словесни проблясъци
Кога забравихме игрите
и впихме зъби в живота
та залък сух се стори?
От обич се отвърнали
и радости, преследвайки
ефимерно чувство – тоз блян
що галехме кат малки…
* * *
Пристан мой, изтъкан от радост
и любов – мечта високо в литнала,
ти детство мое,
топлинка в душата.
София 29.03.2011 г.
Къса се, къса на парчета
сърцето с всеки бит –
с всяка пролята сълза
на огорчение.
Ала аз летя, издигам
се, почивам върху облаци –
мечтая недостижим
и сърцето ми е цяло.
Бит по бит, хапка по хапка,
студено не знаещо любов и не очакващо
нима може да бъде ранено?
* * *
Необуздано – страстно,
пресметливо и по еснафски угодничещо и уютно
то се превръща бавно
в трошлив камък.
* * *
София 29/12/2010
Адама мълчеше. Нямаше как да е иначе. Ушите му бяха пълни със стонове на близките му, очите преситени от еднообразие, гласът застинал в гърлото.
Адама бе копие на Бога, но бе избрал да не твори. Оттегли се от живота, в момент когато започна да сее само хаос около себе си, без да се оглежда. В началото бе Словото, и словото… a Адама бе останал глух за близките – безмълвен наблюдател на страданието което бе посял.
Изгубеният Рай, мечтата му с Ева – бъдещето в което зачеваха планети, сега бе опънат конец, по който съдбата прорязваше жилите на съзнанието му и давеше думите му в утопичното безвремие.
Импулсите на електричеството изграждаха една себично-отдалечена представа, която в далечна убежна точка се превръщаше в любов и хуманизъм. Адама бе бездушен, празен и отдавна мъртъв. Седмото му ребро беше мост между първично и технократско отношение – един бизнес модел на Света, превърнал човека в биологичен робот.
Осъзнавайки това Адама излезе от Рая и нямаше сили да засища своята Ева, с която да зачеват Вселени. Нима Вселената е страдание?
Адама бе глух за близките, бе позволил ужаса да затваря същества , да ги измъчва и показва. Нима имаше друго така възвишено и жестоко същество на планетата – изтъкано от Божият дъх и гняв едновременно ? А с това живее ли се?
Алфата и омегата в която бе затворен бяха достатъчни на осмисляне на жалките му дни, превръщайки се в прах…
И той избра да мълчи. Стисна устни и с тях небето се сви и натегна като топено олово под Слънцето.
* * *
Косите на Ева изгоряха прежулени, покриха я с отливащата вълна на живота и тя се почувства едновременно стара и отхвърлена.
Бог кършеше ръце, не дървета, изкореняваше планети, мяташе слънца, но Адама беше неумолим в стенанието си, с ръце стиснали главата му – като обръчите на Сатурна, които времето бе споило около мимолетния му живот.
Какво е животът – процеди Адам и капки напълниха море, с горчива сол.
Какво е любовта – отнесе вятъра въздишката му по цялата земя.
Какво е жената… Боже!!!
* * *
И Адама застана пред бяло меко дърво, което още миришеше на живот, ала отнет без насилие. На сълза от бор, която е проляна с примирение – погалена от Светкавица. То легна в ръцето му като нежна гръд на девица и се затопли очаквайки острия резец. И сякаш тихо простенваше при допира му – подобно дъха на бебе, приближаващо се към живота.
* * *
Животът на Адама се превърна в красиви резбовани линии ваещи чудни форми без цвят.
Адама безмълвно се възхищаваше на творението, без да си дава сметка че през неговите ръце и очи гледа някои друг.
Бог притихнал следеше образите които излизаха изпод длетото му и плачеше – в другия край на Вечността от сълзите му изникваха Вселени.
София, 4-5 XII 2010 г.
Благодаря Ви!
Докато слушаше музиката и работеше монотонно, имаше усещането че пропуска нещо много важно. Сякаш истинският живот – този който населваше мислите и чувствата му, се процеждаше като ситен пясък а душата му в случая бе окована – като в златен кафез.
