словесни проблясъци

Категория: Ехо (Страница 9 от 13)

Стихове

Плачът на черницата

посвещава се на всички зависими хора

които осъждам, жалея и на които пожелавам бъдеще…

Глухи сенки се виеха в клоните и дънера. Пропълзяваха и смехът им кънтеше – резониращ в оголените клони на дървото. То бе ниско ала достъпно. Смело споделяше вкусния си стипчив плод и малките топли ръчички се увиваха около дървените му крайници и се вкопчваха в белезникавото ухание, което се стопяваше в сладко преглъщане.

В основата – до дънера седеше сянка – сива и бледна, размита от слънцето на мъж с гола глава. Той съзерцаваше децата и някак отдалечено поглъщаше плода с тях, катереше се по дървото усмихваше но и плачеше едновременно. Черницата много искаше да го загърне с клоните си, ала те бяха високо – над главата на мъжа, който така и не дръзна да се покатери.

После се появи друга сянка – с дълга права суха коса начупена под формите на дъгата, в която облаците губеха своя блясък – със светнали неприветливо очи като на хищна птица без плячка и тя отведе мъжа. Гласовете им бяха силни но глухи – без вътрешно кънтене, без живот без онзи резонанс на детския смях който караше листата на черницата да потръпват от радост.

Мъжът седна на пейка отдалечен с чаша бира в ръка, после изчезна някъде заедно с жената и изсипа пакетче в гърлото си, трескаво търсеше вените си които бучаха из цялата му глава и се чувстваше толкова слаб и невинен пред небето и онези малки същества които се катереха по черницата, че изведнъж зарони сълзи. Другите му се смееха – те бяха палячовци – шутове сред тази градина на мъчения – обвила съзнанието му в пиво, хапчета и невъзможност да се отърси.

„Татко“ – повика го малкото момиченце. Мъжът преглътна сълзите си, слабостта на тялото, завеяността на ума си и се запъти към дървото. Подложи ръце и децата слизаха и се качваха отново на дървото. Всяко качване и слизане бе придружена със смях и прегръдки които както топлеха, така и прорязваха с нож – някъде дълбоко душата на мъжа.

Срещащ обвинителните погледи. Осъждащ сам себе си. Зависим от оценката на другите и от гласа на жената с гарванова коса – силен и далечен, като всичко останало докато не се потапяше в блажената нирвана без тревоги, но и без покой – душата му искаше да лети подобно на птица а децата му бяха Ангели – които щяха да я съпровождат.

Слънцето раздра небето и просветна през големия каменен кръст на черквата. Заслуша се – сърцето му биеше в очакване на нещо което никога не идваше, което искаше да получи с лекарствата с иглите с топлата течност пълзяща по вените му, с усмивката на другарката му със секса – който вече не можеше да прави, но не се получи и заплака. Заплака отвътре някак пречистващо, а децата слезли от дървото го прегърнаха.

Черницата отрони няколко плодчета – белезникави, зрели и ухаещи на надежда. Ала той знаеше че му трябва сила отвъд човешката и посока – някой и нещо да му даде цел и подкрепа да продължи напред. Усмихнат, заслепен от слънчевите лъчи той се облегна на черницата и запали цигара. Дървото бе обвито в ухаеща – стичаща се смола, прикрита зад изваяните му гънки – спускаща се дълбоко, към корените под Земята – където бе събрана цялата човешка болка.

София 27.08.2011 г.

Teaтър

Театърът на самотниците
и онези вечно губещи…
дори с удоволствие
в живота.

Неоценени –
затворени в себе си души,
една метафора на невъзможното
което създаваме всеки ден
потъпквайки всичко човешко
у себе си.

* * *

Говор който те облива –
далечно чужд. Усмивки и трепети
които се хлъзгат по душата ти
без следа. Оголвайки я
рискуваш да се превърне в неразбрана –
отворена рана.

* * *

Звукът е фон
който те засипва,
не си сам но самотен –
частица тишина
сред чуждия шепот…

София, 16.06.2011 г., благодаря Ви!

Insomnia

Как да спя – сънят
от клепките убягва
и поема към звездите.

Работа чака –
за цял един живот
и после пак
ей-тъй до Вечността…

Бърза не отлага
няма почивка дори гроб –
единствено Любовта
превръща времето, в миг.

