словесни проблясъци

Категория: Ехо (Страница 3 от 13)

Стихове

Ценности

Вчера учителката по Френски направи интересен коментар. Обсъждахме изображения на две жени. Едната очевидно бременна. Тя сподели замислено “знае ли се, при тези технологии”.

Чудя се как може технологиите да изродят представата ни за това, което наистина има стойност. За живота, за раждането на деца, за приятелството и човешката близост. Защото нито една създадена от материята технология, не може да замени тези неща.

Определени технократски и капиталистически кръгове имат интерес да популяризират идеи, променящи деструктивно нагласите на хората. Какво точно целят не знам, но по-лабилните и податливите се връзват. Все по-често виждаме хора, които избягват очния контакт, но не отделят поглед от смартфона. А в него няма нищо човечно, освен ако не общуваш или четеш книга. А Светът, животът, Човекът, хората са около теб.

Мизерия

Мой приятел бе публикувал снимка от своето минало. Зад него и симпатична госпожица в училищна униформа, се виждаше олющена черна дъска. Той самият облечен в костюм. Мизерия, казах си.

Тази дума ме преследва по софийските улици. Вървя си по Симеон, а там няма две бетонови блокчета, които да са в една равнина. Всичко е криво. Същото е и положението на Одрин, изобщо навсякъде. А Симеон се слави като улица на търговците на авточасти. Като погледнеш през прозореца на дюкянчетата им виждаш изтърбушени чаркове, парцали, мръсотия. Малко са подредените и чисти магазинчета.

Цяла София има вид на вълнообразно море, сред което човек може да си почупи краката. Особено ако е незрящ. Въпреки смешните жълти алеи, които направиха. Чиито пъпки галят подметките на обувките, а ти си мислиш колко ли пари са погълнали. Птичка пролет не прави, казват хората.

Отиваш в кварталите на богатите – Бояна, Княжево, Драгалевци. Улиците пред луксозни домове с дву- и триметрови дувари, са разнебитени. И стоят така от години. Ако питаш живеещите защо не си ги оправят, вероятно ще рекат че са общински и затова не ги пипат. Да не ги глобят. Само че някои от тези прилежни граждани изливат бетонни блокчета пред дома си, на тротоара, да не паркират другите. И да си трошат колите.

България е страна на контрасти. Българинът е човек на контрастите. В подлеза ще видиш баби да те молят за 50 стотинки, да си купят я хляб, я мляко, а отгоре са наредени едни от най-скъпите коли – Майбах, Дож, Мазерати, Кадилак, Ауди и др., като на ревю. Такова нещо, приятели, няма да видите в друга столица. Всички хора са или бедни, или богати.

Подобна е гледката и в ромските махали, като до бул. Констатин Величков. Там хората живеят като в коптори, ала отпред се мъдри черен мерцедес. Значи българинът предпочита да живее мизерно, но да се покаже че има пари за лъскаво возило.

София има пари. Дружеството “Център по градска мобилност” прибира милиони на годишна база. Най-малкото от абонаменти за синя и зелена зона. Къде отиват тези пари? Да се плаща на няколкостотин служителя, дето обикалят нахъсани да сложат на някого скоба?

Грехота е, че тези средства не отиват по предназначение. Грехота е, че живеем като на село, в центъра на града. Грехота е, че всеки може да отреже дръвче на тротоара, пред дома си, без да пита никого. Изобщо не са ни наред нещата и затова затъваме.

Българинът може да се оправи, но затова трябва да излезе от цикъла на тарикатлъка и далаверата и да се хване за работа. Държавните служители от всички направления да осъзнаят, че живеят на гърба на трудещите се и да си вършат усърдно и безропотно делата. Да не се създават измислени дейности, чиято цел е само да се прибират пари, а прави нещо градивно, за всички.

Горяните

Ако германците се чувстват притеснени при споменаването на Нацизма или Втората Световна война, то ние българите, трябва да изпитваме подобни чувства спрямо времето на тоталитаризма след 1944-та година. Филмът за Горяните дава информация за това движение на селяни, на хора, защитаващи поминъка и земята си. Докато българинът не поиска прошка за делата си, не застане до тях и не се промени, нищо добро не го очаква.

