словесни проблясъци

Категория: Изкуството (Страница 4 от 7)

Второто нещо което придава смисъл на живота
след Любовта и е път към нея.

Любовта е възможна

Никодим опипа небръснатото си от дни лице. Винаги когато се погледнеше в макар и оцапаното огледало, виждаше образ който му вдъхваше надежда за разлика от разпокъсаните му страхове и мечти. Това го караше да се усмихне. Той пусна водата и мушна глава под нея. След минути стържене се чувстваше десет години по млад.

Замисли се, къде да я потърси. В миналото или в старите снимки на знойни дами – жените от „Бел Епок“ с ухаещи къдрици? Сякаш търсеше звезда за шоу, а тя по-скоро бе една от небето и падаше рядко. Дали любовта е възможна? Никодим отпи чаша горещо кафе. То имаше вкус – смесен с крема за бръснене а по устните му се усещаше приятно щипене.

Някога в своето детство, той си представяше че ще намери ей така отнякъде едно диваче – момиче, подобно на Тарзан. Тя няма да бъде робиня на мислите и идеите на цивилизацията – ще бъде чиста, невинна като природата откъдето идва и просто ще заживее с него. После той ще я обучи. Седеше на терасата и пушеше загледан в прогарящото слънце. На какво ще я научи, по дяволите, нали искаше да е различна от цивилизацията да е чиста? Може би искаше дори да я опази по някакъв начин от нея.

Добре, ще я научи да пише, да говори, да работи с уреди – техника. Мъжът хвана главата си с ръце. Но какъв е смисълът? Две облачета му се усмихнаха вяло. Искам да е невинна и чиста а тя ще се превърне покрай мен, в един придатък – сянка, която отново ще се влее в потока на „цивилизацията“ дори си я представи с начервени устни, сред други жени – наредена на опашка. Ужас!

Погледна надолу – виеше му се свят. Слънцето топеше ламарините които опипа жежки. Недалече се рееха птици – единствените му „Свободни“ приятели и разбира се – Бог над него. Небето бе купол  разлята бледосиня сълза на дете. Неусетно Никодим започна да бърше очи. Kaпките прогаряха плътта му и  макар да бяха студени и се изпаряваха под ласките на Слънцето.

Във всяка една сянка на улицата той виждаше едно отражение от миналото. Там където в детските му години едно момиче бе заявило че „Дори да я лъже – му вярва…“ Боже, помисли си Никодим – Колко бе истинско! Като болката от догарящия фас опрял в пръста пепелта си. Беше истинско да обича на седем, да обещава а сега… Кое е истинското сега?!

Отново потъна в мислите си за дивото момиче. Всъщност това което виждаше, търсеше и харесваше бе непоруганата истина – елмазът честност, свободното дишане и закачливия блясък у очите на младите момичета. Кога потъмняваше ли? Не знаеше – подобно на петната които избиваха по неговото огледало и избуяващата четина – дето стържеше с ножа от лицето си.

Никодим се облече. Наметна една риза и пристегна коланът си. Завърза добре и обувките – искаше да се чувства спретнат и чист. Нарами чантата на гръб и каза довиждане на празната стая но тя не бе празна само той я виждаше така. Излизаше да търси и днес като ловец на диви пеперуди онзи блясък в очите, онази дива невинност, която може би щеше да опитомява или тя него. Дали щеше да я намери в момичешки очи това вече не го притесняваше. Всъщност любовта е среща между души а не определения.

* * *

Домът му отвърна с въздишка и по стените се свлече тежка влага, прераснала в мухъл който Слънчевите  езици жадно поглъщаха. Стъпките на мъжа отекваха звучно по стълбите – забързани, а после по-тромаво за да се изкачват едвам едвам със Залеза.

Благодаря Ви                                         София 24-25 04.2011 г.

