словесни проблясъци

Категория: История (Страница 5 от 8)

С ДС

През изминалите години малцина говориха за това, кой реално управлява България. Гледах постановката на Илия Троянов “Власт и Съпротива”. На Немски. Сякаш не можем да кажем Истината на Български, да я погледнем в очите. Теодора Димова също засяга темата.

Кой задава модела на поведение в обществото. Кой слезе от Волгите и Газките и се качи на Мерцедес и Тойота? До вчера бяха с “Другарите,” сега са модерни “бизнесмени”. Замениха изтърканите елечета с костюми, но отвътре си останаха същите. Арогантни хора, без респект към Живота. Незачитайки другия, освен ако не е “свой”. А свой означава обработен, подчинен, зарибен, зависим.

Говоря си с Немец, представител на културна институция. Опитвам се да му обясня, че години наред ние носим един товар. Белези, от едно тоталитарно управление, чиито пипала са навсякъде. Товар, който ни обезличи като общество. Който даде право на хора без ценз, но знаещи да манипулират, да организират и боравят с оръжие, да сътворят подземния свят и печелившия “бизнес”, който можем да наречем на места и държавен рекет.

Трудно е да се говори за проблемите. Трудно е, затова българинът не ходи на Психолог или Психиатър. Да не му се смеят. Да не кажат, че е лунатик, или балама. Трябва да е “мачо”, да си татуира Раковски, Шипка. Да си сложи чантичка на врата. Нищо, че не е чел много, или че работи каквото му падне.

България. Малка страна с упорит народ. С народ, вдигнал се от Рая, да стане пак такава. С хора, които в сърцата си са носели пламъка на Свободата. Желанието за знание и просперитет. Сега се носим прекършени, падаме като снопове и молим, за по-добрите дни.

Надпреварата за Луната

Казват за някого че лежи на стари лаври. Постигнал е нещо, но някъде в миналото и сега не се развива повече. Това можем да кажем и за структури.

Мисля си, че когато науката се превърне в шоу, в реклама, тя просто престава да бъде наука. Превръща се в лоби, на “силните на деня”. В инструмент за печелене на пари и контрол.

Напоследък виждам доста реклами, че сме стъпили някога на Луната, уж преди 50 години. Луната е интересно космическо тяло, правейки двойна Планетна система заедно със Земята. До момента няма ясен отговор за нейния произход. Някой учени казват, че тя е доста по-стара от Земята. Други твърдят, че нейният произход е изкуствен.

Материали по темата има много, като бих Ви препоръчал книгата Проникване “Penetration” на Инго Суан. Също така и Има още някого на Луната “There is someone else on the Moon”, на Джордж Леонард. Надпреварата за Луната е странна, както и да я погледнем. Ако там не се съдържа част от Историята на Човечеството, а има купчина прах и ценни метали, е направо излишна. Като да пращаш поредния екипаж с риск за Живота към Марианската Падина.

Какво погребаха със себе си първите американски Астронавти? Защо не изглеждат въодушевени и победители в интервюто си, а подбират внимателно отговорите си? Защото крият нещо? Интересен поглед към темата за космическите пътувания дава филмът Capricorn 1. В него се фалшифицира мисия до Марс. Чудя се как НАСА е допуснала филма.

Истината е поставена пред очите ни, за да не я видим. Или да бъде поругана. Самият Армстронг говори за нейните “защитни слоеве”. Обикновените хора, надали ще я научим лесно. Но ние трябва да я търсим. Защото само Истината, както е речено в Писанието, ще ни направи Свободни.

Историята на един Живот

Трудно е да опишеш един Живот. Независимо колко е бил дълъг или кратък. Можеш да снимаш, можеш да си водиш бележки. Всъщност от Живота на другите си спомняме тези моменти, които са ни трогнали. За които можем да се чувстваме виновни. Миговете, когато не сме си простили или просто сме се обичали.

През 2008-ма година бях загубил наскоро кучето си Рита. Тя живя 12 години. Беше първото ми куче, доберман. Нямах никакъв опит в гледане на животни. Бях я взел като юноша, уж да ме пази. Кучето бе добро и грациозно. Също така доста плашливо. След нейната смърт не исках да взимам друго.

