Всяко време има свое място
Дъдълти Туиг имаше усещането че всяко време се появява на определено място. За Айнщайн, това бе Берлин, за Микеланджело – Рим и Италия, за великите географски открития – Испанската империя и т.н.
За себе си обаче, не знаеше къде е неговото място въпреки усещането, че времето му е тук и сега. Опитваше се да го намери под щкафовете, шапката си и подлистника на вестника, но нищо не се получваше. Той тромаво мърдаше с уши и търсеше място за своето време. А времето бе чудно и омайно, като пробуждащата се пролет.
Така мислеше докато разрошваше дългите си мустаци, подръпваше опашката си и живееше в безместност. Опитваше се да се задържи – тук или там, понякога срещаше някого – бяха безспорно в едно и също време, защото стрелките на часовниците им се движеха заедно, но Дъдълди не бе сигурен, че са на едно и също място.
Поради тази причина, той реши да напише трактат доказвайки емпирично, че за него самият, мястото не е налично в този свят, въпреки че имаше време. Обикаляше полюсите, прекоси меридиана, лапичите му надбягваха хода на часовника и дори срещна Слънцето, ден преди да изгрее. Реши да го попита за мястото на времето.
Слънцето отговори, че знае своето място – защото е фиксирано от времеви-пространствения континум, преместено е от теорията на относитеността, погълнато и изплюто от черна дупка, ала строгите му задъжения към къпещите се на брега на Маями, го принуждават да се покаже, точно там.
Дъдълди си мислеше, всъщност се почесваше и косъмчетата на главата му улавяха безвремието на мястото което съществува само за него. Бе една идея, разтеглена в хипербола, образуваща Вселена на главата му, която лесно можеше да покрие с бейзболна шапка. Тогава реши че имайки времето и притеждавайки главата си, може би си е на място.
Неговата концепция, теория, хипотеза и идея не бе приета. Научният свят я отхвърли, домакините му се сърдеха – защото мислеха че са точно на своето място, икономистите се канеха да го погубят. Какво ще стане ако всеки във времето има свое място под шапката си?
Нима редът не поставя всеки на място? И още повече – всеки си го пази.
Така размишлявайки Дъдълди Туиг взе своя куфар, реши да потегли към звездите и отправил мечтателен поглед – яхна следващия цвят на дъгата. Тя го обля в розово, не в червено. Всъщност дъгата няма определен цвят. Този неопределеност го понесе към звездни купове и галактики, до дъното на центрофугиращата Вселена.
Засмукването го срещна с един старец с моряшка фланелка, който изпираше последните галактики. Изваждайки ги изстискваше от тях време и места, преживявания и бейзболни шапки. Дъдълди Туиг го гледаше как прилежно простила плоските вече галактики, и когато имаше хрема – старецът добродушно се изсекваше в тях.
Заекът помисли дали да попита нещо. Погледна старецът в очите, усети сърбеж в носа си и посегна към една простряна кърпичка.
София, 5.03.2016 г
На Мила и Дени, Жоро