Какво ми хареса най-много във В. ли? Ами басейнът. Хотелският комплекс беше наблизо, макар и с ужасно изоран път. Луксозни къщи, ала достъпът до тях е труден, с риск да си счупиш колата. Затова с Ради минавахме близо километър пеша, като дори веднъж установихме спукана тръба. Водата, питейна студена вода, извираше под асфалта.

Как да опиша В? Ами като град с множество минерални басейни, скъпи хотели, но и достъпни къщи за гости. Ужасно нетолерантни шофьори с разградска регистрация. Намерихме ресторанта с най-бавно обслужване, но затова пък с вкусни спаначни кюфтета и пица, носеща името на града.

А градът… Като се разходиш до изкуственото езеро и тръгнеш по пътеките нагоре, или път до Стария Чарк, стигаш бели камъни, в които са изсечени думи свързани с явки, революционни съюзи и други подобни работи. И си стоят, както и паметникът на Вела Пеева. Как да обясниш на чужденците, че страна членка на ЕС, уж европейска, напреднала, е обвила знамена около паметник на човек, който в днешно време бихме нарекли терорист?

И дойде девети Септември. Ден за който не говорим, но той сам за себе си. Чиито рани и мъка ще носят не едно, но няколко поколения. През изминалите два дни небето бе синьо, чисто, покрито с естествени облаци. На девети запръскаха, небето бе прорязано от ивици с “прах от Сахара”, щедро бълван от самолети. Прибирайки се към София градът бе обвит в сиво кълбо.

Басейнът. Макар и не много дълбок и с хладка вода успях да се отпусна и поплувам. Така, както мога. Както ме е учил Н. Той е добър инструктор, може би аз лош ученик. Все пак да знаеш Н., че успях да се отпусна и даже минах няколко пъти басейна по късата страна под вода, с едно вдишване. С Ради се спуснахме по водна пързалка. Мисля че и на двама ни беше за първи път.

В. е връщане за мен назад във времето. Със съпругата ми повъртяхме педали на водните колела. Някои от тях бяха с оформени отпред делфини. В езерцето на парка К. имаше пъстърви. Отстрани гледаха хаймани, а пък отдаващият колелетата показа уважение и галантност. Не успяхме да опитаме закуски от новооткритата баничарница.

За сметка на това пихме боза в Ю., където блага забрадена дама със сини, ясни очи, ни упъти към язовир Б. В двора ѝ се бореха котки – вероятно син и баща. Сърцето ми трепна, понеже баба имаше котарак с подобна окраска. Замислих се и за Кира – колко би било добре, да имаше малки.

В. лежи в сърцето на Родопите. От другата му страна го е затиснала и пази величествената Рила. Водите (а и парите), се стичат към това малко градче, с необуздани шофьори, с меланхолични туристи, с чужда понякога реч и водни пързалки. Гората и близко и те чака, като из нея можеш да видиш земляци. Било то софиянци, от В., или просто българи. Личи си че е обичана, а въздухът е толкова омайващ, така избистрен от иглолистните дървета, че е цял грях това, което се случва в небето. А то се случва и вече знам, че Есента иде, когато отгоре бъде поръсено…

[Show as slideshow]

1 2 ►

Замислям се, че човек огражда, скрива нещо, когато върши престъпление. Така са били набутвани евреи, цигани и политически противници на Фашизма, в концлагери. По този начин са били избити и противниците на тоталитарната власт у нас. На острови, в гета, далече от очите на хората. За да не се вдигне Обществото, да не се отврати и живее в илюзия.

Вчера, докато режеха дърветата на ул. “Опълченска”, се сещах за романа на Борис Виан “Сърца за изтръгване”. В него имаше дървета. Докато се извършваше тази скрита и оградена с жандармерия сеч, не се появиха журналисти от нито една медия. Минувачи снимаха отдалече, респектирани от до зъби въоръжената полиция. Сякаш там имаше терористи.

Срамота е за медиите, че отразяват нещата избирателно. Срамота е за Човечеството че в 21-ви век не заема позиция, срещу престъпления насочени срещу самото него, срещу Обществото, срещу децата. Защото там, където не се допускат журналисти, където няма прозрачност, където дори се избиват репортери, както е в момента в ивицата Газа, няма демокрация, но терор.

От няколко дни сутрин бучи моторна резачка. Викам си, сигурно правят покрив и се радвам, че градят хората. Само че не, уви. Друго се прави. Минавам по Пиротска и гледам жандармите на опашка за дюнерите, а още няма обяд. Оградили кръстовището с ул. Опълченска а оттам иде вой на резачка. Движат се тежки самосвали, спрели бронирани бусове, чудо.

Минавам покрай наблюдатели и чувам, как мъжът споделя че живее в квартала от края на 60-те години. Дърветата са били там. Стари, големи кестени, които сега падат безмълвно, скрити зад гофрирана ламарина. Полицаи повече от протестиращите отпреди няколко седмици пазят, не знам с каква съвест, защото в момента се извършва престъпление.