Девети Септември…

Вървейки по улиците вчера, в навечерието на днешната паметна дата, си мислех какво да напиша. За младото поколение тя не говори много, защото неудобното минало е изтрито от учебниците. За интересуващия се от история човек, обаче, то е тук.

Свидетели на тоталитарното минало са сградите в центъра на София. Зловещият триъгълник от монолитни постройки на Президентството, Народното събрание и Министерския съвет. В тях са потънали тайни и въпреки свалените знаци на предишната власт лъхат още на нея.

В тази страна никога не е имало комунизъм в чист вид. Никога не е имало народна, братска власт и равноправие. Никога най-интелигентните, кадърните и съвестните, не са заемали полагащите им се места.

Хората замениха вътрешния си морал и страха си от Бога, със страх от милицията и ДС. Един наложен страх, с цел контрол и управление. Бяха затворени границите, сякаш по този начин се опитваха изкуствено да задушат порива на духа на свободния човек.

Как съм живял аз, в този кратък прозорец наречен “социализъм”? Спокойно, хората не караха коли като луди. Ала ни насилваха още ученици, да ходим на манифестации, на които се носеха портрети на личности със спорни способности и принос за хората. Тогава, на манифестациите, можеше да се намери кола в бутилки. Изникваха подвижни колички с продавачи от нищото, които изчезваха след събитието.

Тезгяхите на магазините бяха полупразни. Имаше два вида сирене и кашкавал, един кисело, прясно мляко, масло и един-два вида хляб. Селекция меса само в “Халите”. Екзотични плодове през Зимата. Животът се точеше монотонно и без посока, като много се чудех какво работят възрастните.

На този ден е добре да гледаме филми като “Човекът и народа” на Светослав Овчаров, разглеждащ живота на Тодор Живков. Неговата шеметна кариера из пирамидата на властта. Можем да гледаме документални филми за репресивния апарат на ДС. Да прочетем книгите на Георги Марков. Да се разходим до “Света Неделя”. Всичко това ще да ни накара да се замислим. Да поплачем, да ни заболи. За нас, за другите.

Ала за да можем да изживеем катарзис и да се очистим, трябва да минем през болката, защото тя е колективна. За някои миналият режим е бил удобно място, защото те са се нагодили към него. Имали са качества и са били в полза на определени хора. За интелигентната маса, за свободолюбивия човек – не рядко карцер за неговата душевност.

Не искам да слагам пръст в раната, но знам че я има. Тялото на нашето общество е проядено от язви, иначе нямаше да имаме проблеми. И ако искаме нашите деца да живеят с гордо вдигнати глави, да мислят и да градят по нов, смислен начин, да имаш чест и морал, то трябва да им кажем Истината. Когато са готови. Ние също.

София, 09.09.2022 г

Бъдещето

Напоследък чета статии, в които пише че се наблюдава повишена смъртност в някои държави, спрямо прогнозите и минали години. На какво се дължи това? Дали на кампанията за имунизация с експериментални течности и нейните негативни следствия, или на общо понижения имунитет на хората? Лично го отдавам на стрес. Стрес от бъдещето, живеейки във време, когато човек не знае как ще живее утре и колко ще му струва насъщният.

В миналото имаше кампании насърчаващи раждаемостта. Да имаш семейство с няколко щастливи деца, с останали във връзка майка и баща, бе мерило за здраво и перспективно семейство. В момента се наблюдава демографски срив в редица развити държави. Наред с това не виждам кампании насърчаващи раждаемостта, средства насочени към младите родители и обезпечаването на семействата с евтини жилища.

Когато пиша коментари по тези въпроси, получавам отговори като “много сме, десет милиарда, няма храна за всички”. Предполагам са отговорили осигурени хора, които имат по няколко деца, учещи в чужбина. Какво да кажат младите двойки, на които предстои приключението да станат родители?

Земята и животът се изкупуват. Неща, които нямат цена, защото са безценни и не принадлежат никому, освен на Бога, се превърнаха в разменна стойност и актив за инвеститорите. Защото без земя няма храна и жилища, а животът трябва да бъде поддържан за да се развива и еволюира Човечеството.

