словесни проблясъци

Категория: Изкуството (Страница 3 от 7)

Второто нещо което придава смисъл на живота
след Любовта и е път към нея.

Ден на Труда

Вероятно и други от Вас са се возили преди години, с тролейбусна линия 9 – от центъра към кв. Борово и обратно. Спомням си един шофьор, който бе винаги безупречно облечен. С риза и панталон, сякаш кара не Икарус на лира, но самолет.

Във возилото звучеше класическа музика, нерядко опера, а приликата на шофьора с Лучано Павароти бе очевидна. Широка усмивка, която не слизаше от лицето му, пълничко тяло, гъста черна брада. Возиш се в тролея, наслаждаваш се на музиката и аха, аха да запееш някоя позната ария.

Всеки от нас може да направи от работата си, от Труда си Изкуство. Било то приложно или изящно, защото и двете са еднакво нужни. Както обувките на обущаря, така и вдъхновяващите картини на Ван Гог. Всеки човек, със своите заложби и труд, допринася за пъстрата, органична картина на Света. Защото без цвят, без контрасти, изображението не е хубаво.

Само ние хората сме дарени, с възможността да опишем своите преживявания, да боравим със Словото, да оставим нещо материално или духовно за следващото поколение, в писмен вид. Само ние можем да изразим душевността си в букви, ноти, в багри и скулптури. Но и в сгради, църкви, синагоги, паметници.

Птиците и животните, останалите същества на Планетата, също творят, работят, но главно за препитание и съхраняване на поколението. Ние творим и поради вътрешна необходимост. Духовното натоварване на човека е друго и е добре, последният да може да го издържи.

Затова обичам труда. Знам, че чрез него ние изразяваме нашия потенциал, който ни е даден от Вселената. Че даваме проекция навън на Духа и Душата си и се свързваме с другите, помагайки им, чрез нашия потенциал. Трудът е и средство за нашата професионална, лична и духовна Еволюция.

Една от опасностите, е Трудът да не се превърне в бреме. Да не сме избрали правилното поприще и да работим нещо, главно за пари или поради необходимост. Друга, е да се прилепим към работата, като основен жалон в нашия живот. За да бъдем продуктивни е много важно да намерим баланс.

Откривайки нашето амплоа, работата която ни носи удоволствие и е в синхрон с нашия потенциал, ние сме неизмерно щастливи. Душата ни се радва и реализира своя потенциал. Тогава нещата вървят гладко и естествено. А труд, в нашия живот, винаги ще има. Дали ще почистим къщата, ще приготвим храна за близките, ще напазаруваме или боядисваме.

“Трудът краси човека” е наша поговорка. И наистина хората, които работят и славят Труда, без да се оплакват, без да го считат за тегоба, вършат делата си с лекота. Стават рано, когато птиците се вият в небето, вдъхват свежия въздух, начертават план на задачите си и започват да работят.

Да свършим нашата работа, а за другото Бог ще помогне. Честит празник!

 

Книгата е Любов

Открих първата си любов между кориците на книгите. Не тази, която ме дари с детска целувка и вярваше на всяка моя дума, следейки ме със светъл поглед, а Любовта на душата си. Защото да мечтаеш, да съпреживяваш, да се вдъхновяваш, но и да страдаш с другите, е начин да обичаш.

Любовта към книгата е и любов към езика. От малък учех чужд език. Баба ми пък ме учеше на четмо и писмо. Само и единствено прегръщайки собствения и чуждите езици и разбирайки значението на думите в контекст и дълбочина, можем да оценим текста който четем.

За мен да видя четящ човек е откровение. Знам, че този човек, било то млад или стар е сам, но не и самотен. Той е в досег, както с необозримия вътрешен свят на живелия някога или съвременен автор, така и e дал порив на своята душевност. Да се вихри, да се идентифицира и разширява.

Четенето на книга е самотен акт, но дава богатство на душата. Понякога то е толкова голямо, че желаем да го споделим с другите. Затова дърпаме хората настрана, шепнем и споделяме радостно, откривайки нова книга или автор. Лично съм на мнение, че последните ни откриват сами, по магически начин.

Книгата и Словото са едно. Те се крепят на езика на Любовта изразени с думи. Да пишеш също е израз на Любов. И пишеш толкова красиво и пластично, колкото Любовта може да се изрази чрез теб. Затова е необходимо да ѝ дадем време. Защото в света на идеите Любовта е могъща, ала у човека трябва да израсне.

Независимо дали четем на таблет, на телефон или на хартия, ние се свързваме с хора, които вероятно вече не са сред живите. С автори и места от други епохи. Красотата на книгата е, че колкото по-искрен и можещ е авторът, толкова по-обективно и меродавно звучи словото му.

