словесни проблясъци
Кога забравихме игрите
и впихме зъби в живота
та залък сух се стори?
От обич се отвърнали
и радости, преследвайки
ефимерно чувство – тоз блян
що галехме кат малки…
* * *
Пристан мой, изтъкан от радост
и любов – мечта високо в литнала,
ти детство мое,
топлинка в душата.
София 29.03.2011 г.
Мила Пролет
цъфнала
в устните разпукани.
Отразени жадно
в очи девствени,
потулени от зимен сън.
* * *
Една дъга се спуска –
разплитайки се в нишки,
тъче цветен килим
над Земята…
София, 26.03.2011 г.
Душата от оковите излита –
ей я виж на птичка станала,
на светла точица изчезва с усмивка.
Ти гони я – няма я отлита
с музика по сребърните жици
и топи се в залеза.
* * *
Душата малка брънка вятърна
една усмивка минала по челото на Бога,
примигване подир заспиващото Слънце…
Вдъхновенo от концерт за Чело и оркестър
на Елгар, софия 19.03.2011
Някъде много отдавна – в далечното бъдеще, Адам лежеше връз твърд носеща се из Kосмоса. Той не знаеше защо е там нито какво предназначение имат двете удивителни жени които срещаше всеки ден. Обичаше да си почива изтегнат под едно дърво със зелени листа и бели цветове, подобно на цъфнала вишна и да въздиша мислейки за една от двете жени под друго – с черни маслинови плодове о които можеше да се огледа.
Брадата му бе гъста и навита на ситни къдрици, като той я почесваше всеки път щом през небосвода минаваше някоя падаща звезда. Сутрин в ранните часове идеше една руса жена при него и му носеше паница с роса. Гледаше го със светли очи, галеше къдриците му и събираше плодове от ниските храсти. Нозете и бяха боси и бели, той с нея можеше да говори и сърцето му се изпълваше с топло чувство щом беше край него.
Тази жена, която сякаш бе вплела дъга в косите си носеше у Адама надежда, поглед напред към бъдеще което той не можеше да си представи и от което привечер потреперваше, със здрача и примигването на Звездите. С нея се чувстваше спокоен и инертен, не искаше да я задържа защото знаеше че е невъзможно. Тя идеше заран и си отиваше в ранния следобед, оставайки го да преглъща малки, сладки плодове.
С аления залез идеше друга жена. Голотата и го предизвикваше да потръпва и той се чудеше- е ли е това от студа, ситнещ като космически капки или от погледа и в чието кадифе можеше да потъне и се изгуби. Тази жена му носеше постеля за през нощта а сутрин тя магически изчезваше. Завиваше го с косите си и мигом му бе топло, ала в просъница усещаше пронизващия го хлад. Говореха си но с нея той не можеше да достигне бъдещето, каквото и да бе или да означаваше то,и пропадаше в бездна на настоящето, която се раздираше под краката му и го караше да пропада в безпаментно моментно блаженство.
С късния изгрев на Луната, жената с черна коса напущаше Адама и го оставяше замислен – да се буди под маслиновото дърво което го обливаше с тежки сълзи. Адама не знаеше що е раздвоение. Господ го бе пуснал на този плаващ остров извън времето и пространството, да може да реши или по скоро да разбере. Връз черното мастилено небе се раждаха искрящи звезди и минаваха комети с цветни опашки и Богът, мислещ от хилядолетия искаше Адама да може да види светлината сред космическата пустош, раждането из тъмната утроба на черните дупки, вечната връзка между светилата що дохождаха денем и нощем над неговия самотен остров.
Черната коса и бяла плът на Лилит караха Адама да настръхва и прониква в нея с настървение и да изхвърли себе си и живота безпаметно – тъй както изригват Слънчевите петна, а мекотата на Ева, нежната и копринена коса и ръце обещаваха бъдеще, в което връз нейните ръце ще се люлее още една същество което да носи още теми на размисъл за Адама. Тъй той лежеше, гледаше небето и пушеше. Слушаше онзи джаз, суинг или космическа симфония която свирят и пеят Ангелите – Елохим, носеща се из пръстените на Сатурна още преди Времето да се роди…
Един Ден Лилит се уплете в корените на маслиновото дърво и застави отразилия се в него Адам да поиска сочния плод който обещаваше познание за нещо ново, различно. Адам опита и се почувства Богоравен – неговото знание се увеличи дотам че да разбира езика на Звездите, техните движения и песните на Ангелите. Сам доби увереност че може да твори наред с Бога.
