Отвъд времето и пространството
където се рони последният пясък довян от Вселената
има бряг на който два силуета шептят.
Независимо дали хорат откриват Твореца, Бог,
Великия Архитект, Геометър, Биолог, Математик
или Композитор – независимо и как го нарекат,
ние мислим че всекиму е дадено шанс
да откри Истината в сферата на това което прави
и сред хората с които Вселената го среща ежедневно.
Шепот на брека е отклик от съвременната епоха –
от тежките окови които се стягат около Свободния по право човек
и търси отговори които считаме нашите управляващи съвременници
се опитват да решат по един жесток и манипулативен начин.
Разказът е медиация на въображението
което се опитва да намери отговори
както винаги чрез хипотези и теории,
а нашите герои макар измислени и назовани със странни имена,
считаме за част от добрите същества които ни съпътстват през живота.
* * *
Мъничето се беше свило недалеч от края на плажната ивица и се топлеше на огъня. Събраните съчки с пукот изпращаха въздишки към мастиленото небе, което бе отрупано с множество звезди. Те пулсираха и блестейки се отразяваха в очите на Дългуча, който седеше със свити крака на един камък и бе вперил поглед в хоризонта. Там се сливаха индиговата ивица на небето с черната повърхност, която нежно се повдигаше към брега.
Мъничето бе сложило канче с храна връз огъня и щом го свали от него събра ръце в молитва.
„Благослови Боже наш храната ни и дай на всички хора по света тази благодат с която…“
Грешно е! – извика Дългучът. Mъничето го погледна ококорено.
Кое е грешно?
Да се молиш за всички да имат храна, грешно е ти казвам!
Но защо, недоумяващо остави канчето пред себе си мъничето.
Защото драги ми – Дългучът се завъртя към него на камъка, ако всички имат твоята гозба и твоят огън – какво ще стане?
Той повдигна очи а Мъничето рамене.
Всичко ще свърши, няма да има ресурси, ще има кльопане за всички за няколко десетки години и край, това е. Ще се размножите като червей, ще изядете тази планета, ще избиете останалите форми на живот за да оцелеете и унищожите дори атмосферата с огъня или каквото и да е топливо, което изнамерите. Той махна гневно с ръка.
Но как е съществувал Светът досега? Запита мъничето бъркайки в канчето с лъжица.
Съществувал е в баланс… Всъщност живот има и в Космоса – Дългучът вдигна пълни с тъга очи, тук си мислите че живеете а там горе кипи истинският живот.
Нима, преглътна мъничето. Горе в студения вакуум..
Се коват слънца и галактики! – довърши Дългучът.
Какво ни остава да направим?- рече мъничето.
Не знам – сви криле и се загърна в тях Дългучът. Положението не е било никога така особенно, както сега. Той постоя свит с прибрани крака към тялото си на камъка докато мъничето се хранеше. Звездите бавно се въртяха по небосвода а някъде в далечината пулсираше маяк. Вълните тихо се разбиваха и галеха големите нозе на Дългуча. Те се смесваха със сълзите които ронеше и се търкулваха като бисери на пясъка
Било ли е някога преди така? Попита мъничето.
Не зная, отговори Дългучът. Знам само че имате път нагоре и посочи небето или надолу – морската шир. Може би там горе ще намерите единение хармония с другите същества и ще раберете наистина какво е това толеранс към другите форми на живот или пък в океана, ако заживеете под вода, където има ресурси и пространство. Ако намерите красива планета без разумен живот ще си помислите това което и ние… Може ли толкова красота да остане неоценена .
Но защо е нужно всичко това, попита недоумяващо мъничето облизвайки паничката си.
Не знам мъник, рече Дългучът. Той се изправи и направи няколко крачки. Знам само че е важно и че ще бъде трудно. Трудно за всички – дори и за нас – усмивка премина по лицето му.
Ако се намери технология и да кажем има вече такава то пак хората ще я ограничат защото са алчни… Представи си само всички да са доволни, сити, здрави – няма да искат да работят, ще се размножават и трябва да усвояват пространства, храна.
След като искат пространство трябват технологии за превоз на тези хора тук на Земята и отвъд нея. Платените технологии са скъпо удоволствие и замърсяват околната среда а никои от хората “Х “ няма интерес от използване на безплатните, защото отново влизаме в цикъла по-горе. Всъщност това противоречи на изградената човешка система.
Дългучът сви ръце в юмруци после ги отпусна.
Хората са се вплели в плътта но само тя може да им даде израз като такива – в това е трагедията и геният на техния живот…
Дългуч?
Кажи.
Та хората не вярват дори че ни има, защо да се безпокоим за тях?
Те, хората, дори на себе си не Вярват и дори Той да застане пред тях няма да го познаят – Дългучът се подсмихна.
Ние сме свързани с тях – той хвърли камъче във водата и то цопна звучно. Ако хората загинат загиваме и ние. Можем да им дадем идеи, посоки, мисли как да решат едно важно уравнение – което сам Той е решавал някога предусещайки прогресията на живота, колкото и измерения да има. Ние сме просто сенки които участват в живота на хората – като шепот на морския бряг.
Мъничето въздъхна. Въздишките му се сляха с прилива на вълните.
* * *
На сутринта едно малко момиченце правеше кофички от пясък в близост до нисък камък на брега. За форма ползваше някаква захвърлена метална купичка. Майка му се бе зачела в книга изтегнала се връз оранжева хавлия. На корицата блестеше заглавието „Когато решиха да заселят Земята“.
София, 15/16 Юли 2010 г.
За правилното решение на най-важното уравнение – това на живота,
с положителен изход за човечеството. Амин