Той така и не можеше да каже какво е истинският живот понеже не го познаваше. Удолетворение и покой знаеше че хората намират, в нощната прегръдка с другия, но дали това бе истинският живот и колко дълго траеше той?
За жените бе сигурен че има такива, които винаги ще са желани и красиви – както на петнайсет, така и на шейсет. Такава им беше природата – наричаха ги „от сой“ или дами, но просто тези в които можеше да се влюби и да желае с години, излъчваха нещо различно от масата други – скрити зад пози и грим и той го усещаше добре.
Мислено се криеше зад образа си и пушеше без дим и без цигари, облечен зад безупречната си репутация и сухост която не му помагаше много с обикновенните жени, но пък тези с класа отличаваха в чертите му изтънчен до болка финес, примесен с меланхолия по миналото. Наистина какво бе джентълменът или силата, напомпана в мускули – ако не гориво да се направи нещо градивно – добро, мислеше си той.
Рицарите търсеха свойте дами, свещенният Граал. Ала не бе ли Граалът потирът на живота, очертал с разлятата си форма женската биология – съвършенна да дари живот? И кой друг ако не силният и закрилящ дух на благородника, може да внесе в него капчицата живот която се предаваше от поколение на поколение.
Тези идеи го изпотяваха и му пречеха да работи, в света на фантазиите. Ала в неговия истински свят те бяха подобни на цвете, което се разтваряше при опит да разбере мъдростта на живота. В този ред на мисли, в тази житейска, рицарска и алегорична логика – мъжът и жената правят свещенният съюз на живота и тогава го пресъздават, за да открият…
Не знаеше, образите се размиваха. Знаеше че копнее за нещо което винаги е било близко до сърцето му, ала рядко бе срещал. Заместителите в живота му – кратките връзки, похотливите дълги нощи, водеха до болезнени искрици в съзнанието, му ала осветяваха мрачни кътчета и кънтящият в утрото глас казваше че това не е неговият път и сърдечен момент.
В магазините за дрехи втора употеба мирише както никъде другаде. На спарено и минал живот. Той съжаляваше младите жени които безропотно работеха там, вдишваха тежките миризми и стояха сгушени между редовете, с часове впили поглед в булеварден роман или екран на лаптоп. Сухи, бледни, очакващи избавление от миризмите – сред дим на тютюн.
Къде да я търси и как да я намери. Нима тя не бе плод само на неговата фантазия. Казват че Крал Артур изпробвал кавалерството на Сър Гауейн като пред него минали жени в различна фаза от младостта. Може ли рицарството да е посветено на една жена? Не е ли това издигане на личността в култ? А може би рицарството е посвещаване към жената като извор на живот, към децата като бъдеще, към човечеството като семейство.
Тези мисли се смесваха с монотонното свиистене на охладителя. Бутоните чатката прямо – бездушно, но изпълнени с емоцията на ръцете които ги водеха. Знаеше че и това не бе истинският живот и се плашеше да не го изгуби съвсем когато умре, а може би отново се роди се надяваше да си спомни и да иска едно силно нещо – да я намери. Но има ли смисъл в този мимолетен отрязък от време наречено живот – ако я намери и се изпълни с нея тогава ще трябва да се изправи пред трагедията на раздялата, заложена от смъртта.
София 13.08.2010 г.
Мили Боже
на какъв език да ти се моля за да ме чуеш,
да ме разбереш в скръбта ми…
Само ти си в моето сърце и слушаш
как бие и накъде отива.
Само ти си в моята душа –
светлинка по пътя,
Ангелски криле които ме обгръщат в
прохлада.
Боже, мили мой единствен –
непостижим, любящ извисен
помогни ми да намеря път…
Води ме Боже води в прохлада, води ме в сенчестия лес,
води ме към дъбрава вечна – към течащата река на времето
упокой ме в забравата на миналите дни
простри ръка над мен…
За да продължа
поне от теб благословен.