Ева се скри и очаквайки подходящ момент увери Адама в прегръдките си че няма да е сам – че там някъде из галактиките – тя ще иде всяка сутрин към него босонога да му носи роса на надежда и слага венец от живи цветя, на чело му. И Адама позна живота като нескончаем в търсенето на нейните очи – изпълнени със Светлината на звездите.
Носещият се в пространство времето остров се огъна и изпълни с живот. Адама се раздели с двете Жени които го обитаваха, ала в устата си още усещаше вкуса на солената маслина и аромата на цъфналите вишни винаги го докосваше, щом видеше млада жена с искрящи очи. Така продължи търсенето на Адама през книги, писания, клетви и битки. Из вечността той дири една от двете жени с които бе живял на онзи остров, които дохождаха до него.
И когато безмерно помъдря (или остаря), успя да зърне от другата страна на Земята и види че Слънцето и Луната се редуват а вселените раждат и умират. Че росата се изпарява а дъхът на вишните иде само с пролетта. Тогава Адама седна и заплака. Пред него се появиха боси нозе – oтляво и отдясно на седналия мъж стояха две жени, с руса и тъмна коса и му се усмихваха.
* * *
Благодаря Ви!
София, 12.03.2011г.
Хапвам
но храната не е вкусна
и залъкът на две не се топи –
душата ми е влязла в яма гнъсна,
на тихи сплетни и беди.
Аз хапвам
тялото живее
а страда моята душа,
че има нещо подир което да копнея,
или в чужди взор донесъл съм тъга.
Аз хапвам до последния си залък –
тъй вкусен е когато е с добро,
наречен или споменаван…
* * *
Дано да хапвам сладко тъй
до гроб.
София, 18. II. 2011 г.
Когато наближaвахме планетата всъщност не знаехме какво да правим. Бяхме абсолютно студени и бездушни, оголени в плътта си, която не ни носеше чувственост и само търсехме начини как да продължим съществуването и сред агонията на ума и съзнанието си. Ние бяхме постигнали всичко, върха на технологичната мисъл бе покорен, ала в душите и черупките ни – тела бе празно.
Тогава дойде и голямата болест. Отказвайки да минем в друго – безплътно измерение избрахме да запазим телата си и да продължим технологичното си развитие. Размножавахме се чрез серуми, селектирахме генетичните си линии, опитвахме се да оцелеем. Кожата ни бе тънка подобна на хартия и олесялите ни крайници и голи глави лъщяха под светлината на илюминаторите и впивайки се в металните – студени уреди. Ежедневието загуби своя смисъл…
Намерихме тази планета която беше още девствена, дива. Още тогава знаехме че нещо не е както трябва, но бяхме забравили че няма нищо случайно във Вселената. Връзката ни с Него беше прекъсната и по тази причина не рабрахме веднага че Той е искал да ги намерим. Това бе шанс за нас и за тях… Шанс да минем едно ниво напред, да преоткрием връзката…
Начинът да се инфилтрираме бе не чрез груба агресия. Тези същества – хората имаха разум, не развит и могъщ като нашия, но достатъчен да ни отличи като агресори, отхвърли и погуби. Трябваше ни метод да се внедрим без да ни забележат. Много ни харесваха техните жени – с дълги прави коси, стигащи до кръста. Нашите жени с които се любехме през уреди и зачевахме деца в епруветки бяха кльощави – с голи глави и обезкосмени сиви тела. Земните – с румена плът и миришещи възбуждащо.
Започнахме да влизаме в мислите им. Да се появяваме в сънищата им, да се инфилтрираме в полето на Планетата. Създадохме легенди за нашите срещи и оставихме хората да ги разпространяват и разказват. Вземахме някои от тях на корабите си и им показвахме чудесата на нашите технологии. Чудеса за тях и играчки за нашия ум. Хората ни удивляваха с начина си на разбиране и интерпретация…
И тогава, с времето започнахме да експериментираме. Искахме да продължим чувствения си живот – да усетим отново какво е да дишаш атмосфера, да тичаш, да се носиш по вода да правиш любов. Имахме бегълци, стана сражение. Някои избягаха и унищожиха земната лаборатория – Едем в която провеждахме генетични отпити, които целяха да създадат устойчива ДНК структура между нашата и тази на хората.
След като Едем бе разрушен, нашите братя бегълци започнаха да се размножават с генетично модифицирани хора. Така се създаде първата раса която беше несполучлива и се наложи да я унищожим. Земята нямаше да има достатъчен ресурс да изхрани Гигантите и те щяха да нарушат нейното екологичното и био равновесие. Опитите продължиха до създаване на втора устойчива хибридна раса, чиято ДНК бе по-тясно интегрирана с нашата.