Свобода

Илиев седеше с лице към прозореца и сплел пръсти изпращаше с поглед залеза. Днес у него се бе появило това хрумване което сякаш помагаше светлината на алените езици да го докосва меко и топло през съдраните облаци. Напоследък се чудеше какво му е и защо не го разбират, дали изобщо разбира сам себе си. Но днес, гледайки този залез, композирайки в ума си необятни мелодии и картини той осъзна нещо много важно.

Мъжът подпря брадичката си с ръка и погледна листа с партитурата пред себе си. Всъщност не аз съм различен, другите са! Това бе като вълна минаваща през петолинието което се огъваше от освободителната и мощ. Самотата, мислеше си Илиев е липса на съзнание което да вижда Света като теб самия. И тогава си спомни за кадрите които бе правил с очи, за музиката която караше душата му да лети и се губи подобна на лястовица.

Зарея поглед към птиците които изпращаха на кръгово ято заника на Слънцето и знаеше че те се молят. Молеше се и той, на Бога с многото имена и едно присъствие. Впил пръсти в перваза мъжът чувстваше че може да лети сам и ако има с кого – също. Полетът на ятото е красив защото е споделен, усмихна се – полетът на природата, това е цяла симфония!

Представи си картини на изпращащите корабите делфини. Мисълта че само той или други определени хора виждат света по този начин и че останалите са различни накара във вените му да потече нов живот – една увереност че не той е повреден а че другите просто са различни. Не е той дамгосаният но дори дарен и такава бе неговата работа – да намира красивото, понякога тъжното и лиричното и да го изразява в Света.

Под прозореца пъплеха двойки и звукът бе на жужаща тълпа смесена със смях, звънци на колелета, клаксони уморена пот в края на работния ден и сипеща се страст в погледи и прегръдки които Илиев приемаше като парчета пъзел от творчеството му и самият живот. В крайна сметка, запита се той, има ли за къде да бързам? Да погледнем природата – сви очи в цъфналата Вишна или в очакващата любовник сойка, нима бърза нанякъде?

Ако слънцето бързаше, ако към мен тичаше някоя опиянена от мисли жена, ако детето бърза да израстне, ако не следваме естествения път и това бе цял акорд, то ние няма да стигнем доникъде освен до страданието и една тежка и мъчна гама, която самият мен бе поставила на колене и с мисълта че съм различно лош. А красивото – мъжът взе цигулка в ръце, а може би бе сакс или обой – е мозайка от пъстрота която се пренарежда всеки ден в душите и е различна за всеки. То е нещо естествено…

Към залеза се понесе тъжна но красива музика, съизмерима с напевите на богукланящите се птици, с изплакването и щастието на малкото бебе и ведрото лице на Луната което грееше вече към Своя вечен брат и съпруг в този живот. Мъжът свиреше и се топеше, дори изчезна зад стъклата и се остави да бъде само мелодия която поклащаше завесите.

Тогава разбра че самотата е личен избор за отделяне от цялото една ципа която прегражда като линии нотите а те се пренареждат сами под вещата ръка на Твореца, на Великия композитор на живота. Едно свирене с уста на местния хулиган дори  и трябва просто да следва мелодията и да остави на вдъхновението, не – на нечия имагинерна ръка, а може би на мечтаната – нежна да го води към началото и края на следващото произведение на живота.

* * *

Илиев стана и взе листа в ръце, после с бързи движения изпод дългите му пръсти се зараждаха ноти.

Великден, 2011. Посвещавам на един не толкова самотен човек като мен но добър приятел.

Живот – детство

Кога забравихме игрите
и впихме зъби в живота
та залък сух се стори?

От обич се отвърнали
и радости, преследвайки
ефимерно чувство – тоз блян
що галехме кат малки…

* * *

Пристан мой, изтъкан от радост
и любов – мечта високо в литнала,
ти детство мое,
топлинка в душата.

София 29.03.2011 г.