Бъдещото робство е това към компанията и банката. Към режийните и комуналните услуги, към продадения на изплащане телефон или автомобил. И вместо производителите да влагат максимално усилия и търсят начини стоките им да са устойчиви и ползваеми във времето, се наблюдава спад на качеството. Единствено моралът на бъдещия осъзнат Човек, може да промени нещата към добро.

Дом за всеки

Наскоро имахме работа при наши клиенти в центъра на София. Сградата е стара и от нея се открива гледка към сгради скупчени около китен двор. На първия етаж клиентът е монтирал машина за бира, а в двора се мъдрят дървени скамейки и чадъри.

Сградата е строена през двадесетте години на миналия век. Таваните са високи. Вратите – боядисани в бял цвят, като са запазени в оригиналния си дървен вид. На някои от тях е монтиран модерен витраж.

Последният етаж е сгушен под покрива. Из скосените помещения са окачени бели дъски, на които са написани програмни кодове. Виждаш много стаи, потенциал за живеене и малко хора.

Това ме натъжи. Защото такава сграда, трябва да бъде ползвана за живеене, а не за бизнес офиси. Помислих си как радостно биха топуркали тук детски крачета. Каква хубава игра или обучение ще тече за мъниците на двора. Ала сградата е населена от юпита, които обичат коктейлите. От дръпнати дами, които важничат след виртуални бизнес срещи.

Искрено се надявам правителството и българското общество да се противопостави на изкупуването на жилищни сгради и превръщането им в бизнес офиси. Особено на фона на демографския срив, който преживяваме. Защото нашата страна има нужда от семейства, от хора и от уют, достъпни за всеки.

Трансхуманизъм и Еволюция

Каквото и да ни говорят технократите за мен е повече от ясно, че еволюция е възможна само за живите същества, които притежават съзнание. Самата идея за еволюция включва духовно израстване и промяна на душата и тялото.

В случая това никога не може да се отнася за технологии и машини. Последните просто биха имали нови модели. Дори изградени от наночастици, машините отново ще бъдат подчинени на технологията, която ги управлява, но не и на Космическия закон на Еволюцията.

Една машина никога не би потърсила смисъл на своя работен цикъл (в случая не можем да говорим за живот). Всички филми, които ни пробутват за осъзнати роботи и киборги са плява, в сравнение с истинската, Божествена същност на човека и Живота.

Животът е свещен, а именно той се потъпква. Чрез войни, глад и “пандемии”. Чрез високи цени на хранителните продукти и монопол върху енергийните източници и горивата.

В една друга, паралелна реалност, хората биха били по-добри един към друг. Майките ще заклеват децата си никога да не хващат оръжие и убиват. Благата – достъпни за всички, като трупането на излишък би било просто безпредметно.

В тази друга, паралелна, но Човечна, реалност, човекът ще може спокойно да мисли за Бога, за Еволюционния план и за своето съществуване. Ще се удивлява на Творението и го изследва без страх и ограничения. Защото именно за това ни е дадена цялата Вечност.

Вярата у българина

Спомням си как в моето детство, достъпът до катедралата Александър Невски бе ограничен. Имаше дебела верига на железните порти. Дали течеше ремонт, или правителството бе решило да я затвори за миряните, не знам.

Помня, че баща ми, като партиен член, се криеше по църковните празници. Прибягваше до черквите, или изобщо не влизаше в тях, да не го наклепат “другарите”. У дома имаше някоя друга икона и вярвам както при всяко семейство, където е имало религиозни традиции, скрит в шкаф от чуждите погледи, импровизиран иконостас.

След “промените” отвориха Александър Невски. За мен църквата е студена и изградена типично в руски стил. Въпреки това бях докоснат от сцени наблюдавани в нея. Сещам се и за случай при който майка се жалваше пред началник на РПУ, в което бяха били детето ѝ, вдигнало ръка срещу полицайка. Майката казваше “Защо не признавате, не вярвате ли в Господ?” а началникът отговаряше “Не знам, не съм Го виждал”.

Цялото това бездушие на повечето от хората в българското общество иде от липсата на вяра. Вяра в по-висша сила, управляваща човека. И как да има вяра и морал, след като десетилетия у нас е властвал по-силният? По-приспособяващият се. Този, който бяга от отговорност.

