал. Учителката получава съобщение на телефона, а също и някои от курсистите. Тестова тревога от Посолството и ЕС. “Напускайте стаята”, командва Мадам и ние я следваме. Долу охраната не знае нищо, хора влизат в Института, като някои служители на посолството са получили също сигнала. Питам се, защо е това плашене на хората. Сирени, аларми, страх…

Ден на Просветителите

На Френски глаголът обещавам (prоmettre), е близък с името на митичния Просветител на Човечеството, Прометей. За това че е дарил Огъня, Знанието, че е проявил Жалост към Човечеството, той бива наказан.

Всеки един истински просветител е Хуманист. Е на първо време Човек, който бихме познали по неговата Благост. По желанието му да помага. По това че е Път, по който можем да вървим към себе си, да открием Бога.

Пожелавам да имаме истински Просветители, които носят Знание и Сила. Които не са вълци в овчи кожи и чиито дела са равни на Градеж. Защото Земята има нужда от тях, от нас, в това трудно за всички ни време.

Опасностите на синтезирания глас

Днес слушам по немско радио как се провежда експеримент. Човек записва с помощта на програма гласа на водещата. След това отново чрез програмата се възпроизвежда казаното от нея, но в превод на друг език, запазвайки що годе същата модулация.

Сещам се за разказ на Рей Бредбъри из сборника му “Възпявам електрическото тяло”. В него последният останал човек на Марс бе подведен от програма и не успя да напусне планетата.

Лично виждам много опасности за злоупотреба с подобни технологии. Виждам опасности за лишаване на хора от работни места в сферата на превода, на Изкуствата. И понеже някои мой познати от ФБ споделят неща свързани със съвременни технологии, бих се радвал да се замислят над това.

Годишнина от кончината на Георги Марков

Днес прочетох, че се навършват 45 години от убийството на Георги Марков. Предполагам малцина са чели неговите книги. Най-вече от по-младото поколение.

Интересно е, че Марков пише постановката “Комунисти”, романът “Мъже”, също участва в сценария на сериала “На всеки километър”. В книгите и репортажите си той говори за хора, които са вярвали в идеала, но са установили че той се разминава драстично със създалия се тоталитарен режим.

Георги Марков напуска България, не да я очерни. За всеки интелигентен и широко скроен човек животът в страната през онези години е бил мъчение. Освен ако не станеш човек на властта, не склониш глава, не направиш нещо по поръчение, а не по съвест. Препоръчвам творбите на Марков, особено “Жените на Варшава”. И неговите “Задочни репортажи за България”.

Книгите на Георги Марков можете да намерите на специален щанд в Столичната Библиотека, София. Подобен писател заслужава специално място. Къде е нашето, обаче, след всички тези години на лицемерие и партиен фанатизъм? На слагане, на доносничество и на двойна игра?

Децата на номенклатурата продължиха нейното дело. За съжаление. Дали са сини, жълти, зелени, все са си същите. Те не са истински идеалисти, те са далече от призивите на комунистите за Свобода, Равенство и Братство. Те не защитават дадена класа. Те просто гонят личния си интерес.

« По-стари публикации