Един ден, ми се обади Мариана. С нея тренирахме заедно Винг Чун няколко години. Тя сподели, че кучето им, макар и на възраст, родило. Помолили баща да ѝ позволи. Отидох на гости и видях в хола четири космати топки. Нямах нагласа, но взех едно от тях. Връчих на майката на Мариана малка сума, както е обичаят, за адет.

Нарекох кучето Кира. Казват, че трябва да избираме кратки имена. За да се озовават на команди и ги помнят. Помня как Кира изкачи за първи път стъпалата между двата етажа у дома. Беше трогващо. Също и че деляхме леглото докато я гледах месец у дома, за да усвои първата ваксина. Как мина това време и как се справих, просто не знам. За щастие животното бе с хигиенни навици.

Мен ме ядоса на няколко пъти, гризейки книги и дискове, та чак исках да я връщам. От друга страна, помня как извадих с ръка гипс от гърлото ѝ. Изпитах голям страх и облекчение, когато кучето дишаше свободно. Кира ме научи на отговорност. Да я водя редовно на лекар, да се грижа за някого.

Кира беше просто кълбо от енергия. Куче, може би като всички други малки и млади животни, което иска да дари Любов. Излизаме в близката градинка, а тя се хвърли на някои сериозен господин, или госпожа и му удари две лапи. Ей така за поздрав. Или да ги накара да се усмихне. Малцина бяха тези, които се сърдеха или правеха забележка. Може ли да се сърдиш на радостта, на обичта, на детското?

Случихме на съседи – еснафи. Кучето все им бе трън в очите. Драскало, лаело, скимтяло. Чудя се как ли биха живели с пеленаче. Плашиха ме даже че ще го застрелят. Така е, когато живееш в блок. С “индивиди”. Не ни стигнаха финансите, за да се преместим в къща. Може би затова и не разреших на Кира да роди. Грях, който ще нося.

С Кира обикаляхме много. Ходили сме на спортен лагер в Рила. Също и в Пирин планина. Търчеше и събираше трениращите. Веднъж се загуби над Смолянските водопади. Треньорът каза “Куче е, ще си намери пътя”. Така и стана. Не успяхме с нея да качим връх Без Бог. В Пирин има доста овчарски кучета.

Ала изкачихме Мусала, няколко пъти. Черни връх. Стигнахме и Черно Море. Общувахме с деца, растящи без родители. Гонихме се с тях, играхме, четохме приказки. Кира бе кучето, което отвори очите ми за красотата на Природата. За пътеките на Витоша. За опасностите, които ни дебнат от животни и хора.

Дали това бе един пълноценен живот? Без да можеш да родиш, без да си свободен. Затворен между четири стени с хора, човек, който е принуден да работи. Който не излиза да прочете една книга навън сред природата, защото е в работно време. С Кира тръгнахме от нищото. Имаше един балатум и разпадащ се кухненски шкаф.

Сега, след десетилетие и повече, мизерията си е отишла. Ти беше до нас, когато сложихме паркет. Когато сменихме дограмата. Когато обновихме банята, коридора, кухнята. Стоеше и ни чакаше, когато бяхме далече. А всъщност кучетата искат толкова малко, да сме до тях, да приключенстваме и ги обичаме.

Нищо друго не може да замени твоето присъствие, Кира.

Пилон и Университет

Във времето, когато братята фабриканти Евлоги и Христо Георгиеви инвестират в изграждането на Софийския Университет, не е имало инфлеунсъри. Не е имало живо излъчване, снимки. Просто двама души, с финансови възможности, осъзнават колко е важно освободеният наскоро народ, да има Висше учебно заведение. Да захвърлят младите потурите и да се облекат с лачени обувки и фракове. Да не ходят да учат по странство, но у нас, където да преподават образовани кадри.

Разбира се българите изграждат храма Александър Невски в знак на признателност към Русия. Без Свобода няма и лесни възможности за учене. Ала ръка за ръка с това се издига и зданието на Просветата. Като него друго в България няма. Няма и да има. Защото то е градено от необходимост. Със съзнанието, колко е важно човек да е образован. Защото знанието, истинското знание е добра основа и цени навсякъде.