По този начин ние успяхме да повишим вибрациите на хората и предавайки нашето знание за електромагнитните биополета, наука и математика да изравним нивото им на съзнание до праг в който да могат да ни приемат за нещо реално. Да бъдем заедно с тях, да чувстваме и живеем отново в плът. Имаше разбира се и изкривявания, които отново доведоха до катастрофи и намеси на междугалактически сили.
Дали сме виновни? Ние просто искахме да намерим място във Вселената на което да се заселим и да продължим своя жизнен цикъл. Отхвърляйки духовното ниво което ни предстоеше, ние останахме да се учим с тях и се превърнахме в едно неделимо цяло. Нашата Магия, знания, медицина, математика и умения за боравене с оръжие се превърнаха в сила или кошмар за хората. Те намериха път към космоса, а ние пътя обратно към Силата, което ни доведе на Земята…
София 3.03.2011 г.
Видя го как лежи на каменната повърхност и сякаш я очаква. Беше в блистер за четири хапчета, като бе останало самичко в края на целофана. Привличаше я и изкушаваше неумолимо. Тя протегна мислено ръка. Водата шуртеше и пaрите и я обвиваха. Пластмасата на бутилка някъде пропукваше, оставяйки път на жизнената течност, която се вливаше в бездушното ú и миризливо гърло.
Представи си как го поглъща и че Светът се променя. Как всичките стени, рамки и форми около нея се сгромолясват и размиват в светлинни очертания и започват да шептят. Почувства се уморена. Отдавна бе искала това да се случи, а тази среща ставаше в един късен етап от живота и но може ли такъв момент да бъде измерен с време или думи, питаше се тя.
Ръката и потрепери, устните и облизаха грапавата и горчива повърхност на хапчето. Замисли се и си представи как говори с Него – с Другия, който винаги оставаше далечен докато беше с нея и толкова близо или изглеждащ иначе, когато го разглеждаше вътре в себе си. Беше уморена от това непрекъснато лутане навътре-навън и се чудеше какъв наистина е Той – този от представите и или този чиито очи отбягваше, защото се смееха и смилаха на прах – същите тези представи.
Мислеше си че в живота ще е много хубаво да Го намери, ала се боеше че след като го стори няма да може да понесе да Го загуби. Да загуби една интегрирана частица от себе си – Него. Ала хапчето и обещаваше размиване с всички и Цялото и тя можеше да го открие – Него, смехът му, тези живи очи навсякъде където и в когото, или каквото погледне.
Ала тогава всичко е безсмислено кънтеше в ума и.
Ръката на каменното божество простряла се над живите води и се струваше поза, звездите се смееха над нея и я караха да се загръща все повече в тънко прилепналия о нея кожух. Една втора миризлива кожа, която тя знаеше – е грешно свалена от гърба на нейните братя. Защото хапчето говореше и разкриваше как тя самата има копита, пасе, говори и вие с кучетата че има душа на дива антилопа, която мъжете преследват.
Погълна го. Пред нея небосводът се разтвори, почувства се лека и започна да се издига нагоре към тъмното – осеяно с примигващи звезди, небе. Видя дъха си, който топъл оставаше зад нея и зърна стотиците издължени и учудени лица, посивели и потънали в пaрите на чешмите, които мълчаливо я обвиняваха, а когато започнаха да се разкривяват, тя вече беше твърде далече за да ги чуе.
Усетила се свободна, тя разпери ръце. Около нея бяха галактики и звезди – едни чудни вихри в мастилена тишина, фойерверк от който потръпваше. Не беше студено нито толкова самотно. Там на фона на звездите, сред праха на галактиките се появи Неговото лице. Колко време беше очаквала да го види и сега си позволи да го погледне. А то бе просто едно красиво, младо лице с две звезди за очи, чиято коса се вихреше в мъглявини. Тогава тя също се усмихна.
Усети топлината в тялото си и гореща вода стичаща се по ръцете. Разбра че представата отвътре – се среща с погледа срещу нея и това толкова я изпълни, че заплака. Земята под нея бе синкава плът-гъба, която поемаше обливащите я топли води и сълзи, стичащи се надолу като невидим водопад. Тя приглади дългите си мокри коси и се усмихна – никога не се бе чувствала толкова щастлива.
* * *
Жената намести капачката на пластмасовото шише върху бликащата отвътре вода и с рязко движение го извади от мозаичното легло. Хвърли последен поглед към парченцето блистер в което стоеше Хапчето и го остави с усмивка. Пожела да бъде взето от следващия който дойде да точи вода и тръгна със ситни бодри крачки, загръщайки се в малкия прилепнал кожух и цветна забрадка.
София, 3.III.2011 г.
© 2024 freebreeder
Тема от Норен Андерс — Обратно горе ↑