Не мога да си представя свят без книги. Това би била 1984-та, или 451° по Фаренхайт. Би била най-ужасната антиутопия, в която човекът може да съществува. Още по-жесток свят би бил този, с наложена идеология и книги, изпълнени със суховат, безжизнен и неистинен текст.

Ала при всяко обстоятелство човекът запазва умението си да разправя. Защото споделянето е терапия. Защото има нужда да извади този товар, това бреме, понякога, от себе си и го сподели с другите. За да може да оцелее, а Истината – запази за поколенията.

Затова книгата е Любов. Нишка която минава през времето и тъче нашите умения да разбираме Живота. Да разбираме неговия смисъл. Да познаваме както другите, така и себе си. Да пишем и да четем е една от най-големите радости в живота, която по Волята Божия, можем да споделяме и с другите.

София, 4.IV.2022 г.

Веси

Тъй много те обичах
из утрините дивни,
тъй много че се вричах,
в Любов безумна.

Без да Те докосвам,
без да Те желая,
в Твоите прегръдки
без да съм попадал.

Теб възпявам, мила –
устните Ти диря,
косите Ти сънувам,
в очите Ти потъвам.

Ала Ти оставаш глуха,
няма, сляпа,
далечна от мечтите ми.

Бъди така далечна,
бъди Звезда небесна
да ти се любувам –
и копнея вечно.

05-06.01.2020

Тъй хубаво свирят щурците,

тъй хубаво –
като за нас.

Като мелодия на душите,
като валс,
що слушам в захлас.

На пейката ще те подири
неуверено моята ръка
и в тъмното – плахи
ще потънем в нощта.

А когато утрото
отново изгрее
и в очите ти видя
нега и копнеж,

ще знам – не сънувал съм,
ще се засмея
и тихичко
ще подирим кафе.

7.08.2019

Всяко време има свое място

Всяко време има свое място

Дъдълти Туиг имаше усещането че всяко време се появява на определено място. За Айнщайн, това бе Берлин, за Микеланджело – Рим и Италия, за великите географски открития – Испанската империя и т.н.

За себе си обаче, не знаеше къде е неговото място въпреки усещането, че времето му е тук и сега. Опитваше се да го намери под щкафовете, шапката си и подлистника на вестника, но нищо не се получваше. Той тромаво мърдаше с уши и търсеше място за своето време. А времето бе чудно и омайно, като пробуждащата се пролет.

Така мислеше докато разрошваше дългите си мустаци, подръпваше опашката си и живееше в безместност. Опитваше се да се задържи – тук или там, понякога срещаше някого – бяха безспорно в едно и също време, защото стрелките на часовниците им се движеха заедно, но Дъдълди не бе сигурен, че са на едно и също място.

Поради тази причина, той реши да напише трактат доказвайки емпирично, че за него самият, мястото не е налично в този свят, въпреки че имаше време. Обикаляше полюсите, прекоси меридиана, лапичите му надбягваха хода на часовника и дори срещна Слънцето, ден преди да изгрее. Реши да го попита за мястото на времето.

Слънцето отговори, че знае своето място – защото е фиксирано от времеви-пространствения континум, преместено е от теорията на относитеността, погълнато и изплюто от черна дупка, ала строгите му задъжения към къпещите се на брега на Маями, го принуждават да се покаже, точно там.

Дъдълди си мислеше, всъщност се почесваше и косъмчетата на главата му улавяха безвремието на мястото което съществува само за него. Бе една идея, разтеглена в хипербола, образуваща Вселена на главата му, която лесно можеше да покрие с бейзболна шапка. Тогава реши че имайки времето и притеждавайки главата си, може би си е на място.

Неговата концепция, теория, хипотеза и идея не бе приета. Научният свят я отхвърли, домакините му се сърдеха – защото мислеха че са точно на своето място, икономистите се канеха да го погубят. Какво ще стане ако всеки във времето има свое място под шапката си?

Нима редът не поставя всеки на място? И още повече – всеки си го пази.

Така размишлявайки Дъдълди Туиг взе своя куфар, реши да потегли към звездите и отправил мечтателен поглед – яхна следващия цвят на дъгата. Тя го обля в розово, не в червено. Всъщност дъгата няма определен цвят. Този неопределеност го понесе към звездни купове и галактики, до дъното на центрофугиращата Вселена.

Засмукването го срещна с един старец с моряшка фланелка, който изпираше последните галактики. Изваждайки ги изстискваше от тях време и места, преживявания и бейзболни шапки. Дъдълди Туиг го гледаше как прилежно простила плоските вече галактики, и когато имаше хрема – старецът добродушно се изсекваше в тях.