* * *
София, 30-31.05.2011 г.

Абстракция

Капчицата пот се стичаше по голото теме на Манолов. Той я усещаше но остави изнервящо да лъкатуши по лъскавата кожа, погъделичка веждата и кисело влезе в окото му. Мъжът седеше над бумаги и цифри, опърпан сред затрупаното бюро. Пред него примигваше екран който Манолов не поглеждаше, иззад роговите рамки. Всъщност пушеше замислен като издишаше към тавана.

Калкулиране вероятността да се запали бе лесно, според възраст, стрес, навици. Тези сметки – измерения на математиката и физиката с които се сблъскваше сега, бяха отвъд стегнатата кожа опъната на челото му и го водеха до изтощителни диалози със себе си, които стихваха удавени в чаши вино.

Колегите от Голямата централа бяха стигнали дотам където и философите преди хиляди, а защо не и милиони години. Вселената бе произляза буквално от Нищо. Може ли, потеше се Манолов, нещо да произлезе от Нищо? И все пак, Метафизиците и квантовите наблюдатели откриваха появата на Нещо сред Вакуума, сред Нищото когато има съзнателно наблюдение. Цигарата пареше в ръцете му. Той нервно я смачка във въртящия се като пумпал пепелник.

И така – мъжът скръсти ръце зад главата си – метна сакото зад гърба на стола и запретна ръкави забил поглед в осеяния с паяжини таван на Учреждението. Да приемем че Вселената може да се проектира само след като има самоосъзнаване. Дотук добре, усети че отново се поти. Приемаме доводите на Теолози и Физици че има Велик промисъл и всяко нещо във Вселената е водено и правено с разумен аргумент и конструкция, той отпи малко от чашката пред себе си.

Кой или какво по дяволите е измислило първичния аргумент?! Откъде Бог се е появил сред Нищото в тази Вселена? Може ли някъде, във Вечността да е имало първично нищо което е започнало да осъзнава по неведоми пътища. Манолов усети че стените сякаш го притискат и разхлаби яката си. Отиде до прозореца с чаша в ръка, отвори го и усети че мократа му риза лепкаво и приятно залепва за гърба му.

Залез. Кехлибарени дъги се мятаха пред жалния – свит зад рогови рамки поглед на мъжа и се валяха в отблясъци о кристалната чаша с Уиски. Като малък Игнат Манолов си представяше че Вселената има граници. Обаче какво има отвъд тези граници? Тя бе като кубче за игра което е сложено в кутия, тя в сандък обаче… Докъде води тази „кубична“ в случая прогресия?

Когато писа дисертация, Манолов отбеляза че най-големият недостатък и затруднение на съвременните учени а и теолози и търсещи отговор на тези въпроси, е невъзможността на човешкото въображение да мине една граница отвъд стереотипа на представите, дори Абстракцията. Той самият имаше чувство че подобно хлъзгащата се от ръцете му чаша, съзнанието му ще се разбие на хиляди малки късчета преминавайки бариера която не ще може да понесе, дори само като представа.

Какво да напише сега в отговор на Учреждението. В доклада щеше да спомене с тежест в гърлото че бяха потрошили средства, с която една малка страна щеше да изхрани населението си десет години само и само да блъскат протони, неутрализират частици и стигнат до кривата улица наречена „Съзнание“ чието пораждане беше енигма. То просто „Е“ изрече Манолов, каза го рязко ей така изведнъж и се свлече на колене с поглед през прозореца и чаша в ръка.

Превърна се в нишка – една лента част от дъгата, която прелетя над блокове, антени с накацали птици, забърса лицето на Луната и докосна границите на Галактиката. После се понесе покрай Плеядите, увери се че Сириус е тризнак и стигна една прозрачна стена зад която се къпеше океан от светлина. Той му се стори огромен, а зад стената го гледаше овално лице, призрачно и далечно. Толкова далечно че му трябваше време да дойде на себе си и фокусира образа отразен о закривеното стъкло – плешив и леко подпухнал, със стичащи се капчици по челото.

Благодаря Ви, София 21.05.2011 г. На Нищото

Да бъдеш Ангел

Да бъдеш Ангел на Земята
трудно е – Крилете ти тежат
обирайки праха на Славата
ала човешка – на суета и трепет.