Амин
Вдъхновен от Паване на Габриел Фуре
Терасата даваше възможност изкачващите се по широките стъпала посетитли да бъдат разглеждани безсрамно. Точно затова и седнаха на онази маса, която откриваше гледка към фоайето, стълбището, бара и дори част от импровизирания дансинг. Обичаха да идват на това място и да говорят за мъже, просто да говорят – сякаш беше по интригуващо отколкото да правят каквото и да е било други
Конте, не сноб. Снобите миришат остро на спарена пот – на работохолици които си мислят че в работата им се заключва всичко. Ти какви предпочиташ?
Никакви – тя отпи от чашата и прихнаха да се смеят.
Контетата, продължи тънката жена с права черна коса, са с кисела миризма, използват остър парфюм и винаги се зализват. Често са пушачи и от това потта им сладнее. Всъщност ако за жената външната чистота е от няй-голямо значение, то за един истински мъж е вътрешната… Без нея той бавно деградира в самота и бива отхвърлен с презрение. След тази реплика двете помълчаха. Лола запали цигара а Креми се опитваше да намери нещо в чантичката си.
Знаеш ли че Никола ходи на проститутки?
Лола завъртя очи. Нима – и отпи дълбоко от сламката. Коктейлът гъделичкаше любопитството и.
Сигурно е много смел – сложи крехка ръка на масата другата жена.
Че каква смелост се иска от един мъж спи с курви? Искат се пари а той явно ги има, а смелост е да можеш да останеш с една жена, ама да е качествена… Като нас!
Двете се засмяха едновременно и чукнаха чаши.
Мисля си – продължи момичето с черна начупена коса, облечена в бяла рокля с оголен гръб – че мъжете хлътват много понякога…
Истината мила, обърна се приятелката и по маса – тя бе с впита черна рокля и червена дантелена блуза, че един мъж загива когато изгуби разсъдъка си по жена. Лола килна питието с ментов цвят по ръба на масата и остана загледана в чашата. А една жена, продължи тя след малко – когато загуби сърцето си. После отпи дълбока глътка.
Хей виж качват се онези мачовци… с черни фланелки и впити мускули – Креми се впечатли. Лола присви очи в посока на мъжете. Тия са … айде да не ти казвам – къща не хранят.
Може би са опасни… Креми повъртя чашата си в ръка. Мисълта за това далечно я възбуждаше.
Всъщност са груби – отсече Лола.
Тя остана вперила поглед в един изискано облечен младеж с бистър поглед и широка усмивка. За миг той също я фокусира, ала тя бързо се извърна. Бръкна в чантичката си и извади тънка цигара. Помачка малко тютюна, натъпка я в дълго черно цигаре и я запали. Вдиша с удоволствие и се обърна към другото момиче.
Знаше ли кой мъж е опасен? Лола повдигна очи и издиша шумно с поглед вперен някъде встрани. Този в който можеш да се влюбиш… Креми само вдигна рамене. Усети че нещо в нея и тежи и не можеше да се отърве от това чувство до края на ноща – колкото и мъже да гледаха и преценяваха…
София, 19/07/2010 г.
Вентилаторът отброяваше задушливия въздух с махове. Имаше чувство че в гърдите му се бе впила тясна блуза, ала тялото му бе голо и се потеше обилно. Гърдите му бяха хлътнали от невидима тежест, която ги притискаше. Сухата му кашлица раздираше монотонното бучене, което се носеше през поклащащите се щори. Луната осветяваше част от лицето му.
Питаше се защо стана така и защо има тази проклета кашлица. Беше четири часа сутринта а не можеше да заспи. Имаше чувство че пропуска нещо, нещо което пълзи по стените и му се изпълзва неимоверно ловко. Нещо към което долепяше ухо ала бе само потната калъфка на възглавницата. Реши да си мисли тогава, да потъне в този копнеж, в дълбочината на кашлицата във всяка капчица пот – да се разтвори като полепващата вече роса, само да заспи.
