Месец: юли 2024 (Страница 1 от 2)

Някои питат как така Христос нахрани хиляди с две риби и два хляба. Според мен давайки, макар и малко, но с отношение, с Любов, качеството на даваното се променя. Дали ще е храна, ласка, поглед, знания.

Същото е и с Изкуството. Можеш да приемеш малко, но от качествено създадено произведение. Може да е книга, стих, или дори сентенция, но да засити Духа ти.

Съвременното общество е претрупано с предложения, но не и сито. То има постоянен глад за нещо стойностно, понеже то липсва. Истинското, Любовта, създаденото с желание, вдъхновение и труд докосват, понеже са рядкост.

Не гледах откриването на Олимпийските игри 2024-та. И не съжалявам. От кадрите, които виждам, съзирам “новото нормално”. При него наричат грозното – красиво, абсурдът – изкуство, перверзията – мода.

Достатъчно беше, че не позволиха участието на спортисти, чиито деди са дали живота си за освобождението на Европа от Фашизма. За разлика от това, дедите на същите тези организатори са участвали в игрите през 1936 г., в нацистка Германия. Да си вадим заключения.

Гаврата с морала, с изкуството и със спорта, е част от всеобщата гавра с европейския гражданин. Париж, който миналата година гореше, заедно с други големи френски градове, има нужда от стабилно правителство. От обединение на Обществото. От стъпване на здрави устои, не от игри.

Вчера наш приятел празнува рожден ден, “на патерица”. Пристигнахме в малко заведение, по-малко от жилищна стая. С десетина столчета наредени до прозорците и пред бара. Носи името “19” и си мислиш, дали защото се намира на номер “19”, дали защото съдържателките му искат да останат винаги на тази възраст, или защото капацитетът му е 19 посетителя.

Отвън имаше източени немци, които бяха надушили пивката, наливна бира. Чешка и мисля американска. От полит-съображения избрах да пия чешко. Пък имат и повече опит в пивоварството. Бирата бе леко мътна, хладна, утоляваща жаждата. Липсата на мезе, или по-скоро неговото късно донасяне, доведоха до леко размътване на главите. Поне моята.

Магията се случи, когато зазвучаха китарите. Имаше три барда, единият бях чувал, но другите двама не. Те си акомпанираха на китарите, изсвириха свои парчета, като бяха подкрепяни умело на ударна кутия. Не знам точната дума на инструмента, но звучеше като да е пълен с нещо, придаващ му съскащ на моменти звук.

На празненството дойде приятел, с който не се бяхме виждали повече от десет години. Той ме представи на съпругата си като познат от детство. Какво пък, приятелите се превръщат в хода на времето в познати и обратно. Той сподели как винаги е прегръщал новите технологии, но що касае автоматизацията при създаване на изображения и др., го плаши.

Слушах китарата, импровизациите на струни, с чаша. Песни на ФСБ и Джони Кеш. Също и на Малката гара (Лю)Бов на Борис Колев и музикални интерпретации и авторски песни от самите музиканти. Споделянията на Миро относно участието му във Витоша 100. Как нашият общ познат го е подкрепил. Как имало незрящ участник, който преди маратона карал колело.

Замислям се, че музиката събира хората. Прави ги равни и съпричастни пред Изкуството. Дава възможност, както сподели Миро, да дадем израз на емоциите, които са в нас. Нещо бушува, нещо иска да излезе. Да му дадем живот, да се изрази и го правим чрез Изкуството. Дори да сме кахърни, дори в момента, както сподели един от бардовете, да нямаме работа.

Немците се върнаха в нашия бар. Бяха накацали по прозорците и слушаха познати и непознати за тях песни. Знам техния език и бих се радвал да поговорим, ала не и когато завалят думите. Тогава разговорът, на всеки език, е неприятен.

Благодарим на Миро, че ни покани. Малцина празнуват рождения си ден след една определена възраст. Все пак той бе решил да го направи и ни събра – приятели, познати, чужденци. Всички затихват пред музиката, пред гласа, пред Изкуството. Пред нещото, което обединява и сближава хората. Дали това ще е да си разказваме истории, дали ще пеем, или спортуваме заедно.

Потърсих песните, които чухме. На които публиката, ние, малко свенливо пригласяхме. До следващия рожден ден, Миро!

Спомням си за Сашо дългият. Беше висок, с права, черна коса. Носеше копринена риза и ланец, може би и златна гривна. По онова време беше модерно. Все ходеше с един образ Гелето, който след години стана клисар.
Сашо имаше един сериозен недостатък, бе зависим от комара.

