Какво ми хареса най-много във В. ли? Ами басейнът. Хотелският комплекс беше наблизо, макар и с ужасно изоран път. Луксозни къщи, ала достъпът до тях е труден, с риск да си счупиш колата. Затова с Ради минавахме близо километър пеша, като дори веднъж установихме спукана тръба. Водата, питейна студена вода, извираше под асфалта.
Как да опиша В? Ами като град с множество минерални басейни, скъпи хотели, но и достъпни къщи за гости. Ужасно нетолерантни шофьори с разградска регистрация. Намерихме ресторанта с най-бавно обслужване, но затова пък с вкусни спаначни кюфтета и пица, носеща името на града.
А градът… Като се разходиш до изкуственото езеро и тръгнеш по пътеките нагоре, или път до Стария Чарк, стигаш бели камъни, в които са изсечени думи свързани с явки, революционни съюзи и други подобни работи. И си стоят, както и паметникът на Вела Пеева. Как да обясниш на чужденците, че страна членка на ЕС, уж европейска, напреднала, е обвила знамена около паметник на човек, който в днешно време бихме нарекли терорист?
И дойде девети Септември. Ден за който не говорим, но той сам за себе си. Чиито рани и мъка ще носят не едно, но няколко поколения. През изминалите два дни небето бе синьо, чисто, покрито с естествени облаци. На девети запръскаха, небето бе прорязано от ивици с “прах от Сахара”, щедро бълван от самолети. Прибирайки се към София градът бе обвит в сиво кълбо.
Басейнът. Макар и не много дълбок и с хладка вода успях да се отпусна и поплувам. Така, както мога. Както ме е учил Н. Той е добър инструктор, може би аз лош ученик. Все пак да знаеш Н., че успях да се отпусна и даже минах няколко пъти басейна по късата страна под вода, с едно вдишване. С Ради се спуснахме по водна пързалка. Мисля че и на двама ни беше за първи път.
В. е връщане за мен назад във времето. Със съпругата ми повъртяхме педали на водните колела. Някои от тях бяха с оформени отпред делфини. В езерцето на парка К. имаше пъстърви. Отстрани гледаха хаймани, а пък отдаващият колелетата показа уважение и галантност. Не успяхме да опитаме закуски от новооткритата баничарница.
За сметка на това пихме боза в Ю., където блага забрадена дама със сини, ясни очи, ни упъти към язовир Б. В двора ѝ се бореха котки – вероятно син и баща. Сърцето ми трепна, понеже баба имаше котарак с подобна окраска. Замислих се и за Кира – колко би било добре, да имаше малки.
В. лежи в сърцето на Родопите. От другата му страна го е затиснала и пази величествената Рила. Водите (а и парите), се стичат към това малко градче, с необуздани шофьори, с меланхолични туристи, с чужда понякога реч и водни пързалки. Гората и близко и те чака, като из нея можеш да видиш земляци. Било то софиянци, от В., или просто българи. Личи си че е обичана, а въздухът е толкова омайващ, така избистрен от иглолистните дървета, че е цял грях това, което се случва в небето. А то се случва и вече знам, че Есента иде, когато отгоре бъде поръсено…