Заекът помисли дали да попита нещо. Погледна старецът в очите, усети сърбеж в носа си и посегна към една простряна кърпичка.

София, 5.03.2016 г

На Мила и Дени, Жоро

Човекът и изкуството

Някога бях писал, че изкуството е един непостижим блян. Все още не знам какво точно съм имал предвид. Изкуството е подражание на човека, на заобикалящата го реалност – пресъздаване и импресия на света който го вълнува и очарова и все пак – един отпечатък на вътрешните му пластове, в които душевността му се разголва, за да преживее катарзис.

Да пиша за изкуството е като да пиша за жена която не познавам, устни които никога не съм докосвал – тайна, Божия или вселенска която е скрита хем далеч, хем толкова близо. Изкуството – което ни различава от животните, от всички други форми на живот е абстрактна страна на нашето съществуване в което можем да сътворяваме светове, да бъдем в много роли.

Обществото отхвърля мечтателите. При все това се вълнува от изкуството – приложно, изящно. За изящното изкуство трябва изтънчен усет култивиран у душата на човек. Дали така се ражда някой? Може би друг развива това чувство – било то като ценител или Творец. Кой е творец? Нима всеки човек, всяко същество което броди по тази земя не твори с мислите и делата си.

Най-красивият подарък е картината на живота, нарисувана с размах. Животът е красиво платно сред което всеки, каквато и роля и функция да заема може да рисува тежки мазки, остри щтрихи, да шепти любовни слова. Изкуството е безметежен копнеж на душата за отхвърляне на тленното за постигане на Божественото, за единение с Универсума.

Нищо друго не придвижва така пластовете на човешката душа както голямото изкуство. Дори да бъде неразбрано, невъзможно за интерпретация дори ненужно – голямото изкуство, в която и да е сфера – живопис, скулптура, поезия или проза придвижва душата към следваща октава, я която тя да изживее своя и на автора катарзис да е съпричастна на един друг свят, които не познава.

Човешкият живот е немислим без изкуството. Природата е великият художник на творението и го прави, чрез багри, звуци – мирис и докосване. Ние се учим бивайки потопени в този резервоар от творчески потенциал, този океан на Духа да сме съпричастни в танца на живота, да поемем нашата роля и бъдем съавтори на творението чрез живота си.

Изкуството измъчва, преследва довежда до суисидни размисли и все пак дава криле на човешкия дух, който броди вселената с него, намира пристан вижда Бога, премахва всякакви предели и ограничения. Изкуството е висшата форма на свобода отвъд която е Бог или нищото, която властва над безпределния Космос.

Творчеството мени своята форма, но не и своето съдържание. Все търси и разглежда злободневни теми, които и колкото банални да изглеждат вълнуват човешката душа и ще бъде така, докато има човечество. Вярвам че разумната Природа е внесла у човека сетива, чрез което той да и се удивлява, вдъхновява и подобява – това начинът да твори.

За бъдещето на човечеството, за неговото настояще и радост Изкуството е формата на разнообразие на видовете, на идеите и мислите. Чрез изкуството ние не оставаме индиферентни към живота а мислим върху него, неговите стойности – път и цели. В този ред на мисли смятам че изкуството е поглед върху света, към по-доброто бъдеще към вътрешни светове и азове които очакват да бъдат открити, споделени и приети за добруване на планетата.

Когато ми е тежко

Без Бог и Любов
се молех за прошка
за живота си
който се процеждаше
без смисъл.

Драперии на отживяното
непрочетени редове на душата
има ли смисъл всичко
погиващо в прахта
ако не си обичал?

Дори себе си, или другия
ангелите, децата, Синьото небе
един живот – птица, която
умира силуетно със залеза.

Дали си обичан, дали си обичал
какво и кого са безмислени нишки
по сребърните струни на времето.

Единствено мигът в който …

О Боже, прости ми Боже за всичко –
за стените, преградите и предразсъдъците
за редките разходки, за кратките сълзи
за мислите злокобни за това че не бях
човек а се опитвах да бъда… дете

Фуко

Четеше „Махалото на Фуко“ (правилната книга), а косата и се спускаше

на къдрави талази, подобно необуздано есенно море преди буря.

Очите и бяха бадемови – живи и изгарящи

като топли въглени, носещи мекота и опасност от пожар

едновременно.

Снагата и кръшно ухаеше танцувайки

със своята сянка, която подобно на дива и величествена газела

оставяше примамливи за хищниците и будещи възхищение, следи…

София 22.08.11

Teaтър

Театърът на самотниците
и онези вечно губещи…
дори с удоволствие
в живота.