Казваха, че пръскал сериозни пари. Че не може да се измъкне. Факт е, че и до днес не познавам човек, който да не е преборил зависимостта си от хазарта и да е прокопсал. Един ден Сашо ми поиска 500 долара и остави в залог телевизор “Сони Тринитрон”, с плосък екран. Телевизорът беше супер. С ясен образ. Лек, не като соц-тухлите. С вградена антена.

Той така и не дойде в уговорения срок да си го откупи и Тринитронът остана наше притежание. Радвах му се години наред. Така се прави технология. Да изкара много, да не се разваля. Да е здрава. Сега ги правят – ден до пладне. Ала хазартът е бич. Казано е “Пари под лихва да не даваш”. Този, който си играе с парите, играе с хляба си и на своите ближни. И винаги губи…

Има хора, които от първия път ти правят добро впечатление. Дали очите им ще са усмихнати, дали ще бъдат отворени към теб. Има нещо, с което ги помниш и то е хубаво.

Помня, че видях Светозар за първи път на Психодрама фестивала в Пловдив. Той се провеждаше по традиция всяка година в хотел “Тримонциум”. От няколко години насам традицията е прекъсната и мисля, че поради “Пандемията”, или други причини, фестивалът не се провежда редовно.

Сещам, как избрахме с приятели да посетим обучение (или Уъркшоп), на Светозар. Той дойде накуцвайки, подпирайки се на патерици. Лицето ме кръгло, косата черна и дълга, вързана на опашка. Погледът му бе ясен, усмихнат и изпълнен с разбиране. Беше едър мъж, сигурно към сто и повече кила. Групата бе голяма, съставена от професионалисти и гости.

Семинарите, които се провеждаха, имаха отворен характер. Само за някои от тях се изискваше да имаш опит или ценз по Психология, или Психодрама. За този не помня. Помня само, как Светозар седна в центъра пред вратата и групата утихна. Сякаш само с присъствието си, този човек я владееше. Нямаше конфликти, нямаше недоволни, процесът течеше гладко.

Ако не се лъжа той постави листа в краища на стаята, върху които бяха изписани различни емоции. Ние заставяхме в близост до тях и правехме паралел, с усещанията си в момента. После избирахме къде да останем.
Запомних Светозар с неговото присъствие. Като водещ. С патериците, като не разбрахме какво точно се е случило. С благия му поглед.

Днес разбирам, че той е угаснал. Че Бургас, България и Психодрамата са загубили още един Човек, вярвам добър, стойностен, хуманист. Казват починал внезапно. За мен причина за внезапна смърт са стресът, насилието и зле направените медикаменти.

Надявам се ние да продължим делото на Светозар. Човек се ражда с името си и вярвам, че той е носил светлина на Душите, на хората, които са имали нужда. През последните няколко години, а и в момента, всички имаме нужда. От Светлина, от подкрепа. Защото бъдещето е неясно, а настоящето – плачевно.

Годините на Пландемия, драконовите мерки, уж за нейното овладяване, доведоха до стрес, отчаяние и банкрут на немалко хора. Други, като производители на “лекарства” се облажиха. Това време роди патологии. От 2020-та година насам Човечеството страда.

Страда от лъжите на политиците. Страда, от създадени конфликти. Страда, от извършващ се пред очите ни геноцид. Хората, които са истински хуманисти, които обичат Човека никога не биха тръгнали срещу него. Вярвам, че Светозар бе един от тях. Хуманист, човек, подкрепящ. От такива хора има нужда Земята. Светла памет Светозаре и нашите съболезнования.

Нацизмът не е характерен само за една нация. Нацизмът може да се прояви във всяка нация, която реши че е различна, господстваща, избрана да властва над другите. Че има преимущество, че е “по-висша”, на база цвета на кожата си, произхода, религията си. Нацизъм могат да проявят вчерашните негови жертви. Както е казано, “Най-лоши господари са бившите роби.”

Гледам разни реклами на щаба на армията. Иска да вербува войници. Под тях в коментар чета, че сме дарили бойната си техника  на съседни нам страни и сме се оставили на НАТО да ни пази.

От една страна се радвам, че нямаме бойна техника. Не ни е нужна. Не бива да сме като онези, които окупират страни, извършват геноцид и избиват жени и деца безразборно. Уважаващ себе си войник няма да го направи. Уважаващ себе си Човек, никога.