Душа

Душата от оковите излита –
ей я виж на птичка станала,
на светла точица изчезва с усмивка.

Ти гони я – няма я отлита
с музика по сребърните жици
и топи се в залеза.

* * *

Душата малка брънка вятърна
една усмивка минала по челото на Бога,
примигване подир заспиващото Слънце…

Вдъхновенo от концерт за Чело и оркестър
на Елгар, софия 19.03.2011

Силициева Плът

Имам чувството че композирам когато започна да пиша на клавиатурата. Музика която извира от душата, от сърцето – един катарзис на малкия човек – който смъртен, тленен и неистово поглеждащ нагоре, изпраща вечер звездите.

Има неща които човек трябва да направи в живота си, дори да не го осъзнава -просто е роден за тях и няма да намери спирка, покой, пристан или отдих, докато не започне да ги прави – докато не ги намери и им се отдаде.

Вероятно за мен това е писането. Чувате ли музиката – извира изпод клавиатурата на най-добрия хардуер правен някога – достъпен за малкия човек, лутащ се с безбрoй въпроси. За мен разказите започват и свършват със сълзи, но не изплакани от очарователните очи на героиня, а от моите собствени…

Силициевата плът и тъкани са моето бъдеще и живот. Живот заради който пренебрегвам човешкото, забравям за него, но винаги има противоречие и съзнавам че и най-големият шедьовър който може да направи човекът, няма да е равен и на молекула създадена от Природата.

Ние сме жалки кописти опитващи се да разберем Творението и заспиваме със страх в сърцата си, пред Космическата нощ и Вечност.

От Алфата до Омегата на Пространството извиквам твоето име Боже и се лутам и блъскам в стена от въпроси които ти си обмислял, ала кой и какво е обмислило Теб самия?!

Пространствено-времевият Континум е може би една измислица, на която ние сме само сенки от свят на Идеи, на мисълта на Бога – която се разгръща и развива отвъд и нанякъде…

Боже, колко е красив полетът на лястовица и воалът – спускащ се от шапката на жена…
Истинска жена – каквато е и енигмата на Вселената, потопила пръст в тайната на небитието – утроба на несътвореното Начало.

Знам че за хората на Земята няма много време и избор (в момента), но това ли е решението да биват мачкани и избивани люде а други – малцина да живеят охолно? Боже, Ангели, защо се смеете. Нима нетленният-изпълнен до пръскане със силициева плът и вени, няма право на отговор?

Сенките от ежедневието затрупват деня на един интроверт, ала утрото чука на вратата…

Силициевата тъкан е на път да унищожи последните зачатъци на човешкото битие и го замени с илюзорна парадигма. Ала всъщност това е и единственото спасение – да погледнем в Микро- и Макрокосмоса и да се опрем на технология, която да се свърже с духовността ни. Технологията е възможна част от градежа, не на човека, но по пътя на Еволюцията. Щом Бог я е позволил и ми е дал тези две ръце да пиша…

Бах… Дали Бах е говорил с Ангелите или Салвадор Дали ги е видял в лицето на Гала. Силициевата плът се затяга из маргинални магистрали и виртуални пространства сред които тупти човешкото сърце. Оръдията са сечива за Еволюция на духа, на душата – всичко в нашия Свят е отражение на Великия промисъл на Вселената.

Дали съм луд и кой ще ме чете? Заслушайте музиката на Бах – та тя иде от Ангелския Свят. Вижте планините които сам Бог е положил и тревичката за която се грижат мънички елфи.