Неоценени –
затворени в себе си души,
една метафора на невъзможното
което създаваме всеки ден
потъпквайки всичко човешко
у себе си.

* * *

Говор който те облива –
далечно чужд. Усмивки и трепети
които се хлъзгат по душата ти
без следа. Оголвайки я
рискуваш да се превърне в неразбрана –
отворена рана.

* * *

Звукът е фон
който те засипва,
не си сам но самотен –
частица тишина
сред чуждия шепот…

София, 16.06.2011 г., благодаря Ви!

Абстракция

Капчицата пот се стичаше по голото теме на Манолов. Той я усещаше но остави изнервящо да лъкатуши по лъскавата кожа, погъделичка веждата и кисело влезе в окото му. Мъжът седеше над бумаги и цифри, опърпан сред затрупаното бюро. Пред него примигваше екран който Манолов не поглеждаше, иззад роговите рамки. Всъщност пушеше замислен като издишаше към тавана.

Калкулиране вероятността да се запали бе лесно, според възраст, стрес, навици. Тези сметки – измерения на математиката и физиката с които се сблъскваше сега, бяха отвъд стегнатата кожа опъната на челото му и го водеха до изтощителни диалози със себе си, които стихваха удавени в чаши вино.

Колегите от Голямата централа бяха стигнали дотам където и философите преди хиляди, а защо не и милиони години. Вселената бе произляза буквално от Нищо. Може ли, потеше се Манолов, нещо да произлезе от Нищо? И все пак, Метафизиците и квантовите наблюдатели откриваха появата на Нещо сред Вакуума, сред Нищото когато има съзнателно наблюдение. Цигарата пареше в ръцете му. Той нервно я смачка във въртящия се като пумпал пепелник.

И така – мъжът скръсти ръце зад главата си – метна сакото зад гърба на стола и запретна ръкави забил поглед в осеяния с паяжини таван на Учреждението. Да приемем че Вселената може да се проектира само след като има самоосъзнаване. Дотук добре, усети че отново се поти. Приемаме доводите на Теолози и Физици че има Велик промисъл и всяко нещо във Вселената е водено и правено с разумен аргумент и конструкция, той отпи малко от чашката пред себе си.

Кой или какво по дяволите е измислило първичния аргумент?! Откъде Бог се е появил сред Нищото в тази Вселена? Може ли някъде, във Вечността да е имало първично нищо което е започнало да осъзнава по неведоми пътища. Манолов усети че стените сякаш го притискат и разхлаби яката си. Отиде до прозореца с чаша в ръка, отвори го и усети че мократа му риза лепкаво и приятно залепва за гърба му.

Залез. Кехлибарени дъги се мятаха пред жалния – свит зад рогови рамки поглед на мъжа и се валяха в отблясъци о кристалната чаша с Уиски. Като малък Игнат Манолов си представяше че Вселената има граници. Обаче какво има отвъд тези граници? Тя бе като кубче за игра което е сложено в кутия, тя в сандък обаче… Докъде води тази „кубична“ в случая прогресия?

Когато писа дисертация, Манолов отбеляза че най-големият недостатък и затруднение на съвременните учени а и теолози и търсещи отговор на тези въпроси, е невъзможността на човешкото въображение да мине една граница отвъд стереотипа на представите, дори Абстракцията. Той самият имаше чувство че подобно хлъзгащата се от ръцете му чаша, съзнанието му ще се разбие на хиляди малки късчета преминавайки бариера която не ще може да понесе, дори само като представа.

Какво да напише сега в отговор на Учреждението. В доклада щеше да спомене с тежест в гърлото че бяха потрошили средства, с която една малка страна щеше да изхрани населението си десет години само и само да блъскат протони, неутрализират частици и стигнат до кривата улица наречена „Съзнание“ чието пораждане беше енигма. То просто „Е“ изрече Манолов, каза го рязко ей така изведнъж и се свлече на колене с поглед през прозореца и чаша в ръка.

Превърна се в нишка – една лента част от дъгата, която прелетя над блокове, антени с накацали птици, забърса лицето на Луната и докосна границите на Галактиката. После се понесе покрай Плеядите, увери се че Сириус е тризнак и стигна една прозрачна стена зад която се къпеше океан от светлина. Той му се стори огромен, а зад стената го гледаше овално лице, призрачно и далечно. Толкова далечно че му трябваше време да дойде на себе си и фокусира образа отразен о закривеното стъкло – плешив и леко подпухнал, със стичащи се капчици по челото.

Благодаря Ви, София 21.05.2011 г. На Нищото

« По-стари публикации По-нови публикации »