Светът, в новото хилядолетие, няма нужда от оръжие. Няма нужда от измислени врагове. Когато една нация решава да създава биологични и други оръжия, да елиминира останалите, поради една или друга причина, Разумната Вселена, Бог, ще оттегли своята Благословия от нея. Това я осъжда, както и цялото Човечество, виждащо жестокостта ѝ.

Пишат насам-натам, че българин спечелил олимпиада по Химия и Биология. Радват се хората, тупат се в гърдите. Казват, че сме имали умни хора.

За мен умен, добър човек ще бъде този, който ще ползва знанието си за добруване на Хората, на Животните, на всичко, което съществува в Природата. Пожелавам на този младеж, както и на неговите колеги, да не се подава на изкушението и се продаде на корпорациите. Да държи за Истината, за Наука, обоснована на факти, а не на лобизъм.

Щом е Биология, да не участва в разработката на биологични оръжия. Да не създава вируси-мутанти, а след това и псевдолекарства или препарати. Апотеоз за този човек, да бъде Хуманизмът. Светило да бъде отговорността му към Човечеството, към Родината, към Природата. Защото в съвремието ни Науката е използвана като параван за покарване на идеи и закони, които облажват определена социална прослойка, но до време.

Вчера вечерта към 20.00 ч., прибирайки се виждам група хора, които са се събрали на кръстовището на бул. Т. Александров и ул. Опълченска. Виждам колело, насред платното и сърцето ми трепва. Помислям си, че е ударено дете. Че е станала катастрофа. Съзирам и съседи сред събралите се. После установявам, че е някаква гражданска инициатива. Натоварен съм с доста неща и се отдалечавам.

Днес прочитам от медиите, че е имало протест, срещу изсичането на дървета в градинката Св. Николай Софийски, поради ремонта на ул. Опълченска. Тоест има катастрофа. От петнадесет години живея в този квартал и мога да кажа, че само в градинката бяха отсечени 10-20 дървета. Стари, на възраст между 30-50 години. Падне някой клон и режат дървото, до дънер.

Имаме клиент, които бе поел грижата за дървета в парка. Той е квалифициран Арборист – човек, който се грижи за дървета в градска среда. Разправял ми е, че в Германия всяко дърво в града има пломба, номер, и е заведено в регистър, като се следи неговото състояние. У нас идват някакви хора, с умения да режат, но не и да поддържат дървото. Да оформят короната. Да запазят дълго живота на растението.

Имам чувството че някои от българите, уж наши сънародници, са готови майка си и баща си да продадат за пари. За тях думите Истина, Чест, Морал, Качество на свършената работа, са без стойност. Без покритие. Тротоарите на ул. Опълченска в частта си от ул. Пиротска до ул. Цар Симеон, са в плачевно състояние. Ала това не е така от един ден, но от десетилетия.

В тази “държава” се краде, първо от безхаберие, после от инициатива. Оградата на градинката Св. Николай бе свалена и окрадена, а тя бе от ковано желязо с височина близо метър. Тя предотвратяваше преминаването границите на парка, от деца и домашни любимци. Сега няма и частица от нея. За дърветата не се полага никаква грижа освен рязане до дънер.

Не протест, но затвор е нужен за всички “управници”, които не си вършат работата. Които предлагат “решения”, в ущърб на хората и Природата. Които гледат да дадат проекта на “свой човек” и да лапнат комисионна. Да попитам защо са нужни три платна на ул. Опълченска? Да не е магистрала, по която пубертети и инфантилни да си пилят гумите на моторите?

Ул. Опълченска, в тази си част, има нужда от нови тротоари. Има нужда от премахване на основи от разрушени къщи. Има нужда от премахване на “частни паркоместа” пред автомивки и гаражи. Има нужда от поставяне на ограда по края на парка Св. Николай. Този измъчен парк, чиито дървета падат посечени като неми свидетели на човешкото безумие.

София, София, казват че искат да те “спасят”. Боже милостиви, спаси ни от тези, които не работят със Сърце и Разум за града. Които не мислят за останалите, а за джоба си. Които са млади и зелени в духа си, ала изпечени тщеславието си. Които не виждат реалността около себе си, земята по която крачат, ала хвърчат в небесата и са притеглени само от парата.

Луната е кървава,
а теб те няма
и аз просто не знам
накъде.

Свивам се в тъмното
потен, диря забрава
и се будя с мокро лице.

Теб те няма,
Луната заменило е
Слънцето, в ранни зори

сред сиво-розови облаци,
след тежките сънища
след спомени и мечти.

Липсваш ни, Кира

14.07.2024 г.