freebreeder

словесни проблясъци

Страница 36 от 64

Трансхуманизъм и Еволюция

Каквото и да ни говорят технократите за мен е повече от ясно, че еволюция е възможна само за живите същества, които притежават съзнание. Самата идея за еволюция включва духовно израстване и промяна на душата и тялото.

В случая това никога не може да се отнася за технологии и машини. Последните просто биха имали нови модели. Дори изградени от наночастици, машините отново ще бъдат подчинени на технологията, която ги управлява, но не и на Космическия закон на Еволюцията.

Една машина никога не би потърсила смисъл на своя работен цикъл (в случая не можем да говорим за живот). Всички филми, които ни пробутват за осъзнати роботи и киборги са плява, в сравнение с истинската, Божествена същност на човека и Живота.

Животът е свещен, а именно той се потъпква. Чрез войни, глад и “пандемии”. Чрез високи цени на хранителните продукти и монопол върху енергийните източници и горивата.

В една друга, паралелна реалност, хората биха били по-добри един към друг. Майките ще заклеват децата си никога да не хващат оръжие и убиват. Благата – достъпни за всички, като трупането на излишък би било просто безпредметно.

В тази друга, паралелна, но Човечна, реалност, човекът ще може спокойно да мисли за Бога, за Еволюционния план и за своето съществуване. Ще се удивлява на Творението и го изследва без страх и ограничения. Защото именно за това ни е дадена цялата Вечност.

Кева

Символът на кафене “Кева” беше кукуригащ петел. Не, че посетителите идваха толкова рано. Може би някои от тях са празнували до зори. Кева бе сборище на артисти и преподаватели от Натфиз. Но не само. Там се срещах с механика Митко Хаджиилиев, след като бе поправил поредния фотоапарат.

Митко бе нисичък, с очила, таке, кафява набръчкана кожа, орлов нос и пронизителни очи. Обичаше да се смее. В устата почти винаги бе захапал цигара. Показваше ми лесни трикове, като отбелязване делението на кадрите на Pentacon Six, на хартията от ролката. Оправяше “кривогледите” ни бинокли и знаеше до болка слабите места на руската техника.

Заедно с Митко, там можеше да се видят и други чишити. Като бай Слави, страстен колекционер на фототехника, на чиято ръка се мъдреше недовършена шестолъчна звезда. Покойният вече преподавател Румен Георгиев – Рум, чиито книги за репортажна фотография поглъщах с интерес.

Винаги имаше съпътстващи изложби. Спомням си една на Зафер Галибов, със снимки от средна Европа във формат 20х30, черно бели, красиво подредени в рамки по стените. Кева беше място с атмосфера. Притегателен пункт за безделните студенти, или тръпнещите кандидати за Натфиз.

В Кева можеха да се срещнат лица от историята на киното като Константин Джидров, художника на филма “Козият Рог”. Можеш да седиш на маса с човек от екипа, който е снимал “Тютюн”, говорещ с въодушевление за излъчването на Невена Коканова.

Веднъж запитах Митко дали има деца или семейство. За него това беше трудна тема. Поради лични съображения бе решил да остане без другарка в живота. Зад всеки един от тези артисти и професионалисти стоеше човек. Човек, до чиято душевност можеш да се добереш с няколко прости, но искрени въпроса. Да стоплиш, с чаша кафе и усмивка.

Изминаха години и Кева не е вече същата. Видях се с бай Слави и той сподели, че Митко вече не е между живите. Преди него си заминаха известния на фотографския свят механик Наско, който държеше ателие на ул. Граф Игнатиев. Замина си една епоха.

Сега всички прибягваме до цифровите апарати. Да, те щадят природата, защото не използваме филми и химия. Щадят нервите ни, защото разполагаме с толкова много кадри. Всичко е записано някъде виртуално и няма материално измерение. Няма отпечатък, връз хаотично пръснатите халогениди.

За Митко и Кева ще се сещам често. Надявам се в кафенето да се запази традицията и се организират изложби, доказващи че фотографията е едновременно документалистика и изкуство, отразяващо времето. Дано Кева не се превърне в поредното сборище на сноби и декаденти, защото рамките на съвременния морал и изкуство са силно размити.