Ако в миналото жандармите са пазели от престъпници, в момента те пазят престъпника. Този с резачката, с проекта за трите платна, със строителната фирма. Защото за него едно, две, десет дървета не означават нищо. Човешкото здраве не означава нищо. Човешкото достойнство, също.

Защото като унищожаваш дървета, унищожаваш освен клетка от белия дроб на града и цял биотоп, обиталище на птици и насекоми. И ако днес Обществото, ние, позволим да се режат безогледно дървета, то утре същите тези управляващи ще продават на нас и децата ни “чист въздух”.

Говоря си с приятел и си мисля, Боже, ако в миналото богатите хора, фабриканти, банкери и други са дарявали на Обществото, ако така наречените “комунисти” въпреки всичките си престъпления поне пожалиха част от градските паркове, че са и садили, днешните техни издънки на ръководни и други места, за пари и душата си биха продали.

Si vous mettez un clown sur un trône, il ne devient pas un roi, mais il transforme tout le royaume en cirque. Ça résume la situation politique en France.

Ако поставите на трона шут, той няма да стане крал, но ще превърне кралството в цирк. Това обобщава политическата обстановка във Франция.

Коментар от YouTube.

На база този коментар си задавам съществува ли Стокхолмски синдром по отношение на връзката Народ – лидер? Сякаш хората приемат и дори изпитват мазохистична радост да бъдат ръководени от нисички комплексари. Бонапарт, Хитлер, Макрон. Да споменавам ли още? Сами се сещате. На изток и на запад, все хора с патологии. Отвъд Океана и сенилни. Кукли на конци, които изпълняват ужасно поръчение, въвеждат хората в разкол, свърват някоя друга мизерия и се оттеглят в забвение.

Наполеон праща на сигурна смърт десетки хиляди французи, германци, поляци, цветът на Европа. Хитлер прави същото, само че с милиони хора. Макрон потопи Франция в размирици, огън и упадъчен морал. Човек който не желае да пусне властта, въпреки че не може да ръководи страната. И как може човек да се довери някому, чиито лични отношения будят сериозни въпроси. Който се държи инфантилно. Който разделя обществото.

Истинският лидер поставя главата си в името на групата. Ако е президент, на Народа. Ако е треньор, в името на благоденствието и успеха на своите ученици. Де са тези политици? Политици, желаещи доброто на нацията. Политици подкрепящи демографското развитие, националната култура и идентичност.

Някой ще каже Европа е мултикултурална и т.н. Културата съществува именно заради това, защото има различие. Различни гледни точки, различни езици, облекла, религия. Това дава възможност за мултикултурализъм. Смешно изглеждат тъмни брадати субекти, които по плажовете в Гърция се опитват да говорят лош Немски.

Култура, връзка с народа, с психологията на една нация това изисква отдаденост, познание, връзка. Всичко друго е поза. Страдаме ли от Стокхомски синдром? Ние българите, които ни управляваха десетилетия престъпници, кой с, кой без образование. Хора с каскети и ръце, оцапани с кръв. Трябва ли човек да се примири? Не трябва. Този, който върви срещу благото на една нация не е само шут, защото не става дума за шоу. Става дума за престъпление и национално предателство. Защото хората имат нужда от Мир, от достойни лидери, готови да дадат живота си за тях.

Какво е общото между спортните уреди и Литературата? Отиваш в края на работния ден, да разтовариш малко, или пък да се натовариш. Да трансформираш физическото усилие в позитивна енергия, която да повдигне духа ти. Да забравиш проблемите и да се почувстваш по-уверен.

И чуваш, как младежи, които се справят добре на лостовете, говорят за книги. Споменават се заглавия като “Братя Карамазови”, “451 градуса по Фаренхайт”, “Повелителят на мухите”, “Моби Дик”, “Дюн”, “Граф Монте Кристо”,, “Робинзон Крузо”. Спори се кой е най-добрият български роман. Подхвърля се “Тютюн”, само че литераторите не били единни по този въпрос.

Сещах се за “Жените на Варшава” на Георги Марков. Младежите обсъждаха творчеството на Вазова, че той е писал като човек с пари и стиховете му се различават коренно от тези на Яворова. Че политическата обстановка е диктувала линията на писане през годините на социализма в България. При все това, мисля си аз, имаме гениални творби на Димов, Вежинов, Хайтов.

Едно от момчетата е натурализиран Българин от Украйна. Прави добре неравни лицеви опори. Има добре изваяно, макар и нисичко тяло, което млада дама, живееща в Англия гледа замечтано. На нея проверяват произношението ѝ и се чудят как не харесва изучаваният там Голдинг. Всъщност в книгата е описан социален експеримент.