Тогава се появиха гласовете. Бяха тихи шепоти и когато той се унасяше се превръщаха в цветни образи показвани на забавен кадър, а някой път много бързо. Гласовете се смесваха с въртенето на вентилатора, с бученето от улицата с пискливия глас на изключения монитор, с процеждащата се капчица от чучура на мивката.
Защо трябва да пазиш Любовта? Какво е любовта. Любовта се пази за специален човек?!
Не, не – така само страдаме, съществата страдат защото очакват, а всички имат нужда да споделят.
Светът, светът е място с много отговорности…
Любовта е най-висшата отговорност! Към себе си, към другия.
Защо има токова много болни хора? А очакващи, трябва ли да се чака за да се живее, а за да се Обича.
Какво е любовта?
Любовта е стържене с лакиран маникюр по гладък латекс. Не тя е невинния поглед на две деца, едното от които е със сини Ангелски очи. Тя е клетва в краката на жена чиято изящност е достойна за рицарски орден.
Любовта е копнеж, страдание – живот. Тя е студентска катедра със скрити зад тетрадка живи очи. Не, любопитно намигване в очакване – полъха на тревите, високото в небето, разтварянето в Синьото, полета на Лястовица – докато се превърне в точица…
Любовта е споделяне… Кога можеш да споделиш – когато обичаш. Ти обичал ли си някога?
Да… Той се мяташе. Бил ли си влюбен? Да, някога… Какво става сега? Искаааааам…
Искам да Дишаам! – извика той извън себе си. Стана в леглото и усети нощния хладен въздух. Гърдите го боляха ала сякаш извън тях се понесе хала от звуци, пот и тежест и пое към гаснещите в небето звезди. Той погледна Зорницата, стана и отиде да се измие. Дълго се взира в огледалото и когато видя в отражението си здравия си поглед – изпълнен с оптимизъм заплака. Водата шуртеше пусната в мивката. Мъжът избърза подпухналото си лице с кърпа и бавно се върна в леглото.
* * *
На сутринта след като се събуди се заслуша в звуците – бяха само птичи чуруликания. Вентилаторът отдавна беше спрял. Мъжът се усмихна и сложи ръце под главата си. Усещаше че не беше спал по добре от години. Остана да лежи изпънат в леглото като остави Слънцето да гали тялото му.
София, 18/07/2010 г.
С благодарност към добрите Духове, които ни водят…
Отвъд времето и пространството
където се рони последният пясък довян от Вселената
има бряг на който два силуета шептят.
Независимо дали хорат откриват Твореца, Бог,
Великия Архитект, Геометър, Биолог, Математик
или Композитор – независимо и как го нарекат,
ние мислим че всекиму е дадено шанс
да откри Истината в сферата на това което прави
и сред хората с които Вселената го среща ежедневно.
Шепот на брека е отклик от съвременната епоха –
от тежките окови които се стягат около Свободния по право човек
и търси отговори които считаме нашите управляващи съвременници
се опитват да решат по един жесток и манипулативен начин.
Разказът е медиация на въображението
което се опитва да намери отговори
както винаги чрез хипотези и теории,
а нашите герои макар измислени и назовани със странни имена,
считаме за част от добрите същества които ни съпътстват през живота.
* * *
Мъничето се беше свило недалеч от края на плажната ивица и се топлеше на огъня. Събраните съчки с пукот изпращаха въздишки към мастиленото небе, което бе отрупано с множество звезди. Те пулсираха и блестейки се отразяваха в очите на Дългуча, който седеше със свити крака на един камък и бе вперил поглед в хоризонта. Там се сливаха индиговата ивица на небето с черната повърхност, която нежно се повдигаше към брега.
Мъничето бе сложило канче с храна връз огъня и щом го свали от него събра ръце в молитва.
„Благослови Боже наш храната ни и дай на всички хора по света тази благодат с която…“
Грешно е! – извика Дългучът. Mъничето го погледна ококорено.
Кое е грешно?
Да се молиш за всички да имат храна, грешно е ти казвам!
Но защо, недоумяващо остави канчето пред себе си мъничето.