Егото е илюзорната реалност отделяща ни като ципа от Света, а силициевата тъкан ни помага да я споим поглеждайки навътре, срещайки сърцата си през цифрово жужене и звуци с удари по мъртвите клавиши, изпод които се лее Светлина…

Човек се убива, всеки ден, час, миг и е на път към последната си дестинация – осъден да е на гости за цял един живот, изпълнен с мазки, щтрихи и символи… Катедралата е пътят сочещ към звездите от Земята, Звездите сочат малката Синя Планета като Голямо Училище на Живота. Бах мили ми Бах, ти си говорил с Ангелите и Бога на езика на музиката или те са говорили така с теб и си изливал душата си в музика от която се леят цветя. От хубавата музика винаги се раждат цветове…

Силициевата плът е желанието за човешка Свобода – израз на възход, вечен живот ала човек не желае да живее вечно – а да има смисъл животът му! Да има отговори – да знае кой е, накъде отива, да се потопи в картините на Гоген – като Жълтия Христос и да може да остане силуетен отрязък в театър на сенките от живота, безропотно.

Има ли значение къде човек познава Истината – в очите на другия, между краката на Жена, на дъното на чашка, на партия шах, сред музиката на Моцарт, в полета на лястовица, в смеха и играта на дете?

* * *

Няма значение! Имаме цялата Вечност без да знаем, без да е необходимо да запазим себе си, без начало и край – само да се оставим на Великия океан на живота да ни повдигне и сложи на правилното за нас място и да му благодарим, оставяйки се на потока… Бог е любов

София 24-25/XII/2010 г.

Благодаря Ви!

Сърце

Къса се, къса на парчета
сърцето с всеки бит –
с всяка пролята сълза
на огорчение.

Ала аз летя, издигам
се, почивам върху облаци –
мечтая недостижим
и сърцето ми е цяло.

Бит по бит, хапка по хапка,
студено не знаещо любов и не очакващо
нима може да бъде ранено?

* * *

Необуздано – страстно,
пресметливо и по еснафски угодничещо и уютно
то се превръща бавно
в трошлив камък.

* * *

София 29/12/2010

Kратки мисли за изкуството…

Изкуството е да се живее, не то е мазилката която виждаш когато се сетиш да погледнеш нагоре. Песента на клавишите, кривата на дъгите, не истинската дъга която виждаш през стъклен покрив над града…

Изкуството е дъха на свежа природа който усещаш да се пропива в тялото ти. Изкуството е навсякъде – във всяка линия, милиметър, прашинка лъч светлина. Мога ли да разруша нещо, имам ли право в свят, в който съм гостенин и наблюдавам играта на формите, които Творецът подрежда – като кубчета пред бебе?

Манолов мислеше така и вървеше с наклоненото си борсалино, което имаше дупки. Снимаше с очи, просеше милостта на хората, гледаше в стрехите които се рушаха и в моминските пазви без свян и ако съжаляваше за нещо в този живот, бе че все още не се е научил да свири на саксофон,

А искаше толкова много – да пие горещо кафе, да се къпе във фонтан с включени лампи, да пее на площада, да каже на всички политици че са маскари публично … макар че нямаше да се засрамят.

Нима той знаеше какво е срам? Срам е да ти обърнат гръб мислеше, да не спазиш обещание пред приятел, да се провалиш в леглото до жена… Не протърканите обувки, не острия мирис на мъж който се носеше от къдравите му мишци. Срамът е в поглед който не може да види красивото в живота…

Манолов вършеше а улицата – сива и монотонна се виеше, предоставяйки на очите му чудни картини, на които би завидял един Салгадо, не един Рембранд, би се възхитил Ван Гог, а Бог само би се усмихнал…

Манолов се вглеждаше в очите на хората и се хранеше от усмивките им, вдъхновяваше се от застиналите в безвремие задни дворове с мирис на здравец, застиваше  пред картини и с умиление плачеше и се къпеше под дъгата.

Ала животът му бе суров и безметежен. Очукан той вървеше и само крахът и спирка в метализирана стена, щяха да запазят чудните спомени на един толкова пъстър живот, невъзможен за книга – защото нямаше как да се чете, ако читателите имат душа.