Ала сега времето е различно. Не се строят Университети, а Училищата са оставени да се разпадат. Като гимназията за тежка механизация на пл. Възраждане в София. С олющени стени, стара дограма, без плочки на тротоара. А оттам ще излязат хора, които ще строят дома и пътищата на българите. Та пилон се вдига, когато всичко друго ти е наред.

Пренареждане

Дали политиката е била винаги театър и игра със съдбите на хората? Прочитайки наскоро Биографията на Жозеф Фуше от Стефан Цвайг, бих отговорил утвърдително. Друга книга, за която се сещам, е “Фараон” на Болеслав Пруст. Дали ще се вгледаме в съвремието или в древността, ще видим същите лъжи, машинации, пропаганда и личен интерес.

Народните избраници рядко остават такива, след като се домогнат до властта. У нас това са го разбрали лично дори убедените комунисти, след преврата на 9-ти Септември. Можем да прочетем за тяхното огорчение в книгите на Георги Марков. Властта опива, води до самозабрава, изличава Човешкото у човека.

В момента чета “Време за живеене и време за умиране” от Ерих Мария Ремарк. Неговите книги са пропити с разбиране безсмислието на Войната, насажданата омраза между хората, измисленото чувство за превъзходство. Точно затова са били горени от Фашистите. Една тоталитарна идеология не може да съществува без омраза, без нарочен виновен и враг.

Съвременната геополитика си играе с хората, като пионки. Мести ги насам, натам, както отърва на силните на деня. И винаги е било така. Преди години се смеехме на продукти правени в Китай. И да, китайският народ бе експлоатиран десетилетия от западни “инвеститори” които произвеждаха на Изток евтини продукти. Ала китайците са умни. Не можеш да произвеждат десетилетия продукти, без да усвоиш ноу-хау.

И сега Китай има претенции за една от Геополитическите сили, полюс в Света. И най-вероятно ще я постигне. Как ще преживеят това бившите “инвеститори” и експлоататори, не е ясно. Ясно е че има културален сблъсък, защото Западният и Източният Свят се различават, а Земята става тясно място за хора, които не се разбират.

Говори се за полети в Космоса, същевременно с това ни баламосват със Зелена политика и ограничение на замърсяването. Е как така се съвместяват нещата, след като всяка една изстреляна ракета, за извеждане на сателити в орбита, или човешки полет, означава тонове гориво, прах и частици в земната атмосфера? Да не говорим за замърсяването при експлозии.

Та филмът е такъв. Прожектират ни го, зомбират ни и очакват да го гледаме с пуканки в ръце. Само че има много по-важни неща от това да обръщаме внимание на силните на деня. За съжаление техният модел на поведение определя социалните настроения, културата и отношението на масите. Корупцията, ниското ниво на образование и упадъкът на религията, всичко това е следствие от насочена политика на механизма наречен “Държава”.

Зад тези злободневни неща си заслужава да си помислим, че ние всички сме братя. Че Земята е общ, даден на всички ни дом, да се развиваме, да се обичаме и да познаем Бога. Защото това дава смисъл на живота. Не измислените технологии, а раждането на деца, продължаването на Съществуването, единението със Вселената. Време е Човекът да се пробуди.

Франция днес

От месеци Франция е залята от протести. В началото следях записите на живо в YouTube. Също така и горещите дискусии в парламента. Заслужава си да се потърси информация по темата.

Някой може да си помисли, че група вандали са излезли по улиците с цел да безчинстват, без причина. От записите и интервютата е видно, че голяма част от протестиращите са младежи, ученици и студенти, които са притеснени за своето бъдеще. Възрастни хора, които споделят че действията на президента Макрон са антисоциални и в разрез с конституцията.

Макрон, правещ шеметна кариера в политиката, “загрижен” за застаряващото френско общество, решава да увеличи пенсионната възраст от 62 на 64 години. Само че обществото дава отпор. То не желае да дари още две години от живота си на държавата. Държава, която праща полиция срещу него. Власт, която се опитва да се задържи с насилие.