Защото драги ми – Дългучът се завъртя към него на камъка, ако всички имат твоята гозба и твоят огън – какво ще стане?
Той повдигна очи а Мъничето рамене.
Всичко ще свърши, няма да има ресурси, ще има кльопане за всички за няколко десетки години и край, това е. Ще се размножите като червей, ще изядете тази планета, ще избиете останалите форми на живот за да оцелеете и унищожите дори атмосферата с огъня или каквото и да е топливо, което изнамерите. Той махна гневно с ръка.
Но как е съществувал Светът досега? Запита мъничето бъркайки в канчето с лъжица.
Съществувал е в баланс… Всъщност живот има и в Космоса – Дългучът вдигна пълни с тъга очи, тук си мислите че живеете а там горе кипи истинският живот.
Нима, преглътна мъничето. Горе в студения вакуум..
Се коват слънца и галактики! – довърши Дългучът.
Какво ни остава да направим?- рече мъничето.
Не знам – сви криле и се загърна в тях Дългучът. Положението не е било никога така особенно, както сега. Той постоя свит с прибрани крака към тялото си на камъка докато мъничето се хранеше. Звездите бавно се въртяха по небосвода а някъде в далечината пулсираше маяк. Вълните тихо се разбиваха и галеха големите нозе на Дългуча. Те се смесваха със сълзите които ронеше и се търкулваха като бисери на пясъка
Било ли е някога преди така? Попита мъничето.
Не зная, отговори Дългучът. Знам само че имате път нагоре и посочи небето или надолу – морската шир. Може би там горе ще намерите единение хармония с другите същества и ще раберете наистина какво е това толеранс към другите форми на живот или пък в океана, ако заживеете под вода, където има ресурси и пространство. Ако намерите красива планета без разумен живот ще си помислите това което и ние… Може ли толкова красота да остане неоценена .
Но защо е нужно всичко това, попита недоумяващо мъничето облизвайки паничката си.
Не знам мъник, рече Дългучът. Той се изправи и направи няколко крачки. Знам само че е важно и че ще бъде трудно. Трудно за всички – дори и за нас – усмивка премина по лицето му.
Ако се намери технология и да кажем има вече такава то пак хората ще я ограничат защото са алчни… Представи си само всички да са доволни, сити, здрави – няма да искат да работят, ще се размножават и трябва да усвояват пространства, храна.
След като искат пространство трябват технологии за превоз на тези хора тук на Земята и отвъд нея. Платените технологии са скъпо удоволствие и замърсяват околната среда а никои от хората “Х “ няма интерес от използване на безплатните, защото отново влизаме в цикъла по-горе. Всъщност това противоречи на изградената човешка система.
Дългучът сви ръце в юмруци после ги отпусна.
Хората са се вплели в плътта но само тя може да им даде израз като такива – в това е трагедията и геният на техния живот…
Дългуч?
Кажи.
Та хората не вярват дори че ни има, защо да се безпокоим за тях?
Те, хората, дори на себе си не Вярват и дори Той да застане пред тях няма да го познаят – Дългучът се подсмихна.
Ние сме свързани с тях – той хвърли камъче във водата и то цопна звучно. Ако хората загинат загиваме и ние. Можем да им дадем идеи, посоки, мисли как да решат едно важно уравнение – което сам Той е решавал някога предусещайки прогресията на живота, колкото и измерения да има. Ние сме просто сенки които участват в живота на хората – като шепот на морския бряг.
Мъничето въздъхна. Въздишките му се сляха с прилива на вълните.
* * *
На сутринта едно малко момиченце правеше кофички от пясък в близост до нисък камък на брега. За форма ползваше някаква захвърлена метална купичка. Майка му се бе зачела в книга изтегнала се връз оранжева хавлия. На корицата блестеше заглавието „Когато решиха да заселят Земята“.
София, 15/16 Юли 2010 г.
За правилното решение на най-важното уравнение – това на живота,
с положителен изход за човечеството. Амин
© 2024 freebreeder
Тема от Норен Андерс — Обратно горе ↑