словесни проблясъци

Етикет: глобализация

Глобализъм

Спомням си как в сериала “Седморката на Блейк” астронавти се бореха срещу терора на “Космическата Федерация”. Последната завладяваше планети и култури, с цел усвояване на ресурсите им. Подобен сюжет имат и сценарият на “Междузвездни войни” или книгата “Фондацията”, където битката е срещу деградираща Империя.

Някои хора говорят за “Глобално правителство”. Докато народите воюват един срещу друг, докато човек за човек е “Враг”, не сме готови това. То е все едно да поставим глава на тяло, в което градивните елементи – клетките, са в противоречие една с друга. Как ще съществува подобно нещо?

Човечеството е жив организъм, населяващ планетата Земя. Да, ще бъде странно наистина, ако срещнем братя по разум и нашата делегация се представи като жители на Китай, Германия и Русия например, а не на Земята. От друга страна дали Човекът представлява интересите и позицията на Планетата, или личните и на неговата нация?

Глобализмът се подплатява и от идеята за “вечен живот” и единение с технологиите. Някои наричат това “Трансхуманизъм”. Лично бих го нарекъл безхуманност. Еволюцията е възможна, когато душата променя формата в която се проявява. Заключвайки я в дигитален затвор ние отнемаме възможността ѝ да продължи своя път, очертан от Вселената.

И все пак възможно ли е Световно правителство? Ще бъде ли това в помощ или ущърб на Човечеството. Ще се обезличат ли нации? Ще има ли повече бедни и гладни и ще попаднем ли под мощта на единна диктатура? Ако хората обхождаха братски един с друг, то такава опасност няма.

Всички империи са претърпели крах. Те се превръщат в тромави структури, които подобно на динозаврите не са успявали да задоволят своите нужди. Империите имат за цел да покоряват, да универсализират било то религия, език или култура. Така масите се управляват по-лесно.

Нито една империя, обаче, не е поставила до момента Човека или Живота, в центъра на своята култура. Може би единственият опит в историята, която познаваме, е на императора Ехнатон, който поради силно различие с парадигмата е претърпял крах.

И така ние чакаме. Докато чакаме се трансформираме и еволюираме. Можем да допуснем Светът да се управлява от мъдри, загрижени за благото на всеки отделен индивид, хора. Това трябва да са просветлени души, които знаят своето и на Живота предназначение.

Докато материалното и печалбата, докато желанието за “вечен живот” (а той наистина е вечен), от неосъзнати души движи Човечеството, братството и единството са невъзможни. Подавайки си ръка ще осъзнаем, че Вселената е безкрайна. Че има ресурси за всички. Че най-голямото богатство е Животът, който ни е даден и че зад него се крие Разум, чертаещ бъднините ни.

Шепот на брега

Отвъд времето и пространството
където се рони последният пясък довян от Вселената
има бряг на който два силуета шептят.

Независимо дали хорат откриват Твореца, Бог,
Великия Архитект, Геометър, Биолог, Математик
или Композитор – независимо и как го нарекат,
ние мислим че всекиму е дадено шанс
да откри Истината в сферата на това което прави
и сред хората с които Вселената го среща ежедневно.

Шепот на брека е отклик от съвременната епоха –
от тежките окови които се стягат около Свободния по право човек
и търси отговори които считаме нашите управляващи съвременници
се опитват да решат по един жесток и манипулативен начин.

Разказът е медиация на въображението
което се опитва да намери отговори
както винаги чрез хипотези и теории,
а нашите герои макар измислени и назовани със странни имена,
считаме за част от добрите същества които ни съпътстват през  живота.

* * *

Мъничето се беше свило недалеч от края на плажната ивица и се топлеше на огъня. Събраните съчки с пукот изпращаха въздишки към мастиленото небе, което бе отрупано с множество звезди. Те пулсираха и блестейки се отразяваха в очите на Дългуча, който седеше със свити крака на един камък и бе вперил поглед в хоризонта. Там се сливаха индиговата ивица на небето с черната повърхност, която нежно се повдигаше към брега.

Мъничето бе сложило канче с храна връз огъня и щом го свали от него събра ръце в молитва.

