Доминго Сантос е откритие. Също като Хаим Оливер, само че последният е българин, писал под псевдоним, но в контекста и очарованието на Латинска Америка. Разказите на Сантос са от една страна разнолики, понякога малко дълги, но с една обща черта. Те правят разрез на бъдещето и показвай най-лошите сценарии, които може да преживее Човечеството.
Дали това ще бъде екологична катастрофа, реклама и търговия на неефективни горива, “оправдана” жестокост, сред която да вилнеят най-тъмните страни на човека, или отхвърляне на Другия, само защото е различен, въпреки че може да ти е роднина.
Една дистопия, в която всеки разказ носи послание и разглежда тема. Тема от бъдещето, което Доминго Сантос е съзрял да се кове в неговото съвремие. Студено, монотонно и водещо до духовна разруха. Една утопия, която ще обезличи и убие всичко човешко, ще наложи диктат на машините и ще принизи съществуването на нашия вид.
Писателят чертае жестоко бъдеще, в което не ни оставя много място за позитивизъм. Той дава възможност на някои от неговите персонажи да помечтаят, да имат насочен и илюзорен избор, но от страна на вземащите решения на високи нива, той по-скоро е направен в ущърб на останалите и на самата Земя.
Разказът “Странно” ме накара да потръпна. Да поплача и потърся паралели с “Повече от човешки”, на Т. Стърджън. Да осъзная, че Доминго Сантос, не знайно дали е бил повлиян от Рей Бредбъри, се нарежда до писателите, които задават смело неудобни въпроси относно бъдещето, чиито отговори можем да открием в настоящето.