И Манолов го знаеше, знаеше го и Светът – затова хем го искаше хем не. Не го пускаше да си отиде но го оставяше и да се мъчи. Само Бог и катериците, тревата която се огъваше под изцапаните му дрехи и приютяваше с бутилката , го водеха към утопичното блаженство, но то бе мимолетно.

Манолов знаеше че светът е нещо повече и застиваше пред детските игри и усмивки. Просълзяваше се минавайки покрай площадките за игра и се надяваше че в бъдещето има надежда за човека. За себе си я бе отдавна загубил макар и да имаше симпатиите на хората, молива зад ухото си, щастливия номер на бинго, прозореца на небето над главата си…

Вечер градът заспиваше и прозорците угасваха като далечни свещи запалени за нечии молебен. Там някъде в безбрежното поле се носеше джазът на бриза, виенето из улуците, стенанието на луната – която е осъдена да свети разделена от Слънцето нощем

и Манолов изпращаше деня с мисълта че свири на саксофон.

* * *

Когато го намериха вкочанен под куп вестници, очите му бяха застинали с усмивка и в тях още можеше да се види отражение

на дъга и прокрадващия се по бръчиците дъжд…

* *  *

София 5/12/2010

Благодаря Ви!

Мълчанието на Адама…

Адама мълчеше. Нямаше как да е иначе. Ушите му бяха пълни със стонове на близките му, очите преситени от еднообразие, гласът застинал в гърлото.

Адама бе копие на Бога, но бе избрал да не твори. Оттегли се от живота, в момент когато започна да сее само хаос около себе си, без да се оглежда. В началото бе Словото, и словото… a Адама бе останал глух за близките – безмълвен наблюдател на страданието което бе посял.

Изгубеният Рай, мечтата му с Ева – бъдещето в което зачеваха планети, сега бе опънат конец, по който съдбата прорязваше жилите на съзнанието му и давеше думите му в утопичното безвремие.

Импулсите на електричеството изграждаха една себично-отдалечена представа, която в далечна убежна точка се превръщаше в любов и хуманизъм. Адама бе бездушен, празен и отдавна мъртъв. Седмото му ребро беше мост между първично и технократско отношение – един бизнес модел на Света, превърнал човека в биологичен робот.

Осъзнавайки това Адама излезе от Рая и нямаше сили да засища своята Ева, с която да зачеват Вселени. Нима Вселената е страдание?

Адама бе глух  за близките, бе позволил ужаса да затваря същества , да ги измъчва и показва. Нима имаше друго така възвишено и жестоко същество на планетата – изтъкано от Божият дъх и гняв едновременно ? А с това живее ли се?

Алфата и омегата в която бе затворен бяха достатъчни на осмисляне на жалките му дни, превръщайки се в прах…

И той избра да мълчи. Стисна устни и с тях небето се сви и натегна като топено олово под Слънцето.

* * *

Косите на Ева изгоряха прежулени, покриха я с отливащата вълна на живота и тя се почувства едновременно стара и отхвърлена.

Бог кършеше ръце, не дървета, изкореняваше планети, мяташе слънца, но Адама беше неумолим в стенанието си, с ръце стиснали главата му – като обръчите на Сатурна, които времето бе споило около мимолетния му живот.

Какво е животът – процеди Адам и капки напълниха море, с горчива сол.

Какво е любовта – отнесе вятъра въздишката му по цялата земя.

Какво е жената… Боже!!!

* * *

И Адама застана пред бяло меко дърво, което още миришеше на живот, ала отнет без насилие. На сълза от бор, която е проляна с примирение – погалена от Светкавица. То легна в ръцето му като нежна гръд на девица и се затопли очаквайки острия резец. И сякаш тихо простенваше при допира му – подобно дъха на бебе, приближаващо се към живота.

* * *

Животът на Адама се превърна в красиви резбовани линии ваещи чудни форми без цвят.

Адама безмълвно се възхищаваше на творението, без да си дава сметка че през неговите ръце и очи гледа някои друг.

