Категория: Без категория (Страница 6 от 10)

Има дни в които се чувстваш в единение с Природата. И точно бивайки сред нея, сред жуженето на бръмбарчетата, шарено-изписаните криле на пеперудите и доверилата се гъсеница, лазеща по твоята обувка, се чувстваш в едно с Цялото. С този късно-пролетен пробуден Свят, изпълнен с Живот.

И знаеш, че нищо лошо няма да ти се случи. Защото насекомите, птиците, змиите дори, Живата Природа, е разумна и когато някой ѝ се радва и обича, му отвръща със същото. Тя дъха, на зеленина, на свежест, на бистра вода и горски ягоди. Ароматът на последните е толкова наситен, че остава на пръста ти след часове.

Единствено гледките от Човешкия живот могат да те натъжат. Като тази, на двама възрастни, 60-70 годишни, почистващи монументална плоча, малък паметник със снимка на момче, до мантинелата. Природата дава. Иска да ѝ се довериш, да опазваш Живота, който е създала и ще пребъде и след теб. Този миг на доверие, на Единение, трае цяла Вечност.

23.06.2024 г.

Човекът, според мен, се чувства сирак в Слънчевата система. Той не знае своя истински произход. Търси из древни митологии и книги, из паметници, както из дебрите на науката, на Генетиката и Биологията, и се опитва да си обясни своето съществуване. Търси своя Баща.

В Библията пише, че Бог създава човека от кал. От пръст, от земя и му вдъхва Божественото си дихание, Живота, в него. Тоест сякаш Човекът е някакъв вид биологичен експеримент, който в даден момент е добил съзнание. След това Бог се смилява над него и го дарява с Другарка. Тоест дава способност на това същество да се размножава.

Оттук започва и “грехопадениято” или по-скоро възможността за въплътяване на духове в Човешки образ. Той е създаден по Божие подобие, което ни кара да мислим, че нашите създатели са имали подобни нам черти. И все пак биологичното създаване, съчетаването на ДНК, кръстосването на видове, е различно от създаването на Души. Това може само Бог.

Ние сме в процес на търсене, на повторно осъществяване на Връзката с Бога. Оттам и с всички други разумни същества, както в Слънчевата система, така и в нашата Галактика. Вероятно има и множество неорганични, но интелигентни същества, като Ангели и Архангели, чието място и йерархия в Природата тепърва ще узнаем.

Кой има интерес Човекът да бъде в неведение за своя произход? Знаейки че е Божествен, той не би се плашил от нищо. Би знаел, че неговата Душа произлиза от Бога, има определена мисия и ще се върне при Него. Разбирайки, обаче, че може да е плод и на генетичен експеримент на напреднали Същества, Човекът започва да си задава въпроси и се натъжава.

Например кои са тези същества. С каква цел са го създали? Защо в началото е бил еднополово същество, без възможност за размножение? Как са ограничили и определили продължителността на живота му? Човекът започва да си мисли, че е част от експеримент, чиято лаборатория е Земята.

И все пак Божественото, това, което ни кара да творим, да търсим и си задаваме въпроси, ще ни помогне, както да намерим отговори, така и да добием представа за цялата картина. Защото знаейки я, от една страна ще сме наясно със своя произход, а от друга, ще знаем и своето предназначение.

Човекът е Сътворец заедно с Бога. Може би и ние ще достигнем до етап, в който ще можем да заселваме планети. Да кръстосваме видове и правим хибриди. Да определяме продължителността на живота им и споделяме с тях знания. Ще бъдем Прометей за едни клети създания, поставени някъде по Пътя на Еволюцията.

Ние носим отговорност пред Живота, също както и нашите създатели. Защото той е свещен. Защото само чрез него еволюираме и успяваме да въплътим душите си. Да познаем тела и Светове. Да се върнем към Бога с нови преживявания и умения. А Той знае, промислил е и помни, всичко.