Да бъдеш Ангел и да търсиш
подобния в очите на другаря,
жената дето с тебе слязла е
от небесните селения и сгушиш.

Да бъдеш Ангел е чудо –
срещайки демони и други
що криле са нявга имали и имат
разбирайки че близки сте,
макар различни…

Да бъдеш Ангел е велико –
през дъха на Бога да прочистваш
всички мисли свои – Вселената
да видиш изградена, Първично чиста.

Да бъдеш Ангел – да живееш
с обичта на хората, тяхната любов –
едно Вълшебство през целия живот!

Той за Ангела илюзия е – майски сън,
но ето буди се , помръдвайки криле…

Воля

В битките останах сам

такъв съм и в живота –

без господар и без ратай

едничка Воля по пътя дето крета…

Любовта е възможна

Никодим опипа небръснатото си от дни лице. Винаги когато се погледнеше в макар и оцапаното огледало, виждаше образ който му вдъхваше надежда за разлика от разпокъсаните му страхове и мечти. Това го караше да се усмихне. Той пусна водата и мушна глава под нея. След минути стържене се чувстваше десет години по млад.

Замисли се, къде да я потърси. В миналото или в старите снимки на знойни дами – жените от „Бел Епок“ с ухаещи къдрици? Сякаш търсеше звезда за шоу, а тя по-скоро бе една от небето и падаше рядко. Дали любовта е възможна? Никодим отпи чаша горещо кафе. То имаше вкус – смесен с крема за бръснене а по устните му се усещаше приятно щипене.

Някога в своето детство, той си представяше че ще намери ей така отнякъде едно диваче – момиче, подобно на Тарзан. Тя няма да бъде робиня на мислите и идеите на цивилизацията – ще бъде чиста, невинна като природата откъдето идва и просто ще заживее с него. После той ще я обучи. Седеше на терасата и пушеше загледан в прогарящото слънце. На какво ще я научи, по дяволите, нали искаше да е различна от цивилизацията да е чиста? Може би искаше дори да я опази по някакъв начин от нея.

Добре, ще я научи да пише, да говори, да работи с уреди – техника. Мъжът хвана главата си с ръце. Но какъв е смисълът? Две облачета му се усмихнаха вяло. Искам да е невинна и чиста а тя ще се превърне покрай мен, в един придатък – сянка, която отново ще се влее в потока на „цивилизацията“ дори си я представи с начервени устни, сред други жени – наредена на опашка. Ужас!

Погледна надолу – виеше му се свят. Слънцето топеше ламарините които опипа жежки. Недалече се рееха птици – единствените му „Свободни“ приятели и разбира се – Бог над него. Небето бе купол  разлята бледосиня сълза на дете. Неусетно Никодим започна да бърше очи. Kaпките прогаряха плътта му и  макар да бяха студени и се изпаряваха под ласките на Слънцето.

Във всяка една сянка на улицата той виждаше едно отражение от миналото. Там където в детските му години едно момиче бе заявило че „Дори да я лъже – му вярва…“ Боже, помисли си Никодим – Колко бе истинско! Като болката от догарящия фас опрял в пръста пепелта си. Беше истинско да обича на седем, да обещава а сега… Кое е истинското сега?!

Отново потъна в мислите си за дивото момиче. Всъщност това което виждаше, търсеше и харесваше бе непоруганата истина – елмазът честност, свободното дишане и закачливия блясък у очите на младите момичета. Кога потъмняваше ли? Не знаеше – подобно на петната които избиваха по неговото огледало и избуяващата четина – дето стържеше с ножа от лицето си.

Никодим се облече. Наметна една риза и пристегна коланът си. Завърза добре и обувките – искаше да се чувства спретнат и чист. Нарами чантата на гръб и каза довиждане на празната стая но тя не бе празна само той я виждаше така. Излизаше да търси и днес като ловец на диви пеперуди онзи блясък в очите, онази дива невинност, която може би щеше да опитомява или тя него. Дали щеше да я намери в момичешки очи това вече не го притесняваше. Всъщност любовта е среща между души а не определения.

* * *

Домът му отвърна с въздишка и по стените се свлече тежка влага, прераснала в мухъл който Слънчевите  езици жадно поглъщаха. Стъпките на мъжа отекваха звучно по стълбите – забързани, а после по-тромаво за да се изкачват едвам едвам със Залеза.