Бог притихнал следеше образите които излизаха изпод длетото му и плачеше – в другия край на Вечността от сълзите му изникваха Вселени.

София, 4-5 XII 2010 г.

Благодаря Ви!

Фантазии

Докато слушаше музиката и работеше монотонно, имаше усещането че пропуска нещо много важно. Сякаш истинският живот – този който населваше мислите и чувствата му, се процеждаше като ситен пясък а душата му в случая бе окована – като в златен кафез.
Той така и не можеше да каже какво е истинският живот понеже не го познаваше. Удолетворение и покой знаеше че хората намират, в нощната прегръдка с другия, но дали това бе истинският живот и колко дълго траеше той?

За жените бе сигурен че има такива, които винаги ще са желани и красиви – както на петнайсет, така и на шейсет. Такава им беше природата – наричаха ги „от сой“ или дами, но просто тези в които можеше да се влюби и да желае с години, излъчваха нещо различно от масата други – скрити зад пози и грим и той го усещаше добре.

Мислено се криеше зад образа си и пушеше без дим и без цигари, облечен зад безупречната си репутация и сухост която не му помагаше много с обикновенните жени, но пък тези с класа отличаваха в чертите му изтънчен до болка финес, примесен с меланхолия по миналото. Наистина какво бе джентълменът или силата, напомпана в мускули – ако не гориво да се направи нещо градивно – добро, мислеше си той.

Рицарите търсеха свойте дами, свещенният Граал. Ала не бе ли Граалът потирът на живота, очертал с разлятата си форма женската биология – съвършенна да дари живот? И кой друг ако не силният и закрилящ дух на благородника, може да внесе в него капчицата живот която се предаваше от поколение на поколение.

Тези идеи го изпотяваха и му пречеха да работи, в света на фантазиите. Ала в неговия истински свят те бяха подобни на цвете, което се разтваряше при опит да разбере мъдростта на живота. В този ред на мисли, в тази житейска, рицарска и алегорична логика – мъжът и жената правят свещенният съюз на живота и тогава го пресъздават, за да открият…

Не знаеше, образите се размиваха. Знаеше че копнее за нещо което винаги е било близко до сърцето му, ала рядко бе срещал. Заместителите в живота му – кратките връзки, похотливите дълги нощи, водеха до болезнени искрици в съзнанието, му ала осветяваха мрачни кътчета и кънтящият в утрото глас казваше че това не е неговият път и сърдечен момент.

В магазините за дрехи втора употеба мирише както никъде другаде. На спарено и минал живот. Той съжаляваше младите жени които безропотно работеха там, вдишваха тежките миризми и стояха сгушени между редовете, с часове впили поглед в булеварден роман или екран на лаптоп. Сухи, бледни, очакващи избавление от миризмите – сред дим на тютюн.

Къде да я търси и как да я намери. Нима тя не бе плод само на неговата фантазия. Казват че Крал Артур изпробвал кавалерството на Сър Гауейн като пред него минали жени в различна фаза от младостта. Може ли рицарството да е посветено на една жена? Не е ли това издигане на личността в култ? А може би рицарството е посвещаване към жената като извор на живот,  към децата като бъдеще, към човечеството като семейство.

Тези мисли се смесваха с монотонното свиистене на охладителя. Бутоните чатката прямо – бездушно, но изпълнени с емоцията на ръцете които ги водеха. Знаеше че и това не бе истинският живот и се плашеше да не го изгуби съвсем когато умре, а може би отново се роди се надяваше да си спомни и да иска едно силно нещо – да я намери. Но има ли смисъл в този мимолетен отрязък от време наречено живот – ако я намери и се изпълни с нея тогава ще трябва да се изправи пред трагедията на раздялата, заложена от смъртта.

София 13.08.2010 г.