Вярата у българина

Спомням си как в моето детство, достъпът до катедралата Александър Невски бе ограничен. Имаше дебела верига на железните порти. Дали течеше ремонт, или правителството бе решило да я затвори за миряните, не знам.

Помня, че баща ми, като партиен член, се криеше по църковните празници. Прибягваше до черквите, или изобщо не влизаше в тях, да не го наклепат “другарите”. У дома имаше някоя друга икона и вярвам както при всяко семейство, където е имало религиозни традиции, скрит в шкаф от чуждите погледи, импровизиран иконостас.

След “промените” отвориха Александър Невски. За мен църквата е студена и изградена типично в руски стил. Въпреки това бях докоснат от сцени наблюдавани в нея. Сещам се и за случай при който майка се жалваше пред началник на РПУ, в което бяха били детето ѝ, вдигнало ръка срещу полицайка. Майката казваше “Защо не признавате, не вярвате ли в Господ?” а началникът отговаряше “Не знам, не съм Го виждал”.

Цялото това бездушие на повечето от хората в българското общество иде от липсата на вяра. Вяра в по-висша сила, управляваща човека. И как да има вяра и морал, след като десетилетия у нас е властвал по-силният? По-приспособяващият се. Този, който бяга от отговорност.

И сега, когато се сблъскам с дебелокожието на сънародниците, знам къде се коренят проблемите. Само и единствено когато земята под краката му се разклати, българинът се сеща за Бога. Дано да не е късно.

Размисли след морето

Прибрахме се от морето леко грипави. Нощната кашлицата и пресипналото гърло бяха наши спътници поне седмица. И нещо остана в телата ни. Усещам се странно. Отпаднал съм и сякаш плувам из ежедневието, а то е изпълнено с толкова много задачи. Все пак се справяме.

Днес срещнах мой приятел и колега, психодраматист. Когато отворихме въпроса за здравето той сподели, че миналата година са починали осемдесет хиляди от сърдечносъдови заболявания и инсулт. Около двадесет хиляди, с диагноза съпътстваща вирусна инфекция.

Хората у нас умират от безхаберието на политиците. Умират, от високите цени и трудният начин на живот. Няма ден в който да изляза из София и да не видя няколко души, на различна възраст и не задължително от ромски произход, които ровят из кошчетата. Думата е мизерия. За мен душевна на управляващите, която води до материалната на останалите.

Пъплещите нагоре цени, световните конфликти, създадените пандемии, които апропо могат да водят произход от генетично манипулирани вируси. Всичко това звучи колкото конспиративно, толкова и логично, ако познаваме тъмната страна на човешкото съзнание.

В момента чета “Задочни репортажи за България” от Георги Марков. Онази България, за която някой се сеща с носталгия, но за която повечето не искат да говорят. Този период, епоха, в която се изродиха човешкото и моралът и сега берем плодовете. Не, че не е имало добри и достойни хора, но те в повечето случай са били смазани от тоталитарната машина, в чиято идеология са вярвали и заради която са умирали.

Времето е преходно, преходни са и човешките ценности на хората без морал. Понякога си задавам въпроса, доколко смислени са нещата които правя. Ако те помагат на останалите, ако ме правят по-добър и доближават до Бога, то тогава моята работа е смислена.

Възможно ли е модерните технологии да се използват за да заробят човека? Да изродят човешкото в него и създадат нови форми на зависимост? Като бързият преглед на заглавията, но не и отделяне внимание на съдържанието. Всъщност в момента не е модерно да се чете, да се вниква в дълбочина и да се мисли.

Модерно е да правиш каквото искаш (само с протекция). Някои наричат това “Свобода”, но за мен е планирана анархия, която цели израждане на обществото. Защото общество без личности, без семейства, без Бог и вяра, е обречено. То е като стадо, което се води към заколение.

Къде е спасението ни? Утре някой ще започне да пропагандира и срещу здравословния начин на живот, вероятно защото не е “хуманно” към бъдещото поколение. Ще разделя обществото на прогресивни технократи и консерватори, на каращи коли с ДВГ и електрички, на “фили” и “фоби”. А Бог над нас гледа, плаче и очаква да се обърнем към Него.

Защо разрушиха Центъра по наркомании?