Спомням си как си играехме в училищния двор. Той се простираше до сградата на Статистическия институт, където минава тясна алея. С децата връзвахме левче или два на конец и го промушвахме през оградата. Поставяхме го горе-долу по средата на алеята и чакахме.

Когато някой понечеше да го вземе, ей така на шега разбира се, понеже оградата беше с големи процепи през които се виждахме, го дърпахме към нас. Докато един ден господин с лъскава обувка ни изпревари. Стъпи здраво върху левчето и го взе. Може да е имал нужда, или да е искал да ни научи, да не си играем с парите.

С времето винаги съм изпитвал носталгия минавайки покрай сградата на основното ми училище. Всъщност покрай всички сгради, в които съм се учил. Където съм срещнал Човечност, Топлота, Разбиране. Може би и Любов. Сега човек не може да припари до училищните дворове, дори да поиграе малко баскетбол. Щом училищата приличат на затвори, какво остава за учениците?

При последната ни разходка с Ради на Витоша ни следваха две котки. Поклащаха тела като тигри. Движеха се след нас по пътеките. Следваха ни неотменно, на десетина крачки. Понякога се промушваха между краката ни и се отъркваха. Радваха се и на други туристи, които подхождаха по-смело, вдигайки ги на ръце.

Животните са на този Свят да ни научат важни неща. Като да ги обичаме, да обичаме другите, да оставим да бъдем обичани. Да обичаме себе си. Те ни показват колко е важно и безвъзвратно времето, което прекарваме със съществата, които считаме близки. Време, което се изтича мимолетно…

Запитвам се кой има по-голяма нужда да бъде прегърнат, обичан. Да даде или получи Любов. Може би Човекът. Неговата Душа е склонна да живее в сянка и студ. Да се свива и обезверява. Да се мъчи. Докато песента на някоя птичка, топка косми с туптящо сърце и вирната опашка или верен поглед, не му стоплят Сърцето.

Седя в болница и чакам. Да ме приемат на рентгена. Имах неблагоразумието на нараня палеца си, като дори ортопедът не може да каже какво ми има и защо е отекъл. Седя и си мисля, как страданието, болката, прави хората равни един пред друг.

Умопомрачително е това, което ми казва ортопедът. Че им отрязала парите (кой, нали са частни центрове?) и не могат да ме пратят на снимка по здравна каса. Зад него стои лист със ЗОК, с които центърът, в който е превърнат някогашният кабинет на ВМА, не работи. По него е писано и драскано.

С жена ми плащаме близо 100 лева месечно здравни осигуровки. За да отида в едно от “престижните” медицински заведения, да ми вземат не една, а две потребителски такси (защо бе джанъм, нали съм осигурен?) и ортопедът да ме посъветва да отида в спешна помощ и не споделям, че имам направление. Дошъл съм на крака, но не мога да лъжа.

Болка, срам, унижение. Унижение на Българския пациент, който редовно си плаща здравни осигуровки като поп, но получава преглед набързо, странни оправдания, насоки да излъже. Очите на лекаря се стрелкаха няколко пъти към часовника. Отвън чака “парашутист”, а мен ме боли. Боли ме отвътре, като гледам какво сториха политиците, държавниците, с болниците.

Минавам по начупените маркирани с буквата ”Х” плочки на пода на поликлиниката на ВМА, като избягвам да стъпвам по тях. Болка, суета и решение… с пари. На това лъха заведението, което е почти празно. Сега разбирам защо процъфтяват частните клиники.

Нося диска с моята снимка, за която платих 25 лв. Две такси х 3 лв и куп илачи (без ясна диагноза), за да ми спадне отокът, за близо 50 лв. Да си здрав е скъпо. Да си болен, безбожно скъпо! Чувствам се виновен, че не съм се погрижил добре за тялото си, но и смазан от това, на което бях свидетел.

Чета, че закупили 300 джипа на граничарите. Да гонят мигранти. Че мигрантите не са ли хора? От добро ли бягат? Не работят ли у нас, не внасят ли свежа работна ръка? Това е друга тема. Значи за полицията, за военните има пари, а за Болниците, за Лекарите, за Децата, няма?!