Зърното

Пътувайки през Космоса хората търсеха нов дом. Огромни Звездолети кръстосваха необятната шир, снабдени с изкуствени градини, слънца, самовъзпроизвеждащи се храни и безконечно гориво създавано от неутрино частиците – които непрекъснато проникваха кораба и неговите обитатели.

Космосът бе студен но изпълнен с чудни звезди, галактически организми и вселенски вихри пред които човекът изглеждаше прашинка ала се удивляваше и само неговото въображение и захлас можеха да поемат гледките зад дебелите стъкла на илюминаторите.

Кръстосвачите поеха в различни посоки, държаха връзка докъдето можеха, докуваха на крайни орбитални станции. Пътят щеше да бъде дълък и с неясен край. Учените и военни в кораба разискваха стратегии и хипотези – какво ще направат ако намерят годна за живот планета но на нея има разумни или не чак токова разумни същества.

Най-добрият вариант до който стигнаха чрез дедукция бе планетата да е незаселена от разумни форми на живот. Но тогава възникнаха спорове поддържани от Дарвинисти че всяка една форма на живот с времето в периода на Еволюция може да стигне нивото на съзнание на човека, а пряката намеса би означавала скъсване на естествената верига.

Мислеха учените, мислеха психолози и хуманисти, пътуваха през времето и пространството с надежда да открият планета-близнак на родната Земя. И наистина в необятния Космос имаше учудващо красиви планети, с неподозирано красива атмосфера, величествени океани, уникални планини и релеф, но на малко от тях бяха годните условия за живот.

Тогваа откриха Гея – така я нарекоха, малка планета от системата Алфа-Центавър. Планетата бе синьозелена, с оранжеви почти кафеникави планини. Групата която слезе да я разгледа изпадна в захлас от необичайната флора и сладникавия годен за дишане въздух. Сканираха планетата, взеха образци – оказа се че е богата на организми, на развити гръбначни същества и инсекти. Всички на кораба трепереха пред едно нещо – дали има разумна форма на живот и какво ще правят ако е така.

Децата и жените – десетки хиляди на кораба взеха надмощие над разума и ето че хората слязоха със совалки и създадоха свой стъклен град сред дивния лес на планетата. Почвата бе мека и топла и учените агрономи както и бившите фермери се заеха да я култивират. Наистина доста от семената донесени от земята покълнаха и дадоха чудни, дори гигантски плодове които бяха изследвани и се оказаха годни за ядене.

Нищо обаче не се случваше с пшеницата. Тя стоеше и не умираше в земята. Леко почерняваше и заспиваше дълбоко в нея а след време се разграждаше и изчезваше без следа в топлата ронлива пръст на Гея. Замислиха се учените. Не след дълго на обратната страна на планетата, бяха открити първобитни хуманоиди живеещи в пещери. Хората се питаха какво да направят в този случаи и защо пшеницата, тази толкова важна и присъща храна за тях не расте.

И тогава някой намери отговора, може би в древна книга или чрез изследване възрастта на Гея. Планетата бе млада и нейните съзнателни обитатели – пещерните хуманоиди, които генерираха мисловното поле което я заобикаляше, не бяха готови да приемат житното зърно а и то не бе готово да ги приеме. Зърното бе храна за един следващ еволюционен етап на Гея .

Замислиха се хората дали да я напуснат, или пък да заживеят на нея с диваците а може би дори да ги избият – кой ще разбере. Нима някой вярваше в тези еволюционни глупости като ставаше дума за оцеляването на десетки хиляди от неговата раса – съзнателни и развити същества… Не помним какво точно е станало – имало е привърженици както на тезата за ненамеса в развитието, така и за синтез с хуманоидите или анихилация на диваците. Знаем само че Гея, събудила своето съзнание и мощно изразила чувствата си чрез кафявата си гръд.

От време на време на Земята улавят объркани сигнали от Алфа Центавър и се надяват там да е стигнала колонията хора диреща дом.

София, 08/12/10

« По-стари публикации По-нови публикации »