Преди месеци бях свидетел как от горните етажи на Центъра по наркомании работници от ромски произход изхвърляха дограма, преградни плоскости и други предмети. Мятаха ги ей така с усмивка и кеф, в строителен контейнер. Отдолу, опасно застанали, ромчета се смееха на това опустошително зрелище.

Центърът по наркомании се намираше на ъгъла на улиците “Одрин” и “Пиротска” до малката църквичка “Св. Св. Константин и Елена”. Едно тихо място, пред чиито стълби чакаха хора с изпити лица и тъмни съдби. В градинката при църквата “Св. Николай Софийски” се провеждаше метадонова програма. Гледах със свито сърце, как хора ходещи като сенки, дарени обаче с прекрасни деца, се наливаха с бира, караха се и търсеха дози из кошчетата.

Никой от нас не е застрахован, че в даден момент неговата психика няма да рухне и да посегне към стимулант. За да оцелее психически за кратко и след това, вероятно, поеме към дъното. Моят протест е към очевидното съсипване на Центъра по наркомании. Защото малцина могат да си позволят да водят децата и близките си на скъпи програми извън София. Или да не би като преди години да крием проблемите на обществото?

Пражка пролет

Винаги съм се питал какъв е проблемът на българското общество. Защо някои хора се чувстват и действат, сякаш са привилегировани. Защо когато бях малък за родителите на съученици, които имаха ръководни постове се говореше малко, а последните бяха отрупани със скъпи играчки и заминаха да живеят на Запад. Защо и сега в средите на културата и изкуството има хора, които са бездарни, но получават финансова подкрепа и сцена.

На 21-ви Август 1968 г., петстотинхилядна армия на Варшавския Договор навлиза на територията на Чехословакия. Тя иска да задуши реформите предприети в тази страна. Реформи, които целят идеологията на партията да добие човешки лик. Да се размият границите между номенклатурната върхушка и народа. Да се разпусне насилственият апарат на ДС и реализират идеите, за хуманизъм и равноправие, заложени във всяка насочена към индивида система.

Четейки “Пражка пролет” от Георги Марков горчиво осъзнаваме, че след Втората Световна война в България не е имало нито истински Комунизъм, нито Демокрация. Книгата отваря очите ни за период от време, в което са живели нашите родители. Разглежда събитията в Прага и развитието им десет години след това.

Корица на книгата „Пражка пролет“

Свобода!

Това, което се опитват да ни отнемат, е Свободата. Радостта от Живота. Защото всеки я изпитва по свой начин. Да запалиш колата, да заведеш семейството си на пикник. Да опознаеш Света. Само че ти казват, че си замърсявал, оставяш “отпечатък”, а цената на горивото се поддържа изкуствено висока. Ами разбира се че ще оставяш отпечатък. Нали си жив? Сега да попитам знаете ли колко литри гориво са били изразходвани, респ. отишли в атмосферата, по време на войните? А при частните полети и яхти, как стои въпросът? Да не говорим колко материали отиват зян при заснемане на поредния безсмислен “екшън”. Защо средностатистическият човек да е “отговорен” за Природата, а той, вярвайте ми, е, а не богатите? Живейте си живота!

Новнини през 2022-ра

Някой казва че не сме искали да четем или слушаме новини. Че това в съвремието новини ли са? Според мен – пропаганда и жълта хроника. Да бяха като статиите от списанията “Космос” и “Паралели”, да ни обогатяват и карат да мечтаем, да. Да се пише за научни открития и действия, които облагородяват Човечеството, а то…

17.08.2022

Наследство

С годините намирам все повече наследствени черти с моите родители. Това ми харесва и засилва връзката ми с тях. Усещам бунта ми срещу лъжата и измамата и любовта ми към изкуството, наследени от майка ми. Острият ум и търговският нюх на баща ми, допълнени с влечение към чуждите езици. Нашето наследство е наше богатство.

Роботите

Считам идеята за създаване на хуманоидни роботи за обидна. Роботът никога няма да прояви истинска добрина, чувства или Любов. Никога няма да се терзае за смисъла на своя живот. Никога няма да потърси връзката си с Цялото. Просто защото не притежава Душа.

17.08.2022

« По-стари публикации По-нови публикации »