Каква е тази държава, държавище, чудовище, разграден дом, в който за тези които нищо не правят, има, за автопарка на политиците има, за хора на синекурна длъжност има, а за учители, лекари и свещеници няма? Защото да дойдеш на този свят си плащаш, ала също и да заминеш от него. И това го направиха държавниците. Срамота!

На времето колко пъти ни снимаха, кога по спешност, кога заради военна комисия. Плашиш се от рентгена, да не те облъчи а сега подписваш, че освобождаваш медиците от отговорност. Ако си бременен, болен или снимката не стане. Това стана от тази държава. Алчност за пари и липса на отговорност. Бог вижда и търпи. Дано намери толкова добри хора у тази измъчена страна, че да не я посипе с пепел, като Содома и Гомора…

Добре де как да имаш доверия в управляващите, които ти казват да намалиш рогатия добитък и аграрното производство (тоест добива на храна), за да се “бориш” срещу климатичните промени, като същите тези хора одобряват създаването и износа на бойна техника, опитите с ядрено и конвенционално оръжие, космическите полети и масовата цифровизация, заради която се повишава консумацията на електроенергия и ползват ресурси? Оксиморон? Не, двуличие!

Значи пращаме ракети в Космоса, тровим атмосферата с ракети, сателити и изгорели от тях газове, а “обикновения” човек да си наляга парцалите и да не кара старото дизелче?! Да не си копае градинката, пардон да си я копае, но да не гледа животни. Всъщност да гледа, че да получи евросубсидии.

Може ли проблемът, в случая масовата електроника, водеща до също така масово наблюдение и контрол, до огромна консумация на електроенергия, да доведе до решение? Ами не може, разбира се. Ако човекът живее по-скромно, по-семпло, в унисон с Природата, Земята ще бъде различна. Ала пуста неземна алчност. Пусти неземни сили. Пусти, опустели…

Слизам по улица в кв. Бояна, водеща до пътеките към Витоша. Намирам се близко до паркирания ми автомобил, когато чувам звук от мотор. Виждам учуден, как надолу по паважа се носи хлапе, яхнало АТВ. Имаше 6-7 годинки. Зад него мъж кара скутер, като в скута му е седнало момиченце с руси коси, на няколко годинки.

Аз чинно заставам встрани на улицата, до която така или иначе няма тротоар и гледам потресен това шествие. Мъжът ми хвърли поглед през каската и те продължиха надолу. На ъгъла до площадка с импровизирани спортни уреди, момчето едвам направи острия завой, след това отпрашиха наляво.

Питам се съзнава ли този човек, че застрашава освен живота и здравето на другите, поверил 500-750 кубикова машина на дете, което освен че не може да я удържи, не носи и отговорност за делата си? Че застрашава живота на момиченцето, което без каска и без защитни средства, вози в скута си. И докато в разни групи се чудят как да привлекат младите хора да се върнат от чужбина в България, се питам колко от живеещите в страни като Германия, Швейцария или Австрия, са виждали подобни безумия?

Минавам покрай спортен център “Дексрим”. Място, със спорна слава през 90-ти години. Там тренирахме с приятели, като деляхме огромна зала със спортуващи Карате, Бокс и други спортове. Имаше ринг и си спомням как понякога се качвахме на него с нашия треньор, за да правим лек спаринг.

Днес “Дексрим” е поредната сграда в България, оставена на произвола на съдбата. От нея зеят изпочупени прозорци. Погълната е от растителност. Изпоцапана е с графити. Питам се, не Ви ли е срам от “Министерството на Спорта”? Да оставите център с подобен капацитет да се руши?!

Същевременно се наливат пари в инициативи като “Спортна София”, където, обаче, за да тренираш “елитни” спортове като Тенис, или Плуване (да, дори плуването се превърна в “елитен спорт”), плащаш сериозни суми за наем или тренировка. Спорт, наука, култура, това придава облика на една нация…