Какво всъщност става с Франция? Какво се случва със съвременните “демократични” държави? Натиск срещу населението? Използване на вратички в конституцията, прокарване на нехуманни, либерални идеи, прикрити зад „екологични“ призиви? Всичко това не е в полза на хората, на обществото и последното го усеща и се бори срещу него.

Защото не може една политика да е насочена срещу хората, да се води скрита или явна война срещу тях и последните да мълчат. Да бъдат като овце поведени към кланица. Ако съвременната западна политика бе ориентирана към Човека, към обществото и неговото благоденствие, надали бихме били свидетели на подобни пертурбации. Ала каквото посееш, това ще жънеш.

Виена

Това, което най-много ми хареса във Виена, е Природата. Отношението на Човека, към нея. Спомням си с умиление посещението в Ботаническата градина на двореца Белведере. Виждаш как отрано хора се трудят, цветята да бъдат поливани, обгрижени.

Виенчани обичат парковете. Почиват сред тях. Спортуват, дори в зноя. Принципно сериозните бегачи стават с Изгрева и тичат между 6 и 7 часа сутринта. А да видиш Изгрева винаги е откровение. Тичането ме доведе до квартирата на Винг Чун във Виена, където поговорих със заместник инструктора.

Залата бе добре оборудвана, човекът, с арабски произход според мен, спокоен и благоразположен. Квартирата се намира в близост до Гара Запад, като в квартала обитават доста чужденци. Сърби, Словенци, Араби, Турци и др. Там се намира и една чудесна инициатива, а именно малки къщички с градинки в затворен комплекс в близост до Спортния Университет.

Виена е чист град, с достъп до питейна вода. С много история, която те докосва. Останалите в автентичен вид паметници, като Църквата на Карл, например, удивляват с архитектурно майсторство. Произведения на Сецесиона, Югендштил, модните течения в приложното изкуство могат да бъдат видени в Музея за Приложни Изкуства. Достъпът до него е и един от най-евтините.

Транспортът прави почти всяка точка от града достъпна за 30-45 минути. Става дума за вътрешния и външния кръг. Любителите на Природата могат да отидат до изкуствено създадения насип по поречието на Дунава и да плажуват. Там ще се радват на присъствието на двойки лебеди. Водата от неплавателната страна е чиста и има кейове за спускане в нея.

Едва ли има човек на изкуството или науката, който да не е бил докоснат от Виена. Дори обикновения посетител се удивлява на динамиката на града. Хората са забързани, някак горди, че живеят или работят в този малък но китен град. Град на бизнес, технологии, сладкиши и изкуство.

Да не забравяме че в него са творили автори като Вивалди, Брукнер, Малер, Климт, Шуберт и много други. Виена е била убежище и източник на вдъхновение за редица творци в миналото и настоящето. Виена е един “малък” Париж, който е някак си компактен, зелен и изпълнен с динамика.

Любителите на изкуството ще останат очаровани от богатите колекции на Музея за История на Изкуството или Албертина. В първия можете да видите саркофази и артефакти от древен Египет. Огромни платна на Рубенс, творби на Брьогел и Фламандските Майстори. В Албертина има колекция дарение от адвокат, с творби на Огюст Реноар, като ярък спомен оставиха у мен един залез и Момичето с шапка.

Можете да си закупите характерните Моцарт кръгли бонбони от Шведския площад, като цените са поносими. За предпочитане е на пазарувате от Penny Market където се продава местна продукция. Киселото мляко почти не се различава от нашето на вкус. Гостуването в хостел с кухня дава възможност да я използвате.

В крайните квартали се усеща спокойствие, нарушавано понякога от балкански ритми. Рядко ще видите някой да кара бързо, да се вика, да се припира. Полицията, движеща се във VW Touran, предполагам на газ, непрекъснато следи за реда и бързо прибира нарушителите.

Виена е една мечта. Град, който всеки може да преоткрива. Да открие и частица от себе си, защото всички нации, народи и култури живеят у Човека, който може да ги оцени. Който може да се свърже с тях посредством езика и Любовта. И за последно да не забравя, в черквата, която се намираше близо до нас имаше ниша специално посветена на загиналите от двете войни.

