В битките останах сам
такъв съм и в живота –
без господар и без ратай
едничка Воля по пътя дето крета…
Месец: април 2011
Никодим опипа небръснатото си от дни лице. Винаги когато се погледнеше в макар и оцапаното огледало, виждаше образ който му вдъхваше надежда за разлика от разпокъсаните му страхове и мечти. Това го караше да се усмихне. Той пусна водата и мушна глава под нея. След минути стържене се чувстваше десет години по млад.
Замисли се, къде да я потърси. В миналото или в старите снимки на знойни дами – жените от „Бел Епок“ с ухаещи къдрици? Сякаш търсеше звезда за шоу, а тя по-скоро бе една от небето и падаше рядко. Дали любовта е възможна? Никодим отпи чаша горещо кафе. То имаше вкус – смесен с крема за бръснене а по устните му се усещаше приятно щипене.
Някога в своето детство, той си представяше че ще намери ей така отнякъде едно диваче – момиче, подобно на Тарзан. Тя няма да бъде робиня на мислите и идеите на цивилизацията – ще бъде чиста, невинна като природата откъдето идва и просто ще заживее с него. После той ще я обучи. Седеше на терасата и пушеше загледан в прогарящото слънце. На какво ще я научи, по дяволите, нали искаше да е различна от цивилизацията да е чиста? Може би искаше дори да я опази по някакъв начин от нея.
Добре, ще я научи да пише, да говори, да работи с уреди – техника. Мъжът хвана главата си с ръце. Но какъв е смисълът? Две облачета му се усмихнаха вяло. Искам да е невинна и чиста а тя ще се превърне покрай мен, в един придатък – сянка, която отново ще се влее в потока на „цивилизацията“ дори си я представи с начервени устни, сред други жени – наредена на опашка. Ужас!
Погледна надолу – виеше му се свят. Слънцето топеше ламарините които опипа жежки. Недалече се рееха птици – единствените му „Свободни“ приятели и разбира се – Бог над него. Небето бе купол разлята бледосиня сълза на дете. Неусетно Никодим започна да бърше очи. Kaпките прогаряха плътта му и макар да бяха студени и се изпаряваха под ласките на Слънцето.
Във всяка една сянка на улицата той виждаше едно отражение от миналото. Там където в детските му години едно момиче бе заявило че „Дори да я лъже – му вярва…“ Боже, помисли си Никодим – Колко бе истинско! Като болката от догарящия фас опрял в пръста пепелта си. Беше истинско да обича на седем, да обещава а сега… Кое е истинското сега?!
Отново потъна в мислите си за дивото момиче. Всъщност това което виждаше, търсеше и харесваше бе непоруганата истина – елмазът честност, свободното дишане и закачливия блясък у очите на младите момичета. Кога потъмняваше ли? Не знаеше – подобно на петната които избиваха по неговото огледало и избуяващата четина – дето стържеше с ножа от лицето си.
Никодим се облече. Наметна една риза и пристегна коланът си. Завърза добре и обувките – искаше да се чувства спретнат и чист. Нарами чантата на гръб и каза довиждане на празната стая но тя не бе празна само той я виждаше така. Излизаше да търси и днес като ловец на диви пеперуди онзи блясък в очите, онази дива невинност, която може би щеше да опитомява или тя него. Дали щеше да я намери в момичешки очи това вече не го притесняваше. Всъщност любовта е среща между души а не определения.
* * *
Домът му отвърна с въздишка и по стените се свлече тежка влага, прераснала в мухъл който Слънчевите езици жадно поглъщаха. Стъпките на мъжа отекваха звучно по стълбите – забързани, а после по-тромаво за да се изкачват едвам едвам със Залеза.
Благодаря Ви София 24-25 04.2011 г.
Илиев седеше с лице към прозореца и сплел пръсти изпращаше с поглед залеза. Днес у него се бе появило това хрумване което сякаш помагаше светлината на алените езици да го докосва меко и топло през съдраните облаци. Напоследък се чудеше какво му е и защо не го разбират, дали изобщо разбира сам себе си. Но днес, гледайки този залез, композирайки в ума си необятни мелодии и картини той осъзна нещо много важно.
Мъжът подпря брадичката си с ръка и погледна листа с партитурата пред себе си. Всъщност не аз съм различен, другите са! Това бе като вълна минаваща през петолинието което се огъваше от освободителната и мощ. Самотата, мислеше си Илиев е липса на съзнание което да вижда Света като теб самия. И тогава си спомни за кадрите които бе правил с очи, за музиката която караше душата му да лети и се губи подобна на лястовица.
Зарея поглед към птиците които изпращаха на кръгово ято заника на Слънцето и знаеше че те се молят. Молеше се и той, на Бога с многото имена и едно присъствие. Впил пръсти в перваза мъжът чувстваше че може да лети сам и ако има с кого – също. Полетът на ятото е красив защото е споделен, усмихна се – полетът на природата, това е цяла симфония!
Представи си картини на изпращащите корабите делфини. Мисълта че само той или други определени хора виждат света по този начин и че останалите са различни накара във вените му да потече нов живот – една увереност че не той е повреден а че другите просто са различни. Не е той дамгосаният но дори дарен и такава бе неговата работа – да намира красивото, понякога тъжното и лиричното и да го изразява в Света.
Под прозореца пъплеха двойки и звукът бе на жужаща тълпа смесена със смях, звънци на колелета, клаксони уморена пот в края на работния ден и сипеща се страст в погледи и прегръдки които Илиев приемаше като парчета пъзел от творчеството му и самият живот. В крайна сметка, запита се той, има ли за къде да бързам? Да погледнем природата – сви очи в цъфналата Вишна или в очакващата любовник сойка, нима бърза нанякъде?
Ако слънцето бързаше, ако към мен тичаше някоя опиянена от мисли жена, ако детето бърза да израстне, ако не следваме естествения път и това бе цял акорд, то ние няма да стигнем доникъде освен до страданието и една тежка и мъчна гама, която самият мен бе поставила на колене и с мисълта че съм различно лош. А красивото – мъжът взе цигулка в ръце, а може би бе сакс или обой – е мозайка от пъстрота която се пренарежда всеки ден в душите и е различна за всеки. То е нещо естествено…
Към залеза се понесе тъжна но красива музика, съизмерима с напевите на богукланящите се птици, с изплакването и щастието на малкото бебе и ведрото лице на Луната което грееше вече към Своя вечен брат и съпруг в този живот. Мъжът свиреше и се топеше, дори изчезна зад стъклата и се остави да бъде само мелодия която поклащаше завесите.
Тогава разбра че самотата е личен избор за отделяне от цялото една ципа която прегражда като линии нотите а те се пренареждат сами под вещата ръка на Твореца, на Великия композитор на живота. Едно свирене с уста на местния хулиган дори и трябва просто да следва мелодията и да остави на вдъхновението, не – на нечия имагинерна ръка, а може би на мечтаната – нежна да го води към началото и края на следващото произведение на живота.
* * *
Илиев стана и взе листа в ръце, после с бързи движения изпод дългите му пръсти се зараждаха ноти.
Великден, 2011. Посвещавам на един не толкова самотен човек като мен но добър приятел.