Благодаря Ви                                         София 24-25 04.2011 г.

Свобода

Илиев седеше с лице към прозореца и сплел пръсти изпращаше с поглед залеза. Днес у него се бе появило това хрумване което сякаш помагаше светлината на алените езици да го докосва меко и топло през съдраните облаци. Напоследък се чудеше какво му е и защо не го разбират, дали изобщо разбира сам себе си. Но днес, гледайки този залез, композирайки в ума си необятни мелодии и картини той осъзна нещо много важно.

Мъжът подпря брадичката си с ръка и погледна листа с партитурата пред себе си. Всъщност не аз съм различен, другите са! Това бе като вълна минаваща през петолинието което се огъваше от освободителната и мощ. Самотата, мислеше си Илиев е липса на съзнание което да вижда Света като теб самия. И тогава си спомни за кадрите които бе правил с очи, за музиката която караше душата му да лети и се губи подобна на лястовица.

Зарея поглед към птиците които изпращаха на кръгово ято заника на Слънцето и знаеше че те се молят. Молеше се и той, на Бога с многото имена и едно присъствие. Впил пръсти в перваза мъжът чувстваше че може да лети сам и ако има с кого – също. Полетът на ятото е красив защото е споделен, усмихна се – полетът на природата, това е цяла симфония!

Представи си картини на изпращащите корабите делфини. Мисълта че само той или други определени хора виждат света по този начин и че останалите са различни накара във вените му да потече нов живот – една увереност че не той е повреден а че другите просто са различни. Не е той дамгосаният но дори дарен и такава бе неговата работа – да намира красивото, понякога тъжното и лиричното и да го изразява в Света.

Под прозореца пъплеха двойки и звукът бе на жужаща тълпа смесена със смях, звънци на колелета, клаксони уморена пот в края на работния ден и сипеща се страст в погледи и прегръдки които Илиев приемаше като парчета пъзел от творчеството му и самият живот. В крайна сметка, запита се той, има ли за къде да бързам? Да погледнем природата – сви очи в цъфналата Вишна или в очакващата любовник сойка, нима бърза нанякъде?

Ако слънцето бързаше, ако към мен тичаше някоя опиянена от мисли жена, ако детето бърза да израстне, ако не следваме естествения път и това бе цял акорд, то ние няма да стигнем доникъде освен до страданието и една тежка и мъчна гама, която самият мен бе поставила на колене и с мисълта че съм различно лош. А красивото – мъжът взе цигулка в ръце, а може би бе сакс или обой – е мозайка от пъстрота която се пренарежда всеки ден в душите и е различна за всеки. То е нещо естествено…

Към залеза се понесе тъжна но красива музика, съизмерима с напевите на богукланящите се птици, с изплакването и щастието на малкото бебе и ведрото лице на Луната което грееше вече към Своя вечен брат и съпруг в този живот. Мъжът свиреше и се топеше, дори изчезна зад стъклата и се остави да бъде само мелодия която поклащаше завесите.

Тогава разбра че самотата е личен избор за отделяне от цялото една ципа която прегражда като линии нотите а те се пренареждат сами под вещата ръка на Твореца, на Великия композитор на живота. Едно свирене с уста на местния хулиган дори  и трябва просто да следва мелодията и да остави на вдъхновението, не – на нечия имагинерна ръка, а може би на мечтаната – нежна да го води към началото и края на следващото произведение на живота.

* * *

Илиев стана и взе листа в ръце, после с бързи движения изпод дългите му пръсти се зараждаха ноти.

Великден, 2011. Посвещавам на един не толкова самотен човек като мен но добър приятел.

Живот – детство

Кога забравихме игрите
и впихме зъби в живота
та залък сух се стори?

От обич се отвърнали
и радости, преследвайки
ефимерно чувство – тоз блян
що галехме кат малки…

* * *

Пристан мой, изтъкан от радост
и любов – мечта високо в литнала,
ти детство мое,
топлинка в душата.

София 29.03.2011 г.

Пролет…

Мила Пролет
цъфнала
в устните разпукани.

Отразени жадно
в очи девствени,
потулени от зимен сън.

* * *

Една дъга се спуска –
разплитайки се в нишки,
тъче цветен килим
над Земята…

София, 26.03.2011 г.

« По-стари публикации По-нови публикации »