Мисля си, че с такива младежи клетата България има бъдеще. Макар и някои от тях да са чужденци, но я считат като втора родина. Други ще заминат или вече са заминали за странство. Там ще си спомнят високо-интелектуалните разговори, водени сред мръсничкия парк. Първите целувки, идеализма, Любовта. Сравнението на 1984-та на Оруел с тоталитарния режим някъде…

Преди време засичах в градинката една млада жена, с черна дълга права коса, ниска на ръст с тъмни, замечтани очи. Правеше ми впечатление, че отделя много време на детето си. Че е с него в парка, че си играят, че не му се кара или вика. Изобщо, че имат силна връзка.

Жената сякаш странеше от другите. Не съм я виждал в шумна компания, нито с бира или цигара в ръка. Бе неотлъчно до чадото си, като вероятно е открадвала по някой миг да почете, ала си личеше че се радва да е с детето. Да имаш дете, да му се радваш и да му отделяш време е благословение.

Днес с радост установих, че дамата е отново благословена. Разменихме погледи, като съучастници, споделящи обща тайна. Може би тя се почуди къде е нашето куче. Вероятно се е досетила. Аз пък ѝ благодарих за това, което ме научи от разстояние. Какво е да си родител за пример.

Преди седмица небето бе синьо и ясно. В последните дни започнаха да летят начесто самолети и да обсипват небесната повърхност с дири. Дирите се разтвориха в пелерина, съставена от малки облачета. На следващия ден заваля.

България, за мен, се е превърнала в място на експерименти. На социални, медицински и такива, свързани с Геоинженерство. Този месец бяхме в курортно градче в близост до Солун, в Гърция. Имаше самолетен трафик но изобщо не се наблюдаваха подобни явления.

Кой и защо позволява над България да се извършват експерименти? Всички ние сме свидетели на последните и помним синьото небе, перестите и пухести облаци. Тогава също имаше самолети. И не може това да се дължи на “изпускането на гориво” преди кацане. Сякаш всички самолети се “изпускат” над София, Бургас и големите наши градове.

Луната, планетите, Космосът, това привлича въображението и ума на Човека от хилядолетия. Във филма “Заведи ме на Луната”, Вернер фон Браун, бащата на съвременното ракетостроене и създател на космическата програма на САЩ, бе представен като пилот на средна възраст, с безброй мисии в Корея, носещ кожено яке и цитиращ Библията.

“Небесата разказват Славата Божия и Твърдта възвещава делото на ръцете Му.” Този пасаж от Давидовия псалм 19, е гравиран върху надгробния камък на фон Браун, който занася тайните на космическата програма в гроба си. Кой е фон Браун? Мечтател, желаещ да достигне звездите. Вербуван от нацистите, разработил ракетата за военни цели с широк обхват на действие V2, на чиято база се създават и бъдещите космически ракети.

Космосът ни влече, но дали сме готови за него? Ние сме негови деца. Частици от Вселената са вложени в човешкото тяло. Ние търсим своя произход, търсим връзка нашия Баща. Търсим начин, за единение с Вселената. Космосът е възможност да видим по-мащабна картинка. Да установим, че сме част от голямо семейство и че ни е дадена възможност за еволюция, в безброй Светове.

На мнение съм, че популярните технологии, които се използват за извеждане на Човек в Космоса, не са удачни. Те са причина както за катастрофи, така и за натоварване на човешкия организъм, жертви и масово замърсяване на околната среда. Със сигурност има други технологични решения за достигане на Космоса, които поради една или друга причина не са масово достъпни.

За интересуващите се от живота и делото на Вернер фон Браун бих препоръчал документалния филм из поредицата “съучастниците на Фюрера”:

Прибираш се и преместваш няколко монети с трепет. От тях те гледа наш светия и си спомняш, как си оставял такива за спомен и “бакшиш” на колеги в Австрия. Защото монетата, националната валута, е идентичност и знаеш, че оперира на местно ниво.

Собствената валута означава финансова независимост. Собственият език, културна независимост, а собствената армия – териториална независимост. Идеята за единни Европейски страни е стара, може би хубава в основата си и иде още от Наполеон. Само че неговото желание е било да обедини страните със сила. Да ги подчини на един воюващ суверен. Никой не желае това.

Да, има плюсове от това да сме в един Съюз. Съюз, в който минаваме граници свободно. В който валутата важи в повечето страни и не се губи при обмяна. В който законодателството е общо (за обикновените хора) и социалните и здрави осигуровки са в сила навсякъде. Всичко това звучи прекрасно. Утопично прекрасно и донякъде работещо.

Само че какво става когато управлението на този съюз реши да харчи безпрецедентно средства за медицински препарати със спорни качества, да подкрепя финансово и чрез военна техника страна, с високо ниво на корупция и вилнеещи неонацистки паравоенни формирования? Съюз унищожаващ своята енергетика, насочил се към уж “зелени” решения?

Гибелта на подобен Съюз означава гибел и на страните, които са въвлечени в него. Нестабилността на една централизирана валута и нейният крах, означава крах на финансите за всички страни, които я ползват. Налагането на идеология, военна или друга парадигма, може често да не съвпада с волята на народите, чиито страни са членки на съюза…