„Благослови Боже наш храната ни и дай на всички хора по света тази благодат с която…“

Грешно е! – извика Дългучът. Mъничето го погледна ококорено.

Кое е грешно?

Да се молиш за всички да имат храна, грешно е ти казвам!

Но защо, недоумяващо остави канчето пред себе си мъничето.

Защото драги ми – Дългучът се завъртя към него на камъка, ако всички имат твоята гозба и твоят огън – какво ще стане?

Той повдигна очи а Мъничето рамене.

Всичко ще свърши, няма да има ресурси, ще има кльопане за всички за няколко  десетки години и край, това е. Ще се размножите като червей, ще изядете тази планета, ще избиете останалите форми на живот за да оцелеете и унищожите дори атмосферата с огъня или каквото и да е топливо, което изнамерите. Той махна гневно с ръка.

Но как е съществувал Светът досега? Запита мъничето бъркайки в канчето с лъжица.

Съществувал е в баланс… Всъщност живот има и в Космоса – Дългучът вдигна пълни с тъга очи, тук си мислите че живеете а там горе кипи истинският живот.

Нима, преглътна мъничето. Горе в студения вакуум..
Се коват слънца и галактики! – довърши Дългучът.

Какво ни остава да направим?- рече мъничето.

Не знам – сви криле и се загърна в тях Дългучът. Положението не е било никога така особенно, както сега. Той постоя свит с прибрани крака към тялото си на камъка докато мъничето се хранеше. Звездите бавно се въртяха по небосвода а някъде в далечината пулсираше маяк. Вълните тихо се разбиваха и галеха големите нозе на Дългуча. Те се смесваха със сълзите които ронеше и се търкулваха като бисери на пясъка

Било ли е някога преди така? Попита мъничето.

Не зная, отговори Дългучът. Знам само че имате път нагоре и посочи небето или надолу – морската шир. Може би там горе ще намерите единение хармония с другите същества и ще раберете наистина какво е това толеранс към другите форми на живот или пък в океана, ако заживеете под вода, където има ресурси и пространство. Ако намерите красива планета без разумен живот ще си помислите това което и ние… Може ли толкова красота да остане неоценена .

Но защо е нужно всичко това, попита недоумяващо мъничето облизвайки паничката си.

Не знам мъник, рече Дългучът. Той се изправи и направи няколко крачки. Знам само че е важно и че ще бъде трудно. Трудно за всички – дори и за нас – усмивка премина по лицето му.

Ако се намери технология и да кажем има вече такава то пак хората ще я ограничат защото са алчни… Представи си само всички да са доволни, сити, здрави – няма да искат да работят, ще се размножават и трябва да усвояват пространства, храна.

След като искат пространство трябват технологии за превоз на тези хора тук на Земята и отвъд нея. Платените технологии са скъпо удоволствие и замърсяват околната среда а никои от хората “Х “ няма интерес от използване на безплатните, защото отново влизаме в цикъла по-горе. Всъщност това противоречи на изградената човешка система.

Дългучът сви ръце в юмруци после ги отпусна.

Хората са се вплели в плътта но само тя може да им даде израз като такива – в това е трагедията и геният на техния живот…

Дългуч?

Кажи.

Та хората не вярват дори че ни има, защо да се безпокоим за тях?

Те, хората, дори на себе си не Вярват и дори Той да застане пред тях няма да го познаят – Дългучът се подсмихна.

Ние сме свързани с тях – той хвърли камъче във водата и то цопна звучно. Ако хората загинат загиваме и ние. Можем да им дадем идеи, посоки, мисли как да решат едно важно уравнение – което сам Той е решавал някога предусещайки прогресията на живота, колкото и измерения да има. Ние сме просто сенки които участват в живота на хората – като шепот на морския бряг.

Мъничето въздъхна. Въздишките му се сляха с прилива на вълните.

* * *

На сутринта едно малко момиченце правеше кофички от пясък в близост до нисък камък на брега. За форма ползваше някаква захвърлена метална купичка. Майка му се бе зачела в книга изтегнала се връз оранжева хавлия. На корицата блестеше заглавието „Когато решиха да заселят Земята“.

София, 15/16 Юли 2010 г.
За правилното решение на най-важното уравнение – това на живота,
с положителен изход за човечеството. Амин