Виена носи техните белези, като можете да прочетете за гоненията на евреите. За истории, случили се а Аугартен. И въпреки всичко това, Виена излиза от пепелта на войните като Феникс. Възвръща своята красота и блясък и очаква своите гости и бъдещи жители, да я открият.

Български чудатости

Разхождайки се във Виена или Мюнхен човек може да стане свидетел на следната вълнуваща гледка – група майки с колички върви след водач, отново майка или треньор, която задава упражнение. Другите го повтарят докато бутат количките си. В парка до Пратера видяхме как родилки правеха упражнения, включително заедно с бебетата си на гърди.

В България, за контраст, всеки ден виждам трагикомични гледки, за които, вярвам, дори Алеко не би намерил достатъчно пиперливи думи. Виждам хора, които карат коли без ръце и ядат едновременно. Таксиметрови шофьори, чакащи клиенти на пешеходните пътеки. Нарушители, които спокойно карат срещу знака.

У нас няма гражданско общество. Ако имаше такова, всеки осъзнат човек би правил забележка на нарушителя. Спомнете си за Апостол Карамитев от филма “Рицар без броня”. Имаме един съсед Ж., който е полицай. Вижда че шофьор прави нарушение, но нали в момента е цивилен, седи и си лафи с бакалина. За мен на професионалиста не му е нужна униформа, за да работи.

По-лесно е да се смеем над проблемите си, вместо да ги решим. Лошо е, че в този политически и нравствен хаос, ще живеят и живеят нашите деца. Съвременната БГ културата, или тенденция, е да се бръснат главите, да се носят чантички на врата, да се пълнят джуки и всеки да се прави на тарикат. В едно напреднало общество, където хората имат лични качества, физическа и духовна сила, парадирането е излишно.

Отиваме с жена ми в Лозен планина, посока Изток. Няма да повярвате какви гонки с мотори и АТВ-та си спретват хората. Как са изорали пътеките, затруднявайки туристите. Че се стреля като в тир и човек се чуди дали не е попаднал в някаква военна зона. Подобни безумия не съм виждал никъде.

Сега говорят за наводнения в Берковица. Помня, как писах на кметството там преди години, че видяхме с приятели джипове на връх Ком. И снимки им пратих. От кметството ми отговориха да отида с комисия да установим има ли джипове на върха. Сега служителите сами установят нещата.

Ако Алеко Константинов бе жив днес, той ще бъде съсипан от отношението на българите към Природата. От състоянието на пътеките в планините. От изоставените хижи. От инволюцията на неговия персонаж, който ако да бе описал със съвременните му черти, щеше да му коства живота, отново.

Да живееш в България изисква железни нерви. Изисква една голяма Любов, към нещо, което става все по имагинерно. Защото страната това не е само територията, не е Природата, не е езикът. Това са най-вече хората. А хората, българите, са забравили тези признаци, които ги правят такива.

Българин наричам човек, който си държи на думата. Който помага на другия, който е гостоприемен, ученолюбив, който рита срещу неправдата. Българинът може да другарува и говори езика на съседите си, стига да не му забият нож в гърба. Българинът трябва да носи просветление в Света.

Политика

Политиците трябва да осъзнаят нещо много важно, щом са отишли в парламента очите на хората са насочени към тях. Те не служат вече на себе си, но на Народа. Ако се облажват, ако покрадват, ако гледат първо своите интереси, то сметка ще им търсят хората, съвестта им и самият Бог.

15.06.2023 г.

Вали

като из ведро.

Вали седмици, не месеци вали,
подир самолетните следи.

Като Божий сълзи
заради делата човешки
и нашата клетост.

Вали, всичко е притихнало
икономиката спряла своя ход,
Европа е обезкървена.

Нека си вали.
Светът е виждал жестокост.
алчност, омраза.

И не само изкуствените облаци и дъжд
ще ги отмият
и не само забрава.

Вали, ала Слънцето можеш ли го спря
лъчът Светлина,
Вселенския промисъл?

* * *

Нека вали да омекне Земята
и се разтвори за тези,
които я тровят.

13.06.2023 г.

« По-стари публикации По-нови публикации »