И сега, когато се сблъскам с дебелокожието на сънародниците, знам къде се коренят проблемите. Само и единствено когато земята под краката му се разклати, българинът се сеща за Бога. Дано да не е късно.

Размисли след морето

Прибрахме се от морето леко грипави. Нощната кашлицата и пресипналото гърло бяха наши спътници поне седмица. И нещо остана в телата ни. Усещам се странно. Отпаднал съм и сякаш плувам из ежедневието, а то е изпълнено с толкова много задачи. Все пак се справяме.

Днес срещнах мой приятел и колега, психодраматист. Когато отворихме въпроса за здравето той сподели, че миналата година са починали осемдесет хиляди от сърдечносъдови заболявания и инсулт. Около двадесет хиляди, с диагноза съпътстваща вирусна инфекция.

Хората у нас умират от безхаберието на политиците. Умират, от високите цени и трудният начин на живот. Няма ден в който да изляза из София и да не видя няколко души, на различна възраст и не задължително от ромски произход, които ровят из кошчетата. Думата е мизерия. За мен душевна на управляващите, която води до материалната на останалите.

Пъплещите нагоре цени, световните конфликти, създадените пандемии, които апропо могат да водят произход от генетично манипулирани вируси. Всичко това звучи колкото конспиративно, толкова и логично, ако познаваме тъмната страна на човешкото съзнание.

В момента чета “Задочни репортажи за България” от Георги Марков. Онази България, за която някой се сеща с носталгия, но за която повечето не искат да говорят. Този период, епоха, в която се изродиха човешкото и моралът и сега берем плодовете. Не, че не е имало добри и достойни хора, но те в повечето случай са били смазани от тоталитарната машина, в чиято идеология са вярвали и заради която са умирали.

Времето е преходно, преходни са и човешките ценности на хората без морал. Понякога си задавам въпроса, доколко смислени са нещата които правя. Ако те помагат на останалите, ако ме правят по-добър и доближават до Бога, то тогава моята работа е смислена.

Възможно ли е модерните технологии да се използват за да заробят човека? Да изродят човешкото в него и създадат нови форми на зависимост? Като бързият преглед на заглавията, но не и отделяне внимание на съдържанието. Всъщност в момента не е модерно да се чете, да се вниква в дълбочина и да се мисли.

Модерно е да правиш каквото искаш (само с протекция). Някои наричат това “Свобода”, но за мен е планирана анархия, която цели израждане на обществото. Защото общество без личности, без семейства, без Бог и вяра, е обречено. То е като стадо, което се води към заколение.

Къде е спасението ни? Утре някой ще започне да пропагандира и срещу здравословния начин на живот, вероятно защото не е “хуманно” към бъдещото поколение. Ще разделя обществото на прогресивни технократи и консерватори, на каращи коли с ДВГ и електрички, на “фили” и “фоби”. А Бог над нас гледа, плаче и очаква да се обърнем към Него.

Защо разрушиха Центъра по наркомании?

Преди месеци бях свидетел как от горните етажи на Центъра по наркомании работници от ромски произход изхвърляха дограма, преградни плоскости и други предмети. Мятаха ги ей така с усмивка и кеф, в строителен контейнер. Отдолу, опасно застанали, ромчета се смееха на това опустошително зрелище.

Центърът по наркомании се намираше на ъгъла на улиците “Одрин” и “Пиротска” до малката църквичка “Св. Св. Константин и Елена”. Едно тихо място, пред чиито стълби чакаха хора с изпити лица и тъмни съдби. В градинката при църквата “Св. Николай Софийски” се провеждаше метадонова програма. Гледах със свито сърце, как хора ходещи като сенки, дарени обаче с прекрасни деца, се наливаха с бира, караха се и търсеха дози из кошчетата.

Никой от нас не е застрахован, че в даден момент неговата психика няма да рухне и да посегне към стимулант. За да оцелее психически за кратко и след това, вероятно, поеме към дъното. Моят протест е към очевидното съсипване на Центъра по наркомании. Защото малцина могат да си позволят да водят децата и близките си на скъпи програми извън София. Или да не би като преди години да крием проблемите на обществото?

« По-стари публикации По-нови публикации »